Робърт Крейс
Ангели на разрушението (7)

6.

Когато Старки остави Пел на Спринг Стрийт, минаваше седем. Лятното слънце още беше високо на запад, сякаш подпряно в короната на една палма. Скоро небето щеше да се обагри в пурпур.

Старки запали нова цигара, после отново навлезе във вечерния трафик. Хукър и Марцик отдавна се бяха прибрали вкъщи. Дори Келсо си бе тръгнал и в този момент вероятно вечеряше. Старки мина покрай една крайпътна закусвалня, стомахът й се сви при мисълта за храна. Не беше слагала в устатата си нищо от закуска.

По време на дългото мълчаливо пътуване назад към Лос Анджелис Старки реши, че Пел застрашава да провали не само разследването, но и кариерата й. Ако Тенант подаде жалба или си наеме адвокат, с нея бе свършено. Можеше още в този момент Олсън да говори с Келсо или Келсо да запознае със случая „Вътрешно разследване“. За три часа можеха да се случат много неща.

Старки изтръска цигарата си през прозореца. Информацията за „Клавдий“ в замяна на кариерата й й се струваше като кон за кокошка. Единственият начин да се предпази бе да докладва за Пел и да подаде жалба срещу него. Можеше да се обади на Келсо и да обясни какво се е случило. На другата сутрин той щеше да я заведе във „Вътрешно разследване“, където някой лейтенант щеше да я разпита, после да се обади на Олсън и да поиска да разпита и Тенант. До обяд линията между Спринг Стрийт и централата на БАТО щеше да се нажежи. От Вашингтон веднага щяха да изтеглят Пел от случая и тя щеше да е спасена.

Старки запали нова цигара, доволна бе, че движението е толкова бавно. Около нея подземните гаражи бълваха коли, като кръв, която изтича от раните на умиращ. Да отиде при Келсо, не беше приемлив вариант. Дори мисълта за това я караше да се чувства нищожество.

Не можеше да се отърве от Пел по такъв начин.

Не знаеше нищо за мигрената, но случката на паркинга я уплаши дори повече от избухването на агента в стаята за разпити. Опасяваше се, че побоят над арестанти е обичаен начин на действие в БАТО, което означаваше, че Пел може отново да застраши кариерата й. Сигурна беше, че той крие нещо. Тя самата имаше достатъчно тайни, за да знае, че хората не крият силните черти на характера си — крият слабостите си. Започваше да се страхува от Пел. Всички детективи от Отряда по обезвреждане на взривове, които познаваше, бяха прецизни хора: действаха бавно и последователно, защото мозайките, които се опитваха да подредят, бяха изградени от много малки парченца и разследванията се проточваха със седмици, често дори с месеци. Пел не се държеше като детектив, който разследва експлозии. Действаше бързо и грубо. Дори револверът му — това десетмилиметрово чудовище — не отиваше на сапьор.

Старки се върна вкъщи, все още не можеше да се успокои. Помисли да се обади на Пел в хотела и да му вдигне нов скандал, но знаеше, че няма полза. Трябваше или да се свърже с Келсо, или да остави нещата така.

Пусна водата във ваната, сипа си джин и отиде в спалнята, за да се съблече.

Застана гола до леглото и вдигна чашата. От банята се чуваше шуртенето на водата. Усещаше присъствието на огледалото на гардероба. Беше зад нея, сякаш само я чакаше да се обърне. Отпи голяма глътка, после се обърна. Видя белезите. Видя неравностите по плътта си, обезцветените участъци на кожата си, шевовете. Погледна бедрото си — стори й се, че вижда отпечатъка от ръката му, като белег от нажежено желязо.

Въздъхна дълбоко и се извърна.

— Сигурно си се побъркала — промърмори.

Допи бързо джина, отиде в банята и се отпусна в топлата вана.