Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (12)

Глава 12

Храната в болничния стол беше лоша, а кафето още по-лошо, но след всичко, което хората там бяха преживели, този факт едва се забелязваше. Всички те — Дивайн и Патрик, Джулия и Мерилин, Рътлидж и Харисън — се бяха струпали около една пластмасова маса и споделяха тайни, като бавно разплитаха обърканата мрежа, която ги беше впримчила.

Харисън затвори капачето на мобилния си телефон и прекъсна разговора им като каза:

— Хванахме я!

— Сиси ли? — попита Мерилин.

— Да. Един щатски патрул я е пипнал точно преди да прекоси границата с Ню Джърси.

— Изпрати подкрепление на горкия човечец — измърмори Рътлидж. — Тя е опасна.

— Няма нужда да ми го казваш. Познавам я от доста време. — Харисън се ухили. — Разбрах, че буквално е осакатила първия тип, който я е открил. Наложило се да я държат трима души, за да й сложат белезниците. Но са се справили.

— Значи бях права — каза Мерилин. — Сиси е ченге.

Харисън проточи врат и каза:

— Тя е… нещо като ченге. Или по-скоро беше.

— Тя е в Организацията, нали? — каза Рътлидж. — И ако не съм загубил способността си да разсъждавам, ти също. Признай си.

Харисън вдигна вежди, очевидно изненадан, че Рътлидж знае за съществуването на Организацията.

— Страхувам се, че не мога нито да потвърдя, нито да отхвърля това твърдение.

— Кажи ни повече за Сиси — помоли Джулия. — Да не искаш да кажеш, че тя е била… агент? Че се е омъжила за сина ми само за да измъкне информация.

— От нея не се е искало никога да се омъжва за Морган — обясни Харисън. — Не знам как се случи това. Първо си мислех, че наистина го харесва. Но сега изглежда е ясно, че е видяла в това възможност да се докопа до големи пари — много по-големи отколкото си е мечтала.

— Като убие съпруга ми — каза Джулия.

Харисън кимна сериозно и каза:

— И го представи така, че ти да бъдеш обвинена. Като остави Мерилин и брат й да наследят парите.

Мерилин закри лице с ръка и каза:

— Знаех, че Морган иска да се добере до контрола на корпорацията. Но никога не съм си представяла, че жена му е убила татко. — Тя млъкна за момент, събирайки сили. — Двамата с него обсъждахме някаква схема на прехвърляне, за да получим пари в брой за акциите си в „Петрол Хайтауър“. Знаех, че е накарал любовницата си Корделия да примами татко в хотел „Суини“. Тя напила татко, после уредила нещата така, че един двойник на мистър Рътлидж да го принуди да подпише някакви документи. Той казал на татко, че това са само някакви проформа корпоративни документи, но с тях всъщност се прехвърлял контролния пакет от „Петрол Хайтауър“ на Морган. Но татко беше твърде умен, за да се върже на това — дори и пиян.

— И значи Сиси го е треснала по главата?

— Предполагам. Тя, разбира се, имаше достъп до ключа за фризера. И за нея е било нищо работа да докопа всички еднакви перлени огърлици и да оцапа с кръв една от роклите на мама.

— Обзалагам се, че тя е сложила и бомбата в колата ми. Не е искала Джулия да бъде оправдана. Искала е да я опандизят за колкото е възможно по-дълго — добави Дивайн.

Мерилин кимна.

— Знаех, че Морган иска парите — каза тя, — но не си представях какво е способен да направи, за да ги получи. Съжалявам, мамо.

— Не се измъчвай, скъпа — отвърна Джулия. — Ти не си знаела.

— Но това не е най-лошото — продължи Мерилин. — Когато схемата в хотел „Суини“ не проработи, Морган и аз позволихме мама да бъде обвинена, макар и временно, макар да знаехме, че не е виновна, за да можем да получим контрола над компанията.

— Откъде сте можели да знаете, че ще бъде само временно? — попита Джулия.

— Имах… вътрешна информация. Знаех, че мама беше в санаториума по времето на смъртта на татко. И аз… говорих с Трент Балард, помощник областния прокурор, който водеше делото. Той ме увери, че обвиненията са предявени само за да се разкрие истинският убиец. Така че аз си помислих, защо докато той използва това обвинение за собствена изгода, да не го използваме и ние? — Тя вдигна поглед, очите й бяха широко отворени и пълни със сълзи. — Толкова съжалявам, мамо.

Джулия стисна ръката на дъщеря си и отвърна:

— Ние всички направихме грешки, скъпа. Нека ги оставим зад гърба си.

— Но какво се случи с Келъг? — попита Дивайн. — Защо оня психар го уби? Какво е направил Морган с тялото?

— Психар ли? — попита Джулия. — Какъв психар?

— Клоунът — обясни Дивайн. — Фран, служителят на „Фут Локър“. — Тя се обърна към Харисън и попита: — Той също работи за твоята малка мистериозна организация, нали?

Харисън бавно кимна.

— Или по-скоро работеше, докато не пресече пътя на Сиси. — Той хвърли поглед към куката и добави: — Не че ще липсва много на света. Но все пак не той е убил Келъг. Може да го е измъчвал и осакатил, за да изпрати съобщение на мистър Рътлидж, но не го е убил.

— Тогава кой го е направил?

— Морган — каза твърдо Патрик. — Вероятно с помощта на Сиси. Видях го, когато се отърваваше от тялото.

— Но защо?

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — каза Рътлидж. — Джо е фигурирал в плана на Морган още от началото, явно затова Корделия го е прилъгала в хотел „Суини“, за да помогне в прецакването на Артър. И той се е замесил. Кой знае какво му е обещал Морган — може би голям дял от компанията. Но вината го разяждаше. Той заплашваше, че ще проговори. Обади ми се и каза, че има да ми съобщи нещо важно. Но така и не стигна до офиса ми. След като клоунът му е отрязал ръката, вероятно Сиси и Морган са го довършили. Точно за това клоунът не е можел да ти каже къде е тялото на Келъг, Патрик. Не е знаел, защото не го е убил той.

— Но защо ме измъчва? Защо ми отряза кутрето?

— Видял е, че говориш с Джо в бара — каза Харисън. — Предположил е, че си забъркан в престъпната схема, която той е организирал заедно с Артър Хайтауър — той хвърли поглед към Рътлидж — и с някои други хора. След като те е разпитал, те е пуснал да си вървиш — макар че преди това те е принудил да се опиташ да ме накиснеш.

— Защо ще го прави?

Харисън сви рамене:

— Стара работа. Начин да си върне. Няма значение. По една или друга причина, все пак Джо Келъг е мъртъв.

— Горкият Джо — измърмори Джулия. — Той не заслужаваше това.

— Предполагам, че Морган го е сполетяла същата съдба — каза Харисън. — Може би е щял да проговори. Може би просто Сиси е сметнала, че е твърде опасен, за да остане жив. Каквато и да е била причината — тя го е очистила. И е офейкала.

— А Харткорт?

— Не мога да кажа със сигурност. Но ако се съди по сцената на престъплението, предполагам, че Харткорт просто е бил на неподходящото място в неподходящия момент. Видял е твърде много, затова Сиси е трябвало да го убие.

— Аз все още не разбирам с какво се занимава тази тайна организация. Каква е била работата на Сиси, на клоуна и твоята. — Патрик се наведе към Харисън. — Защо вие тримата сте замесени в това?

— Опасявам се, че не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Харисън.

— Хайде де. Поне ми подскажи. Аз съм много добър в отгатването.

Харисън пое дълбоко дъх, после изплю камъчето:

— Нека просто да кажем, че Артър Хайтауър — с помощта на покойния Джо Келъг и тук присъстващия мистър Рътлидж — беше замесен в някои крайно незаконни действия. Действия, които трябваше да бъдат прекъснати. Действия, който заплашваха световната икономика — сигурността на света.

— О, я не бъди толкова мелодраматичен — каза Рътлидж.

— Не съм мелодраматичен. Имате ли някаква представа с какво си играете? Може и да си мислите, че сте просто дружинка добри петролни момчета, които се опитват да натрупат пачка с помощта на мъничко от старомодния ценови фиксинг, но това, което вършите може да дестабилизира цели нации. И не само големите, но и страните от Третия свят. Страните от Средния изток. Опасни нации. Нации, които имат толкова оръжие, че не знаят какво да го правят. Вашата дейност може да изложи на риск милиони животи.

Рътлидж се надигна и каза:

— Нямаш доказателства, че съм замесен в подобно нещо.

— Искаш да кажеш, защото твоите касапи откраднаха микрочипа? — Харисън се усмихна тънко. — Да, знам за това. Ама ти наистина ли си мислиш, че няма да направим никакви копия? Трент е добър агент по своя ексцентричен начин, но никой не е съвършен.

— Ако имаше някакво доказателство, нямаше да водим този разговор. Ти нямаш нищо.

— Грешиш. Може би нямаме достатъчно, за да заведем дело, но имаме повече от достатъчно, за да разберем, че си черен като дявола. И да се опитаме да те спрем. Ти си опасен човек, мистър Рътлидж. — Харисън се наведе към него. — И помни ми думите, ще бъдеш спрян.

— Не смей да ме заплашваш, сакат боклук такъв. Ще те схрускам за закуска. — Рътлидж бързо се изправи. — Ако се опиташ да ме очерниш или да ме обвиниш, или да… да… ми създаваш каквито и да било неприятности, ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се родил. Имам приятели, ясно ли ти е? Много приятели на високи постове. Аз съм недосегаем. Така че по-добре си намери да заплашваш някой друг. Защото мен не ме е страх от теб. — Той се уви плътно в палтото си. — Мерилин, ще ти се обадя утре.

Мерилин извърна поглед:

— Робърт… моля те, недей.

За момент Рътлидж изглеждаше искрено натъжен.

— Много добре. Както искаш — рече той и тръгна към изхода на столовата.

— Дивайн — обяви Джулия, — веднага щом обвиненията срещу мен бъдат свалени и разпуснат съдебните заседатели, искам да занесеш нещо от мое име на един мъж, на име Джак Пауъл.

— Добре. Какво е то?

— Един чек.

Очите на Дивайн се разшириха:

— Нали не мислиш да плащаш подкуп на този заседател?

— Не е подкуп. След като обвиненията бъдат оттеглени, той няма да има никакви претенции към мен. Тези пари са за неговия полубрат — сина на Артър. Преди известно време научих за съществуването му, но бях твърде страхлива да направя нещо по въпроса. Край с това. Отсега нататък Хайтауърови започват да поемат отговорност за действията си.

— Направо не е за вярване — измърмори Патрик, — но мисля, че най-накрая разбрах какво става.

— Има нещо, което аз не разбрах — каза Джулия.

— Какво е то, мамо?

Джулия сведе очи и отговори:

— Как съм могла да отгледам толкова зъл син.

На Мерилин й се прииска да я успокои, но знаеше, че няма какво да каже. Вместо това, тя хвана здраво ръката на майка си и я стисна, за да може да влее любовта си в нея. Не беше много, но в момента можеше да й даде единствено това.

 

 

Докато крачеше уверено в мразовитата нощ, Робърт Рътлидж беше наблюдаван от чифт тъмни очи, които успяваха да го следят отблизо, без да бъдат забелязани. През повечето време преследвачът предпочиташе по-цветисти маскировки, но за проследяване най-подходящо беше типичното нинджа-черно. Той беше голям майстор в това да остава незабелязан, когато поиска. А точно в този момент го искаше.

„Значи се смяташ за непобедим, така ли? — мислеше си мъжът, познат като Стефан, докато гледаше как Рътлидж върви към колата си. — Е, и Сиси си мислеше така, но й излезе крива сметката. И Артър Хайтауър, и Джо Келъг си мислеха така, но и те са вече история. Както и ти.“

Щеше да изчака подходящия момент. Подходящият момент да каже на Организацията, че още се навърта наоколо (сякаш някаква кльоща като Сиси можеше сериозно да го увреди) и подходящият момент да си довърши работата. Защото той винаги си довършваше работата. За него това беше въпрос на чест. Не му пукаше особено за икономическите пазари или за световното фиксиране на цените, или за сигурността в Средния изток. Но му пукаше за професионалното му досие. Никога в забележителната си кариера не беше оставял недовършена работа.

И Робърт Рътлидж нямаше да бъде изключение.

 

 

Въпреки освежителния студ, Дивайн бе помолила Патрик да я изпрати до дома и той с готовност се бе съгласил. Беше преживял доста през последните четиридесет и осем часа — мъчения, осакатяване, леденостудена вода, дори бесен секс с по-възрастна светска дама. Но сега, когато всичко бе минало, една мисъл му се струваше от първостепенна важност — той наистина харесваше Дивайн Макгий. Но какъв шанс би имал с умно и привлекателно момиче като нея, което изгражда собствена кариера? Как би могла тя да се заинтересува от един тъп рекламен агент, дилетант в съставянето на кръстословици?

— Благодаря, че ме изпращаш до вкъщи — каза Дивайн. Дъхът й оформяше малки облачета пред устата й. — Не е далече.

— Няма значение — каза той тихо.

— Знам, че не е много приятно. Но аз… аз просто не мога да остана сама точно сега.

— Така е. Разбирам.

— Наистина ли? — Рамото й се допря до неговото. Патрик усети как по гърба му преминава ледена тръпка, която не се дължеше на ниската температура. — Имам предвид, че си имал такава страхотна работа във вестника — да продаваш реклами и да разследваш истории. Бил си заобиколен от хора през цялото време. А аз съм самичка. Така съм от години. Нямам си дори секретарка. Понякога се будя сутрин и се питам, Дивайн Макгий, какво си направила за себе си?

Патрик не можеше да повярва на ушите си. Тази блестяща адвокатка смяташе, че работата му е била страхотна!

— Но ти имаш клиенти. Колеги…

— О, да бе. Хора, които искат нещо от мен. Хора, които се борят срещу мен. Не е същото. Не е като живота на скорост в новинарската стая.

— Знаеш ли… Аз ти казах, че обикновено не се занимавам с писане на истории…

— Но ще се занимаваш. След като разнищи тази история, ще имаш голям успех.

Патрик преглътна. Дали беше права?

— През повечето време просто продавах рекламни карета. И съставях кръстословици.

Тя се усмихна и каза:

— Аз също обичам да съставям кръстословици.

Патрик трепна. Очевидно не бе доразбрала какво има предвид той под „съставяне“ на кръстословици.

— Всъщност — продължи Дивайн — аз наистина съставям кръстословици.

Патрик спря насред снега и попита:

— Ти съставяш кръстословици?

— О, да. Постоянно. Просто занимание през свободното време, когато нямам належащи дела. Имам една недовършена кръстословица, която постоянно разнасям насам-натам в куфарчето си.

— А публикувани ли са някои от тях.

— О, да. Имах доста голям успех. Публикувала съм в „Ню Йорк Таймс“, в списание „Геймс“.

— Наистина ли? — Патрик направо си глътна граматиката. — Но аз никога не съм виждал името ти под кръстословиците.

— Няма как да го видиш. Използвам псевдоним. Правя кръстословици под името Изолда.

Патрик сграбчи Дивайн за раменете и изстреля:

— Ти си Изолда?

— Да. Защо?

Той я разтресе, така развълнуван, че не можеше да си намери място.

— Ти си Изолда?

— Нали вече ти казах.

— Аз съм Тристан.

Беше нужно известно време, докато тя осъзнае думите му — после устните й се разтеглиха в широка усмивка и рече:

— Майтапиш се с мен.

— Не! Аз съм Тристан! Избрах псевдонима заради теб! Ти си моят идол!

Дивайн затътри крака и отвърна:

— О, я стига.

— Сериозно! Мисля, че си най-добрият автор на кръстословици в наши дни.

— Наистина ли? — Тя наведе глава на една страна. — Е, не се подценявай. Аз много харесвам онези тематични ребуси, които правиш с каламбури на имена на зърнени закуски. Като „Зрънчев Слънчо“ и други такива.

— Е, това е нищо в сравнение с онази твоя кръстословица, която е във формата на Емпайър Стейт Билдинг.

— Хареса ли ти?

— Мисля, че е грандиозна.

— Подозирам, че имаме повече общи неща, отколкото предполагах. — Тя се усмихна, после стисна ръката му. — Патрик, дано не ти се сторя нахална, но смяташ ли, че двама автори на кръстословици биха могли да открият заедно щастието?

— Сигурен съм, че ще могат — тихо отвърна той.

— Как би могъл да знаеш?

— От името ти. То е анаграма.

— Така ли?

— Да. Дивайн Гейл е анаграма на Божествено момиче^[1]. Каквото със сигурност си.

Дивайн се усмихна:

— Кога измисли това?

— В момента, когато те срещнах.

Тя се засмя и каза:

— Авторите на кръстословици са странен народ.

— Мисля, че това е съдба.

Тя хвана облечената му в ръкавица ръка и започна отново да върви.

— Знаеш ли, Патрик, не ми се спи. А и не съм в настроение да оставам сама. Искаш ли да дойдеш в апартамента ми?

— Разбира се — изрече на един дъх той.

— Добре. Радвам се.

Докато те бавно изминаваха последната пресечка до апартамента на Дивайн, започна да се сипе лек снежец. Боклукчиите излязоха и затрещяха по улиците с шумните си камиони. Две пресечки по-нагоре звучаха сирени.

Но Тристан и Изолда не забелязваха нищо.

 

 

Денят на благодарността. Време, в което всички семейства из страната прекарват пълноценни мигове заедно, наслаждавайки се на взаимната си компания. На този Ден на благодарността семейството, в малко разширен състав, се бе събрало в имението „Хайтауър“. Присъстваха не само Джулия и Мерилин Хайтауър, но и двама младоженци — Дивайн и Патрик Розуел.

— Много ви благодаря, че се присъединихте към нас — каза Джулия Хайтауър, която седна начело на масата. — Стаята щеше да изглежда така празна без вас. А и ние имаме нужда да си наваксаме пропуснатите моменти.

— Удоволствието е наше — отвърна Дивайн. Тя се възхищаваше на здравия вид на Джулия. Не беше пила изобщо от смъртта на Морган насам. Мерилин също изглеждаше великолепно. — А и какво друго щяхме да правим ние двамата? Да хапваме хамбургери?

— Мисля, че ще ви предложим нещо по-добро — каза Мерилин.

— Всъщност Патрик е доста добър готвач — вметна Дивайн.

— Наистина ли? — учуди се Мерилин.

Патрик се изчерви и отвърна:

— Ами, знам само как се правят чийзбургери.

— Да — каза Дивайн, — но това са ужасно вкусни чийзбургери.

— Аз обичам чийзбургери — каза Мерилин. — Поканете ме някой път.

— Смятай се за поканена — отвърна Дивайн. — Двамата с Трент.

Сега беше ред на Мерилин да се изчерви:

— Значи си чула.

— Да. И смятам, че е голям късметлия. Само не му позволявай да припарва до джакузи — добави тихичко Дивайн.

— Не мисля, че от тази история ще излезе кой знае какво — каза Мерилин, макар че съвсем определено се надяваше да излезе. — Но е хубаво. — Тя се усмихна на Патрик и попита: — Как е животът на чиракуващ репортер в „Газет“?

— Страхотен. Ще пиша за убийствата. Уайтчапъл ще ми позволи да работя по всичко, което поискам. Всъщност даже и малко повече. Практиката на Дивайн процъфтя след популярността, която получи делото на Джулия. Известно време се чувахме доста рядко, освен в случаите, когато имаше нужда от трибуквена дума, без никакви гласни.

Мерилин завъртя очи:

— Вие, хората на кръстословиците сте толкова чудати.

Патрик се ухили и каза:

— Ей, не искам да бъда груб, но може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо на масата е сервирано за петима?

Всички погледи се насочиха към празния стол, на масата пред който бяха подредени прибори от фин порцелан и висока чаша със столче.

— Поканих Джордж, нашия градинар — обясни Джулия.

Мерилин изглеждаше ужасена.

— Мамо, не може да си го направила! — извика тя.

— Страхувам се, че го направих. Знам, че може би ще бъде малко неловко за теб, скъпа — както и за мен — но той е единственият, който ни остана от прислугата, и аз просто не можех да гледам как яде долу сам-самичък. Така че му изпратих покана.

— Къде е той? Не го познавам като човек, който би се отказал от хубаво хапване.

— Не знам. — Джулия погледна часовника си. — Малко закъснява.

Мерилин се взря през прозореца и каза:

— Като стана дума, къде беше той напоследък? Не съм го виждала наоколо. А и дворът изглежда ужасно. И…

Тя млъкна внезапно. Очите на Джулия и Мерилин се срещнаха.

— Нали не мислиш…

— Не ставай смешна…

Дивайн се намеси:

— За какво говорите вие двете?

Джулия се изправи на крака много бавно и се запъти към кухнята. Върна се след миг, с ръце на кръста.

— Е, добре — каза тя твърдо, — кой взе ключа за фризера този път?