Робърт Крейс
Ангели на разрушението (8)

7.

— Кажи за Пел.

— Федерален агент е, от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.

— Това и аз го знам.

— Като знаеш, защо питаш?

— Днес си малко раздразнителна, Каръл.

— Колко непредвидливо от моя страна! Забравила съм да си взема успокоителните.

Старки съжали, че е споменала за Пел пред Дана. На път към Санта Моника бе обмислила всичко, за което искаше да говорят на този сеанс, и то не включваше агента. Въпреки това името му беше първото, което изскочи от устата й.

— Рискувам кариерата си за този човек, а дори не го познавам.

— Защо го правиш?

— Не знам.

— Помисли!

— Никой не обича онези отрепки.

— Но той е нарушил закона, Каръл. Сама го каза. Посегнал е на затворник и сега кариерата ти е в опасност, защото не си докладвала за случая. Очевидно не одобряваш това, което е сторил, но още се двоумиш какво да правиш.

Старки престана да чува гласа на Дана. Стоеше до прозореца, гледаше булевард „Санта Моника“ и пушеше. На кръстовището долу стояха група жени и нервно наблюдаваха спрелия автобус на отсрещната страна на претъпканото с коли шестлентово платно. По набитите фигури на латиноамериканки и найлоновите им пликове Старки предположи, че са домашни прислужници на път към работните си места в луксозните квартали на север от Монтана. Когато светна зелено, автобусът бавно потегли. Жените изпаднаха в паника и се втурнаха през улицата, докато през кръстовището още преминаваха коли. Засвириха клаксони, един черен „Нисан“ сви рязко, за да не премаже две от жените, които дори не му обърнаха внимание. Явно само автобусът им беше в главите. Старки никога не би рискувала така живота си.

— Каръл?

Старки не искаше да говори повече за Пел, нито да гледа жените, чиято единствена цел в живота бе да хванат някакъв проклет автобус.

Върна се на мястото си и смачка фаса.

— Искам да те попитам нещо, Дана.

— Питай.

— Не съм сигурна дали наистина искам да го направя.

— Какво да направиш, Каръл? Да ме попиташ ли?

— Не, да направя това, за което ще те питам. Разполагам с телевизионните записи от нещастния случай с Чарли Риджо. Знаеш ли за какво си дадох сметка? Телевизионните станции имат и мои записи. Заснели са всичко, което се случи с мен и Шугър. Сега само за това си мисля — че всичко се пази някъде на лента и мога да го изгледам.

Дана си записа нещо.

— Когато и ако решиш, че си готова за такова нещо, мисля, че не е зле да го направиш.

Стомахът на Старки се сви. Една част от нея искаше да получи разрешението на Дана. Друга част искаше да й забрани.

— Не знам.

Дана остави бележника си. Старки не знаеше дали това е добър знак, или не. Никога не беше виждала Дана да оставя бележника си по време на сеанс.

— Колко време вече сънуваш тези сънища, Каръл?

— Около три години.

— Значи всяка нощ в продължение на три години виждаш смъртта на Шугър и своята. Онзи ден мислих за това. Не знам дали е правилно, или не, но реших да го споделя с теб.

Старки я изгледа подозрително. Думата „споделям“ никак не й харесваше.

— Знаеш ли какво е илюзия на възприятието?

— Не.

— Това са особен вид рисунки. Поглеждаш и виждаш ваза. Но ако я погледнеш с друга нагласа, виждаш две жени, обърнати една към друга. Картинка, скрита в друга картинка. Какво ще видиш, зависи от възприятията и нагласите, които имаш, когато я гледаш. Човек може да гледа рисунката много дълго време и да се опитва да различи скрития образ, но колкото и да го търси, да не успее да го види.

На Старки всичко това й се струваше пълна глупост.

— Искаш да кажеш, че сънувам всичко това, защото се опитвам да си представя какво се е случило, така ли?

— Не знам. Ти как мислиш?

— На теб като не ти е ясно, аз откъде да знам? Нали ти си лекарят.

— Има логика. Добре, лекарят предлага да се отърсим от миналото, за да излекуваме настоящето.

— Това правя. Опитвам се. За бога, мисля за онзи проклет ден толкова често, че ме заболява глава! — Старки вдигна ръка. — Да, знам, че да си мислиш за него, не е като да се отърсиш от него.

— Нямах това предвид.

— Сигурно.

— Каръл, не се опитвам да те мъмря. Просто казвам какво наблюдавам.

— Няма значение.

— Да се върнем към илюзията на възприятието. Смятам, че твоят сън е първата картинка. Виждаш все нея, защото не можеш да намериш втората картинка, скритата. Виждаш само вазата. Търсиш двете жени, подозираш, че са там, но не си в състояние да ги видиш. Хрумна ми, че е така, защото това, което си представяш, не е това, което наистина е станало. То е само това, което си представяш, че се е случило.

Старки почувства как раздразнението й прераства в гняв.

— Разбира се, че е това, което си представям. Аз бях мъртва, за бога!

— Записът ще ти покаже какво наистина се е случило.

Старки си пое дълбоко въздух.

— После — продължи психоложката, — ако наистина има нарисувани две жени, ти ще ги видиш. Може би ще откриеш, че на картинката има само ваза. Каквото и да видиш, то може да ти помогне да се отърсиш от кошмарите си.

Старки скочи от стола и тръгна към прозореца.

— Седни си на мястото, ако обичаш.

Старки извади цигара и запали. Дана не я гледаше. Гледаше празния стол, сякаш Старки още седеше в него.

— Каръл, седни, ако обичаш.

Старки избълва облак дим.

— И тук ми е добре.

— Даваш ли си сметка, че всеки път, когато стигнем до нещо, което не искаш да чуеш, ти бягаш към този прозорец?

— Сънят ми се промени — сядайки, изрече Старки.

— Как?

— Сънувах Пел. Лекарите свалят шлема на Шугър, но лицето е на Пел.

Дана кимна:

— Той те привлича.

— О, за бога!

— Така ли е?

— Не знам.

— Преди малко ми каза, че те плаши. Може би това е истинската причина.

— Двете лица ли?

— Да. Скритият образ.

Старки се опита да смени темата:

— Може би аз съм просто една откачалка, която харесва да се излага на различни рискове. Кой друг би станал сапьор?

— Била ли си с мъж след нещастието?

Старки усети, че се изчервява. Отмести поглед. Стомахът й се сви.

— Не. Не съм.

— Ще се възползваш ли от случая?

— Не знам.

Поседяха мълчаливо известно време. Дана погледна часовника си:

— Времето ни май изтича. Искам да си помислиш за още нещо до другия път.

— Сякаш си нямам достатъчно неща за мислене!

Дана се усмихна, взе бележника и го постави на коленете си, сякаш обмисляше какво да запише в него.

— Твърдиш, че си станала сапьор, защото обичаш риска. Спомних си какво ми каза при първата ни среща. Аз отбелязах, че сапьор ми се струва много опасна професия.

— Тъй ли? — Старки не помнеше.

— Ти отговори, че не е така. Каза, че никога не си мислила за бомбата като за нещо опасно. Каза, че бомбата е загадка, която се опитваш да разрешиш, кротка и предвидима. Мисля, че бомбите те карат да се чувстваш сигурна в себе си, Каръл. Хората са тези, които те плашат. Не мислиш ли, че точно затова работата като сапьор ти е харесвала толкова много?

Старки погледна часовника си:

— Права беше. Времето ни изтече.

* * *

Старки тръгна към Спринт Стрийт. Чувството й, че ще се случи нещо неизбежно, нарастваше. Опита да си внуши, че това е разрешаването на проблемите й, но по-скоро й се струваше, че я очаква срив. Като пияница, който пада по стълбите. Щеше да падне до долу независимо дали иска, или не. Сега се намираше в горната част на стълбите. Падаше. Щеше да се види как умира. Когато стигна в Криминалния отдел, тя се чувстваше замаяна, невидима и безплътна като призрак, който се е върнал, за да витае из някоя изоставена къща.

В другия край на оперативната зала Хукър се мъчеше с кафемашината. Старки се запита дали е записал номерата на телевизионните канали. Беше решена да ги вземе и да започне издирването на записите си. Да го направи още сега, преди да се е разубедила.

— Хорхе, прати ли записите за обработка? — попита, като се приближи.

— Да, нали ти казах, че ще се погрижа.

— Исках само да се уверя.

— Дадох ги в една фирма за допълнителна обработка на видеозаписи в Холивуд. Ще са готови след два-три дни.

— Добре. Слушай, получихме ли записите от Канал осем?

— Да. Нали си ги занесе вкъщи, Каръл. Не помниш ли?

— За бога, Хорхе, занесох си цял куп касети. Мога ли да помня всяка откъде е?

Хукър я изгледа загрижено.

— Предполагам, че не.

— С кого се свърза в Канал осем? Когато взимаше записите.

— Със Сю Борман. Шефа на новинарския отдел.

— Би ли ми дал номера й? Искам да я питам нещо.

— Може аз да мога да ти отговоря. Какво искаш да я питаш?

Нищо не става лесно. Защо просто не каже: „Добре“, и не й даде проклетия номер?

— Искам да говоря нещо за записите, Хорхе. Би ли ми дал номера?

Старки последва Хукър до бюрото му, после веднага се обади в Канал осем. Набра номера механично, без да се замисля какво и как ще каже. Не искаше да мисли. Не искаше да си даде време да промени решението си.

Канал осем бе единствената телевизионна станция, за която бе сигурна, че е имала екип при фургона. Знаеше, че и други са изпратили хора, но не си спомняше кои, а не искаше да звъни на всички, за да проверява. Спомняше си Канал осем заради инициалите на станцията им: КРОК. Сапьорите наричаха репортерските коли на КРОК „лайномобили“.

— Обажда се детектив Каръл Старки от Полицейското управление на Ел Ей. Може ли да говоря със Сю Борман?

Борман звучеше отпаднало. Старки предположи, че това е от постоянния стрес в работата.

— Изпратихме ви едни записи. Всичко наред ли е? Да нямате проблем с пускането?

— Не, госпожо. Записите са добри. Благодарни сме ви за съдействието. Обаждам се за едни други записи.

— Това са единствените, които сме направили. Изпратили сме ви всичко.

— Имам предвид едни по-стари записи. Вероятно са в архива ви. Преди три години един полицай загина, а друг беше ранен при един фургон в Чатсуърт. Спомняте ли си?

— Не. Пак ли при експлозия?

Старки затвори очи.

— Да. При експлозия.

— Изчакайте малко. Май не беше само единият. Двама бяха умрели, но лекарите успяха да съживят другия, нали?

— Да.

— Тогава бях сценарист за новините. Мисля, че аз писах текста.

— Беше преди три години. Може би не пазите записа.

— Всичко пазим. Чакайте, как казахте, че ви е името?

— Детектив Старки.

— С вас ли говорих по случая в Силвърлейк?

— Не, с детектив Сантос.

— Добре, ще проверя в архива. После ще ви се обадя. Дайте ми датата на инцидента и телефона си.

Старки й ги продиктува.

— Искате ли да вземете записа, ако го намерим?

— Да.

Старки не искаше жената да разбере, че тя е един от полицаите на записа.

— Не знаем дали двата случая са свързани, но проверяваме и тази възможност — каза.

— Ако излезе нещо, искам ние да го отразим първи.

— Ако излезе нещо, първо на вас ще съобщим.

— Как казахте, че ви е името?

— Старки.

— Ще ви се обадя.

Когато Старки остави слушалката, цялата трепереше. Постави ръце на бюрото и опита да се овладее. Не успя. Помисли си, че би трябвало да се чувства горда, задето се е решила на тази стъпка, но усещаше само, че й се повдига.

Глътна един тагамет без вода и чакаше да й мине, когато Пел се обади:

— Можеш ли да говориш?

— Мога.

— Искам отново да ти се извиня за вчера. Надявам се, че няма да имаш проблеми.

— Още не са ме привикали във „Вътрешно разследване“, ако това имаш предвид. Тенант може да си промени решението и да разбие кариерата ми, но засега няма опасност.

— Докладва ли ме?

— Не е в мой стил, сладур. Забрави.

— Добре. Е, както казах вчера, ако се стигне дотам, аз ще поема удара.

Тя усети, че почервенява от яд, насочен повече към самата нея, отколкото към него:

— Не можеш да поемеш удара, Пел. Предполагам, че се опитваш да проявяваш някакво благородство, но ако не те докладвам, и аз съм обречена, независимо дали ще поемаш удари, или не. Така стоят нещата на местно ниво.

— Добре. Виж, обаждам ти се и за друго. Намерих един човек, който ще ни помогне за „Клавдий“.

— Какво имаш предвид?

— Ако е вярно, че Червения посещава този сайт, мисля, че можем да го използваме. БАТО има един човек в Калифорнийския технически университет, който разбира от такива работи. Вече съм уредил среща. Можеш да дойдеш, ако искаш да участваш.

— Разбира се.

— Чудесно. Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Картичката от мотела на Пел беше на бюрото й. „Островна палма“ в Кълвър Сити, близо до летището.

— Искаш да те взема? Защо просто не дойдеш тук? Мотелът ти е точно в обратната посока!

— Имам проблеми с проклетата кола под наем. Ако не ти се идва, ще взема такси.

— След двайсет минути съм при теб.

* * *

„Островна палма“ бе грозен двуетажен мотел на булевард „Пико“, на две преки от старото студио на „Метро Голдуин Майер“. Откъм паркинга имаше реклама с две неонови палмови дървета, а самата постройка беше украсена със синьо-зелени декоративни ленти. Старки се изненада, че Пел е отседнал в такава мизерия, и предположи, че го е избрал от някой пътеводител за евтините хотели. Такива места обикновено се хвалят с „умерени цени“.

Когато тя влезе в паркинга, Пел се показа от фоайето. Изглеждаше блед и уморен. Тъмните кръгове под очите му подсказваха, че проблемите му не са свързани само с колата. Вероятно още не се беше съвзел от вълненията в „Атаскадеро“.

Той се качи, без да я чака да спре двигателя.

— За бога, Пел, БАТО да не е на червено? Дори лосанджелиското управление щеше да ме настани на по-хубаво място.

— Ще предам критиката ти на директора. Знаеш ли как да стигнеш до Техническия?

— Родена съм в Ел Ей! Откърмена съм по магистралите.

Докато пътуваха през града, Пел обясни, че отиват при някой си Доналд Бъргън, физик по образование. Той бил един от няколкото компютърни специалисти, наети от правителството да идентифицират и следят потенциални политически убийци, педофили, терористи и други, които използват Интернет като средство за информация, планиране и извършване на престъпната си дейност.

— Този човек да не е таен агент на ЦРУ?

— Просто човек. Направи ми една услуга — не любопитствай много за дейността му и не му разказвай за нашата. Така е по-добре.

— Слушай, отсега ти казвам, че нямам намерение да върша нищо незаконно.

— Това не е незаконно. Бъргън знае защо отиваме при него и за „Клавдий“. Неговата работа е да ни вкара там. След това всичко е в наши ръце.

Старки замълча. Ако Бъргън и „Клавдий“ помогнат за разрешаването на случая, това я устройваше. След двайсет минути откриха свободно място на паркинга за посетители на Техническия университет и влязоха. Въпреки че бе прекарала целия си живот в Лос Анджелис, Старки никога не беше идвала тук. Районът бе красив: кафяви постройки сред равнината на Пасадена. Наоколо минаваха младежи и девойки с вид на нормални хора, но вероятно бяха гении. Не бяха много студентите тук, които щяха да изберат полицията за своята професионална изява. Старки си помисли, че ако беше по-умна, и тя нямаше да го направи.

Откриха сградата на факултета по компютърни науки, слязоха в подземието и минаха през един гол коридор, за да стигнат до кабинета на Бъргън. На вратата се появи нисък мъж с огромни мускули като на културист. Миришеше леко на пот.

— Вие ли сте Джак Пел?

— Да. Предполагам, вие сте господин Бъргън.

Бъргън изгледа Старки:

— Коя е тази?

Старки му показа служебната си карта, поведението му вече започваше да я дразни.

— „Тази“ е детектив Каръл Старки от Полицейското управление на Лос Анджелис.

Бъргън погледна подозрително Пел:

— Джери не спомена нищо за нея. Каква роля играе?

— Екип сме, Бъргън. Повече не ти трябва да знаеш. Пусни ни сега да влезем.

Бъргън проточи врат, за да огледа коридора, след това ги пусна вътре и заключи вратата зад гърба им. Старки надуши миризма на марихуана.

— Наричайте ме Дони. На ваше разположение съм.

Кабинетът бе затрупан с книги, наръчници за софтуер, компютри и снимки на културистки. Бъргън покани гостите си да седнат на два стола, поставени пред малък лаптоп. Старки се почувства неудобно от близостта с Пел — ръцете им се докосваха, — но в стаята нямаше достатъчно място. Бъргън издърпа малко въртящо се столче и се настани от другата страна на агента. Тримата се прегърбиха над малкия компютър, сякаш надничаха в друг свят.

— Няма да ни отнеме много време — обясни компютърният специалист. — Това е доста лесно в сравнение с повечето неща, които върша за вас. Едно нещо обаче не ми е ясно.

Старки забеляза, че Бъргън говори на Пел, без да я поглежда. Вероятно се стесняваше в женска компания.

— И какво е то? — попита агентът.

— Когато получавам такива задачи, изпращам обратна разписка на Джери, този път обаче той каза да не го правя.

— Ще го обсъдим после, Дони.

Бъргън почервеня като домат:

— А… Както кажете.

— Покажи ни „Клавдий“, Дони.

— А… да. Какво ви интересува?

— Покажи ни как да го намерим.

— Той вече е намерен. Влизах в него тази сутрин.

Бъргън, който явно се беше настанил от другата страна на агента, за да е колкото може по-далеч от Старки, натисна няколко клавиша на лаптопа.

— Първо проведох търсене на интернет-сайтове за бомби, експлозиви, самоделни взривове, масови разрушения и други такива. Намерих стотици.

На монитора се появи човешки череп с „ядрени гъби“, излизащи от очните орбити. Бъргън обясни, че страницата, наречена „Гробокопачът“, била създадена и се поддържала от някакъв любител в Минесота и била напълно законна.

— Повечето сайтове имат страници за обяви, така че хората могат да си пращат съобщения или да се срещат в чатове и да разговарят в реално време. Знаете ли как провеждаме сканирането за убийци?

— Дони? — прекъсна го Старки.

Бъргън се изкашля, хвърли й бърз поглед и веднага отмести очи:

— Да, госпожо?

— Не ми викай „госпожо“. И ме гледай в очите, като разговаряш с мен. Няма да те опандизя, задето пушиш трева или за нещо друго, ясно ли е?

— Не съм пушил трева.

— Само ме гледай, като ми говориш. Нямам представа как провеждате сканирането за убийци!

— По-добре да не се впускаме в това — предложи Пел.

— Съжалявам — пламна Бъргън.

— Само ни кажи как да намерим „Клавдий“ и ни вкарай вътре.

Бъргън се обърна и посочи няколко яркосини компютъра, свързани един с друг и монтирани в метална рамка:

— Стига ви едно търсене по ключови думи. Да речем „президент“, „Белия дом“ и „убивам“. Имам програми, които постоянно търсят тази комбинация на думи в страниците за обяви, дискусионните групи и в чата. Ако открие тази комбинация, програмата записва имейла на замесените лица. Тази сутрин пуснах търсене по думата „Клавдий“ и още няколко и ето какво открих. Фасулска работа.

Бъргън натисна някакъв клавиш и на монитора се показа друга страница. Пое си дълбоко въздух:

— Може да бягате, но не можете да се скриете, нещастници. Ето го „Клавдий“.

На екрана се появи обгърната от пламъци човешка глава. Лицето бе изкривено като в ужасни мъки. На Старки й се стори, че е с черти на древен римлянин. Отляво бяха изписани различните теми на сайта: КАК ДА СИ НАПРАВИМ БОМБА; ПРОФЕСИОНАЛИСТИТЕ; ВОЕННИТЕ; ГАЛЕРИЯ; ВРЪЗКИ; НАЙ-ТЪРСЕНИТЕ…

Старки се наведе над екрана:

— Какво е това?

— Страници в страницата. В галерията има снимки на жертви от експлозии. Доста са гадни. В страницата „Как да си направим бомба“ се описват различни начини за конструиране на взривни устройства, а в страницата за обяви тези мръсници си оставят съобщения и си говорят. Ето, да поразгледаме.

Бъргън хвана мишката и започна разходката им из ада. Старки видя схеми на самоцелни взривни устройства и статии за използването на обикновени домакински препарати за изработване на експлозиви. В галерията имаше снимки на разрушени коли и сгради; на хора, убити при експлозии; безброй снимки на инвалиди от Третия свят с крайници, откъснати от противопехотни мини; на животни, които са били взривени при изпробване на нови експлозиви.

Старки извърна очи.

— Тези хора са психопати. Това е отвратително!

— Отвратително, но напълно законно. Първата поправка, маце. Ако се зачетеш по-внимателно, ще забележиш, че нищо, публикувано на тези страници, не противоречи на закона. Никой не признава да е извършвал престъпление или да е търгувал със забранени материали. Това просто им е хоби.

— Търсим един човек, който се нарича Червения — каза Пел. — Хората тук говорят за него. Чухме, че дори самият той може би посещава сайта.

Бъргън закима още преди Пел да се доизкаже, давайки им да разберат, че пак ги е изпреварил. Погледна часовника си, после един голям компютър „Макинтош“:

— Е, ако е влизал след единайсет и четири снощи, значи използва друго име. Пуснал съм програмата на засичане.

Той се обърна отново към лаптопа и влезе в страницата за обяви:

— Колкото до разговорите за него — пълно е! Много от тия откачалки го смятат за герой. Червения срещу нещастниците от полицията! Тук намерих дискусии за Бомбаджията от „Юнайтед Еърлайнс“; за оня калифорниец, Дийн Харви Хикс, когото наричат Бомбаджията от данъчното; за оня мръсник от Юга, който убива адвокати и съдии; за онези психопати от Оклахома; и цял тон материали за Червения.

— Покажи ни ги.

Бъргън щракна с мишката на един низ от съобщения, посветени на Червения. Обясни, че съобщенията са свързани едно с друго по реда на изпращането им, така че, като ги чете, човек може да проследи цялата дискусия.

— Откъде да започна? — попита Старки.

— Откъдето искаш, няма значение. Съобщенията са много.

Старки избра случайно едно и го отвори.

Тема: Отговор: Истина или следствие

От: Бумър

Код на съобщението: 187765.34@zipp

… че Бомбаджията от „Юнайтед Еърлайнс“ е вършил всичко това в продължение на толкова много години, без да бъде заловен, доказва неговото превъзходство…

Качински е късметлия. Неговите устройства бяха прости и объркващи. Ако търсите елегантност, вижте Червения.

Бумър (често се обърква, но никога не греши)

Старки отвори следващото съобщение в поредицата:

Тема: Отговор: Истина или следствие

От:Джимбо4

Код на съобщението: 222589.16@ nomad

Ако търсите елегантност, вижте Червения.

Каква ти елегантност, Бумър? Използва тази помия модекс и никой не го знае кой е. Бомбаджията от „Юнайтед Еърлайнс“ остана неидентифициран цели седемнайсет години. Червения действа от две. Да видим дали е достатъчно хитър, за да остане неразкрит.

Трябва обаче да призная, че липсата на политически мотиви у него ми харесва. Политическите убийци и терористите мърсят доброто име на бомбаджиите. Харесва ми, че прави бомби само заради самите взривове.

Давайте все така.

Дж.

— Никой от тези хора не заслужава да живее! — каза Старки. Помълча и се обърна към Бъргън: — Какво правят тук? Все така ли си разменят съобщения?

— Да. Затова се казва „страница за съобщения“. Тези хора са дребни риби. Никой от тях не е извършил истинско престъпление. Ако искаш да видиш акулите, иди в чата! Разбираш ли, тук може да влезе всеки като нас, ако знае как да търси. С чатовете обаче е различно. Не можеш просто така да влезеш. Трябва да те поканят.

— Как те поканват?

Бъргън се усмихна самодоволно:

— На мен не ми трябва покана. Мога да вляза когато си поискам. Обикновените хора обаче се нуждаят от така наречения „горещ билет“, това е специална програма, която се изпраща по електронната поща. Нещо като ключ. Тези хора разговарят за неща, за които могат да ги арестуват, затова се пазят. Знаят, че има такива като мен, които ги дебнат, но си мислят, че в канала са на сигурно място.

Бъргън натисна още няколко клавиша и на екрана се отвори прозорец, показващ разговора между двама души с псевдоними АЛФК1 и 22ТИДАЛ. Не говореха нито за бомби, нито за експлозиви, нито за нещо, дори малко свързано с тях. Обсъждаха телевизионен сериал.

— Говорят за някаква проклета актриса — възкликна Пел.

— Могат да си говорят за каквото си поискат. Общуват както ние с вас, само че пишат на клавиатурата. Могат да разговарят от което си искат място на планетата.

Старки следеше размяната на реплики по мрежата, сякаш надничаше през прозорец към друг свят.

— Разбират ли, че ги гледаме?

— Не, още не. Ние сме скрити, човече, напълно невидими. Няма стени в интернет, които да не мога да премина.

Бъргън отново се ухили и Старки си помисли, че той вероятно е също толкова луд, колкото онези, чийто разговор следяха.

Пел въздъхна дълбоко и й кимна:

— Сигурен съм, че влиза тук, Старки. Тези хора гъделичкат самочувствието му. Той се включва тук, за да чете всички глупости за това, колко е велик. Този човек харесва точно такива неща. Тук ще го намерим.

Старки си даде сметка, че някой от тези хора може да е Червения.

Обърна се към Бъргън:

— Можем ли да оставяме съобщения, ако имаме псевдоним?

— Разбира се. Можете да оставяте съобщения, да разговаряте по мрежата, каквото поискате. Аз ще го уредя. Нали затова сте тук?

Тя погледна Пел. Агентът кимна.

— Точно това искаме.

— Няма проблеми. Нека ви вкарам, после можете да продължите сами.

Пел

Избраха си псевдонима „Гореща-връзка“. Пел смяташе, че е тъпо, но после се съгласи, че в името трябва да има и сексуален намек.

Погледна скришом Старки, възхищаваше се от енергията й. Кабинетът на Бъргън беше тесен и наблъскан с вещи; едва събираше трима души. Самият компютърен специалист миришеше толкова лошо, че Пел постоянно се дърпаше към Старки. Всеки път, когато я докоснеше, тя се отдръпваше.

Пел се зачуди за причината за тази реакция, помисли, че може би мъжете я отблъскват или мрази да я докосват, но после реши, че не е много вероятно. Когато получи проклетата криза в „Атаскадеро“, тя бе проявила изненадваща загриженост, въпреки че беше бясна заради Тенант.

— Върни се на земята, Пел.

Старки и Бъргън го гледаха. Той си даде сметка, че е бил вглъбен в мислите си за нея.

— Извинявайте.

— За бога, Пел! Не искам да изгубя цяла нощ тук.

Бъргън им показа как да използват компютъра, как да го включват и изключват, и ги свърза в Интернет чрез анонимен държавен доставчик, поддържан от правителството. След това им показа как да влязат в „Клавдий“. После оставиха три съобщения от името на Гореща-връзка. В двете Гореща-връзка се обявяваше за голям почитател на Червения. В третото се съобщаваше, че имало слух за пореден удар на Червения в Лос Анджелис, и се питаше дали е вярно. Бъргън обясни, че целта е да се накарат другите да изпратят отговори и да се регистрира присъствие в страницата.

След като свършиха, Пел каза на Бъргън, че ще се върне след няколко минути, и издърпа Старки навън.

— Защо ти е да се връщаш? — поинтересува се тя.

— Служебна работа. Не се тревожи.

— Върви по дяволите, Пел!

— Тази раздразнителност черта на характера ти ли е?

Тя се намръщи, но не отговори. Извади цигара и запали.

Пел се зачуди дали винаги е била такава, или тази Старки се е родила след експлозията при фургона. Дали грубият език и поведение, цигарите и алкохолът датираха оттогава. Понякога, докато караше из града или лежеше в мизерната си стая, му се искаше да й зададе тези въпроси, но си даваше сметка, че не е уместно. От опит знаеше как събитие като онова при фургона може да промени човек. Реши да не мисли повече за тези неща.

Тя размаха цигарата, сякаш не й харесваше как гори, после се обърна към него:

— Трябва да се връщам на Спринг Стрийт. С Марцик ще търсим още свидетели.

— Вземи и компютъра. Можем да се срещнем у вас по-късно, за да видим дали някой не е отговорил.

Тя вдигна рамене:

— Добре. Нека да е у нас. Ще те чакам в колата.

Пел я изпрати с поглед, после се върна пред кабинета на Бъргън. Отново почука. Бъргън огледа внимателно коридора, както и предния път. Пел мразеше да си има вземане-даване с такива хора.

Когато затвори вратата, Бъргън каза:

— Надявам се да не съм изпуснал нещо пред нея.

Пел извади плик с хиляда и двеста долара и изчака Бъргън да ги преброи.

— Хиляда и двеста. Чудесно. За пръв път ми плащате в брой. Обикновено изпращам разписка, но този път Джери каза да не го правя.

— Щом Джери е казал, не го прави.

— Добре. Искаш ли фактура?

— Искам още един компютър.

Бъргън го изгледа изненадано:

— Още един ли? Като този, който ти дадох ли?

— Да. Нагласи го така, че да мога да влизам в „Клавдий“.

— За какво пък ти е втори?

Пел пристъпи напред и погледна Бъргън в очите така, че мускулестият мъж потрепери.

— Можеш ли да ми уредиш втори компютър, или не?

— Ще струва още хиляда и двеста.

— Ще дойда по-късно. Сам.