Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (7)

Глава 7

Джулия Хайтауър се наведе към огледалото на тоалетката и се взря в развалината, която минаваше за нейно лице. Очи с червени жилки, торбички с размер на пазарски чанти под тях. Кожата под бузите й висеше така, че се вееше на вятъра като на някой булдог, и всичко това бе покрито с цяла паяжина гънки и бръчки като муселин, увит около мумия. Беше само на петдесет и пет години, а изглеждаше на осемдесет. Толкова за живота на богатите и безсрамните. Беше се консултирала с най-добрите пластични хирурзи, със специалисти дерматолози и с всички духовни гурута на света, но никой от тях не успя да я спаси от това лице — от тази участ.

Надигна се от тоалетката и се зае да направи обзор на развалината, която минаваше за неин живот. Не — не развалина, това предполагаше, че все пак някога е съществувало нещо съществено. Пустош — това бе светът за нея. Животът й беше абсолютна пустиня, населявана единствено от безделието, скуката и нещастието, което идва, когато никога не си свършил нещо полезно на тоя свят. Единствената почтена работа, която беше вършила, беше в кафене „Бъкшот“ в Солт Гъли, Тексас, когато беше на осемнадесет години и по цял ден разнасяше манджи на пъстрата клиентела от търсачи на нефт, които се опитваха да открият късмета си в петролните полета. Гърбът я болеше, краката й се подуваха и имаше време за разни малки забавления: да драска с монетите, които й бяха дали като бакшиши, по тезгяха и да флиртува с всеки мъж, който се появи на вратата.

Можеше да се ожени за всеки от тях, но кладенецът на Артър Хайтауър бликна пръв. Тя все още си спомняше деня, когато той връхлетя през вратата с огромна усмивка, блеснала като луна на омацаното му с нефт лице. „Успях!“ — изрева той, грабна Джулия и я завъртя в бесен танц из кафенето. И двамата се смееха така неудържимо, че трябваше да минат цели пет минути, преди той да успее да й предложи и тя да може да приеме. Което и направи. Нямаше значение, че не го обича. Имаше значение единствено, че той беше набарал нефт, а тя беше набарала него.

Джулия спадаше към онова поколение жени, които смятаха, че единствената стойностна амбиция е да се омъжиш за някой с пари и да спреш да работиш. (Боже, кого заблуждаваше, жените от всяко поколение мислеха така, включително и днешните лъскави млади хубавици, които бяха защитили научни степени, но все още прекарваха всяка свободна минута в голф, яхт или кънтри клуба на лов за някой милионер.) Сега, чак трийсет и седем години по-късно, Джулия бе разбрала истината. Единствените пари, които имаха значение, са тези, които спечелиш сам. Парите, за които се омъжваш, или дори тези, които наследяваш, са абсолютно нищо; те са само цифри, написани с изчезващо мастило на разпадаща се хартия. Щастието можеше да напусне всеки — тя имаше десетки бивши приятели, които бяха и бивши милионери — но разликата беше в това, че дори и след като бяха изгубили парите си, те не бяха загубили таланта си да ги печелят. Те все пак притежаваха нещо ценно. Докато всичко, което тя беше успяла да направи в живота си, беше да се омъжи за Артър и да роди две деца под пълна упойка. Под упойка ги бе и заченала. И сега, като мислеше за това, реши, че това може би обяснява защо те са най-безчувствените и безразлични хора, които имаше неудоволствието да познава.

Джулия се понесе по ръчно изработената черга в будоара си, за да застане — по-точно да се олюлява — до прозореца и да гледа как слънцето потъва зад хоризонта. Дивайн Макгий беше на път към нея, за да й зададе няколко въпроса, така беше казала. Но Джулия вече беше отговорила на най-очевидните от тях:

1. Уби ли съпруга си?

Не. Или поне мисля, че не съм. А ако го бях направила, не може да е станало между втори и девети ноември, защото тогава прекарах седмица в санаториума за дезинтоксикация „Нов век“ в Бъркшир и макар че не се дезинтоксикирах особено, бях хубаво опакована в някакви водорасли и почерпена с най-освежаващите разхлабителни.

2. Кой друг имаше ключ от фризера?

Не зная, но моят ключ си виси на връзката в кухнята от три години и всеки би могъл да го използва или да си направи дубликат.

Не, Дивайн знаеше всичко това. Въпросът, който я водеше тук тази вечер, трябва да бе онзи, който досега не се бе осмелила да зададе — Защо ме нае? — а точно на този въпрос Джулия отказваше да отговори.

Тя се извърна от прозореца и отиде до дрешника. Преброди всичките му крила в търсене на най-подходящия тоалет за вечерта. Там бяха карираните й екипи за голф и белите моряшки комплекти за пътуване с яхта, вечерните й рокли, официалните й костюми и домашни тоалети. И тъй като възнамеряваше при пристигането на Дивайн да не бъде у дома — тя избра един не домашен тоалет. Джулия беше преживяла достатъчно унижения през последните дни и нищо не можеше да я принуди тази вечер да изтърпи още едно, като разкаже на Дивайн обстоятелствата, при които те двете се бяха срещнали за първи път.

Беше се случило една нощ преди двадесет и пет години, когато се събуди изненадана в един градски автобус, без никаква идея как е попаднала там. Нямаше ги чантата, бижутата й, и една от обувките й „Ферагамо“. Автобусът беше празен; шофьорът се връщаше към гаража в края на курса. Паникьосана — все пак това беше първият й голям запой и тя не беше станала още твърде веща в пиенето — тя се надигна на крака. Но веднага съжали. Следващото нещо, което си спомняше, беше, че е надвиснала над цял вир повръщано и шофьорът й говори с мек и утешителен глас. Той й помогна да стигне до един телефон и набра номера, който тя му смотолеви, а когато никой не отговори, пое дълбоко дъх и я откара в собствения си дом в Куинс. Жена му също говореше мило, докато й приготвяше чаша кафе и попиваше лекетата от кашмирения й пуловер, а през цялото време едно сериозно малко момиченце в розова нощница се беше навело от стълбите и надничаше с широко отворени очи през перилата — докато най-сетне Джулия набра вече верните цифри на телефонния си номер и шофьорът дойде послушно, макар и смутено, да я прибере у дома.

Тя не беше споменавала на никого за този инцидент и, разбира се, нямаше никакви следващи контакти с автобусния шофьор и жена му. Но през годините задели настрани достатъчно от джобните си пари, за да основе анонимен фонд за стипендии, от който бяха платени всички такси за колежа и правния университет на тяхното малко момиченце. Това трябваше да е един велик и щедър жест, нещо, на което тя тайно да се усмихва, когато Дивайн бъде назначена във Върховния съд например. Естествено, Джулия въобще не беше планирала да извлича някаква полза от това. Но когато небето се срути отгоре й и полицията дойде да я арестува за убийството на Артър, всичко, за което успя да си помисли, беше помощта, която й бяха оказали онези непознати хора преди много години, и се обади на Дивайн Макгий.

Привърши с обличането и забърза надолу по стълбите, с ежедневното си палто от норка, наметнато на раменете. Не искаше да е у дома, когато Дивайн пристигне; не искаше да бъде разпитвана за нищо от случилото се. Дивайн можеше да се оттегли от делото, Джулия можеше да бъде призната за виновна — богове, дори можеше да бъде екзекутирана — но всеки от тези сценарии беше далеч за предпочитане пред онзи, в който тя, Джулия Хайтауър, бъдеше принудена да признае, че единствените хора, които някога са били мили с нея, са един шофьор на градски автобус и жена му.

Напусна имението през вратата на оранжерията и се запъти към гаража за десет автомобила в подножието на хълма. Здрачът падаше заедно с температурата и Джулия потрепери, докато си пробиваше път през преспите сняг, навалял предната нощ, до входа на гаража. Пристъпи вътре и посегна към ключа на осветлението, докато към нея посягаше някой друг.

Миришеща на граниво длан захлупи устата й, а ръка, голяма като телешки бут, се уви около гърдите й и се насочи към гърлото й. Нечий глас изскърца в ухото й:

— Издай и един звук, и ще ти бъде последният, чуваш ли?

От гърлото й неволно се разнесе тихо гъргорене, но тя кимна. Усещаше, че мъжът зад нея е силен и едър и че мирише на застояла пот, на „Бен Гей“ и — какво беше това — а, да, на спрей за крака „Д-р Шол“.

— Знаеш ли кой съм? — изръмжа той.

Тя завъртя категорично глава.

— Представи си съдебната зала, а сега си представи съдебните заседатели. — Едната му ръка освободи устата й, но другата си остана впита в ключицата й. — Аз съм съдебен заседател номер пет.

— Пенсионираната учителка? — каза колебливо Джулия.

— Не! Исках да кажа — номер шест.

— Бременната касиерка? — възкликна тя.

— Тогава номер седем — сопна се той. — Да!

— Ооо — въздъхна тя, когато образът изникна в съзнанието й. — Парамедикът, който се преквалифицирал в собственик на закусвалня?

— Да — рече той щастливо. — Това съм аз.

— Защо си тук? Какво искаш?

— Нищо, което не можеш да отделиш. Да кажем половин милион.

— Моля?

— Половин милион долара. В брой. Или ще накарам заседателите да опандизят снежнобелия ти задник. И не си мисли, че не мога да го направя. Когато поискам, мога да съм адски убедителен. — Той притисна ръка към трахеята й.

— Но на мен ми е невъзможно да… — изцвъртя тя.

— Не ми ги продавай такива, жено. Само бижутата, пръснати из къщата ти, струват много повече.

— Добре. Тогава ги вземи.

— И да ме окошарят веднага, щом опитам да продам някое от тях? Не става. Продай ги ти, ако трябва. Аз искам пари в брой.

— Но това ще отнеме време…

— Имаш време, докато журито започне да заседава. Ако имам половин милион в джоба си, ще направя всичко възможно да те измъкна. Ако не, тогава заседателите единодушно ще те признаят за виновна. Гарантирам ти.

— Разбирам — смотолеви след малко Джулия. — И как ще те намеря, за да ти дам парите?

— Аз ще те намеря. Не се притеснявай.

Той я принуди да легне по очи на циментовия под — отвратителна повърхност, помисли си тя, защо не бяха сложили някаква подова настилка тук? — докато излезе, а когато най-накрая се изправи на крака, вратата беше отворена, а мъжът бе изчезнал в нощта.

Джулия се облегна разтреперана на бронята на мазератито на Морган, докато обмисли какво да предприеме. Можеше да докладва за тази заплаха на съдия Харди, разбира се, но на кого щеше да повярва той? На предполагаема убийца, заплашена от смъртна присъда, или на честен гражданин, който се опитва да изпълни гражданския си дълг срещу осем долара и четиридесет и пет цента на ден? Другата възможност беше просто да му плати половин милион, но Джулия знаеше, че изнудването е безкраен омагьосан кръг. Един от познатите й бивши приятели и бивш милионер, беше жертва на изнудване. Неговата фирма бе подкупила чиновник от външно министерство, за да сключи изгоден договор за превоз на товари. Впоследствие фирмата банкрутира и той си ближеше раните, като преподаваше фокстрот в школата на Артър Мъри в Ню Джърси. И макар слуховете да твърдяха, че бил по-щастлив от всякога, Джулия реши, че е по-добре да не следва точно неговия пример. Не беше толкова добра на фокстрот.

Не, единствената що-годе сносна възможност беше онази, която й се въртеше в главата още от Деня на благодарността. Сега беше моментът. Сега беше времето да направи прощален поклон, да каже своето „сбогом“, да напусне сцената, да избяга.

Тя забърза обратно по склона, събра една чанта багаж и се обади по телефона, а после пак изгази през снега до гаража. „Кой знае? — помисли си Джулия, като обръщаше бентлито обратно на залива. — Животът на беглеца може и да е забавен. Може би е голямо приключение да живееш, криейки се.“ Тя погледна в огледалото за обратно виждане и потръпна. Във всеки случай, вече нямаше да й се налага да се тормози от кошмарното си лице.

 

 

С Патрик Розуел се будалкаха.

— Джо Келъг беше наш адвокат — каза Робърт Рътлидж прискърбно. Той стоеше изправен зад бюрото си, с манхатънския хоризонт зад него — една преднамерено впечатляваща постановка. — Само че защо аз трябваше да съм получателят на тази ужасна пратка… — Той разпери ръце, придавайки си безпомощност пред тази странна проява на жестокост. — В края на краищата, не ни ли стигаше, че загубихме своя адвокат?

— Почакайте — каза Патрик. — Аз си мислех, че той е бил адвокатът на Артър Хайтауър.

— Така ли? — Рътлидж сви рамене. — Е, предполагам, че Джо е имал и много други клиенти. Нали разбирате, това си беше негово право. Връзката адвокат-клиент не е като брака. — Той пусна едно светско изкикотване. — Или може би е.

Патрик се засмя учтиво и се примъкна по-близо до малкия мъж. Приликата беше направо свръхестествена, но сега видя, че все пак беше само прилика. Чертите бяха същите, но докато Хенри беше мекушав и тъп, Рътлидж беше твърд и умен.

— Той работеше ли по някаква сделка за вашата компания? — попита го Патрик.

Рътлидж сви устни и поклати глава със съжаление:

— Бих искал да мога да отговоря на въпросите ви. Наистина. Но това е поверителна информация и ако я кажа на вас, все едно я обявявам пред цял свят. Съжалявам.

Патрик изскърца със зъби от безсилие, без да броим болката. Той се премести така, че тежестта му да не пада върху липсващото кутре.

— А поне можете ли да ми кажете кога го видяхте за последно?

— Предполагам, че това мога. Нека да видя. — Рътлидж прелисти няколко страници от настолния си календар. — Миналата сряда на обяд. — Той вдигна поглед, а зад усмивката му прозираше любопитство. — Между другото, по телефона вие казахте, че имате някаква информация, която може да ме заинтересува?

— Какво? О, да. — Патрик реши, че сега е негов ред да се будалка. След като нямаше изгледи да получи някаква информация, беше твърдо решен и той да не дава такава. В качеството си на безработен ампутиран, имаше право да бъде непостоянен. — Всъщност става въпрос за борсова информация.

— Вие имате борсова информация за мен?

— Аха. „Милър — инструменти и железария“. Знаете ли я?

По лицето на мъжа не беше регистрирано нищо, като се изключи удивлението от безочието на Патрик.

— Инструменти за бита. Повярвайте ми, това е най-актуалната вълна — рече Патрик.

Рътлидж тръгна наперено да заобиколи бюрото си.

— Млади човече… — започна той дълбоко разярен.

— Сам ще се изпратя — рече Патрик набързо и затвори вратата след себе си.

Невроните по целия му крак крещяха, но той откри, че не боли толкова много, ако изкривява крака си навътре, когато тежестта пада върху него. Изкуцука по този начин обширното пространство между рецепцията и асансьорите. Сетне рязко спря, направи кръгом и се изкомандва да се върне обратно до бюрото пред вратата на кабинета на Рътлидж.

Хвърли един поглед. Табелката гласеше: КОРДЕЛИЯ БАКСТЪР. Сгънат до настолния бележник стоеше един „Ню Йорк Таймс“. Обърна на кръстословицата. Беше попълнена. С мастило.

Той забърза към асансьора, забравил всякаква болка, и докато се носеше надолу покрай етажите, прегледа фактите: Робърт С. Рътлидж, господарят на вселената, имаше помощничка, фенка на кръстословиците, на име Корделия. Хенри Клотие, плахият нощен пазач и пълен двойник на Рътлидж, имаше невероятна годеница — красива, обичаща кръстословиците жена, на име Корделия, която го беше завела в хотел „Суини“ в същата нощ, когато Артър Хайтауър случайно също е бил гост на хотела, и то в съседната стая. И накрая, Джо Келъг, адвокат на Артър Хайтауър и вероятно на Робърт Рътлидж, беше примамен в същия този хотел „Суини“ от една красива, обичаща кръстословиците жена, на име Корделия, и от тогава никой не го беше виждал. Поне не целия.

„Съвпадение? — запита се Патрик, когато вратите на асансьора се отвориха във фоайето. — Мисля, че не.“

Той погледна часовника си. Беше шест и половина, а смяната на Хенри започваше в седем. Приток на адреналин го изнесе от сградата на улицата, където махна на едно такси до тротоара и скочи в него, като измърмори адреса на „Милър — инструменти и железария“.

Сега невроните бучаха в главата му. Беше попаднал на нещо, знаеше го. Корделия беше спойката, която скрепяваше цялата тая паяжина. Тя беше сърцевината на мистерията, потонът на целия мост, главината на всички тези спици, ключът за всички тези ключалки — стотици клишета се събудиха за живот, когато Патрик започна да пише историята наум. Това беше големият му удар. Така че какво като не работеше в „Газет“? Той имаше история! Всъщност, слава богу, че го уволниха, защото сега вече беше на свободна практика и можеше да продаде творбата си на онзи, който предложи най-високата цена. Дължеше дълбока благодарност на Джон Уайтчапъл. Когато историята му излезеше на първа страница в, да речем, „Таймс“ — или не! — в „Поуст“, той щеше да изпрати на Уайтчапъл една бутилка коняк и щеше да го остави да се пържи в него.

Таксито зави към района на фабриката, северно от Челси, и Патрик се изпъна на седалката, като се оглеждаше зорко. Каква беше играта на Корделия? — чудеше се той, вече потопил се в терминологията на обигран разследващ репортер. Защо ли се е лепнала за Хенри и го е завела в „Суини“ онази нощ? Дали се е надявала да преметне Хайтауър, че Хенри е Рътлидж? Но защо? Патрик се замисли отново за странния си разговор с Джо Келъг. Хайтауър не беше дошъл на срещата на трети ноември, където е трябвало да подпише документи, подготвяни от шест месеца. На следващия ден — не, чакай, същата онази нощ — Артър е бил в хотел „Суини“, докато Корделия е била в съседната стая с Хенри. Дали тя е искала някак си да използва Хенри, за да накара Хайтауър да подпише документите?

Или беше направила така, че Артър Хайтауър никога вече да не подпише някакъв документ? Можеше ли Корделия да е убийцата?

Когато таксито спря пред тъмната фабрика, сърцето на Патрик биеше бясно. Той започна да рови в джоба си за пари и тъкмо ги подаваше през седалката, когато малко черно купе спря на един стоп от другата страна на улицата. Той хвърли поглед към него, когато вратата до шофьора се отвори и вътре светна. Зад волана стоеше една красива, кестенява жена, а нейният спътник беше Хенри Клотие.

Патрик се наведе, докато очите му не се изравниха с долния ръб на прозореца. Това трябва да беше Корделия. Твърде невероятно бе Хенри да има една такава красавица в живота си, камо ли две.

— Ще слизаш ли, или к’во? — каза таксиметровият шофьор.

— Шъъът — обясни Патрик.

Изглеждаше така, сякаш Хенри и Корделия се караха — или поне тя се караше. Веждите й бяха сключени и почти излайваше думите, докато горкият Хенри се молеше и оправдаваше със своите пъргави палешки очички, а долната му устна беше издадена напред. Корделия поклати глава и Хенри се помоли още малко; после тя посочи към вратата и той изскочи от колата с наведена глава и треперещи рамене.

„Сигурно го отряза“ — предположи Патрик. Каквато и да беше играта й, нямаше повече да използва малкия нощен пазач. Той едва затвори вратата и тя даде газ и потегли.

— Карай след тази кола — извика Патрик.

Винаги беше мечтал да каже това и най-странното беше, че шофьорът наистина го направи. Той даде газ, изскърца остро с гуми, докато обръщаше колата в обратната посока, и полетя след малкото черно купе.

 

 

Когато Дивайн пристигна в Хайтауър Хил, портите бяха отворени и тя прекара наетия „Таурус“ през тях и нагоре по криволичещата алея към предния двор на имението. Никой не беше разринал пътека от предната нощ насам и снегът се просмукваше в обувките й с високи токчета, докато си пробиваше път до предната врата. Натисна звънеца. Чуваше как камбанките кънтят из къщата, но никой на отвори. Натисна звънеца още веднъж, после още веднъж и накрая премина към думкане по вратата, но отново не последва никакъв отговор.

Тя стоеше вбесена на прага, а снегът се топеше и образуваше ледени локвички в обувките й. Можеше да приеме, че Джулия се е напила и се е отрязала, но къде беше прислугата? Изглежда твърдението, че наистина не можеш да намериш добър персонал днес, бе вярно.

Дивайн изгази дълбокия до прасците й сняг до един от многото задни входове на имението и там повтори ритуала — звънене-чакане-звънене-звънене-чакане-думкане-думкане. Отново никой не отговори. Тя постоя малко, като надаваше ухо за някакви шумове в къщата, но всичко беше тихо. От тази страна на имението не се виждаха никакви светлини.

Изведнъж й хрумна, че който и да бе сложил бомбата в колата й миналата нощ, много вероятно го бе сторил тук, докато тя беше в къщата. Засега от полицията не й бяха казали нищо за устройството и направата му, но Дивайн смяташе, че трябва да е била задействана с таймер. Обикновените бомби се детонираха при запалването на колата, но тя бе потеглила без всякакви инциденти, а колата се взриви двайсет минути по-късно. И единствено благодарение на спуканата гума тя не бе гръмнала заедно с нея. Който и да беше поставил бомбата, беше настроил таймера, за да се взриви по пътя към града. А единствените хора, които биха могли да знаят приблизително по кое време ще се връща тя към града, бяха тези, които можеха да видят как точно протича посещението й в Хайтауър Хил.

Не можеше да е Джулия — тя не беше в час — а Мерилин и градинарят изглеждаха доста заети един с друг на горния етаж. Но пък Морган и жена му Сиси? Тя въобще не ги беше мернала предната нощ. Те може би се бяха спотаили някъде в тези сенки. Можеха да се спотаяват някъде и сега…

Не. Дивайн твърдо махна с ръка, за да спре потока на тези мисли. Твърде много години беше прекарала, позволявайки на страха да диктува живота й. Страхът от отхвърляне я беше оставил без гадже през тийнейджърските й години; страхът от самотата я накара да се омъжи за Милтън — първия, който й предложи; а страхът от зъболекарските пособия, които Милтън обичаше да използва в леглото, я накара да се разведе с него много скоро след сватбата — макар че като се замисляше за това, точно този страх вероятно се беше оказал здравословен. Но все пак тя нямаше намерение да позволи на страха да я контролира и сега.

Натисна още веднъж звънеца и след като отново не последва никакъв отговор, посегна към дръжката на вратата и тъкмо започна да я завърта, когато една тежка ръка стисна рамото й.

— Оу! — изпъшка тя и се завъртя в прогизналите си обувки.

— Оу! — възкликна мъжът, като отдръпна ръката си и отстъпи назад. — Съжалявам. Не знаех, че сте вие.

Тя се взря в сянката и видя, че това е само Джордж, озеленителят-казанова.

— Имам среща с мисис Хайтауър — обяви тя с повече авторитетност, отколкото чувстваше в себе си.

— Оу? Виж ти! Точно я изтървахте.

— Какво?

— Тя току-що потегли с бентлито — преди пет или може би десет минути. Искате ли да влезете и да я почакате? — Той пристъпи по-близо до нея и помръдна похотливо с вежди. — Може би едно питие до камината?

Тя тръсна глава и се върна на въпроса:

— Къде отиде?

— Убий ме, не знам — каза той, а после се изхили, като че ли страшно си падаше по този израз.

— Добре, благодаря — изстреля Дивайн през рамо, забърза към предния двор и после скочи в своя таурус.

Джулия беше заминала само преди пет или десет минути, наблизо имаше само една главна магистрала и вероятността да е потеглила към града беше голяма. Колко ли трудно щеше да е да се открие едно бентли, пътуващо на запад по лонгайлъндската магистрала?

 

 

Не много трудно, особено когато бентлито се движеше с четирийсет мили в час и с включен през цялото време десен мигач. Внимание! — светеше той като светофар. На волана има пенсионер!

Дивайн се изравни с бентлито и погледна вътре. Отлично — беше Джулия, която изглежда пееше с цяло гърло. Дивайн й махна с ръка, после наду клаксона, но Джулия продължи да си кара, щастливо нехаеща за всичко.

Може би така е по-добре, помисли си Дивайн. Вместо да се опитва да я спре, което така или иначе не се получаваше, щеше да я проследи. Мястото, към което се беше запътила, може би щеше да разкрие повече, отколкото би разкрила самата тя.

Дивайн забави, залепи се за бентлито и започна да го следи като някой шериф — избягал престъпник, с тази разлика, че Джулия и хабер си нямаше, че я следят. Освен това нямаше хеликоптери или новинарски камери, които да проследяват процеса. Но Дивайн се чудеше дали мотивацията на клиентката й не беше същата. Дали бягството на Джулия не беше продиктувано от гузна съвест. О, боже, помисли си тя и стомахът й внезапно се сви. А да не би Джулия да се самоубие?

Тя се залепи още по-близо до бронята на бентлито и продължи да го следва от непосредствено разстояние. Джулия зави в отбивката към Бруклин и Куинс, после по бруклинския мост към Долен Манхатън. Дали не се бе отправила към Уолстрийт? — зачуди се Дивайн. Но тогава бентлито зави наляво, после отново наляво и продължи на юг покрай пристанището на Ийст Ривър. Изглежда, че Джулия караше съвсем целенасочено, макар че когато мина под една улична лампа, Дивайн успя да види, че все още пее.

Десният мигач угасна за първи път от тридесет минути, после се включи левият и бентлито бавно зави надолу по една тясна уличка, в края на която се виждаше една висока триметрова ограда, заключена с катинар, а единственият отворен вход беше охраняван пропускателен пункт. Бариерата на пункта се вдигна високо, когато Джулия я приближи, тя премина с колата вътре и после зави зад ъгъла на сградата.

Дивайн натисна газта, но бариерата се спусна, преди да успее да последва бентлито. Тя отвори прозореца и разгледа охранителната кабинка, но по нея не се виждаше никакво указание какво се изисква, за да се влезе. Обърна колата и паркира на едно празно място до преградата. После излезе навън, промуши се под бариерата и затича след бентлито.

Докато завиваше покрай ъгъла на сградата, тя осъзна къде се намира и през ума й мина една тревожна мисъл. Това беше яхтклуб „Комодор“ — място, където магнатите от Уолстрийт закотвяха яхтите си, за да могат, когато имат настроение за малко океански въздух, просто да нахлупят капитанските си шапки и да наредят на шофьорите си да ги закарат до там. Артър Хайтауър също държеше яхтата си тук, спомни си тя. Тя се казваше „Сребърно момиче VI“ — настоящата потомка на „Сребърно момиче“, с която той се беше сдобил, след като беше превзел пазара на сребро заедно с братя Хънт през осемдесетте.

Дивайн мярна бентлито, а то се отправи към нея. Тя се отдръпна обратно в сянката на сградата на клуба, докато колата отмине. Вече не шофираше Джулия, а някакъв млад мъж с моряшка шапка.

Дивайн френетично огледа яхтклуба в търсене на Джулия и най-накрая я видя да се качва на борда на една осветена яхта, а капитанът и екипажът й стояха мирно на палубата.

— Не, чакай! Спри! — извика Дивайн и хукна към яхтата.

Но двигателят вече работеше, яхтата се отдели от кея и се отправи към пристанището.

— Джулия! Не прави това! Върни се! — изкрещя Дивайн.

Но Джулия не можеше да я чуе. Стоеше на носа с отметната назад глава и широко разперени ръце, палтото й от норки се развяваше на вятъра, а тя пееше толкова силно, че Дивайн можеше да чуе думите на песента: „Плавай, сребърно момиче, плавай на…“.

— Неее! — изрида тя. — Не постъпвай така с мен! — При което тропна така силно с крак, че счупи токчето на обувката си, а после напук на самата себе си заудря и с другия крак, докато не счупи и неговото токче. Стоеше там, с осем сантиметра по-ниска, и ругаеше като каруцар, докато яхтата плавно се стопяваше в морето и в мрака на нощта.

— Извинете? — прозвуча един мек глас зад нея. — Вие не сте ли Дивайн Макгий?

Тя понечи да се завърти на токове, но си спомни, че няма такива. Бавно се обърна. Зад нея стоеше мъж с приятна външност, някъде към трийсетте, с къдрава тъмна коса и големи тъмни очи.

— Дивайн Гейл Макгий, за да бъдем по-точни. Кой сте вие?

— Казвам се Патрик Розуел.

Тя ококори изумено очи и попита:

— От „Газет“?

— Чувала сте за мен? — удиви се Патрик.

— Едва днес. Мисля, че може би имаме общ враг.

— Ъ?

— Един двуметров тип, който си пада по маскировките?

— О, боже! — възкликна той и преглътна с усилие. — Той е идвал и при вас? — Очите му се стрелнаха към краката й.

— Да — каза тя смутено. Нейните прогизнали, изпотрошени обувки бяха толкова срамна гледка, че този мъж очевидно не можеше да откъсне погледа си от тях. Тя се опита да скрие едната обувка зад другата, докато отговаряше: — Той дойде в офиса ми днес и каза, че ние двамата с вас трябва да поговорим.

— А каза ли ви колко часа имате? Защото аз разбрах, че лъже за трийсет и шестте часа.

— Какво? — каза тя объркана.

— Той не…? Искам да кажа — той нарани ли ви?

— Ами, не. Всъщност не.

— О, боже!

Това в гласа му облекчение ли беше, или възмущение?

— Както и да е — продължи Дивайн, — днес ви се обадих и оставих съобщение на служебната ви гласова поща. Не го ли получихте?

Той поклати печално глава и отвърна:

— Тя вече е изключена. Аз… аз бях уволнен.

— О! — Дивайн се взря към пристанището. — Не сте само вие. Мисля, че току-що аз също бях уволнена.

Той проследи погледа й и рече:

— Това Джулия Хайтауър ли беше?

Дивайн кимна горестно.

— О! — въздъхна той. — Какво ще стане сега с делото за убийството?

— Ако тя не е в съда утре сутрин, съдия Харди ще отмени гаранцията й и ще издаде заповед за арест. После вероятно ще закрие процеса и ще разпусне съдебните заседатели. По дяволите! — изплака Дивайн. — Защо й трябваше да прави такова рисковано нещо точно сега? Според посланието на нашия дълъг приятел, тя изглежда е невинна. Но след тази нощ всички ще мислят обратното. Никога вече няма да успея да намеря непредубеден съдебен заседател, дори и тя да се върне.

— Знаете ли — каза Патрик нерешително, — може би е за добро.

— Какво имате предвид?

— Дългият каза същото и на мен. Че Джулия не го е извършила. Дивайн, може би в това се крие нещо повече от очевидното.

Тя се обърна.

— Дългия ми каза и това.

— Докато вие — ние — не разберем какво става тук, може би е по-добре делото за убийство временно да се прекрати.

— Когато нещата излизат от контрола ти — измърмори Дивайн, — изкарай ги от съдебната зала.

— Точно така.

Тя се замисли за момент. Може би липсата на Джулия — тази дума беше по-приятна от бягство — бе наистина златна възможност за Дивайн да се порови малко и да опита да стигне до дъното на историята.

— Чакай малко — каза тя и рязко вдигна глава. — А ти какво правиш тук?

— Проследявам заподозрян — отвърна Патрик. Той посочи към една по-малка яхта на другия край на пристана. — В момента тя е там.

Очите на Дивайн скачаха от Патрик към яхтата и обратно.

— Ще ме осветлиш ли по въпроса? — попита тя заинтригувана.

— Разбира се. Не може ли да поседнем някъде…?

Тя се замисли за момент, после взе решение и посочи към колата си.

 

 

Болката на Патрик се изпари от възбудата, която усещаше, докато седеше на предната седалка на тауруса и разказваше всичко, което знае за мистериозната жена на име Корделия. Но жената на име Дивайн беше накарала сърцето му да се разпърха. Той не можеше да си спомни да е седял така близо до толкова хубава жена. А на всичкото отгоре беше и умна. Можеше да види как в ирисите на очите й сякаш се завъртаха тайнствени механизми, докато й разказваше всичко за Робърт Рътлидж, Хенри Клотие и Джо Келъг.

— И така тя изхвърли Хенри от колата към седем — завърши той разказа си — … като му отряза и квитанциите, абсолютно съм сигурен — и подкара право насам. После се качи на тази яхта, „Звездна нощ“, вътре се появиха две светлини и оттогава чакам тук.

Дивайн кимна замислена и каза:

— Това трябва да има нещо общо с „Петрол Хайтауър“. Помниш ли как Артър отклони онази оферта за сливане преди няколко години? Ами ако тоя тип Рътлидж е решил да го притисне? А Артър просто не е отстъпил?

— И аз си мислех същото — каза Патрик. — Но Корделия за него ли работи, или против него?

— Виж! — Очите на Дивайн бяха приковани към „Звездна нощ“. — Това Корделия ли е?

Някаква жена стоеше до един от осветените прозорци, неподвижна и бдителна.

— Да — прошепна Патрик.

— Изглежда сякаш чака някого.

— Може би е най-добре и ние да изчакаме.

Дивайн кимна. След малко се пресегна надолу, събу обувките си и ги хвърли назад. Лека тръпка, предизвикана от интимността на жеста й, пропълзя по гърба на Патрик.

— Предполагам… — Той спря и прочисти гърлото си. — Предполагам, че си разбрала, че аз не съм истински репортер в „Газет“?

Тя сви рамене и отвърна:

— И какво от това? Аз пък съм собствената си секретарка и помощник-адвокат. Няма нищо лошо да работиш на няколко стана.

Той се втренчи безмълвно в нея, а в главата му зазвуча Одата на радостта.

Изведнъж зад тях се чу бучене на мотор, а после светлина от фарове обля багажника на тауруса и започна да се издига към задното стъкло на колата.

— Залегни! — прошепна Дивайн.

И двамата се гмурнаха надолу и настрани, но Дивайн беше по-бърза, така че Патрик се озова положил брадичка на гърба й, докато нейната глава беше доста силно притисната в скута му.

— Ъъъ — измуча той след момент на вцепенение. — Дали ще можем да си сменим позите?

— Какво? Защо? — прошепна тя и секунда по-късно добави: — О!

Той се изчерви и тя го дари с едно потупване по коляното, което трябваше да му подейства, поне той предположи така, успокоително, обаче предизвика напълно различен ефект.

Още веднъж се чу шум от автомобилен двигател и след като светлината от фарове премина по колата им, Патрик се изправи и Дивайн го последва. Той се премести неловко към външната страна на седалката.

— „Меса Макгинти“ — прочете Дивайн името, изписано на камиона. — Правят доставки по това време?

Патрик рязко се наведе напред.

— „Макгинти“! — възкликна той. — Точно там Дългия ми каза, че ще намеря тялото на Джо Келъг.

Дивайн и Патрик загледаха с ужас как от каросерията на камиона изникнаха двама мъже, хванали хладилен сандък, който натовариха на „Звездна нощ“.

— О, боже! — изпъшка Патрик. — Дали това не е…?

— Те не биха могли да го съберат в този сандък, нали?

— Повярвай ми, могат — отвърна Патрик.

Корделия излезе на палубата, облечена в нещо дълго, ефирно и бяло. Приличаше на Офелия или може би на лейди Макбет. Един от товарачите й подаде някаква разписка, тя я прегледа, после я подписа и я върна обратно.

— Но пък, знам ли — каза Патрик. — Изглежда тъпо да се разписва за труп.

— Залегни! — извика отново Дивайн, когато камионът се отправи обратно към бариерата.

Този път обаче Патрик беше подготвен. Той се наведе пръв и се озова с глава, положена в скута на Дивайн.

— Знаеш ли какво ми се иска в момента? — прошепна Дивайн, докато лежаха неподвижно напреко на седалките.

— Какво? — Патрик се опита да открие правилния начин да си извърти главата. Вече не беше толкова сигурен, че за него тази поза е по-добра от предишната.

— Чийзбургер. — Камионът отмина и тя отново се изправи на седалката.

— Ти обичаш чийзбургери? — каза той, докато се изправяше.

— Ммм. — Тя затвори замечтано очи. — Голям, сочен, пълен с разтопено сирене.

Патрик кимна съпричастно.

— А хлебчето да е леко препечено — продължи тя. — Марулята и доматчето да са студени и хрупкави.

Той облиза устни.

— С гарнитурка от пържени картофи, топли и пикантни.

— О, боже! — изпъшка той на глас.

Светлина от други фарове проникна в колата и той сграбчи Дивайн и я целуна силно и продължително.

— Оу! — каза тя зашеметена, когато се отделиха. — На това му се вика бързо мислене. Аз дори не чух, че приближава кола. — Тя се извърна да види как една червена спортна кола бавно се приближава към оградата и преминава през нея, след като бариерата се вдигна.

— Знаеш ли какво друго си мисля? — рече Патрик, като дишаше тежко. — Изглежда, хотел „Суини“ се оказа пресечна точка на много пътища. Мисля, че можем да отидем там и да се заверим — исках да кажа да проверим.

— Добра идея — отвърна Дивайн. — Особено сега, когато вече се чувствам леко неспокойна да се прибера в апартамента си. Нека да вземем стая в „Суини“ и да видим какво можем да открием.

Стая? — помисли си Патрик, а сърцето бясно затупа в гърдите му.

— Супер! — рече той и преглътна.

— Я чакай! — каза рязко Дивайн.

„По дяволите“ — помисли си той.

— Тази кола се отправи към „Звездна нощ“. И гледай — Корделия излезе навън, за да я посрещне.

Патрик се наведе напред, за да вижда по-добре. Лицето на Корделия беше наведено надолу, изглежда, че разговаряше с някого под нея. После тя спря и взе едно малко дете на ръце. То беше пълничко, едва проходило фарфалаче, момченце. Тя го прегърна здраво, а от спортната кола изскочи един мъж и се качи на борда на яхтата. Той грабна малкото момченце от нея и го разлюля във въздуха, а после го взе в една ръка и се наведе да целуне Корделия.

— Кой е той? — промълви Дивайн, когато и трите силуета на палубата се сляха в един.

— Обърни се! — започна Патрик да подканва шепнешком непознатия. — Хайде, приятел. Обърни се да ти видим лицето.

Без да се обръща, мъжът прегърна Корделия през раменете и тримата тръгнаха към каютата.

— Кой си ти? — извика Дивайн.

Мъжът се поспря на прага, за да погледне към пристана, и тогава за част от секундата лунната светлина го огря, съвсем навреме, за да освети лицето на Морган Хайтауър, който вече се прибираше с любовницата си и детето вътре.