Барбара Тейлър Брадфорд
Модна къща (25)

Двадесет и четвърта глава

— Какво хубаво момиченце! — възкликна Гуен и лицето й светна, когато се наведе над болничното легло, за да погледне мъничкото човече, което Одра държеше в ръцете си. — Направо е съвършена!

— И аз така мисля, Гуен! — Одра се усмихна на приятелката си, която неочаквано се беше отбила, за да я посети в болницата „Сейнт Мери“. След това обърна очи към нощното шкафче, което грееше от огромния букет, оставен там от Гуен преди миг. — И цветята са прекрасни, скъпа!

— Ти винаги си обичала жълти рози. А ето и това… — Гуен остави един пакет върху леглото. — За… — Спря, погледна бебето и се засмя. — Още не си ми казала как се казва.

— Господи, колко съм изглупяла! Ще я наречем Кристина. Харесва ли ти?

— Да, много интересно име. — Като седна на стола до леглото, Гуен се наведе напред и взе подаръка. — Да ти го отворя ли?

Одра се засмя.

— Бъди така добра.

— Надявам се да ти хареса. — Гуен внимателно развърза панделката около кутията, свали капака и вдигна кокетна розова рокличка пред очите на Одра. — Копринена е и е по поръчка.

— О, Гуен, колко е красива! Представям си как ще изглежда Кристина в нея. Но това е истинско разточителство! — Одра се пресегна и стисна ръката на приятелката си.

Тя засия от удоволствие, облегна се на стола си и изгледа замислено родилката.

— Ти наистина изглеждаш добре, Одра. А след като Алфи… — Гласът й потрепери, докато изричаше името му, и тя спря изчервена. — Извинявай…

— Не бъди глупава, Гуени. Не можем понякога да не споменаваме Алфи. Това вече не ме разстройва така жестоко. Повярвай ми. Най-после се съвзех след смъртта му, в смисъл че мъката ми намаля и болката ми като че претръпна. Естествено, че никога няма да забравя момченцето си и винаги ще го обичам, но вече си имаме Кристина.

Одра сведе очи към детето в ръцете си щастлива, а после погледна Гуен.

— Наистина се чувствам много добре. Носих леко бременността си, а и родих леко. Странно, че с Алфи ми беше толкова лошо.

Гуен кимна с добре фризираната си руса глава.

— Казват, че често става така. — Загледа се през прозореца почти разсеяно и по лицето й мина сянка на копнеж. — Ти си щастлива… Да можех и аз да забременея…

— И това ще стане, просто трябва да мине известно време.

— Време! — изсмя се леко Гуен. — Вече е май 1931-ва. Омъжена съм от две години и един месец. — Сви рамене и добави: — Джофри твърди, че съм твърде напрегната и че трябва да се отпусна, за да се получи нещо.

— Сигурно е прав. Все пак той е лекар. Впрочем, как е Джофри?

— Добре е. — Гуен внезапно скочи на крака. — Май сестрите в това отделение не изпълняват докрай задълженията си. Докато някоя от тях се трогне да донесе ваза, розите ще си заминат. — С отривист жест тя грабна букета. — Ще ги сложа във вода и се връщам след минутка.

Одра последва с поглед Гуен, докато тя прекосяваше отделението. През последните две години приятелката й се беше променила много, както самата тя бе предрекла. Той я беше променил… Променил е изцяло стила й на обличане, начина й на говор, походката, а може би и мисленето й… А и от последния път, когато се видяха, се бе променила още повече. В този ден имаше нещо наистина особено у Гуен, което Одра не можеше да определи. Напоследък се виждаха рядко, тъй като, след като се бяха омъжили, приятелството им бе замряло. Затова Одра, която беше много наблюдателна, забелязваше и най-малката промяна у Гуен. „Нещо във външността й е, помисли Одра и се намръщи. Или в дрехите?“ Във всеки случай черната ленена рокля и жакетът правеха впечатление със строгия си цвят. Не, не беше от дрехите.

Озадачена, Одра отново изгледа Гуен, докато тя се приближаваше към леглото й с ваза и с розите в ръка. Изведнъж Одра разбра какво беше толкова различното у приятелката й този ден. Светлината в очите й беше изгаснала. „Вече не е щастлива с Джофри — помисли си Одра, — ако въобще някога е била. Затова не иска да разговаря за него, поради тази причина скочи, за да сложи розите във вода. Бедната Гуени! Тя очакваше толкова много от този брак, а сега се обзалагам, че живее в истински ад.“

— Благодаря ти — прошепна Одра, когато Гуен сложи вазата върху нощното шкафче. Изгледа я скришом. В хубавите й очи се четеше тъга, както и в гънките около устата.

Гуен прекъсна мислите й, като обяви:

— Добре й се накарах на тази млада сестра.

— Нищо чудно… Гуен, старите навици от болницата умират трудно, нали?

— Навярно е така. — Гуен седна и продължи: — Понеже стана дума за медицински сестри, когато излезеш от болницата, отново ли ще се върнеш да гледаш онази жена?

— Искаш да кажеш мисис Джарвис? Да, обещала съм й. Тя никак не е добре, а пък ние имаме нужда от парите.

Съчувствен израз мина по лицето на Гуен.

— Положението сигурно е ужасно за теб, мила, след като Винсънт още е безработен.

— Е, за него е още по-неприятно — меко отвърна Одра и внимателно изгледа Гуен, откривайки критична нотка в гласа й, очевидно насочена срещу нейния съпруг. — Той изживява много зле това, че не може да си намери работа, и вярвам, че можеш да го разбереш. Винсънт не е кръшкач, не е мързелив, но…

— Въобще не съм казала такова нещо! — защити се Гуен и леко порозовя.

Без да обръща внимание на репликата й, Одра продължи с равен глас:

— Следобед отново е излизал и е обикалял да търси каквото и да е. Отнася се с голяма отговорност към този проблем и всячески се старае да го разреши.

— Сигурно това го измъчва — измърмори Гуен. — Искам да кажа, че той винаги е бил против идеята ти да работиш.

— Да, беше против и не мисля, че е променил становището си. Обаче засега ще бъде така. Засега аз ще работя.

— Разбирам те, мила. Последния път, когато се видяхме, мисля, че беше през март, ти ми каза, че брат ти Уилям ви е предложил да се преселите с Винсънт в Австралия. Тогава вие май не се съгласихте, нали?

— Не. Виж, Гуен, Винсънт може и временно да се е въодушевил от идеята да емигрира, но той не би напуснал Англия. Мърмори срещу депресията, разбира се, срещу условията в страната сега и нарича правителството и политиците с какви ли не думи. Но той обича родината си. — Одра поклати глава. — Той не би оставил майка си и баща си, както и цялото си семейство. Всички те са много сплотени. Освен това има и друга причина — самата аз не поисках да замина. Горещо желая отново да видя Уилям и Фредерик, но отдавна вече не смятам, че бих останала да живея в Австралия. Вече не. Твърде е далече.

— Е, далечко е. Почти на края на света. — След като помаха с ръка пред лицето си, Гуен възкликна: — Тук изведнъж стана горещо, а и навън е много топло за месец май. — Свали жакета си и го сложи на облегалката на стола. — Беше ми казала, че Фредерик се е сгодила. Ожени ли се вече?

Одра не отговори.

Гуен се взря с любопитство в нея.

— Защо ме гледаш така?

— Какво е станало с ръката ти? — напрегнато попита Одра, без да сваля очите си от Гуен. Роклята й беше без ръкави и се виждаше, че едната й ръка е подута и посиняла.

Гуен се изсмя притеснено и каза:

— О, знам, че изглежда ужасно. Онзи ден паднах на стълбите към мазето. Джофри много ми се ядоса, че съм толкова невнимателна. Вечерта щяхме да ходим на танци, но така и не можах да облека новата си рокля с къси ръкави, за която похарчих сума ти пари в модния салон на „Хартс“. Джофри каза, че съм могла да се пребия и така се вбеси, че вече не се приближавам до мазето.

— Не се изненадвам на реакцията му. Наистина си могла да се пребиеш. Още когато първия път дойдох да видя къщата ви, си помислих, че стъпалата са стръмни и опасни. Много трябва да внимаваш с тях, Гуени.

Гуен изведнъж стана неспокойна, изправи се, и тръгна към прозореца. Погледна през стъклото и подметна към Одра.

— Майк и Лорет идват заедно с Винсънт. По-добре да си вървя.

— Но те ще се зарадват да те видят.

В смеха на Гуен звънна нотка на неудобство:

— Честно казано, не бих искала да се виждам с Майк.

— Не бъди наивна. Сега, след като и двамата сте женени, няма причина да се притесняваш.

— Знам, но те са твоето семейство, а ако остана още, само ще преча. Наистина трябва да се връщам в Хедингли. Имам работа… Довечера ще правим парти и трябва добре да инструктирам прислужницата.

— Искаше ми се да поостанеш.

Гуен поклати глава и слабо се усмихна.

— Ще трябва да тръгвам. — Леко погали бузата на Одра, после се наведе и я целуна. — Довиждане, скъпа. Скоро пак ще се видим.

— Довиждане, Гуени. — Одра знаеше, че ще мине много време, докато двете се срещнат отново. — Радвам се, че дойде.

Одра видя как милата й стара приятелка бързо се отдалечава и си помисли: „Гуени, ще се сблъскаш с Майк на стъпалата на болницата“.

 

 

— Как са моите момичета? — попита Винсънт, като се наведе с любов към жена си и дъщеря си.

— И двете цъфтим — отвърна Одра усмихната и го погледна преценяващо. Не, не си беше намерил работа.

Лорет се приближи, поздрави я сърдечно и с обич и остави красиво увит поднос до леглото й.

— Мама ти изпраща този пай с плодове и смята, че ще го харесаш.

— И не би могло да бъде иначе. Тя готви страхотно! Благодари й от мое име, Лорет.

Винсънт се настани на края на леглото и каза:

— Току-що се сблъскахме с Гуен и тя така побягна от нас, като че сме чумави.

— Бързаше да се прибере — започна да обяснява Одра. — Каза ми, че щели да имат парти.

— Имам чувството, че не иска да разговаря с Майк — намеси се Лорет, като гледаше ту единия, ту другия.

— Може би си права — съгласи се Винсънт. — Сигурен съм, че чувствата са взаимни. А той какво би могъл да й каже?

— Всъщност къде е той? — попита Одра.

— Отби се да види свой пациент в друго отделение. След малко ще дойде — отвърна Лорет, а после запита: — Мога ли малко да подържи Кристина, Одра?

— Иска ли питане? Тази сладурана вече взе да ми тежи. Ела, вземи я от мен, мила.

Одра беше доволна да промени положението си в леглото и да се опъне. За малко и тримата замълчаха. Одра гледаше как Лорет нежно люлее бебето и тихичко му говори. По едно време каза:

— Двамата с Винсънт се надяваме, че ти би могла да й станеш кръстница, Лорет, а Майк, естествено, ще бъде кръстникът.

— С удоволствие! — възкликна Лорет. — Знам, че и Майк ще се зарадва. — Поколеба се, а после попита: — А коя бихте желали да е другата кръстница? Гуен, предполагам.

— Не, мисля, че няма да е подходящо — отвърна Одра, гледайки към Винсънт. — А ти на какво мнение си?

— Аз и по-рано мислех така. Доволен съм, че и ти си стигнала до този извод. — Хвърли поглед из отделението и добави: — Ето го и нашия човек.

Майк се отправи с бързи крачки към Одра. След като я целуна сърдечно и я стисна леко по рамото, каза:

— Няма нужда да те питам как се чувстваш. За жена, която е родила преди два дни, изглеждаш великолепно… Предполагам, че всичко е наред и нямаш проблеми. Ако греша, казвай веднага.

— Нямам проблеми, Майк. — Одра отново си помисли, че той е най-свестният мъж, когото познава. Сърдечността и добротата му се отразяваха в тези негови ясни, загрижени очи. Беше абсолютно убедена, че от него ще стане чудесен лекар. Самото му присъствие, дълбокият му топъл глас, грижата за болните, която пораждаше доверие, всички тези негови качества действаха успокоително. „Това е дарба, помисли си тя. Нищо чудно, че всичките му пациенти го обожават.“

Като усети, че Майк все още стои наведен над нея и я гледа, като че очакваше да каже нещо, Одра продължи:

— Доктор Столкли днес мина по-рано и ме увери, че до няколко дни ще се прибера.

— Той знае най-добре, така че няма нужда да бързаш — предупреди я Майк и се приближи към жена си. Като погледна бебето в ръцете и, каза: — Ще стане много хубаво дете.

— Бихме желали да станеш кръстник на Кристина, Майк — обяви Винсънт. — Лорет вече се съгласи да бъде кръстница. Нещо да кажеш по въпроса?

— Казвам „да“. — Майк се ухили до ушите. — Вече си имате кръстник, а коя ще е втората кръстница?

Винсънт и Одра се спогледаха и Винсънт изрече:

— Може би нашата Олив, Одра. Ти какво мислиш?

— Идеално… Нека всички да са от семейството.

— Олив с отговорност ще се отнесе към задълженията си като кръстница, както и ние, естествено.

— Сигурен съм, че всички ще направите каквото е необходимо — съгласи се Винсънт. Стана, отиде до сестра си и протегна ръце. — Може ли за минутка да взема моето малко момиченце? Днес още не съм го държал.

Лорет му подаде детето и докато го нагласяше в ръцете си, той го загледа като омагьосан. Кожата му бе гладка и чиста, чертите му изглеждаха напълно оформени. Лицето му не беше червено и сбръчкано като на Алфи в родилното. Докато продължаваше да се взира в Кристина, Винсънт бе обзет от някакво страхопочитание. Сърцето му се препълни от любов към нея и най-после той сподавено промълви:

— От минутата, когато чух, че Одра е бременна, си помислих, че това дете ще ни донесе щастие. Вярвам, че ще е така.

— Ще й дам всичко, каквото мога, целия свят — добави Одра.

Тримата я изгледаха изненадано. Настана мълчание. Думите й като че увиснаха във въздуха.

Лорет се усмихна, после прехапа устна, тъй като не знаеше как да реагира на това изключително заявление.

Винсънт тръгна с бебето към прозореца и се загледа навън.

Майк го последва с разтревожен поглед. Както стоеше с напрегнати рамене, той разбра, че Винсънт се е разстроил от думите на Одра. В тях бе прозвучало силно чувство за собственост. Не можа ли да каже „ние“? — мислеше си той.

Майк преглътна и с желанието да прекъсне неудобния момент, рече:

— Това е чудесно, Одра!

— Заявявам го напълно сериозно! — отвърна тя твърдо, с вперени в него очи.

Май винаги си бе давал сметка, че тя е решителна и умна жена. Но сега забеляза нещо, което по-рано не му беше правило впечатление: хладната непреклонност около устните и в стиснатите й челюсти, ужасната неумолимост в тези сини очи. „Боже, помисли си, тя не само го вярва, но е готова да тръгне на кръстоносен поход, за да го постигне. Господ да е на помощ на онзи, който се изпречи на пътя й, в това число и Винсънт.“