Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (30)

Двадесет и девета глава

— Каква прекрасна утрин! — възкликна Одра, като застана на прага на дома си и се загледа навън. — На небето няма нито едно облаче, Винсънт.

— Прекрасен ден, наистина — съгласи се Винсънт и се приближи до нея на прага. В дъното на тяхната градина Кристина седеше и скицираше и той се усмихна от удоволствие при вида на дъщеря си. — Много по-хубаво, отколкото да седи вътре… Смятам да дойда с вас следобед, ако ме искате, де.

Одра го изгледа учудено.

— Но в неделя по обяд ти винаги ходиш в „Белия кон“… — Напуши я смях и очите й светнаха. — Ще се радваме, ако дойдеш с нас, скъпи. Няма да ходим далеч — само до Темпъл Нюсъм. Искам Кристи да разгледа картините там, особено старите майстори.

Винсънт я прегърна, стисна рамото й и внимателно я погледна. Зад оживеното й в момента лице забеляза умора и сърцето му се сви. Тя продължаваше да се напряга извън възможностите си — независимо от приятелската лекция на Майк през пролетта. И това много го тревожеше. Одра просто не слушаше никого.

— Слушай, мила — изрече бързо Винсънт. — Хайде да тръгнем за Темпъл Нюсъм сега, след половин-един час. Да прекараме цял ден там. Може да си направим пикник… Така няма да стоиш при горещата печка и да готвиш. Какво ще кажеш?

Одра кимна с благодарност. Той не излизаше често с тях на неделните им екскурзии, посветени на изкуството, и сега това приятно я изненадваше. През рамото му погледна към часовника над камината.

— Вече е единайсет и десет… Но да, защо не! — Като обърна глава към градината и заслони очи с ръка от слънчевата светлина, тя извика: — Кристи, Кристи, влез вътре, моля те! Татко ти ще дойде с нас в Темпъл Нюсъм. Ще си вземем храна и искам да ми помогнеш.

Кристина бързо скочи, въодушевена, че баща й ще отиде с тях.

— Първо да направим сандвичите — предложи Одра, ровейки в килера.

— Да ви помогна ли? — попита Винсънт.

— Няма с какво, ти по-добре пусни радиото. Да послушаме малко музика.

— Готово — каза той и след миг в стаята се разнесе вълшебна музика. — Но това е „На хубавия син Дунав“, Одра! Първият танц, който танцувахме в енорийската зала преди толкова години…

Тя му се усмихна с най-хубавата си усмивка, а когато музиката внезапно спря, се намръщи.

— Само не ми казвай, че радиото пак се развали.

— Прекъсваме програмата, за да предадем важно съобщение от министър-председателя — обяви говорителят на Би Би Си.

Винсънт и Одра обърнаха очи един към друг и се вцепениха. Гласът на Невил Чембърлейн съобщаваше, че Хитлер е нападнал Полша и че Англия вече е обявила война на Германия.

— Нека Господ да ви благослови и дано Той да защити правата идея. — След гласа на министър-председателя — сериозен и мрачен, прозвуча националният химн и познатите думи на „Боже, пази краля“ изпълниха кухнята.

— Днес е пети септември. — Винсънт тревожно погледна Одра. — Очаквах война, но тя дойде по-скоро, отколкото си мислех.

Одра се отпусна на близкия стол, внезапно почувствала слабост в коленете. Едва сега напълно бе осъзнала какво означаваха думите на министър-председателя.

Кристина погледна озадачено първо майка си, после баща си.

— Какво ще стане сега, татко?

— Ще се бием с германците. Но не се тревожи, момичето ми, в края на краищата всичко ще бъде както трябва.

— Тогава какво ще правим с Темпъл Нюсъм? — неочаквано попита Одра. — Може би не би трябвало днес да ходим?

— О, мамо, не казвай такова нещо! Особено след като татко обеща да дойде с нас…

Лицето на Кристина посърна съвсем.

— По дяволите, хайде да вървим, Одра! Сигурно дълго време няма да имаме възможност да правим нещо заедно.

— Вярно — нерешително промълви Одра.

Кристина нетърпеливо попита:

— Ще отидем ли, мамо?

— Тичай горе и смени роклята си. Татко ти ще ми помогне да довършим сандвичите.

— Да си сложа ли жълтата памучна рокля на игликите?

— Щом искаш, скъпа.

Когато останаха сами, Винсънт каза:

— Не знам кога ще отворят наборните бюра — може би утре или във вторник. — Направи пауза. — Когато и да е, веднага ще се запиша доброволец.

— Добре — рече тя. — Знаех, че ще го направиш в случай на война.

— Като всеки свестен англичанин. Бог ми е свидетел, че не желая война за никого, ще настане истински ад. Но поне така мога да се проявя като мъж — завърши той с тъжна ирония.

Тя го изгледа слисана.

— В моите очи винаги си бил мъж, Винсънт.

 

 

Винсънт Краутър се причисли към Кралската флота и беше изпратен в голямата флотска казарма в Харидж, на базов лагер за обучение.

Къщичката на „Пот Лейн“ изглеждаше замряла без него. След сватбата си двамата се разделяха за пръв път и скоро Одра осъзна колко много й липсва.

В много отношения бракът им беше особен, тя първа го бе признала. Но независимо от дрязгите си и различията помежду им, те се обичаха. Освен това имаха блестящата награда в лицето на дъщеря им Кристина и това ги свързваше неотменно.

Непрекъснато — и в болницата, и у дома си, Одра се тревожеше за Винсънт.

Скоро писмата му започнаха да пристигат веднъж седмично. Тя и Кристина ги четяха, говореха за него и с нетърпение изчакваха първата му отпуска.

Поради отсъствието му денем Кристина трябваше сама да се грижи за себе си, когато Одра беше на работа в болницата.

— Няма значение, мамо. Не се безпокой. Мога да се справям, честна дума — казваше й непрекъснато момичето, което си беше и самата истина. Кристина беше необикновено развита за осемте си години — и поради природната си интелигентност, и понеже досега винаги бе живяла, заобиколена от възрастни.

Кристина беше много близка с леля си Лорет и когато Одра беше нощна смяна, отиваше да спи в къщата й. Майк Лесли се бе записал в медицинския корпус и тъй като беше сама, Лорет бе щастлива, че племенницата й правеше компания от време навреме. След заминаването на Майк Лорет отново започна да работи. Тъй като искаше да бъде полезна по време на войната, тя стана секретарка в една машиностроителна фирма в Армли, която произвеждаше бомби.

Всеки ден, когато майка й бе на работа, Кристина отиваше на обяд при баба си. Впрочем това го бе правила от дете, когато баща й я возеше в количката. Веселата кухня на Елайза с многото рози, винаги изпълнена със смях и радост от шумното й семейство, сега бе необичайно тиха.

Бил се беше включил в търговския флот, Джек се бе присъединил към армията, а Маги се бе записала в Спомагателната териториална служба. Първо я бяха изпратили на едномесечно обучение в тренировъчен център близо до Рединг, а после — в огромен лагер в Шропшир, където ги обучаваха как да използват противовъздушна техника. Хал — съпругът на Олив, беше в Кралските военновъздушни сили, затова само Алфред и Дани — вече шестнайсетгодишен, бяха останали вкъщи.

Изведнъж се установи, че семейство Краутър се състои от жени — с изключение на Алф и най-малкия му син, за когото всички знаеха, че и той би заминал, ако беше достатъчно голям.

Сигналните балони и прожекторите, противовъздушните сирени и сигналът за отбой, затъмняването на прозорците, личните карти, скривалищата и газовите маски — за хората всичко това стана ежедневие. Също купоните за храна, за дрехи и за бензин, както и тренировките на въздушни нападения на участниците в гражданската отбрана. Мистър Тротър — началникът на местната защита от въздушни нападения, се сприятели с Одра и Кристина.

Колкото и тежки да бяха времената, Одра се придържаше към плановете си и настояваше и Кристина да прави същото. Освен че ходеше на училище, Кристина взимаше уроци по рисуване и трябваше да посвещава всеки Божи ден на призванието си.

Но двете си създаваха и удоволствия, по-точно ходеха на кино, за да видят последните американски и британски филми. Често им правеше компания и Лорет. Бяха истински любители и на радиото и слушаха всичко — от новини до комедии и музикални програми. Но киното имаше предимство в живота им.

Един съботен следобед в края на октомври 1939-а Одра, Лорет и Кристина пиеха чай в кухнята, преди да тръгнат за кино. В кварталния салон прожектираха филма на Робърт Донат „Довиждане, мистър Чипс“.

Лорет — истинска любителка на киноизкуството, им разказваше за филма, а също и част от сюжета.

— Лорет, спри, моля те. Иначе няма да ми е интересно — безуспешно настояваше Одра.

— Съжалявам — извини се Лорет и продължи: — Нямам търпение да видя „Отнесени от вихъра“. Четох за него в списание „Кинозрител“. Пишат, че филмът бил чудесен. Вивиан Лий е толкова красива в последния му брой от миналата седмица! А Кларк Гейбъл? Нямам думи за него!

Одра се усмихна.

— Само Майк да не те чуе.

На външната врата се почука.

— Аз ще отида — извика Кристина и се втурна към антрето.

— Добър вечер, мистър Тротър.

— Здравей, мила. Мамчето вкъщи ли е?

— Да. — Кристина отвори вратата по-широко. — Заповядайте, влезте.

Джим Тротър свали металната си каска и пристъпи в стаята.

— Добър вечер, мисис Краутър. Съжалявам, че ви безпокоя тъкмо когато пиете чай, но спрях, за да поговорим за мис Добс от ъгловата къща.

— Какво за мис Добс? — запита Одра, изглеждайки с любопитство възрастния човек.

— Ами, виждате ли, мисис Краутър… Тя никога не идва в скривалищата и нямам представа какво ще стане с нея, когато има истинска бомбардировка. Наистина не знам.

Одра се смръщи.

— Може да дойде в нашето скривалище, в края на градината. Моят свекър го изкопа, обзавела съм го относително удобно и…

— Но тя не иска да влезе в скривалище, мисис Краутър! — възкликна мъжът, като я прекъсна. — Току-що говорих с мис Добс по този въпрос и наистина се изплаших за нея.

Одра го изгледа озадачено.

— Няма да повярвате какво ми каза — продължи мистър Тротър.

— Какво ви каза мис Добс?

— Ами изгледа ме някак си особено — като че ли съм паднал от небето, и извика: „Вървете вие в онази дупка там в градината! Вие стойте под земята! Няма да стане, момче. Когато умра, ще бъда достатъчно дълго в земята. Затова, докато съм жива, ще стоя горе. Ако ме удари бомба, удари ме“.

Одра опита, но не успя да се въздържи и се засмя. Кристина и Лорет я последваха.

Джим Тротър ги изгледа изкосо.

— Работата не е за смях, мисис Краутър.

— Знам, че не е — едва успя да промълви Одра. — Но и аз разсъждавам като нея, като си помисля за дупката в земята.

— Надявам се, че се шегувате, мисис Краутър! — Изведнъж лицето на Джим Тротър придоби тревожно изражение. — Ще ми причините много трудности, ако и двете се държите така.

Одра кимна и прехапа устни, но не можа да проговори. Все още едва сдържаше смеха си.

— Какво да правя с мис Добс? — продължи Тротър. — Искам да кажа, че съм отговорен за всеки човек, който живее в къщите на „Пот Лейн“.

Внезапно осъзнавайки защо е дошъл, Одра успя да каже сериозно:

— Ако има бомбардировка, мистър Тротър, ще направя всичко възможно да накарам мис Добс да дойде в скривалището с нас. Но само ще се опитам, тъй като не мога да принудя някого да направи нещо против желанието си.

— Благодаря за съдействието, мисис Краутър. Лека нощ — малко сухо се сбогува отговорникът и бързо си тръгна.

Щом стъпките му заглъхнаха, Одра тъжно отбеляза:

— Горкият мистър Тротър… Винаги е проявявал симпатия към нас, но май вече няма да е така. Боже…

— Не бъди глупава — обади се Лорет. — Беше права, като му показа, че в тези тежки времена трябва да запазим чувството си за хумор. Ако не го направим, направо ще полудеем.

 

 

Англичаните бяха мобилизирани в тази война, но на домашния фронт не се случваше почти нищо.

Всъщност във въздуха и на земята по това време беше много спокойно и хората казваха, че се води „измислена война“.

Не беше така обаче в морето. Там стана напечено още през септември, а през октомври бойният кораб „Кралския дъб“ бе ударен с торпедо, докато бил закотвен в спокойно пристанище по течението Скапа, където се предполагало, че няма да бъде нападнат от германците. До средата на ноември британски кораби с обща водоизместимост 60000 тона бяха потопени от ужасните сеещи смърт мини.

Всеки път, щом Одра вземеше вестник или пуснеше радиото, сърцето й се свиваше от страх. Новините бяха винаги лоши и тя непрекъснато се безпокоеше за Винсънт, тъй като беше разпределен в ескадрен миноносец, намиращ се някъде в морето. Всяка вест, която получаваше от него, а също и писмата до майка му, й носеха някакво облекчение.

Винсънт не получи отпуск за Коледата на 1939-а, но се върна през януари следващата година, за седемдесет и два часа. След патрулиране в Северно море корабът им беше на док в Хъл.

Одра поиска отпуск от болницата, за да може да бъде с него през цялото време и старшата Фокс с радост й го даде. Така този студен и влажен следобед тя го чакаше в къщата, облечена с любимата му синя блуза и тъмносива пола.

В мига, в който той влезе, тя забеляза колко горд изглежда във флотската си униформа. Вървеше стегнато, с изправени рамене. Изглеждаше някак си по-висок. В греещите му зелени очи се четеше самоувереност.

Одра се хвърли към него, той я притисна силно, после се вгледа в очите и я целуна продължително.

— Хубаво е човек да си е вкъщи, скъпа.

— Толкова ни липсваше и на двете!

— И вие на мен.

След няколко минути, като седнаха да пият чай, Одра му разказа за семейство Краутър, за братята му и за Маги, които служеха някъде във войската, за тревогите си по него през тези дълги месеци…

— Чета само за поражения с корабите ни, Винсънт. Няма ли да спечелим и някоя победа?

— През декември постигнахме една, Одра! — възкликна той, като я изгледа гневно. — Не ми казвай, че си забравила как трите британски кръстосвача разрушиха германския боен кораб „Граф Шпее“ по време на битката в реката Плейт!

— Не съм забравила, но си мислех за нещо, което е по-близо до нас…

— Месеци наред „Граф Шпее“ се изплъзваше на британския флот. Нямаш си представа когато го потопихме, колко горди се почувствахме… Вероятно това е оказало деморализиращ ефект върху швабите. — Лицето на Винсънт сияеше. — Уинстън е повече от доволен, това го твърдя с положителност.

— Ти да не се обръщаш по име към първия лорд на адмиралтейството? — пошегува се Одра. — Чърчил знае ли, че така му казвате?

Винсънт се захили.

— Обичаме го и затова всички го наричаме Уинстън. Зад гърба му, разбира се. Знаеш ли как адмиралтейството обяви завръщането му през септември, тоест как го обявиха на флота?

— Откъде да знам?

След като дръпна от цигарата си, той обяви:

— Само с думите: „Уинстън се върна!“. Но това беше страхотен комплимент за него, прозвуча му като радостен салют. Чърчил е голям човек. Трябва да го направят министър-председател. Сигурно ще стане, защото никой не е доволен от Чембърлейн.

— В такъв случай няма ли да съжаляваш, че Уинстън няма да управлява флота?

— Вероятно, но предпочитам на щурвала на страната да е той, а не някой друг… — Винсънт млъкна и се обърна, тъй като чу, че вратата се отваря.

— Татко! — Кристина изтърва ученическата си чанта и, както си беше с палтото и шапката, се хвърли в протегнатите му ръце.

— Как си сладурчето ми? — попита Винсънт, като не спираше да я гали по косата.

Раменете на Кристина се разтресоха и тя се разхълца.

— Мислех си, че никога няма вече… да те видя. Толкова се безпокоях, татко! Представях си как корабът ти потъва.

— Глупаво ми малко патенце! — Баща й се подсмихна. — Нищо няма да ми се случи. Хайде, сваляй палтото и бягай на масата да пием чай! По-късно ще излезем и ще отидем да видим баба ти. — Наведе се към нея и с блеснали очи й прошепна. — Утре ще заведа теб и мама на кино. Искаш ли?

Кристина кимна и лицето й засия.

Докато ги наблюдаваше, Одра си помисли, че Винсънт винаги е бил прекрасен баща. Това не можеше да му се отрече.

 

 

Отпуската на Винсънт свърши твърде бързо.

В неделя Одра стана в пет часа, за да му направи закуска, докато той се обръсне и облече.

Яйцата бяха голяма рядкост, но Одра успя да намери две. Едното бе сварила предния ден за чая на Кристина, а сега изпържи другото за мъжа си, заедно с домат и парченце бекон, което Елайза й беше дала.

Щом Винсънт видя яйцето в чинията си, му стана неудобно.

— Не биваше — каза смръщено. — Трябваше да го оставиш за себе си. Хайде, вземи половината.

— Не съм гладна. Моля те, изяж го, Винсънт, чака те дълъг път. Каза ми, че войнишките влакове се движат бавно и не знаеш кога ще стигнеш до Хъл.

— Вярно е.

Той изяде яйцето с неохота, като си мислеше, че трябваше да го остави за Кристина, щом Одра не го искаше.

По време на закуската мълчаха. И двамата съзнаваха, че той се връща в ада на войната и никой от тях нямаше представа кога пак ще се видят. Може би щяха да минат месеци, дори години.

Когато часовникът удари шест, Винсънт се изправи.

— По-добре да тръгвам. Влакът е в седем.

Сложи си шинела и моряшката шапка, отнесе войнишката си торба до вратата и каза:

— Целунах Кристи, преди да сляза на закуска… Не искам да се качвам пак, за да не я събудя. Кажи й довиждане от мен.

Одра кимна, тъй като не можеше да говори. Отиде при него на прага, изправи се на пръсти и го целуна. Той също я целуна, след това я прегърна така, като че ли не искаше да я пусне.

— Пази се, Винсънт — успя да промълви тя със стиснато гърло.

— Не се безпокой, скъпа. Често ще ви пиша…

След това си тръгна.

Изведнъж тя остана сама в кухнята. Изтича до прозореца, открехна пердетата и го загледа как бърза по пътеката в бледата светлина на януарското утро.

„Върни се!“ — шепнеше тя в тишината на празната стая. Дълго след като той бе изчезнал от погледа й, Одра стоя там, преглъщайки сълзите си. Любовта й към Винсънт Краутър не беше намаляла. Независимо от всичките им неприятности и проблеми през годините.