Хърби Бренан
Окултният Тибет (11) (Тайни магически практики от Хималаите)

9
Да спреш кръговрата

Някъде през 30-те години на XX в. американският писател Питър Келдър си четял вестника в парка, когато на пейката му седнал един възрастен джентълмен. Двамата се заприказвали и в хода на разговора станало ясно, че старецът е бивш офицер от британската армия и дипломат, прекарал по-голямата част от живота ей в Индия.

Полковник Брадфорд, както Келдър го нарича, му разказал една странна история — за някакъв манастир в Тибет, където имало вълшебен „извор на младостта“, с който ламите поддържали силите си и затова живеели много по-дълго от обикновените хора. От няколко години полковникът събирал информация за точното местонахождение на този манастир и сега се канел да пътува за Тибет, за да продължи проучванията си на място. Предложил на Келдър да го придружи, но той му отказал.

Не е трудно да разберем защо не се е възползвал от поканата, макар и по-късно Келдър да твърди, че бил убеден в искреността на стария офицер и сметнал, че историята му била вярна, колкото и неправдоподобно да звучала. Идеята за вечната младост, която човек може да намери в затънтен тибетски манастир, подозрително напомня романтичните измислици от типа на Изгубеният хоризонт на Джеймс Хилтън или Тя на Х. Райдър Хагард, в които впрочем се развива същата тема. Е, Келдър пожелал всичко хубаво на полковника, но му казал, че е най-добре да осъществи пътуването си сам.

Изминали няколко години и Келдър забравил за случката, когато изневиделица получил писмо от полковника. В него той му пишел, че е „пред прага“ на откритието на вълшебния извор, който от толкова време издирвал. На плика обаче нямало обратен адрес. След някой и друг месец дошло ново писмо. Този път полковникът твърдял, че вече е намерил извора и в най-скоро време ще се върне в Щатите, като ще носи и доказателства за неговата целебна мощ.

Келдър не пише доколко сериозно е приел тази вест, но само след няколко седмици в дома му се появил един доста странен гост. Макар да се представил като полковник Брадфорд, човекът му се сторил напълно непознат. Пенсионираният военен, когото Келдър срещнал преди четири години, бил олисял старец към седемдесетте и се придвижвал с помощта на бастун. Гостът бил много по-млад, с буйна тъмна коса, в която проблясвали само няколко сребърни нишки. Но като се вгледал по-внимателно, Келдър установил, че това действително бил полковникът или поне човекът изглеждал така, както Брадфорд би трябвало да е изглеждал в разцвета на силите си. Ето че този човек бил успял да върне хода на времето и да се раздели с някои от най-досадните последици от старостта.

След като разменили обичайните любезности, полковникът му обяснил как точно го е направил. Цялата история е описана в една от книгите на Келдър, Окото на откровението (Peter Kelder, The Eye of Revelation), издадена за първи път през 1939 г.^[1] Ще се опитам да предам най-същественото в нея. И така, тайната на вечната младост (подобно на много други тайни в тибетския окултизъм) се изразява в една специфична манипулация на чакрите. Любопитното е, че полковникът говорел за някаква „централна“ чакра, намираща се на нивото на коленете, но най-вероятно е имал предвид добре познатата ни генитална чакра^[2], която действително се оказва на нивото на коленете, когато тантристът седне с кръстосани нозе. Строго погледнато, местоположението на чакрите няма особено отношение към ефикасността на системата.

Самата система включва пет физически упражнения — Келдер ги нарича „ритуали“ — които се изпълняват последователно, като натоварването се увеличава в аритметична прогресия. През първата седмица изпълняваш всяко от тях по три пъти. През втората вече ги правиш по пет пъти, през третата — по седем и т.н., за да се стигне накрая до двадесет и едно повторения на всяко упражнение. За да извлечеш максимална полза от системата, трябва да изпълняваш тази програма ежедневно или поне три пъти седмично.

Две от упражненията са почти идентични с онези асани от хатха йога, които имат за цел да заздравят мускулите и да направят по-пластичен гръбнака, но в случая (както и при останалите три) идеята е да се контролира „въртенето“ на чакрите, за да започнат да функционират така, сякаш са част от психоенергийната система на 21-годишен младеж. Тъй като са убедени, че между въпросната система и физическото тяло съществува абсолютна взаимозависимост, тибетците смятат, че по този начин се гарантира отличен здравен статус и дълголетие за изпълнителя на програмата.

Тази система несъмнено е част от тибетската езотерична традиция, но за да бъдем честни, трябва да подчертаем, че основните усилия на ламите са били насочени не към удължаването на техния престой тук, на Земята, а по-скоро към неговото съкращаване. Казано по-точно, от векове насам вниманието на тибетците е било насочено към създаването на психосоматични техники, които спират кръговрата на превъплъщенията и позволяват на адепта да избегне това, което те наричат живот в кхор-ба. Последното обикновено се превежда като „страдание“, но е с абсолютно същия смисъл като далеч по-познатото санскритско понятие сансара, което пък подсказва, че и страданието, и светът, в който то се поражда, са всъщност еднакво илюзорни.

Ето че най-сетне се добираме и до смисъла на чод. Ако светът е илюзия, то тогава и ние сме част от нея, а чод просто ни помага да прозрем тази истина. Ритуалът започва с вече познатата ни от тумо визуализация, в която изпълнителят си представя, че се е преобразил в Богинята на Всеобхватната Мъдрост, или Ваджра-йогини, чийто лик изпълва целия всемир.

След това той трябва да надуе канлин, пищялката, измайсторена от бедрена кост. Стандартното обяснение е, че това се прави, за да бъдат призовани различните духове на мястото, но тъй като всеки музикален инструмент би могъл да послужи за същата цел, използването на част от човешкото тяло очевидно крие по-дълбок смисъл. Всъщност канлинът символизира презрението, което магьосникът изпитва към своето физическо тяло.

След това той обявява на глас целта на ритуала — добре позната практика не само в източната, но и в западната езотерична традиция. Ако трябва да бъдем точни, магьосникът заявява, че е посветил всички свои сили и мисли на осъзнаването на факта, че нирвана и сансара са неотделими една от друга. За повечето от нас това звучи абсурдно: нирвана, т.е. освобождението от кръговрата на преражданията, би трябвало да е пълната противоположност на изпълнената с невежество, робство и страдание сансара, към която ни тласкат нашите кармични самозаблуди. Но за изпълнителя на чод дуалността, прозираща в тази теза, крие коварни уловки. Нирвана и сансара не са две отделни състояния. В крайна сметка винаги е имало, има и ще има само едно състояние, независимо че нашият опит (и страхове) ни нашепват нещо друго.

— Ще танцувам върху онези духовни същества, които олицетворяват низшите аспекти на Аз-а — продължава йогинът. — Нека с този танц разсея илюзорната дуалност на сансара!

След това той призовава на помощ различни гурута и божества и започва да танцува, „стъпвайки върху телата“ на разни ясно визуализирани елементални твари^[3]. В същото време той трябва да си дава сметка, че тези „елементали“ не са нищо повече от персонификации на омразата, гордостта, похотта, ревността и глупостта, които, взети заедно, изграждат его-съзнанието в неговата цялост.

Отрицанието на егото е само първата крачка. Следващият етап на ритуала е по-драматичен, но крие и повече опасности. В този момент магьосникът мобилизира цялата си воля в прозрението, че физическото тяло е също толкова илюзорно, колкото и его-съзнанието. Това намира израз в следните думи:

— Принасям в жертва на всички божества, събрани тук, това илюзорно тяло, над което някога така треперех, но сега не изпитвам ни най-малко съжаление за него.

В други варианти на същия ритуал той заявява, че тялото му досега е било оковано във веригата от инкарнации на безброй живи същества, които той е убивал било за храна, било за да си прави дрехи от кожите им, без да се интересува за техните чувства, но сега е дошъл моментът за изплащане на натрупаните дългове.

След като отправи и молитва към своя гуру, адептът визуализира собственото си тяло (самото то — плод на кармата) като един чудовищно подпухнал и вонящ труп. После визуализира и гневната богиня (която си е представял така нагледно в тумо-практиката) — тя стои до трупа, държейки нож в едната си ръка и череп в другата. С един замах божеството обезглавява трупа и издига във въздуха отсечената глава. Кожата и плътта мигом се свличат от нея. Богинята поставя оголения череп върху три други черепа и той се превръща в огромен котел. След това накълцва трупа и хвърля кървавите късове в котела-череп като приношения към боговете.^[4]

Сега магьосникът започва да повтаря биджа-мантрите „аум“, „ах“, „хум“ и „ха-хо-хри“, чиито трансцендентни лъчи преобразяват частите на тялото му в чиста амршпа — субстанция, повече или по-малко аналогична на древногръцката амброзия, или нектара на вечната младост.

Всъщност всичко това е само подготовка на (имагинерното) тяло за кулминацията на ритуала, която тепърва предстои. Ето че йогинът призовава всички „свръхестествени“ твари — боговете, осемте йерархии на духовете, елементалите и дори демонските пълчища — подканвайки ги да му се явят в която форма пожелаят, за да се угостят с частите на тялото му, врящи в котела-череп. След това си представя най-нагледно това вампирско пиршество и наблюдава търпеливо, докато и последният остатък от тялото му не изчезне в търбусите на придошлите твари.

Всичко това изглежда доста отблъскващо (поне за повечето европейци), но ключът към целия ритуал се съдържа именно в последното изречение. Адептът съзерцава изчезването на собственото си тяло и по този начин осъзнава, че ще продължи да съществува, дори и лишен от плът. Трупът е просто една илюзия и затова трябва да се разсее като „мъгла под слънчеви лъчи“, без изпълнителят да изпита ни най-малко страдание. Всъщност единствената реалност е съзнанието…

В тибетската традиция тази идея достига своята най-крайна форма. Още в дълбока древност тибетските мистици са развили една специфична техника, пред която дори чод би изглеждал като невинна домашна вечеринка. В Magical Use of Thought Forms (Llewellyn, 2001) — книгата, която написах съвместно с Долорес Ашкрофт-Новицки^[5], предлагам един негов драматизиран вариант, от който тук ще приведа само отделни детайли.

Техниката е „запазен периметър“ за онези посветени, за които гуруто е преценил, че разполагат с по-голям потенциал за духовно развитие. Обикновено той я разкрива само на отделни избраници и никога в присъствието на всички свои ученици. Сюжетът, за който ви говоря, се състои в следното. Ученикът научава от своя гуру най-същественото от тайните изкуства — процес, който може да отнеме няколко години. С разгръщането на способностите му помощта от страна на наставника постепенно намалява. Идва и денят, когато гуруто заявява, че повече няма на какво да го научи. Ученикът трябва да си търси по-компетентен учител. Ето защо гуруто го съветва да призове някой идам.

Идам — това е божествен учител, който олицетворява даден аспект на просветленото съзнание и затова се ползва с особена почит сред тибетците. Идамите се делят на четири основни категории: миролюбиви, могъщи, гневливи и нарастващи. Всеки се явява под специфичен облик, за да противодейства на дадена негативна сила. Гуруто препоръчва на ученика да призове могъщ идам, тъй като създание от този тип би му служило безотказно до края на живота му. След известни колебания ученикът се съгласява. Азбучна истина е, че призоваването на идам е рисковано начинание, тъй като става дума за „опитомяване“ на една доста вироглава твар. Към него трябва да се подходи с пълна сериозност и максимална концентрация.

За начало (бъдещият) магьосник изучава изображенията на въпросното божество. Не е трудно да ги открие, защото с тях са илюстрирани много тибетски писания. Самата „твар“ изглежда ужасно — подобно на повечето обитатели на тибетския пантеон, прилича по-скоро на „демон“, отколкото на „бог“. „Изучаване“ ще рече да „запечата“ в съзнанието си този образ до най-малката подробност. Тибетските танки са крайно стилизирани и всеки детайл е зареден със символичен смисъл. Ученикът трябва да запамети всичко: цветът на кожата, облеклото, украшенията, атрибутите и т.н., тъй като те играят важна роля в предстоящата сакрална драма.

След това гуруто съветва ученика да намери подходящо място за евокацията. Трябва да е закътано и далеч от хорските очи. Всяка външна намеса би могла да се окаже с катастрофален ефект. Но пък мястото трябва да е и такова, че ученикът да може да прекара там по-продължително време. Подобно действие не може да се изпълни за няколко часа или дни. Наставникът му препоръчва да си избере някоя пещера високо в планината, където трудно биха могли да се появят досадници.

Този избор определено не е случаен. Още в Глава I стана дума за това, че разреденият въздух стимулира изпадането в необичайни състояния на съзнанието (НСС), в които определени индивиди комуникират с „духове“ и се сблъскват с други подобни феномени от сферата на парапсихологията. Във всеки случай ученикът се заема с издирването на подходящо място и след повече или по-малко време го намира. Следващият съвет на гуруто е да се запаси с провизии, за да може да изкара там колкото се може по-дълго. Разбира се, става дума за най-насъщни неща. Ученикът ще се подложи на спартански режим и ще зъзне и гладува за неопределен срок в своята пещера.

Но преди това гуруто посвещава своя ученик в изкуството на килхор. Понятието обикновено се превежда като „кръг“, но всъщност става дума за магически кръг, задължително предусловие за всяка евокация и в западната езотерична традиция. В съвременното вещерство важна функция изпълнява кръгът с диаметър девет стъпки, възприеман като „вместилище на Силата“.^[6] Подобни са функциите му и в церемониалната магия, но с това приликите като че ли се изчерпват. В Тибет нещата стоят по доста по-различен начин.

От Средновековието насам, когато решат да призоват някое „безплътно същество във видима форма“, западните магьосници и окултисти използват две геометрични фигури — Триъгълникът на евокацията и Кръгът на закрилата. Равностранният триъгълник сочи с върха си на север и обикновено съдържа в очертанията си още един такъв триъгълник. Пространството между тях е изписано с божествени имена, на всеки ъгъл се поставя лампада (или свещ), а понякога и кадилница с благовония в центъра на фигурата. Много често във вътрешния триъгълник се изписва и малък кръг, чиято окръжност докосва страните му.

Подобно на Триъгълника на евокацията, защитният Кръг обикновено е двоен, но и доста по-голям. Двойният кръг се начертава с креда на пода и също като Триъгълника е „подсилен“ с божествени имена и различни сигили. На четирите кардинални точки може да се поставят купи със светена (т.е. магически благословена) вода. Във вътрешността на кръга се разполагат олтар, кадилница и различни магически оръжия. Пространството трябва да е достатъчно голямо, за да предоставя простор за действие на магьосника (плюс един или повече асистенти).

В западната практика защитният Кръг никога не се очертава до край, преди в него да е влязъл магьосникът. Както подсказва името му, той трябва да осигурява закрила за изпълнителя от безплътното същество, което ще бъде призовано^[7]

За „по-сигурно“ то се призовава само в очертанията на Триъгълника. (Малкият кръг във вътрешния триъгълник служи като трети „защитен вал“.)

Какъв обаче е смисълът на всички тези приготовления? Днешните западни „окултисти“ трудно могат да бъдат определени като хора с трезва и аналитична мисъл, затова повечето от тях биха посрещнали този въпрос с гузно примигване или (в най-добрия случай) ще смотолевят нещо за „древната традиция“. Техните средновековни предшественици обаче едва ли биха се притеснили в подобна ситуация. (Все пак става дума за Златния век на церемониалната магия…) Тогавашният маг най-вероятно би обяснил надълго и нашироко (пред посветени, разбира се), че божествените имена, светата вода и сигилите функционират като „проводници“ на Божията Сила, която сама по себе си е достатъчно важен фактор, за да държи в шах абсолютно всеки призован дух. Колкото до духовете, те са били възприемани като обективно съществуващи създания или „твари“ като самия магьосник (макар и от друг онтологичен порядък), които обикновено се подвизават в една алтернативна реалност — докато не бъдат призовани в нашата.

Тибетските евокации обаче се основават на друг принцип и затова в някои отношения килхорът се различава от магическите кръгове на запад. Казано най-просто, той е предназначен не за магьосника, а за самия идам. В този случай магьосникът застава извън кръга и призовава духа, който приема видима форма в очертанията на килхора. Но затова пък и в двата случая функцията на кръга е да защитава изпълнителя. Смята се, че докато е в очертанията му, идамът няма да създава проблеми на магьосника и той спокойно може да продължи работата си, без да се опасява от „обсебване“ или нещо от сорта.

Самият килхор е доста по-сложен и като конструкция. Обикновено е с формата на мандала. Този санскритски термин означава буквално „кръг“^[8], но в индуистката и будистката тантра под него се разбира сложна диаграма, намираща широко приложение не само в обредността, но и като средство за съсредоточаване при медитация. Възприемат я като сакрално пространство, явяващо се „пресечна точка“ за различните сили, действащи във Вселената, но тя е и своеобразен „приемник“, улавящ и най-фините божествени „сигнали“. Сами разбирате защо тази фигура е изключително подходяща за евокации.

Мандалата може да бъде нарисувана върху хартия или плат, както и да се извае от бронз или камък, но в случая с килхора се използва доста по-различна техника: уникалното тибетско изкуство на рисуването с пясък.^[9] Самото изпълнение може да отнеме седмици и дори месеци. Първата работа на ученика е да избере и разчисти нужното пространство на „пода“ на своята пещера. След това се заема да запамети свещените имена, както и дължината и разположението на линиите, изграждащи основната структура. Всъщност въпросните параметри са относителни — мандалите могат да бъдат с най-различни размери, но съотношението между компонентите им винаги остава едно и също.

След това ученикът се заема с рисунката. Тъй като това означава, че буквално милиони пясъчни зрънца трябва да бъдат поставени на точно определени места, процедурата е доста пипкава. Използват се шест основни цвята — бял, черен, син, червен, жълт и зелен — но синьото, червеното, жълтото и зеленото са в три различни оттенъка (тъмно, полутъмно и светло), така че изпълнителят разполага с цели четиринайсет „бои“. Те се съхраняват в малки гърненца и се нанасят върху рисунката с помощта на тънка медна фуния. Изпълнителят я пълни с пясък от съответното гърне, като затиска с пръст по-тънкия й край. След това я накланя под определен ъгъл и лекичко я почуква с пръчка. Получилата се вибрация изтласква напред зрънцата и те се сипят от фунията. С повече практика изпълнителят може да се научи да отронва само по едно зрънце…

Щом усвои този похват, ученикът пристъпва към оформянето на самия килхор. Първо набелязва основните оси и четирите линии, които ще „рамкират“ диаграмата, използвайки за целта върви, натъркани с креда и благословени от неговия гуру. След това започва да нанася диаграмата, движейки се от центъра към периферията.

Крайният резултат е доста комплексен. Типичната тибетска мандала се състои от външна рамка, в чиято вътрешност има един или повече концентрични кръга, които на свой ред обкръжават квадрат. От центъра му към ъглите тръгват линии, които разделят квадрата на четири триъгълника. В самия център има и пет малки окръжности, съдържащи изображения на божества, огледално отразяващи се във всеки триъгълник. Квадратът пък е заобиколен от четири „граници“. Най-вътрешната е от лотосови листчета, символ на духовното прераждане. Следващата се състои от осем гробища, символизиращи различните степени на познанието. Третата е от диаманти и символизира просветлението. Четвъртата представлява огнен пръстен, който трябва да осуетява проникването на невежеството.

Повече от ясно е, че запаметяването и репродуцирането на едно такова изображение изисква доста впечатляващ опит във визуализацията. Но това е само началото. За някои детайли човек може да гребе буквално с шепи от пясъка, но други се състоят от толкова фини микроскопични линии, че за изпълнението им са нужни само едно-две зрънца. Можете да си представите каква концентрация е нужна, за да се постигне всичко това. Има и още нещо: когато ученикът почуква с пръчката, фунията издава специфичен звук, който има хипнотичен ефект и след някое време той изпада в нещо като транс. Впрочем гуруто би му разрешил да призове идам, само ако е сигурен, че ученикът владее напълно концентрацията, визуализацията и трансовите техники, необходими за начертаването на подобна мандала.

Но колкото и подготвен да е той, никой не може да каже предварително колко време ще му е необходимо за конструирането на килхор. Вече споменах, че това може да трае и месеци. Последната пясъчна мандала, която съм виждал, бе готова за седмица-две, но над нея се трудеха денонощно цял екип монаси, които се редуваха на смени. Представете си колко време ще е нужно на сам човек, колкото и вещ да е в тази сфера, като прибавим и лишенията, студа и пълната изолация.

Щом килхорът бъде завършен, идва и гуруто да си каже тежката дума. Ако не е доволен, рисунката се избърсва и всичко започва отначало. Но ако успее да го убеди, че килхорът ще удържи „напора“ на призования идам, ученикът може да пристъпи и към следващия етап — а това е самата евокация.

На запад това би означавало изпълнението на сложен ритуал, включващ литания и най-различни заклинания.^[10] В Тибет обаче основното ударение пада върху визуализацията. Ученикът трябва да се разположи извън килхора и да мобилизира цялото си същество във визуализацията на божеството, чието „присъствие“ в очертанията на магическата мандала трябва да стане и „физически осезаемо“.

В окултните общества на запад от посветения също се изискват визуализационни умения (особено ако е от по-висш ранг), но самият обект на визуализация рядко е божество. В нормалния случай от начинаещите се иска да визуализират пламъка на свещ или цвете, което държат в ръцете си по време на тази специфична психоментална дейност, която можем да определим като „контролирано халюциниране“.^[11] Според авторитетите, ако всичко е според предписанията, визуализираният образ може да бъде видян и от други хора. Поне мадам Давид-Неел твърди, че е наблюдавала подобен феномен — известен в Тибет като тулпа — но това, разбира се, няма пряко отношение към случая с идам, където изпълнителят по принцип действа сам.

Колко време ще прекара бъдещият магьосник в пещерата, за да се убеди, че наистина е призовал идам — това е въпрос на лични качества и издръжливост. Някои успяват много по-бързо от останалите. Но важен е крайният резултат, а не времето, за което е постигнат. Според традицията, идамът се появява в „естествен ръст“, но „два пъти по-грозен“ (каквото и да означава това). Във всеки случай, щом образът се „стабилизира“, ученикът тутакси се сурва надолу по склона, за да съобщи радостната вест на учителя си.

Гуруто естествено го насърчава да продължи, но го предупреждава, че призоваването на идама „във видим облик“, макар и само по себе си успех, далеч не е достатъчно. В крайна сметка това същество ще му става учител, затова трябва и да чуе онова, което то има да му каже. Ето защо ученикът смирено се връща в пещерата и удвоява усилията си — до онзи въжделен миг, в който образът „наистина“ проговаря. Целта е да се постигне диалог, в който идамът отговаря на конкретни въпроси.

Този етап обикновено трае по-кратко от предходния. Всеки писател (в това число бих поставил и себе си) често е забелязвал, че героите му сякаш започват да водят свой живот, казвайки и вършейки неща, които той никога не е предполагал или планирал. В рамките на тази специфична процедура първото, което бъдещият магьосник чува, са думите на самия идам, които явно достигат до съзнанието му по телепатичен път. Сега вече може да започне и диалогът. Ако е достатъчно умен, ученикът ще поиска съвет от идама как да процедира по-нататък. С течение на времето, в зависимост от положените усилия и способността му за концентрация, ще настъпи и онзи повратен миг, в който ще започне да чува идама по абсолютно същия начин, както чува и своя гуру.

Разбира се, за всичко това трябва да бъде уведомен и гуруто. Щом разбере докъде са стигнали нещата, гуруто отново ще го поздрави, но няма да пропусне и да го отрезви — работата още не е приключена. Хубаво е, че чува думите на божеството, но сега трябва да получи и неговата благословия. В Тибет под благословия разбират предаване на психоенергия, като за целта благославящият поставя длани върху челото на „реципиента“. На този етап ученикът действа под преките наставления на идама, за да стабилизира и „уплътни“ собственото си умотворение. В момента на самата благословия той трябва да усети съвсем ясно как божествените длани „докосват“ челото му — това би трябвало да са „ръце от плът и кръв“, със съответните дерматологични особености, нервни окончания, кръвоносни съдове, еластични влакна, жлези и пр.

И този етап може да отнеме седмици и дори месеци. Не са малко тези, които успяват да зърнат идама в килхора, но не и да получат благословията му. Но ако успее и в това начинание, ученикът тутакси ще отиде при гуруто, за да го уведоми, че идамът вече е „пълнокръвно“ и „дишащо“ създание, приело пълния си облик в пещерата.

Този път гуруто ще каже, че краят на мъките му вече се вижда, но трябва да направи още нещо. Дори и да е призовал учител с несравнима мъдрост, той ще извлече малко полза от нея, докато идамът остава в очертанията на килхора. Трябва да го убеди да излезе от магическия кръг, за да се присъедини към ученика и да му предаде цялата си мъдрост и сила, които ще му служат до края на живота му.

На този етап ученикът най-често се стъписва — та нали досега са го учили, че идамът е колкото полезен, толкова и опасен. С такова чудо винаги трябва да си имаш едно наум… Но гуруто бърза да го успокои, фактът, че идамът е благоволил да разговаря с него и му е дал благословията си, показва, че вече го е преценил като достоен за негов ученик. Няма защо да се безпокои, че би могъл с нещо да му навреди.

Ученикът се окопитва и бърза да се прибере в пещерата. Подновява усилията си и след известно време успява и в това начинание. Идамът излиза от килхора, заема мястото си — зад лявото рамо на ученика — и се съгласява да го придружава навсякъде до края на живота му.

Повечето ученици приемат думите на идама за чиста монета и прекарват остатъка от дните си със своя свръхестествен спътник, който малцина други могат да зърнат. Естествено, преди това получават и благословията на досегашния си гуру, който ги уверява, че вече са се сдобили с наставник, чиято мъдрост е на несравнимо по-високо ниво. Но се намират и такива, които продължават да хранят известни съмнения. Те така и не успяват да се отърсят от подозрението, че призованият идам не е онзи духовен учител, когото са търсели, а е просто продукт на собствената им фантазия, лишен от обективна реалност. В нормалния случай един такъв ученик ще отиде при (човешкия) гуру и ще му изповяда най-чистосърдечно всичко от игла до конец. Гуруто ще го потупа снизходително по главата и ще го прати обратно в пещерата. Тази процедура може да се повтори многократно, докато мнителният ученик не се отърси напълно от подобни недостойни мисли…

За съжаление, появи ли се веднъж, съмнението трудно се изкоренява. Тези, които се съмняват в „автентичността“ на своя идам, рядко успяват да си възвърнат изгубената невинност. Колкото и да се мъчат да ги преодолеят, подозренията остават. Ето че се налага нова изповед пред гуруто.

— Че ти не виждаш ли този идам? — пита гуруто.

Ученикът кима утвърдително:

— Абе виждам го, ама…

— Не го ли чуваш? Не го ли докосваш? Не усещаш ли силата на неговата благословия? Не е ли един такъв внушителен и масивен като планината, в която живееш?

Ученикът се съгласява с всичко това, но си държи на своето. Сега май е уверен повече от всякога, че идамът е продукт на собственото му съзнание.

И точно в този миг гуруто залага един хитър капан, защото истината е, че той се интересува само от скептиците. В Тибет правилото „блажени вярващите“ не важи.

— Да, така е, идамът наистина е продукт на твоето съзнание, но същото важи и за планината, пещерата, пясъка, с който си очертал килхора, и всичко останало във физическата вселена. Абсолютно всичко е продукт на твоето съзнание.

Всъщност това е и най-голямата тайна на тибетския окултизъм — да осъзнаеш, че целият свят съществува единствено в твоето съзнание. Той не би могъл да съществува извън съзнанието, което го възприема и възпроизвежда. За мистика тази велика истина е и ключ към освобождението от вечния кръговрат на раждането, смъртта и прераждането — че защо трябва да се връщаш в свят, който всъщност не съществува?

Само че магьосникът вижда нещата в малко по-друга светлина…