Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Окултният Тибет
Тайни магически практики от Хималаите - Оригинално заглавие
- Death - The Great Mystery of Life, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Антонов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хърби Бренан
Заглавие: Окултният Тибет
Преводач: Юлиян Антонов
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „ЛИК“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: документалистика
Печатница: Скала — София
ISBN: 954-607-668-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20368
История
- — Добавяне
8
Смъртта
Вече споменах за моите реинкарнационни сеанси. Първия път обикновено процедирам така. Хипнотизирам пациента и му казвам:
Върнете се преди момента на раждането ви… Още малко назад… Още… СТОП!
Следва въпросът:
Къде сте сега?
От години тази семпла методика неизменно дава резултат: най-често описание на местност или инцидент, свързани с някой отминал живот, които използвам като стартова позиция, за да изследвам по-обстойно този живот и евентуално да се добера и до предхождащите го. Един ден обаче се видях в чудо, когато в отговор на въпроса ми пациентът каза, че си няма и представа. В първия момент помислих, че просто не знае името на мястото, на което е попаднал, но когато го помолих да го опише, той измърмори, че всичко било потънало в „гъста мъгла“[1]. Въртях, суках, но повече нищичко не успях да изкопча. Подканях го да продължи напред или да се върне назад във времето, но навсякъде го посрещаше същата непрогледна мъгла.
Накрая се сетих какво се бе случило и тази чисто интуитивна догадка се потвърди след няколко съвсем прости теста. Всъщност аз бях насочил пациента си не в някой отминал живот, а в периода между две негови инкарнации. Ето защо нищо от онова, което му се бе случило там, не бе оставило следа в паметта му. Но от един знаменит тибетски трактат става ясно, че още преди векове някои тамошни мистици са съзирали същата „гъста мъгла“, в която се бе залутал моят пациент, и дори са знаели защо периодът между две инкарнации не попада в обхвата на регресионните техники.
Смята се, че въпросният трактат, чието заглавие е Книга на великото освобождение е написан в края на VIII в. от н.е. Впрочем самият автор, Падмасамбхава, не е тибетец, за разлика от Йеше Цогял, своя ученик, на когото е продиктувал виденията си.
Доста трудно е да се открие що-годе „достоверна“ информация за Падмасамбхава, чийто живот е обвеян от митове и легенди. В тях се говори за един метеор, долетял от Земята на Вечното блаженство, който оставял след себе си диря от петоцветни дъги. Метеорът се врязал във водите на езерото Дханакоша (в дн. Пакистан) и се превърнал в остров, от който изникнал гигантски лотос, в чиято чашка пък се явило едно прекрасно дете. Това бил самият Падмасамбхава, който обяснил, че е син на Мъдростта и Състраданието (в други версии — Мъдростта и Пустотата) и идва от Страната на Дхарма.
Един по-реалистичен прочит на легендата би прозвучал така: въпросният адепт най-вероятно е роден в Индия, където си извоювал репутацията на велик светец и затова бил поканен в Тибет от цар Трисон Децен (упр. от 755 до 797 г.). По това време Тибет бил доста агресивна държава — през определени периоди тибетските феодали владеели дори обширни части от Китай. Въпросният цар се опитвал да укроти страстите и решил да основе в страната си будистки манастир. С осъществяването на проекта се заели Падмасамбхава и още един индийски мъдрец, Шантаракшита. Шантаракшита станал първия настоятел на манастира, а Падмасамбхава пристъпил към „опитомяването на многобройните тибетски * демони“ — израз, който най-вероятно подсказва широката популярност на неговите духовни наставления.
Сред тях е и Книга на великото освобождение (Бардо Тодол), сборник с поучения за смъртта и състоянията, през които човек преминава в отвъдното, известни под общото название бардо („промеждутък“). Смятало се, че Падмасамбхава отлично познава тези бардо, защото можел да странства в отвъдните селения, когато си пожелае, макар да си оставал „човек от плът и кръв“ — легенда, в която, както сами ще видим по-нататък, се съдържа и немалка доза истина.
Будизмът навлиза в Тибет през VIII век, но през следващия махалото се накланя рязко на другата страна, което води до такива жестоки гонения, че новата религия едва не е задушена още в пелени. Явно Падмасамбхава е предчувствал това развитие, защото скрил някои от най-важните си текстове на различни места в страната. Между тях е и Книга на великото освобождение, която остава в неизвестност близо пет столетия, преди да бъде преоткрита по време на духовното възраждане от XIV в. През същия период добива окончателен вид и тибетското учение за раждането, смъртта и прераждането.
Едва наскоро западната наука откри това, което тибетците явно са знаели от столетия — че смъртта не е еднократно събитие, а процес. Може да са минали и няколко минути, след като сърцето ви е спряло да бие, но лекарите пак могат да ви направят ЕКГ въз основа на сигналите, които още се излъчват от сърдечната камера. След още три часа зениците ви пак ще се свиват рязко, ако им капнат пилокарпин — по същия начин, както биха реагирали и „приживе“. По аналогичен начин ще реагират и мускулите ви. Дермата ще функционира поне още 48 часа след „смъртта“ ви и хирурзите могат да присаждат части от нея. Същото важи и за костната тъкан, а артериите ще функционират цели 72 часа. Очевидно животът не секва изведнъж и клетъчната смърт може да се отложи за един сравнително дълъг период.
Но и в макроскопичен план е очевидно, че смъртта всъщност е процес. Биотоковете в мозъка продължават да „пулсират“ * още 4–5 минути след спирането на сърцето. В някои случаи хора, обявени от лекарите за мъртви, са се съживявали след часове и дори дни, през които в телата им не е била регистрирана сърдечна дейност. Независимо, че има безпогрешни признаци като livor mortis („мъртвешкото посиняване“, когато под влияние на земното притегляне кръвта престава да циркулира из тялото) или rigor mortis (вкоченяването на мускулите), май не можем да бъдем абсолютно сигурни в ничия смърт, докато трупът не започне да се разлага вследствие на бактериологичните процеси.
Тибетската представа за смъртта е много по-детайлна и софистицирана в сравнение с нашата. Ето как е описан този процес в древните текстове. Щом „умрете“, ще усетите най-напред обща слабост и отмаляване, след което ще ви обземе чувството, че тялото ви се сплесква и сбръчква. Околните образи се размиват и зрението ви се замъглява — все едно че гледате под вода. Всичко се слива в някаква безформена маса.
На следващия етап тялото ви започва да съхне, но това би трябвало да е най-малката ви грижа, тъй като скоро ще престанете да усещате каквото и да било. Образите и звуците избледняват и изчезват, очите и ушите ви спират да функционират. И това е само началото. Скоро ще ви обвият шеметно виещи се пушеци (онази „гъста мъгла“, в която се бе насадил моят пациент). После пък ще ви стане адски студено.
В този момент усещате и първите промени в психичните ви процеси. Изведнъж откривате, че мислите ви са се разсеяли без следа. Вече нищо не ви интересува, дори и това, което става с вас. Дишането отслабва, а обонянието вече не долавя дори и онази лютива мъгла. Около вас се стрелкат само някакви искрици.
Ето че дишането спира напълно. Езикът ви е изтръпнал и нямате никакви вкусови усещания. Дори кожата ви вече е абсолютно безчувствена. Вие сте като пламъче на свещ, което примигва за последен път, преди да угасне завинаги.
Западната медицина би определила състоянието ви като „клинична смърт“. Сърцето и мозъкът са преустановили дейността си, спряло е и кръвообращението. Но съзнанието ви продължава да функционира (макар и да не възприема околния свят). Тук още кипи някаква дейност, за която западната наука дори не подозира — във фините психоенергийни канали ца. Тя е най-осезаема в централния, или бу-ма, и свързаната с него сърдечна чакра.
Въпреки че брътвежът на мислите е стихнал и физическите ви сетива вече не приемат нищо, вие оставате в съзнание и в него витае образът на огромна небесна шир, озарена първо от лунна светлина, а после и от яркооранжева зора. Но и двете светлини са илюзорни. Вие всъщност сте съзрели млечнобялата капчица мъжка енергия, стичаща се от теменната чакра надолу по централния канал, а след нея и алената капчица женска енергия, избликваща от гениталната, за да се срещнат двете в областта на сърцето. Щом се слеят, те обвиват с ефирно було съзнанието ви и то започва да функционира по съвършено различен начин от този, по който сте го усещали приживе[2]. Най-вероятно ще ви се стори, че точно в този миг „губите съзнание“.
Или по-скоро ще усетите нещо, което повече или по-малко напомня унасяне в дълбок сън. Това обаче не означава, че съзнанието е напуснало тялото. Не, то просто се променя и преминава в онова, което тибетците наричат „ясна светлина“ — следващият_, мистичен_ стадий на всеобхватното съзнание, което малцина от нас успяват да опознаят и приживе…
Ако погледнете отново фигура 4.1 в Глава IV, ще видите, че двата странични канала се преплитат в чакрите, разположени по централния. Тибетците възприемат тези пунктове като „възли“, задържащи чакрите на местата им. Например, „възелът“ на сърдечната чакра се стяга още в мига на раждането ви и си остава там през целия ви живот. Ето че сега той започва да се разхлабва.
Щом този възел се развърже докрай, и последните остатъци от съзнанието напускат вашето тяло. От тибетска гледна точка, това всъщност е моментът на смъртта, който настъпва много по-късно от „клиничната смърт“ на западната медицина. Някой би казал, че сега сте „по-мъртви от всякога“. Тъй като вече не се захранва от процесите във физическото тяло и психоенергийната система, съзнанието ви става толкова ефирно, че е едва доловимо, дори и за самите вас. То почти се е стопило…
Но и това не е краят.
Какво ще се случи по-нататък зависи от нивото на вашата духовна еволюция. Ако още приживе сте прозрели истинското естество на реалността и сте усъвършенствали достатъчно по-фините си сетива, ще разберете, че вече пребивавате в „ясната светлина“. Освободени от физическото тяло и психоенергийната система, вие се превръщате в самата квинтесенция на съзнанието и по този начин се сливате с Божественото съзнание, намиращо видим израз в цялата Вселена. Вече сте преодолял и необходимостта си от прераждане. Тибетците биха казали, че сте постигнали просветлението на Буда и преминавате в нирвана.
Макар и потенциално присъстващо във всяка смърт, това трансцендентално преживяване остава недостъпно за останалите хора. При повечето от нас нивото на осъзнатост е толкова „рудиментарно“, че така и не разбираме какво всъщност ни се случва. Ние го гледаме с невиждащи очи и го подминаваме, оставайки в пълно неведение за неговата стойност. Макар за постигането на нирвана да се изискват минимални усилия, това никога не се получава и раят си остава „изгубен“ за нас. Някои все пак успяват да зърнат „ясната светлина“, но се отдръпват като ужилени, защото се боят „до смърт“ от разпадането на старите структури и поведенчески модели, което неминуемо настъпва при достигането на това ниво на самосъзнание. По този начин те сами се обричат на поредното завъртане на реинкарнационното „колело“ и произтичащите от него страдания.
Отдръпването от „ясната светлина“, независимо дали от невежество или страх, предполага и временна загуба на съзнание. Вие отново се озовавате в мрак и съзнанието ви „помътнява“, без дори да подозирате от какво се лишавате. Вашата най-съкровена същност, онази божествена искра на безплътното съзнание, започва отново да изгражда необходимите структури, за да заемете отново мястото си във феноменалния свят.
Но все още има възможност да достигнете нирвана. Щом изплувате на „повърхността“ след мимолетното си гмурване в „ясната светлина“, вие отново започвате да осъзнавате какво става около вас. Вашият съкровен аз ви е изградил ново тяло, но то още е съвсем ефирно и призрачно, от същата материя, от която са изградени и сънищата ни. Така да се каже, идвате на себе си и дори виждате и чувате онези, които са се събрали около смъртното ви ложе, само че не можете да общувате с тях. Вече сте забравили усещането за пълен разпад. Все едно сте били известно време в безсъзнание и сега се измъквате от собственото си тяло под „формата“ на призрак.
Тези, които са успели да се привържат по-силно към условията, в които е протекъл последният им живот, прекарват този стадий тук, на земята. Бродят в своите призрачни тела, опитвайки се напразно да повлияят на хода на събитията във физическия свят. Понякога присъствието им се усеща от живите и те започват да се оплакват, че им се „привиждат“ духове. Най-често те се появяват в сънищата на своите близки или любими. Но повечето от нас си спестяват „изявите“ от подобно естество. Изпитват само неудържима потребност да се „движат“, заобиколени от странни светлини и звуци… Ето че навлизате в един нов стадий на посмъртното си съществуване, но много по-интензивен и динамичен от всичко онова, което някога сте преживели в земния свят.
Но макар и „интензивно“, вие все пак живеете като насън. Впрочем тибетците смятат, че ние сами сътворяваме „рая“ и „ада“, в които попадаме след смъртта си, като същото важи и за божествата и демоните, които срещаме „там“.
В тибетските текстове се говори за един седемдневен период, през който сънищата на починалия са изпълнени главно с благосклонно настроени божества, и за още пет дни, през които те стават „адски“ сприхави и раздразнителни. Можете да намерите много ефектни описания на тези божества в Тибетската книга на мъртвите[3], но на запад четивата от този тип като че ли представляват интерес най-вече за академичните среди. Самите тибетци знаят отлично, че „реалността“ на виденията по време на бардо е с чисто субективен характер — те са само несъзнателни „проекции“ на собствените ни страхове и надежди, формите, които те приемат, са обусловени от обществената среда, в която сме възпитани. Тоест ако един тибетец попадне в подобна „ситуация“, той ще стане свидетел на явления, които повече или по-малко приличат на описаните в Бардо Тодол, докато неговият западен съвременник най-вероятно ще види нещо съвършено друго. Той просто ще сглоби най-адекватните символични образи, извличайки компонентите им от собствената си културна и/или религиозна среда.[4]
Най-същественото в случая са не самите образи, дори не и това, което те представляват, а фактът, че са сътворени от нас. Всъщност Бардо Тодол е нещо като пътеводител — той ни показва „пътя“ към освобождението, като непрестанно ни повтаря, че въпросното междинно състояние (бардо) е само една илюзия, проецирана от дълбините на собственото ни съзнание. Но ако в това състояние ви осени горното прозрение, то тогава се сдобивате и с възможността да избегнете поредния „сън“ и вече ще можете да се завърнете в „ясната светлина“ на изначалното, непомътнено съзнание. Съгласно тибетската теза, там пребивават онези, които са постигнали освобождението по време на бардо. Според широко разпространеното мнение, човек постига много по-лесно просветлението в отвъдното, отколкото в която и да било своя инкарнация.
Но също е вярно, че с всеки изминат етап на бардо освобождението става все по-трудно, особено през вече споменатите пет дни на финала, тъй като тогава във виденията ни доминират негативните емоции и модели, натрупани не само през последния земен живот, но и по цялата верига от съществувания, която го е предшествала. И ако не си давате сметка, че тези образи просто отразяват порочните ви житейски модели (което обаче невинаги е достатъчно), съществува вероятността да „избягате в ужас от тях“, по същия начин, както мнозина от нас избягват приживе да признаят собствените си недостатъци… Именно това „бягство от суровата реалност“ е факторът, който най-много благоприятства прераждането.
За тибетците, както и за повечето будисти, обстоятелствата, в които отново ще се родите, се обуславят от процеса, наречен карма — понятие, което може би е предизвиквало най-много недоразумения, откакто свят светува. На запад са склонни да го тълкуват в светлината на собствената си юдео-християнска традиция. Обикновено в такива случаи се привеждат два цитата от Библията. В старозаветната Книга на Йов се казва: „Както съм виждал, които са орали нечестие и сеели зло, него пожънват“ (Йов 4:8). По-известен е другият, който е от Новия завет. В Посланието до галатяни ни предупреждават: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7, к.н.).
Идеята, че ще си получим заслуженото, удовлетворява вътрешното ни чувство за справедливост, ала не намира потвърждение в действителността. Явно са много малко тези, които наистина получават онова, което заслужават. Някои трупат състояния, служейки си с измама, лъжа и двуличие, а нерядко и с чисто криминални деяния, и се превръщат в образец за поведение, докато други — порядъчни и дори святи хора — умират от бавна, мъчителна смърт, разядени от рак или нещо подобно. С една дума, на добрите хора се случват лоши неща, а на лошите — добри.
За един християнин конфликтът намира разрешение с идеята за рая. Царството Божие е затворено за лошите. Освен това, си има и Страшен съд, на който — рано или късно — зърното ще бъде отсято от плявата. На пръв поглед идеята за карма напомня вариация по същата тема, просто справедливото възмездие в отвъдното е заменено със справедливо възмездие в друга инкарнация. На днешните ортодоксални християни самата идея за реинкарнация вдъхва доста опасения (независимо че има доказателства, че ранните християни също са я споделяли), докато представата за Божията справедливост си остава все така непоклатима.
Но дори и на изток кармата често се тълкува като безапелационна присъда, произнесена от някаква свръхестествена инстанция, чрез която добродетелта бива възнаградена, а порокът — наказан. Термини като „повелителите на кармата“ се възприемат съвсем буквално и хората цял живот треперят да не разсърдят с нещо онзи Голям брат горе на небето…
Когато започнах да изучавам източната езотерика и за първи път се сблъсках с идеята за кармата, успях да избегна поне това — да си въобразя, че има някакъв божествен „съдия“. Но затова пък тутакси изпаднах в една друга грешка. Тогава ми се струваше, че ако има изобщо карма, то тя се дължи на вроденото чувство за равновесие у самата природа. С други думи, представях си я като някакъв механизъм, намиращ се „ей там“, който се задвижва от моите добри или лоши постъпки.
Много хора споделят същата представа — в крайна сметка самата дума карма означава тъкмо „действие“, „постъпка“ — но това не й пречи да бъде също толкова погрешна, колкото и тази за свръхестествения съдия. Кармата не е процес, протичащ в природата. Тя е процес, протичащ в човешкото съзнание.
Ако трябва да бъдем точни, кармата се свежда не толкова до действието, колкото до ответното действие. Всяка ваша реакция на случващото се, било то във вътрешния или околния свят, оставя следа в съзнанието ви[5]. Тази психична следа обуславя и следващите ви реакции, които на свой ред оставят допълнителна диря. Но щом вашите реакции направляват действията ви, то в такъв случай кармичният процес, стига да бъде оставен да се вихри на воля, ще определи и бъдещия ход на живота ви.
Погледната от този ъгъл, идеята за карма се оказва една доста интересна теория, която може да бъде онагледена с безброй примери от психотерапията. Ще си позволя да приведа един от моята практика, като от понятни съображения съм променил името на пациентката и някои детайли, които биха могли да я идентифицират.
Деирдре бе на тридесет и пет години и работеше като изпълнителен директор в една калифорнийска компания. Кариерата й се развиваше добре, но личният й живот бе пълен потрес. Вече бе успяла на два пъти да се омъжи и разведе, като и двамата й съпрузи се бяха оказали агресивни типове, които хич не си поплюваха с жените. След последния си развод се бе хвърлила в серия от краткотрайни връзки, и то все с неподходящи хора. В колекцията й фигурираше някакъв алкохолик, който налитал на бой, след като се напиел, което му се случвало най-редовно. Друг пък бил наркодилър, свързан с мафията…
По време на терапията стана ясно, че като малка Деирдре била обект на сексуално посегателство от страна на собствения си баща, а за капак била и напляскана, за да не разкаже никому за това. Тя бе изпълнена с чувство за вина заради този сексуален контакт, за който донякъде упрекваше и себе си. Всъщност историята се повторила още два пъти, след което баща й престанал да се „интересува“ от нея и се дистанцирал. Деирдре, която все още го обичала, се почувствала изолирана.
Вече като зряла жена отишла на терапевт (от скромност ще премълча името му), който й обяснил, че въпросното преживяване в детството е послужило за изграждането на един подсъзнателен модел, който щял да се повтаря през целия й живот. (Преди да се омъжи за първи път, още като тийнейджърка Деирдре имала поредица от връзки, които неизменно завършвали по един и същ начин — момчетата най-безцеремонно я зарязвали, след като преспивали с нея, нещо, което имала обичай да им предлага в самото начало на връзката.) Тоест тя се опитвала да компенсира емоционалната загуба в лицето на своя баща, като се стремяла да привлича подобен тип мъже, с които — поне така се надявала — би могло да се получи нещо по-добро. Естествено, така и не постигнала нищо „смислено“, защото целият процес бил несъзнателен.
Кармичният анализ на тази ситуация едва ли ще се различава съществено от този на конвенционалния психолог. Всъщност Деирдре е реагирала — едновременно с отвращение и охота — на унижението, на което е била подложена като момиче. Тази реакция е оставила и съответната психична следа. Когато след пубертета попаднала на първия си приятел, под влияние на тази дълбоко заложена в съзнанието й нагласа тя му предложила секс (тъй като баща й я учел, че мъжете желаят именно това в замяна на своята обич) и започнала да изисква още по-силна обич от него. Явно тази страст дошла в повече на въпросния хлапак — защото си е бил точно такъв — и той побързал да си плюе на петите, с което връзката им скоропостижно приключила.
За съжаление, но напълно в реда на нещата, Деирдре реагирала на това също така емоционално, както и при първия случай, залагайки по този начин нови кармични „капани“ по собствения си път, напомнящ падаща спирала. Ето как кармата пораждала карма, което пък едва не бе съсипало целия й живот, независимо че още не бе навлязла в средната възраст.
Деирдре сама бе избирала начина, по който да реагира на ситуацията — ако не още първия път, то поне на всеки следващ етап, когато този порочен модел се бе повтарял. Всъщност консултацията само затвърди решението й да вземе мерки в това отношение. Тя просто бе стигнала до извода, че „общият знаменател“ във всички тези провалени връзки е самата тя. Тоест, ако искаше да си спести постоянно повтарящите се разочарования, то това означаваше, че трябва да промени първо себе си — или, с други думи, да заличи вече оставените кармични следи.
Историята на Деирдре, а и на още много други, показва красноречиво, че кармата изобщо не функционира като някакъв космически „балансьор“ (както аз самият смятах навремето), който рано или късно оправя всички неразбории. Деирдре определено не бе някаква порочна лолитка. Тя просто бе станала жертва на своя баща и по-точно на неговата сексуална фрустрация. Но бе заплатила твърде солена цена…
За да разберем — и евентуално да се справим с реалностите на кармата — би било от полза, ако (поне временно) престанем да боравим с категории като добро и зло, и вместо за тях да мислим за причини и следствия. А също така и да си спомним (и никога да не го забравяме) че не друго, а нашата реакция към обстоятелствата, а не самите обстоятелства, е тази, която оставя въпросната кармична следа. Като прибавим и повишеното чувство за отговорност към самите себе си, тези изводи ще ни помогнат да положим и основите на едно далеч по-приемливо бъдеще. В рамките на самата причинно-следствена връзка често се стига до реакции, водещи до неприятни кармични последствия. Да вземем например гнева. Всеки от нас е избухвал, когато нещо го е подразнило, което пък важи с особена сила, ако сме се сблъскали с гнева на някой друг. Това ни се струва най-естественото нещо на света и дори има цели психологически школи (на Запад, разбира се), които поощряват тъкмо тези реакции, защото било лошо да се потиска гневът…
Но пък гневът, дори и справедливият, оставя негативни кармични следи. Сами по себе си те не са нито добри, нито лоши. Просто по този начин се затвърждава склонността ни да реагираме с гняв. С подобна нагласа човек непрекъснато попада в ситуации, в които получава възможност да излее гнева си. Според западните психолози, той дори се стреми към тях, макар и несъзнателно. Както сами ще видим, тибетските лами отиват още по-далеч. Но какъвто и да е механизмът, резултатът е очевиден. Сигурно се сещате за някой ваш познат, който често избухва. Наблюдавайте го по-внимателно и ще видите, че той постоянно се забърква в ситуации, които сякаш оправдават реакциите от този тип. Но колкото и странно да изглежда това, на хората, които по принцип реагират сдържано, обикновено не им се налага да избухват.
Една моя позната бе стигнала до извода, че избухливостта й е нещо вродено, т.е. естествена черта, което пък й дава право да нагрубява хората и вечно да налага своето. За съжаление, кармичният „коловоз“, който сама бе прокарала в съзнанието си, постоянно я забъркваше в ситуации, в които този тип реакции бяха неизбежни, и в резултат на това тя изгуби сума ти приятели и изпита всички „прелести“ на емоционалната изолация.
Ако погледнем в историята, ще видим, че абсолютно същият модел е бил следван от Адолф Хитлер. Този иначе „мил човечец“ (обичащ децата и животните) бързо открива, че уж спонтанните изблици на гняв всяват смут в околните, което на свой ред му позволява да ги манипулира, както и когато си пожелае. Само че гневът е адиктивен като наркотиците. Веднъж поддадеш ли му се, ти започваш да изпитваш все по-остра нужда от него. Към края на войната Хитлер вече изчерпва всички обекти на гнева си — с изключение на един… Така се стига и до самоубийството в градината на онзи берлински бункер, докато съюзниците разрушават пред очите му неговия любим райх.
Но именно в процеса на реинкарнацията ефектът на кармата става най-осезателен. За всеки, попаднал в плен на илюзорния свят на бардо, прераждането е нещо неизбежно, като обстоятелствата в бъдещия живот са предопределени от кармичните следи, които той сам е оставил в съзнанието си.
Според тибетците, шест са „световете“ (или „сферите“)[6], в които човек би могъл да се прероди, като всеки от тях се явява пряко следствие от доминиращата в съзнанието му кармична следа. Ще ви ги представя във възходящ ред. Това са: адът, селенията на гладните духове, светът на животните, светът на хората, царството на полубоговете (или ревнивите божества) и Божиите селения.
Адът се дели на девет горещи и девет студени „кръга“, в които те изтезават до смърт. (Е, от време на време те съживяват, колкото да те подложат на нови мъки.) Доминиращата емоция тук е гневът, който води до загуба на самообладанието и дори на съзнанието. Попаднеш ли веднъж в капана на собствения си гняв, ти вече започваш да се изявяваш именно в тази сфера на битието.
В селенията на гладните духове доминира алчността, най-често определяна като страстно, но неутолимо желание. Да си алчен ще рече постоянно да се озърташ около себе си, търсейки начини да удовлетвориш своите потребности — всеки будист е твърдо убеден, че това може да бъде постигнато само ако се взреш в самия себе си. Затова и в тибетското изкуство обитателите на този свят се изобразяват с огромни стомаси, но с много мънички усти и гърла, което пък никога не им позволява да се наядат до насита. Пейзажът, който най-често ги заобикаля, е безводна пустиня. Гладните духове бродят из един огромен и жесток свят без никаква надежда за удовлетворение — свят, породен от онези кармични следи, с които сами са осеяли пътя си покрай своята липса на щедрост.
В животинския свят доминира невежеството. То се дължи на неумението ни да виждаме отвъд привидното, за да открием и същинската реалност на собствената си природа и света, който ни заобикаля. Да, правилно сте разбрали — в този свят човек се преражда в тялото на някое животно (дали ще е диво или домашно, няма особено значение) и животът му преминава под знака на нагона, лишението и страха.
За света на пол у божествата е характерна гордостта. Неговите обитатели, известни като асура, живеят безгрижно и охолно, но като че ли прекалено често се забъркват във военни конфликти. Асурите се бият не само помежду си, но и с боговете, които обаче неизменно ги попиляват. Това естествено уязвява болезнената им гордост, което пък води до нови войни, нови поражения и… нови терзания. Така цикълът се повтаря до безкрайност.
На пръв поглед Божиите селения са идеалният вариант, почти като нирвана, тъй като да се родиш тук означава да водиш един прекрасен и предълъг живот, в който всички твои желания ще бъдат изпълнени. Но кармичният „корен“ на Дева-лока е същата онази следа, която сте оставили, когато в порива си към удоволствието сте си позволили да се отклоните от наистина важните неща от живота. Хедонизмът определено е нещо привлекателно, но по същество — безсмислено. Той се превръща в проклятие и за самите божества, които в стремежа си да изпитат нови и нови удоволствия забравят за най-стойностната цел, просветлението, и по този начин се обричат на безкрайния цикъл на раждането, смъртта и прераждането.
От тибетските текстове е трудно да се разбере дали Шестте свята следва да се възприемат като алтернативни измерения на реалността или просто като символични аспекти на добре познатия ни човешки свят. Описанията със сигурност са издържани в символичен дух. Животът в ада с неговите непоносими мъки, следвани неизменно от смърт и прераждане в същите условия, отразява будистката представа за живота като един „реинкарнационен“ кръговрат на страданието. Едва ли има някой, който да не е срещал „гладен дух“: имам предвид хора, които посвещават целия си живот на трупането на богатства и вещи, но те — кой знае защо — никога не им стигат. Животинският свят нагледно ни показва колко лесно инстинктът и нехайството могат да ни отклонят от пътя към просветлението, макар и въпросът за това дали наистина можем да се преродим в животни (както смятат повечето будисти) да остава открит.[7] Постоянните конфликти и дрязги доста ефикасно осуетяват възможността ни да постигнем освобождението, но от друга страна безгрижието и охолството също не са особен стимул да променяш каквото и да било в живота си.
Във всеки случай прераждането в човешкия свят (чиито „корени“ според тибетската теория тръгват от кармичната следа на ревността) е въпрос на личен опит. В случая се задейства и един изненадващо „логичен“ механизъм, описан в най-общи линии в Тибетската книга на мъртвите.
С достигането на финалните стадии на вашите имагинерни срещи с гневните божества, шансовете ви да се измъкнете от сансара продължават да намаляват. Съзнанието ви все повече се отдалечава от своята същност, а финото тяло, което си изграждате, започва да прелива от излишна енергия. Това пък неизбежно насочва мислите ви към удоволствията на физическото съществуване. Вярно е, че личните ви предпочитания са кармично обусловени, но в основата им стои един подтик, общ за цялото човечество — трескавите импулси на либидото или, ако предпочитате, волята за живот. Спомените за живота, който сте водили във физическото си тяло, пораждат съответните желания, които ви тласкат обратно в света на материята. Образно казано, вие се лутате из лабиринта на сексуалните фантазии, в който на всяка крачка се натъквате на голи тела, сплетени в любовна прегръдка.
Опасностите, които крият тези сексуални фантазии, са описани с очарователна непринуденост в тибетския фолклор.
Един велик гуру се разхождал сред природата с група свои последователи, когато погледът му се спрял върху красивата дъщеря на един от тях и мъдрецът без никакви предизвестия се опитал да я обладае. Бащата на момичето и неколцина негови приятели се нахвърлили върху гуруто и му хвърлили такъв як пердах, че го помислили за мъртъв и го зарязали на пътя. Изоставили го и всички останали, възмутени до дъното на душата си от такова непристойно поведение. Останал само най-преданият му ученик, който търпеливо изчакал гуруто да дойде отново в съзнание.
— Учителю, защо направи това ужасно нещо? — проплакал още в същия миг ученикът.
Старецът се изправил на нозе, поотупал се от прахта и измърморил:
— Защо, защо… Много ясно защо! Както се разхождахме, съзрях в астрала духа на моя някогашен учител, който се рееше из висините, дирейки тяло, в което отново да се въплъти. Затова и се опитах да обладая момичето, за да осигуря на моя гуру по-удобна плът за следващия живот. Да, но ония тъпаци ме спряха, преди да направя каквото и да било… На всичкото отгоре, точно тогава в полето се чифтосваха и едни добичета, тъй че се притеснявам, че моят гуру (царство му небесно) сега ще вземе да се прероди в магаре…[8]
Наистина, тази история не бива да се приема особено сериозно, но тя крие и „сериозна“ поука — когато „духът“ (т.е. съзнанието) се вживее прекалено в акта на зачеването, той неминуемо се отправя обратно към утробата, за да започне и следващото си безсмислено и изпълнено със страдания съществуване…