Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (44)

Четиридесет и трета глава

Джейн възкликна:

— Какво си мисли той! Да идва тук и да се опитва да те съблазнява?

— Той не е идвал — поправи я Кристина, — обади се по телефона на „Брутън стрийт“. Освен това не се опитва да ме съблазнява.

— Напротив.

— Не се излагай, Джейни… Само ме покани на обяд. — Кристина се разсмя.

Джейн прехапа устна.

— Боже мой, мама ще припадне! Направо ще полудее, ако узнае. Нали се запозна с него чрез нас в Хедли.

— Нима ще й кажеш? — попита ужасена Кристина.

— Разбира се, че няма. — Джейн я погледна накриво. — Боже, понякога изглупяваш, Краутър… Ще бъдеш истинска глупачка, ако започнеш да излизаш с Майлс Съдърланд.

— Защо?

— Защото е опасен. Емоционално. Познавам го много добре.

— Дрънкаш небивалици и преувеличаваш. Как въобще би могъл да бъде опасен за мен? — запита Кристина.

— На първо място е женен.

— Разделен е с жена си. Всички го знаят. Преди години още го писаха във вестниците.

— Но не е разведен, Кристи.

— Просто не мога да разбера защо ми говориш така, Джейн? Майлс изглежда приличен човек, сигурна съм и че е почтен и благороден.

Джейн се изкикоти.

— Обзалагам се, че е невъзпитан, когато трябва…

Кристина я зяпна.

— Не мога да разбера какво ти става днес, че правиш такива широкомащабни умозаключения.

— Добре, хайде да разгледаме някои факти. Майлс Съдърланд изглежда добре, очарователен е и прави изключително впечатление на партита. Признавам го. Но нека не забравяме, че е в Камарата на общините, че е изтъкнат и амбициозен политик.

— Не мога да разбера защо ми ги говориш такива, Джейни.

— За бога, Кристина, не бъди толкова тъпа! В живота му вече има жена, която се нарича Кандида Съдърланд, която е негова съпруга и която е майка на трите му деца. Случайно е дъщеря, и то единствена, на един от най-известните британски индустриалци. Тя има купища, купища пари и ако…

— Знам.

— И трябва да бъдеш съвсем сигурна, скъпа моя, че Майлс си знае много добре интересите. О, да. Когато човек е член на парламента и един от водачите на лейбъристката партия, когото го очаква бляскава кариера, по някое време парите на жена му се оказват много полезни. Мислиш ли, че той ще се раздели с всичко това?

— Джейн, моля те, спри! — изкрещя Кристина. — Аргументите ти абсолютно издишат! Така, както говориш, всеки би си помислил, че вече сме завъртели страхотна връзка, но…

— Обзалагам се, че той го иска! Майлс Съдърланд ми изглежда много похотлив.

— … аз едва го познавам. Само ме покани на обяд.

Джейн присви виолетовите си очи.

— Когато един мъж като Майлс Съдърланд кани жена като теб на обяд, той има само едно-единствено нещо предвид, и то не е да ти предложи изискана храна.

— Ще обядвам с него, Джейн, независимо от всичко, с което ми пълниш главата — заяви твърдо Кристина.

— Бих те посъветвала да не го правиш. Просто няма да можеш да устоиш.

— На какво?

— На проклетото му очарование, мазни приказки и всякакви такива глупости. Не забравяй, че той е политик, а те имат дарбата да дрънкат много, така казва мама.

— Мога да се пазя, Джейн.

— Не можеш.

— Навремето майка ми имаше една приятелка — започна Кристина замислено — Гуен. Когато бях малка, я наричах леля Гуен. Като млади — и двете медицински сестри в болницата в Рипън, били много близки. Но Гуен не харесала татко и, естествено, разсърдила мама, а Гуен пък се омъжила за някакъв простак на име Джофри Фримантъл. Джофри също застанал между тях…

Кристина спря и въздъхна.

— Просто не искам това да се случи и с нас, Джейни. Дай да се споразумеем. Нека мъжете никога не застават между нас. Да се опитаме да се издигнем над тези неща. Какво мислиш?

— Кристи, скъпа, разбира се, че съм напълно съгласна с теб! Не бива да позволяваме на мъжете, с които ходим, да развалят приятелството ни.

 

 

Същата вечер Кристина и Джейн отидоха да вечерят в „Льо Матло“.

И двете харесваха малкото бистро заради непринудената му атмосфера. Напомняше им Южна Франция, където бяха ходили предишния месец.

Докато пиеха бяло вино и очакваха ордьовъра, Джейн попита:

— А какво стана с нея?

— С кого? — озадачи се Кристина.

— С приятелката на майка ти — Гуен.

— О, Джейни, историята е много тъжна. Животът й не бил много весел с този Джофри. Например той я биел.

— Господи! — възкликна Джейн с ужасен вид.

— Точно така. — Кристина се облегна върху масата и продължи: — Когато съм била малка, мама започнала да подозира, че с нея става нещо странно. Разбираш ли — на горката леля Гуен винаги й се случвали такива неприятности — ще падне по стълбите на мазето или пък нещо подобно… И майка ми започнала да се тревожи. Първо си помислила, че Гуен е тежко болна — например от тумор в мозъка или нещо такова, докато най-накрая се сетила. Изказала подозренията си пред Гуен, а тя, естествено, отрекла. И всъщност оттогава престанали да се виждат.

— И какво станало с Гуен по-нататък? — поинтересува се Джейни.

— През войната дойде да ни види. Най-неочаквано. Спомням си много добре, че ми донесе герданче от хубави стъклени мъниста. Тогава трябва да съм била около единайсетгодишна. Както и да е, дойде на чай, остана и вечерта, и след като съм си легнала, очевидно тя казала всичко на майка ми. Сигурно тогава е била на края на силите си. Най-накрая мама я убедила да се върне при родителите си.

— Продължавай — настоя Джейн. — Ще те убия, ако не довършиш разказа!

— После майка ми говорила с брата на Гуен, Чарли — продължи Кристина. — Той, естествено, казал на оня тип да не посмее повече да се приближи до Гуен. Джофри така и направил.

— И се развели?

— Не. Джофри бил убит по време на войната, но не на фронта. Дошъл в Лондон по някаква работа, май че това е станало през 1944-а, и бил убит по време на бомбардировка.

— Къде е Гуен сега? Какво стана с нея?

— Все пак историята има хубав край, Джейни. През 1952-а се ожени за чичо Майк, който вече беше вдовец и беше много самотен. Майка ми ги поканила на вечеря заедно с Гуен. Преди години те много сериозно ходили. Бих казала, че започнали оттам, откъдето били прекъснали.

— Едва ли — Джейни скептично се усмихна. — Радвам се, че все пак й е провървяло… на бедната жена. — Замълча за малко и рече: — Кристи, относно Майлс…

— Какво пак за него?

— Кога ще обядвате заедно?

— В петък, вдругиден.

Джейн се облегна на стола си и изгледа приятелката си с тревога.

— Точно тогава тръгвам за Ню Йорк и тъй като полетът ми е в десет, обади ми се по-късно през деня и ми кажи какво е станало. Ще чакам с нетърпение.

Кристина избухна в смях.

— Джейн, ти си невъзможна! Нищо няма да стане… Но все пак ще ти позвъня, за да се уверя, че си добре и че си пристигнала без проблеми в добрия стар Манхатън.

— Толкова неустоим ли е Майлс за теб, Кристи? Искам да кажа много ли го харесваш?

— Е, не може да му се отрече, че е привлекателен — измънка Кристина, като се стараеше да се държи равнодушно. Тя не смееше да довери на Джейн истинските си чувства.

 

 

Той отложи обяда в последната минута.

— Страшно много съжалявам — каза с извинителен тон, когато й телефонира в петъчната сутрин, — но няма да можем да се срещнем днес, както се бяхме уговорили. При мен изникнаха непредвидени неща. Извини ме, Кристина. Може би друг ден?

— О! — успя само да каже тя и се отпусна върху най-близкия стол в студиото си.

— Виж какво, хрумна ми много по-добра идея! Защо не вечеряме заедно следващата седмица? В програмата си виждам, че имам много обеди… Но не би ли могла да вечеряш с мен във вторник?

— С удоволствие, Майлс, но тогава няма да съм тук — отвърна Кристина с искрено съжаление. — В понеделник заминавам за Париж.

Той се изсмя с недоверие.

— В Париж през юли? Ще видиш, че парижаните ги няма. По това време там щъкат само американски туристи.

— Отивам по работа — обясни тя меко, а разочарованието от отменения обяд сви гърлото й.

— По работа или за удоволствие? Обичам този град. Кога се връщаш?

— След десетина дни.

— Тогава ще ти се обадя в… да кажем, след две седмици. Добре ли е?

— Чудесно, Майлс.

След като затвори, тя дълго се взира в телефонния апарат. Този обаятелен мъж бе събудил прекалено силни чувства у нея и това я безпокоеше.