Хърби Бренан
Окултният Тибет (9) (Тайни магически практики от Хималаите)

7
Реинкарнация

Традиционната тибетска култура е възникнала в страна, която спокойно можем да определим като „царство на вечните снегове“. Тук растителността е оскъдна и най-често за огрев се използват животинските екскременти. В някои райони местните жители дори си копаят землянки, за да оцелеят през зимата. Затова не е трудно да разберем защо тибетците са създали цяла йогистка система, чиято цел е пораждането на телесна топлина.

По-сложно стоят нещата с ритуала чод, който също е характерен само за тибетската езотерична традиция. По думите на Александра Давид-Неел, тази зловеща церемония крие толкова опасности, че може да доведе до полудяване и дори смърт^[1]. Самите места, на които се изпълнява чод, трябва също да вдъхват ужас — идеална би била къща с призраци, гробище или местност, в която наскоро се е разиграла кървава драма. В Тибет най-често избират някоя дива и безлюдна пустош.

Изпълнителят трябва да е въоръжен с камбанка, дордже, ритуална стрела пхурба, малък тъпан дамару плюс зурна от човешка бедрена кост, наричана канлин. След продължителна подготовка, в която наред с всичко останало трябва да умиротвори и страстите си, той призовава със заклинание някое страховито женско божество, което — ако всичко върви според предписанията — ще изскочи от темето му и ще се изправи пред него, размахвайки заплашително меч.

Още от античността евокацията^[2] играе съществена роля в европейската езотерична традиция, като целта обикновено е призованите „същества“ да помогнат с нещо на самия заклинател. Тук обаче от божеството се иска не нещо друго, а да отсече главата му. И то ще направи точно това, само с един замах на меча, след което отвсякъде ще започнат да се стичат зажаднели за прясна кръв духове. После богинята ще се заеме с разфасовката на трупа. Ще отреже ръцете и краката, после ще одере и кожата от торса. Накрая ще го изкорми, така че вътрешностите да се изсипят на земята и таласъмите ще се нахвърлят като изгладнели псета върху тях…

Какво по дяволите става тук?!^[3] Смята се, че тази потресна церемония е от изключително значение за личната еволюция на изпълнителя. Понякога тя може да отнеме години и тогава ламите преброждат цяла Индия, Непал, Бутан и Китай, за да открият подходящи „девствени кътчета“, след като са изчерпали възможностите на родния си Тибет. Според традицията, чод трябва да се изпълни „край 108 езера, 108 гробища, 108 гори“ и т.н. За европееца всичко това би било истинска лудост…

Самият факт, че чод се изпълнява многократно, подсказва, че тази „касапница“ няма отношение към физическото тяло на изпълнителя. Става дума за визионерско преживяване — нещо като „кошмарен транс“, в който изпълнителят многократно изпада (по своя воля), за да усети още по-осезателно впиващите се в плътта му зъби и от тялото му да остане „купчинка оглозгани кости в калта“. Сигурно ще кажете, че това е по-лошо и от самоубийство! При него поне умираш само веднъж…

За да схванем същността на чод, трябва преди това да разберем в какво точно се състои една от основните идеи на тибетската езотерика — имам предвид тази за реинкарнацията. Вече стана дума, че навремето в Тибет са сключвали заеми с уговорката, че ще бъдат изплатени в „някой бъдещ живот“. Това може да ни звучи нелепо, но има и някои факти, над които си струва да се размислим.

Да вземем случая с Имад Елавар.

Имад е роден в Ливан, в едно от онези малки и затънтени селца, в които времето сякаш спира и хората гледат да не се отдалечават много от родния дом. Ето че един ден той обявил, че е живял и преди — в тялото на някой си Ибрахим Бухамзи, в едно друго селце, Хриби, на тридесетина километра от неговото. Колкото и да ги убеждавал, неговите съселяни така и не приели сериозно твърденията му — до деня, в който се сблъскал на улицата с човек, когото познавал от предишния си живот и който действително идвал от Хриби. Близките на Имад разпитали странника и той им обяснил, че преди години имал съсед, който по-късно починал, а името му било… Ибрахим Бухамзи. Това ги накарало да проучат по-обстойно въпроса, при което се установило, че 44 от общо 47-те неща, които Имад им бил разказал за семейство Бухамзи, отговаряли напълно на истината, включително и фактът, че Ибрахим навремето си имал „закачка“ с някоя си Джамиле.^[4]

Откъде Имад е могъл да научи тези подробности, при положение че никога не е стъпвал в Хриби? В случая спокойно можем да изключим вестниците, телевизията и дори клюките в селското кафене — когато започнал да разправя за Бухамзи и тайнствената му възлюбена Джамиле, Имад е бил само на две години…

Впрочем подобни случаи на „спонтанни реминисценции“ от предишни съществувания има по целия свят. Шанти Деви, Бишин Чанд и Реена Гупта от Индия, Джоуи Въруей от Южна Африка, Роми Крийс от Съединените щати и още много други — това са все хора, които на съвсем ранна възраст си припомнят някой свой предишен живот и дават изчерпателна информация, която при проверка най-често се оказва вярна.

„Спонтанни реминисценции“ се наблюдават и при възрастни — аз самият съм свидетел на подобен случай. Преди години при мен дойде една жена, за да ме пита за някакъв свой „натрапчив“ сън. Сънят включвал и прекосяването на арена, напомняща древен амфитеатър — нещо като Колизеума, но по-малък и с приятелски настроена публика. В съня си дамата била много по-млада от сега и облечена в туника. На тази арена нямало гладиаторски схватки или нещо от сорта. Тя просто крачела по пясъка — по някаква причина трябвало да отиде на отсрещния край, но винаги се събуждала, преди да успее да го стори.

Попитах я дали се интересува от гръцката или римската история, но се оказа, че си няма и понятие. А и символиката на съня като че ли не й говореше нищо. Единственото, което можа да ми каже, бе че сънувала за първи път този сън, когато била тийнейджърка и оттам насетне той най-редовно й се присънвал (по време на срещата ни тя вече бе на средна възраст). Винаги бил много „реалистичен“ и съдържанието му всеки път било едно и също.

Нямах представа защо изобщо сънува такива неща, но пък жената се оказа податлива на хипноза, затова я поканих да се включи в серията реинкарнационни експерименти, които възнамерявах да проведа след известно време. Тези експерименти се базираха на един процес, известен в науката като регресия.

Още бащата на съвременната психиатрия, Зигмунд Фройд, е установил, че много от нашите емоционални проблеми се коренят в отдавна забравени преживявания от детството. За да помогне на пациентите си, той създава и своя знаменит психоаналитичен метод. Някои от последователите му включват и други похвати като хипнозата и наркоанализата^[5], но целта остава неизменна: чрез регресията пациентите трябва да се завърнат в най-ранното си детство и да си припомнят (т.е. да „преживеят“ отново) онова, което се е случило тогава, но по една или друга причина убягва на паметта им.

Реалността на самата регресия едва ли подлежи на съмнение. В това състояние субектът започва да демонстрира всички черти, типични за възрастта — ограничен речников запас и дори бебешки интонации. Психиатърът става свидетел на цялостна промяна на личността му. Същото важи и за поведенческите модели. Ако пациентът бъде накаран да рисува, рисунката му ще изглежда така, сякаш е дело на несигурна детска ръка. Много по-интересни са промените в почерка — той започва да пише по абсолютно същия начин, както когато действително е бил на „внушената“ му възраст.

В един от експериментите (ставаше дума за „поетапна“ регресия) една жена хвана тебешира с лявата си ръка, когато й бе внушено, че в момента е на шест години. Впоследствие се оказа, че тя по рождение била левачка, но когато тръгнала на училище, я накарали да пише с дясната ръка. Подобни явления често се наблюдават в регресионните експерименти, дори когато субектът няма спомен, че като малък си е служел най-вече с лявата ръка. В такива случаи наблюдаващите се допитват до родителите и обикновено този факт се потвърждава. Тези феномени показват, че в случая не става дума за „преструвки“ или мистификация. Но истинските открития тепърва предстояха.

В най-ефектния експеримент участваше един 30-годишен мъж, който бе настанен в специален стол, използван от психолозите за стимулиране на емоционални реакции. (Щом се натисне една ръчка, облегалката му пада назад и столът най-неочаквано се превръща в легло.) Идеята бе субектът да стане отново на една годинка. В един момент натиснахме ръчката и той политна рязко назад. Ако възрастен попадне в такава ситуация, най-често ще разпери инстинктивно ръце и крака — това е т.нар. „компенсаторно действие“. Само че в този случай човекът изписка тъничко, тупна по гръб и се напишка…

В началото психиатричната регресия се ограничава само с детските години. Но още през 1898 г. един френски ентусиаст, практикуващ в Париж — Албер дьо Роша — решава да провери дали не е възможно регресията да обхване и ембрионалния стадий. Скоро пациентите му започват да си припомнят и „неща“, случили им се в майчината утроба. Тогава е направена и решителната крачка. Експерименталната регресия на дьо Роша вече включва и периода преди утробата… Резултатите не закъсняват и в съзнанието на пациентите му изплуват спомени за неща, които би трябвало да им са се случили в някой предишен живот.

Откритието на мосю дьо Роша предизвиква — в най-добрия случай — смесени реакции. Единствените, които по това време в Европа са склонни да приемат реинкарнацията — а това са теософите — проявяват интерес към работата му, но скоро установяват, че тя противоречи на основните им доктринални постановки, според които минималният период между две въплъщения е 1 200 години. (Пациентите на дьо Роша говорят за „няколко десетилетия“.) Британският психиатър Алегзандър Кенън придава известна академична тежест на казуса. Той „регресира“ около 1 400 пациенти и постепенно стига до извода, че техните спомени за предишни съществувания са напълно „автентични“.

Примерът му е последван и от други, но в професионалните среди тези експерименти скоро са прекратени, тъй като са преценени като твърде „спорни“. Събраният материал е определен като „фантазии“ и целият епизод попада в графата на „аномалиите“. Налага се мнението, че това всъщност са „псевдоспомени“ (от типа на конфабулациите), патент на пациентите с по-богато въображение. Да, но в моята работа аз многократно съм се натъквал на доказателства, че това не е така. През последните десетилетия в света бяха проведени много експерименти, които показаха, че с такива спомени би могъл да се похвали почти всеки.

Което, разбира се, не означава, че са и автентични. Нещата са доста по-сложни. Едва ли подлежи на съмнение фактът, че това често са най-обикновени „фантазии“, измислени или пък извлечени от забравени книги, пиеси и филми. Но би било огромна грешка да приемем, че всички преднатални спомени попадат в същата категория. Д-р Артър Гирдъм, бивш главен психиатър на Бат, Англия, съобщава за своя пациентка, която си спомнила, че някога е живяла във франция, и то в тялото на катарка^[6]. Когато съобщението бе публикувано, за самата секта се знаеше твърде малко и учените побързаха да обявят разказа на жената за „исторически недостоверен“ (и следователно „плод на фантазията“). Но съвременните изследвания нагледно показват, че не жената, а тъкмо историците грешат. С течение на времето много детайли от разказа й бяха потвърдени от археолозите. Ето защо смятам, че не бива да прибързваме с изводите, когато се натъкваме на подобни твърдения.

При сеансите с жената с натрапчивия сън аз прибегнах до следния метод: най-напред използвах хипнотична регресия, за да събера данни за евентуални предишни съществувания, след което на един по-късен етап проверявах доколко отговарят на онова, което е известно на историческата наука. Е, понякога данните се потвърждаваха, но по-често — не. В такива случаи трудно може да се предвиди резултатът.

На първия сеанс жената се добра до спомена за една своя „Викторианска инкарнация“, чиято достоверност просто нямаше как да проверя. Последваха и други реминисценции, в които тя се изявяваше като милосърдна сестра на фронта през Първата световна война. Сестрата загиваше на своя пост, пронизана в гърба от парче снаряд. Това също не можеше да се провери, но си струваше да бъде отбелязан фактът, че въпросната дама страдаше от болки в гърба, точно на мястото, където в „предишния“ й живот я бе улучил шрапнел.

На третия сеанс жената изпадна в дълбок транс, който очевидно възкреси лавина от спомени. В един от тях се видяла да седи край нещо като плувен басейн. Облеклото й — гръцка туника — отпращаше недвусмислено към античността. Подложих я на по-обстоен разпит и се добрах до следната информация: жената от съня се оказа мидянка и се казваше Андрея.

След няколко месеца започна да се оформя цяла биография. Андрея живеела в град, на име Ксантос, и била дъщеря на местния владетел Ада. Самата страна била „цветуща морска цивилизация“, но Ада имал проблеми с управителите на провинциите, които се обединили в коалиция, оглавена от родния му брат Перикъл. Смутовете прераснали в открит бунт и в крайна сметка Перикъл се възкачил на престола. Ада изчезнал безследно. Андрея се опитала да избяга, но била заловена и хвърлена в мрачно подземие, където хванала някакво белодробно заболяване — съдейки по симптомите, ставаше дума за пневмония.

Докато Андрея се борела с болестта, политическата ситуация рязко се променила. Първо плъзнали слухове, че Перикъл е убил своя брат Ада, а най-вероятно и Андрея. Тъй като предишната царска фамилия се ползвала с обичта на народа, това отново довело до масови безредици. За да предотврати надигащия се метеж, Перикъл решил да покаже Андрея на хората, за да видят с очите си, че тя е жива и здрава. (Нямало как да им покаже и Ада, защото той наистина бил убит, най-вероятно по внушение на Перикъл.)

Когато стражите нахълтали в килията, Авдрея вече беряла душа. Войниците я позачистили, доколкото могли, но поне й дали да облече чиста туника. Щом разбрала, че ще я изкарат на арената, тя мигновено съставила план. Правната система в Мидия била такава, че ако някой подадял официален съдебен иск в присъствието на царя, случаят трябвало да бъде разгледан, дори ако в него са замесени и най-високопоставени лица. Андрея си казала, че ако не я убият междувременно, ще може да обвини публично Перикъл в убийството на баща й. Ако не друго, поне обвинението щяло да бъде разгледано пред целия народ.

С тази мисъл Андрея се отправила към арената. Ето че отново се изправяхме пред „натрапчивия“ сън. В съня си жената прекосяваше някаква арена, но не знаеше защо и винаги се събуждаше, преди да го е направила. Ето че сега, в дълбокия транс, тя се върна на същата арена, но вече знаеше защо трябва да я прекоси — за да обвини собствения си чичо. Историята обаче не завършваше с щастлив край. Андрея умираше, преди да отправи обвинението, оставяйки узурпатора да се наслаждава на заграбената власт…

От този разказ можеше да се получи цял роман — заплетена фабула, напрежение и много-много исторически детайли. Но щом се стигна до проверката на тяхната достоверност, възникнаха и проблемите. Андрея сама се бе определила като „мидянка“. В древността наистина е имало царство, наречено Мидия — в днешния северозападен Иран. Обхващало е части от Азърбейджан, Кюрдистан и Керманшах. Любопитното бе, че някога Мидия е била пословична със стриктно разработената и ефикасна правна система — в Библията се споменава за „закона на мидяни и перси, който не допуска изменения“ (Дан. 6:12). Според тази система, всички, включително и царят, са равни пред закона. След това обаче разказът на Андрея доста се отдалечаваше от историческите реалности.

Първо, оказа се, че столицата на Мидия е била не Ксантос, а Екватана (дн. Хамадан). А и, поне доколкото аз можах да установя, там никога не е имало град на име Ксантос. Нещо повече, Андрея описваше страната като „цветуща морска цивилизация“, което предполагаше пристанища и флота, докато реалната Мидия на практика е била заобиколена със суша. (Е, имала е излаз на Каспийско море, но крайбрежната ивица е била толкова малка, че трудно би могло да се говори за развито мореплаване.) В историческите извори не се споменаваше нищо за Ада, а още по-малко за някакъв си Перикъл, да не говорим за въстанали провинции.

Вече се бях примирил с факта, че това е поредната „измислица“, когато се сетих, че съм забравил едно важно правило: щом става дума за „спомени“ от толкова далечно минало, всичко трябва да се провери поне по два пъти. И още нещо, което е два пъти по-важно — не бива да се осланяш на предварителните си очаквания. Точно тук бях направил съществен пропуск. Бях решил, че щом Андрея е „мидянка“, то тя би трябвало да е живяла в Мидия. Само че случаят съвсем не бе такъв.

Мидия може и да е започнала съществуването си като независимо царство, но впоследствие е била завладяна от персите и е играла важна роля като провинция в Ахеменидската империя. В тази империя е влизала и Ликия, страна, която някога се е намирала на малоазийското крайбрежие, между Кария и Памфилия, а на изток се е простирала до планинската верига Тавър. Днес тези земи са част от Южна Турция.

При Ахеменидите Ликия се е радвала на относителна независимост, но представителите на управляващата класа са били от мидийски произход. Към тях би трябвало да е принадлежала и Андрея. Честно казано, не открих данни за лице с такова име, но що се касае до останалата част от историята, нещата като че ли започнаха да се подреждат. Ликия определено може да бъде наричана „морска култура“, а столица й е бил тъкмо град Ксантос, разположен на едноименната река. В ликийската история действително е имало бунт на сатрапи (т.е. управители на провинции), в резултат на който на престола се възкачил и някой си Перикъл^[7].

Жената, която си бе припомнила всичко това, не вярваше в реинкарнацията, което съвсем не е необичайно. През 1980 г. д-р Джеймс Пареджеко от Чикагския университет проведе мащабно изследване и резултатите бяха крайно интересни — не само че цели 93% от хипнотизираните лица съобщавали за спомени от предишни свои съществувания, но и най-надеждни „информатори“ се оказали тъкмо онези, които дотогава категорично отхвърляли самата идея за реинкарнация.^[8]

Мога да приведа още много такива примери, но мисля, че тези с Андрея и Ммад Елавар са достатъчни — ако не за друго, то поне да приемем, че тибетската вяра в реинкарнацията не е лишена от известни основания. Д-р Йън Стивънсън^[9], професор по психиатрия в Университета на Вирджиния, е описал повече от две хиляди проверени случаи на реинкарнация. Той например доказва нагледно, че понякога рождените петна и други подобни физически белези се предават и в следващия живот — нещо, което за тибетците винаги е било азбучна истина.

Но признанието, че самата идея за реинкарнация „не е лишена от известни основания“, все още е доста далеч от разбирането на емоционалната динамика, съдържаща се в тази фундаментална тибетска теза. А за целта може да ви помогне само личният опит… За щастие, съществуват многобройни техники, чрез които бихте могли да възкресите спомените, стаени в най-съкровените кътчета на съзнанието ви^[10]. Първата и може би най-ефикасната е тази, която вече споменах — т.нар. транс хипноза.

Хипнозата открай време е обект на всякакви недоразумения. Много хора смятат, че да бъдеш „хипнотизиран“ ще рече да „заспиш“ или най-малкото да „изгубиш съзнание“. Да, но не е така. Един наистина компетентен хипнотизатор може да предизвика лек транс почти у всеки човек, без той да разбере какво му се е случило. За този транс е характерна релаксацията и някои едва доловими признаци, различими единствено за самия хипнотизатор^[11]. Но също така е вярно и това, че лекият транс не е най-подходящото средство за стимулиране на реминисценциите от предишни съществувания. За целта ще ви е нужна много по-дълбока степен на хипноза.

От чисто статистическа гледна точка, дълбокият транс е възможен само при 10% от хората. Но т.нар. междинна степен (medium trance) е постижима поне за половината, така че с този метод шансовете да извлечете от съзнанието си спомени за предишни съществувания чувствително се увеличават^[12]. Така че си намерете надежден хипнотизатор, за предпочитане с опит в регресията. И най-вече човек, на когото можете напълно да се доверите. Не се залъгвайте с онази популярна теория, че хипнотизираният не може да извърши нещо, което противоречи на собствените му морални принципи. Уви, не е точно така. Ако сте изпаднали в дълбок транс, опитният хипнотизатор може да ви накара да извършите всичко, което той пожелае, включително и убийство.

Щом веднъж бъде постигната необходимата дълбочина на транса, регресията се оказва нещо съвсем просто. Най-често хипнотизаторът ще поиска от вас да се върнете мислено на последния си рожден ден и да опишете какво се е случило тогава. Използвайки това като стартова позиция, той най-вероятно ще ви накара да се върнете и на по-ранни дати, обикновено през интервали от пет до десет години. На този етап тембърът на гласа ви, както и речниковият ви запас вече ще започнат осезателно да се променят.

На същия етап някои хипнотизатори ще се опитат да извлекат от вас и перинатални спомени, т.е. свързани с престоя ви в майчината утроба. Лично аз винаги съм се стремял да избегна това. Раждането и смъртта са две от най-болезнените травми на реинкарнацията и не виждам основателни причини да подлагам когото и да било на подобно изпитание, дори с „научна“ цел. Ето защо предпочитам да ускоря процедурата, като прекарвам пациента си колкото се може по-бързо през етапа на най-ранното детство и просто „прескачам“ момента на смъртта и прераждането, както и пребиваването в гроба-утроба. Това се постига с възможно най-проста сугестия: „Вие се връщате назад във времето… отминавате момента на собственото си раждане… утробата… връщате се още по-назад… и още по-назад… СТОП!“

След това „СТОП“ идва ред и на въпроса: „Къде сте сега?“. Обикновено в такива случаи хипнотизираното лице описва някоя сцена от отминал живот (или поне се опитва да направи нещо подобно). Една от задачите на хипнотизатора — който е и ръководител на експеримента — е да насочва подопечния си по такъв начин, че той да претвори своите преживявания във възможно най-живи и реалистични образи. Това става чрез задаване на въпроси. Ако става дума за първа регресия, те биха звучали така: „Къде сте сега?“, „Кой сте вие?“, „Коя година е?“, „Как сте облечени?“, „Как точно изглеждате?“, „С какво се занимавате?“ и т.н.

„Къде сте сега?“ Идеята е хипнотизираното лице да опише непосредствената среда, в която се е озовало. Един мой пациент отговори така: „Разхождам се по брега на една река.“ След това регресираният трябва да се опита да назове самата река, страната, в която тя тече, градът или селото, в което живее и прочее в същия дух.

„Кой сте вие?“ Би било нормално да каже някакво име, но невинаги става така. Аз поне съм имал случаи, когато регресираният се озоваваше в толкова древна и примитивна култура, че в нея още не се използваха собствени имена… В такава ситуация най-подходящият въпрос би бил: „Какъв сте вие?“, в смисъл — воин, ловец, рибар или каквото е там, но не се обезсърчавайте, ако не последва никакъв отговор.

„Коя година е?“ Отговорът може да ви поднесе някои неприятни сюрпризи. Регресията далеч невинаги ни отвежда в познати и близки по време култури. Например, ако регресираният се е озовал „някъде и някога в Китай“, отговорът му може да прозвучи така: „Годината на Плъха“. А ако дистанцията е от няколко хилядолетия, можете да си представите с какви трудности ще се сблъскате. През своята история човечеството е използвало най-различни начини за измерване на времето, далеч не всички от които са разбираеми и за нас. Да не говорим, че понякога регресираните изобщо не се интересуват от дати, което не е чак толкова изненадващо — та малко ли хора ще се затруднят, ако ги попитате: „Коя дата сме днес?“ Какво остава, ако е средновековен селянин или пък представител на примитивна ловна култура… Тези хора просто имат други координати, свързани с реколтата или миграциите на дивеча и понятието „дата“ им е точно толкова познато, колкото и повърхността на Венера.

Всъщност уклончивите или неясни отговори не би трябвало да ви смущават — това би могло да означава, че регресираният реагира съвсем спонтанно, а не си е подготвил предварително някоя „екзотична“ история. В такива случаи можете да използване насочващи въпроси, примерно „Кой управлява тази страна?“ — цар, царица, император или императрица и т.н. Може също да попитате за някои по-важни събития, случили се в последно време, примерно битки или нещо от сорта. Ако и това не помогне, питайте как са облечени хората и какви технологични средства използват. Така поне ще стесните възможностите. (Но пак внимавайте и не правете прибързани заключения. Ако чуете, че хората се отопляват с газ, това не означава непременно, че действието се развива в съвременната епоха — още през IV в. пр. Хр. в Китай са използвали природния газ за такива цели. Същото важи и за дамските тоалети — припомнете си крито-микенските фрески. В такива случаи трябва да сте търпеливи и да събирате грижливо всички данни, колкото и оскъдни да са те. Така де, в известен смисъл вие сте и детективи.)

„Как сте облечени?“ Отговорът на този въпрос може да ви поднесе важна информация, но и да ви обърка допълнително. Някои стилове се появяват отново през различни периоди, и то в култури, които нямат пряка връзка помежду си — в това отношение е показателен примерът с т.нар. гръцка туника. Ами ако се окаже, че регресираният не носи никакви дрехи? Веднъж и това ми се случи, а след обстойния разпит се оказа, че съм налетял на някакъв адски примитивен египтянин, който си нямаше даже и набедреник.

„Как точно изглеждате?“ Това не е повторение на предния въпрос, както може би ви струва на пръв поглед. Всъщност хората далеч невинаги имат точна представа за външния си вид, камо ли пък когато става дума за предишна инкарнация. Добре би било, ако насочите вниманието на регресирания към собствените му ръце. Попитайте го какъв е цветът на кожата им — нерядко субектът може да не усеща никаква разлика и да пропусне да ви съобщи, че пигментацията му се е променила, а това би могло да ви даде ценни указания.

„С какво се занимавате?“ Отговорът може да се окаже подвеждащ, независимо че съдържа и вярна информация. Ако ви каже, например че изработва бойни доспехи, това може да ви ориентира за историческата епоха, но не и за конкретната култура или географско разположение. За целта ще са нужни ред допълнителни въпроси.

След като уточните в общи линии времето и мястото, на което се е озовал регресираният, можете да се опитате да съставите по-пълна картина на въпросната инкарнация. Аз например често задавам следния въпрос: „На каква възраст сте?“, а отговорът ми подсказва в каква посока да продължа. Щом вече разполагате с някаква възраст, дори и приблизителна, лесно ще прецените кои биха могли да са най-важните събития в живота на този човек. А това ще ви подскаже и към кой житейски етап да го насочите при следващия сеанс. Сглобяването на такъв тип „биографии“ изисква време и търпение.

При по-леките форми на транс субектът си припомня предишните си съществувания почти по същия начин, както би си припомнил случки от най-ранното си детство — в съзнанието му се редуват картини, които често нямат видима връзка помежду си. При дълбок транс обаче спомените наистина „възкръсват“. Субектът има усещането, че тези образи са съвсем живи и убедителни — като онези, които възприема в обичайното си будно състояние. Затова и от вас се изисква по-голяма бдителност и тактичност, особено ако регресираният си припомня някакви травмиращи събития.

Хипнозата обикновено дава отлични резултати в експериментите от този род, но далеч не всеки може да овладее тази техника. Добрите хипнотизатори не се срещат под път и над път, а пък тези, които проявяват интерес към регресията, са още по-малко. Да не говорим, че са много малко и хората, които могат да изпадат в този тип транс, необходим за една успешна регресия. За щастие, има и други техники, които бихте могли да използвате със същия ефект. Сред любимите ми е и едно упражнение за въображението, което нарекох „Магазинът за дрехи“.

За целта трябва да си намерите удобен стол, да релаксирате и да визуализирате следната серия от събития. Ако желаете, това може да стане под надзора на някой ваш приятел или просто да се запишете на диктофон.

Представете си, че влизате в един голям магазин. Още от входа разбирате, че тук предлагат само дрехи, но това определено не е някой моден бутик, а по-скоро вехтошарница. Както се разхождате, забелязвате, че на щандовете има облекла от всички страни по света и от всички епохи, за които се сещате. Навсякъде се виждат мъжки, женски и детски дрехи, включително обувки, ръкавици, шапки и всевъзможни аксесоари.

Има толкова много неща, че се чудите кое да изберете. За щастие, отнякъде изскача собственикът на магазина (спретнато човече с голяма плешива глава) и възкликва:

— Най-сетне! Откога ви чакам! Имам нещо специално за вас. Елате да ви го покажа.

Тръгвате след него и отивате в задната част на магазина, където той ви кани в една голяма стая, явно служеща за пробна. Вдясно от вратата има голямо огледало, което ви отразява в цял ръст. Точно срещу него има вграден гардероб, скрит зад кадифена завеса.

— То е ето там! — казва собственикът на магазина и посочва гардероба. — Ще ви оставя да го пробвате на спокойствие. Излиза от стаята, а вие дръпвате завесата. Вътре виси един костюм. Обличате го. Става ви идеално, сякаш е шит специално за вас. Отивате до огледалото и се оглеждате от всички страни.

Този метод може да ви се стори прекалено прост, но ви уверявам, че е много ефикасен. Проучете внимателно отражението си и отбележете какво се е променило у вас, след като облякохте въображаемия костюм. Например, променил ли се е полът ви? Цветът на кожата, расата, теглото, височината? Огледайте внимателно лицето си — какъв е цветът на очите ви, косата и т.н. Почти със сигурност ще откриете, че лицето, което ви гледа от огледалото, не е същото като онова, което преди малко „влезе“ в магазина. Огледайте и костюма — той може да се състои само от набедреник, но може да бъде и кринолин. Подобни детайли ще ви подскажат мястото и епохата, в която сте попаднали.

Тези указания обаче ще ви дадат само приблизителна представа. За да получите по-пълна информация, трябва да се отъждествите напълно с лицето, което ви гледа от огледалото. Ако успеете, очакват ви ред изненади. Още на първата крачка ще попаднете в съвършено различна среда, която няма нищо общо с вехтошарския магазин. Оставете видението да се изтъкне в съзнанието и тогава си задайте онези въпроси, които обикновено задава хипнотизаторът (Къде сте, как сте облечени и т.н.). Ако провеждате експеримента с някой приятел, нека той ги зададе и ви помогне да конкретизирате видението си.

Но както хипнозата, така и упражненията от този тип не са гаранция, че отговорите (т.е. спомените ви) ще са „автентични“. Единственият начин да се уверите в това е като записвате всичко, което минава през въображението ви в такива моменти, а когато съберете достатъчно данни, да проверите достоверността им с помощта на надеждни исторически източници. Най-вероятно ще се окаже, че част от детайлите просто не подлежат на проверка, а други са чисто и просто плод на фантазията ви. Това не бива да ви обезкуражава. Нужно е постоянство. Все в един момент ще ви осени прозрението, че този път сте попаднали на нещо истинско — нещо, което действително ви се е случило, но много отдавна, може би в някой друг живот… Ако не друго, то ще ви помогне да си изградите достоверна представа за тибетското отношение към реинкарнацията. И това ще е първата стъпка — но само първата — към разбирането на чод…