Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (4)

4

Седях до Влад в луксозния му самолет. Вместо да държа ръката му, за да бъда сигурна, че няма без да искам да изпържа електрическата система, носех специалните ръкавици. Не се бяхме докосвали от изпълнението му преди три дни. Компромис Урок номер едно: Действай като задник и сексът ще ти бъде отказан. Всяка жена знаеше това, а вече и вампира, седящ до мен.

Ако новата липса го притесняваше, не го показваше. Всъщност може би повече влияеше на моите емоции. Последните три нощи отивах в леглото с най-грозните пижами, които можех да намеря; Влад излизаше гол от душа и с размера на спалнята му, разходката беше по-дълга от подиумите на модните ревюта. Даваше ми достатъчно време, за да видя парата, издигаща се от твърдата му, нагрята плът, докато капките, останали по него, се изпаряваха, още повече че косата му изглеждаше по-дива и тъмна, когато беше мокра и дори няма да споменавам за начина, по който ме гледаше докато се плъзгаше в леглото. Ако грозните ми пижами бяха изявление: „Ти не можеш да докоснеш това“, предизвикателният му, чувствен поглед на практика крещеше: „Знаеш, че искаш да докоснеш това“.

Да, исках, но трябваше да се фокусирам върху цялостната картина. Ако Влад си мислеше, че няколко дни на разголена кожа — блестяща от влага, подчертаните мускули, долините и възвишенията, докато парата ми напомняше колко горещ го чувствах дълбоко вътре… по дяволите, фокусирай се! — ще бъде достатъчно, за да забравя какво беше направил, грешеше. Липсата беше първата стъпка в плана ми. Компромис номер две включваше Влад да направи нещо, което не харесва, в името на доброто на брака ни. Не знаех какво ще поискам да направи, но щях да измисля.

Надявах се да стане скоро, защото първият урок беше ужасен.

Пилотите обявиха на румънски, че ще се приземяваме. Погледнах през прозореца и видях най-вече тъмнина. Париж не се ли наричаше Света на светлините?

— Защо е внезапното пътуване до Париж? — попитах възможно най-незаинтересовано, сякаш не се бях чудила през изминалите няколко часа.

— Не Париж, Пайнс — отговори той, произнасяйки думата по-ясно от първия път, когато ми каза, че отиваме във Франция. — Търся някой и вярвам, че се намира тук.

— Жилегай? — предположих, преди логиката да ми каже, че беше невъзможно.

Извъртането на очите му беше отговорът.

— Ако мислех, че той е тук, щях ли да те взема?

Не, разбира се. Ако мислеше, че съм прекалено безразсъдна, за да търся хората на Жилегай сред така наречените му привърженици, Влад определено нямаше да ме вземе за дългоочакваното си срещане с врага. Потиснах изсумтяване. Сякаш беше забравил за всички случаи, когато бях спасявала живота си със способностите си, които бяха и причината за запознанството ни.

След неравно приземяване самолетът се повъртя малко, докато не спря. Когато вратата се отвори, бях изненадана да видя, че се намирахме по средата на поле. Явно Пайнс нямаше летище, но нямаше ли място някъде другаде, където да се приземим? Когато пилотите веднага изключиха осветлението, разбрах. Влад не искаше никой, дори местната контролна кула, да разбере за тазвечерното ни посещение.

— Стойте тук — каза Влад на пилотите, докато слизаше по стълбите. Последвах го, без да говоря, докато не бяхме прекалено далеч пилотите да ни чуят.

— Кого се опитваш да намериш?

Влад не погледна настрани, нито пък забави крачката си, но видях твърда, кратка усмивка.

— Максимус.

— Максимус? — повторих, гласът ми се извиси с октава заради изненадата ми. — Защо? И защо тук? — добавих по-тихо, оглеждайки полетата, които ни заобикаляха.

Сега Влад се обърна към мен, усмивката му се нащърби.

— Тук е родното му място. Беше изхвърлен от линията ми и повечето от приятелите му не си говорят с него от страх да не ме разгневят. Когато хората няма къде да отидат, те обикновено се връщат вкъщи.

Не беше отговорил на първия ми въпрос. При Влад това значеше, че е умишлено. Потреперих. Максимус беше най-старият му приятел, но преди няколко месеца системно предаваше доверието на Влад, лъжейки го. Още по-лошо, правеше го заради мен. Единствената причина Максимус да не бъде купчина от кости беше, защото извоювах от Влад обещанието да не го убива, а след това използвах „сватбената си награда“ за свободата на Максимус.

Ако Влад го търсеше, значи си мислеше, че още имаха недовършена работа, а това не беше добре. Единствената ми надежда беше, че Максимус не беше някъде наблизо до това парче земя от Франция…

— Какво правиш ти тук? — дрезгав глас настоя.

„Ха!“, подигра ми се вътрешният глас. „Отново губиш!“

Обърнах се, виждайки висок, мускулест мъж до реката, която течеше по ръба на растенията. Русата коса на Максимус беше по-къса, но останалата част от него изглеждаше същата като преди. Предпазливостта в сивите му очи определено беше позната. Беше ме погледнал по същия начин, когато го видях за последно, когато предсказа, че бракът ми ще се окаже обречен.

— Имах огромна нужда от репи — отговори Влад подигравателно. Значи с това беше засадено полето, в което бяхме. Гласът му се втвърди. — Дойдох, за да те видя, разбира се.

Максимус погледна надолу към себе си и се засмя кратко.

— Предполагам, че ако беше тук да ме убиеш, вече щях да горя.

— Да — почти измърка Влад. — Но й обещах. Тук е, за да бъде свидетел, че спазвам обещанието си.

Малко от тръпките напуснаха тялото ми. Влад беше известен с това, че държеше на думата си, но не можех да си представя защо искаше да види Максимус. Едва се удържа да не го убие последния път, когато го видя. Но пък може би беше така, защото Максимус му беше казал, че сме правили секс. Не беше вярно, но Влад не го знаеше. Това, което му беше известно, бе, че Максимус продължаваше да ми казва, че мисли, че Влад стоеше зад опита за убийството ми и по този начин мълчейки си, че бях оцеляла от газовата експлозия.

Знаеш. Онова старо братско скарване.

— Предполагам, че тогава трябва да те поканя — каза Максимус, сочейки към разнебитената барака близо до брега на реката. Бих го нарекла каменен хамбар, въпреки че миришеше на стара риба вместо на сено.

Сдържах се да не сбърча нос.

— Живееш тук? — попитах внимателно.

Максимус ми се усмихна иронично.

— Не е толкова хубаво като това, на което си свикнала, знам.

Брадичката ми се повдигна.

— Живеех в стара каравана с вампир като теб, помниш ли? Влад е милиардерът тук, не аз.

Влад издаде подигравателен звук.

— Тази колиба и караваната й са направо дворци в сравнение с някои от местата, на които съм живял, така че ако сме приключили с това да сравняваме кой е по-беден, имам бизнес за обсъждане.

Максимус задържа вратата отворена и влязохме. Вътре не беше чак толкова разнебитено, колкото очаквах, въпреки че подът имаше места, където пръста се подаваше през камъните. В задната част на пода се виждаше водата от реката, но изглеждаше преднамерено, сякаш част от къщата беше строена върху самата река. Може би е била използвана като жилището на човек, грижещ се за древно водно колело. След като изглеждаше старо като Максимус, беше възможно.

— Нищо чудно, че не отговаряш на мобилния и имейлите си — коментира Влад. — Съмнявам се тук да има някакво покритие.

Максимус сви рамене.

— Може и да има. Не съм носил нищо електронно, така че не знам.

Вътрешността на стаята имаше маса, но само един стол. И двамата мъже като че ли очакваха аз да седна на него, но останах права, все още опитвайки се да разбера защо бяхме тук.

Влад не си губи времето.

— Искам да се сближиш с Жилегай, за да шпионираш за мен.

Не знам кой изглеждаше по-шокиран, аз или Максимус.

— Той? Защо? — изплюх.

Студеният поглед на Влад остана върху русия вампир.

— Жилегай успява да остане на една стъпка пред мен, защото продължава да ме изненадва. Никога не съм очаквал успешно да инсценира смъртта си, още по-малко да чака триста години, за да си отмъсти и все пак ето ни тук. Доста често ме побеждава, защото използва знанието ми за него срещу мен.

Мускул потрепна на челюстта на Максимус.

— И си мислиш, че можеш да направиш същото с мен?

Влад се усмихна с дружелюбност, която обикновено означаваше, че някой ще умре.

— Всички знаят, че никога няма да простя на някого, който ме е предал и всеки път, когато махам някого от живота си, това означава, че е завинаги. Кой тогава би повярвал, че ще предложа прошка и възстановяване на позициите на мъж, който ме лъжеше, докато се опитваше да съблазни жена ми? — Елегантно изсумтяване. — Никой, особено врага, който ме познава толкова добре, че до този миг успяваше да предвиди почти всички мои ходове.

Трябваше да призная, че и аз едва вярвах. Арогантността на Влад вървеше ръка за ръка с действията му — като в случая със сегашното ни скарване, — но с предложението си към Максимус, Влад убиваше собственото си его. Прав беше: Жилегай никога нямаше да заподозре това от него. Познаваше Влад прекалено добре.

Надеждите ми започнаха да се надигат. Може би Влад беше по-близо до това да се научи как да прави компромиси, отколкото осъзнавах. Всъщност това означаваше, че преминава през втори урок.

Все пак…

— Как Максимус ще открие Жилегай? Ние изобщо не успяхме. Още повече че ако успее, защо Жилегай би допуснал Максимус достатъчно близо, за да научи нещо полезно, дори ако не подозира, че е предател?

— Всичките ми врагове се свързват с Жилегай — каза кратко Влад. — Има достатъчно хора, на които Максимус да изкаже интереса си и един от тях ще отнесе вестта на Жилегай. След като последният наскоро загуби двама от най-добрите си шпиони, ще иска да назначи някого, който познава действията ми толкова добре, колкото и той.

Добре, вярно беше, но това оставяше отворени нещата, за които сякаш никой не искаше да говори.

— Ако бъде хванат, Жилегай ще го убие.

Влад погледна към разрушената къща около нас.

— И колко трагично ще бъде Максимус да остави всичко това.

— Това не е всичко, което имам — каза Максимус, изражението му се промени от шок към възмущение.

— Да, но не си докоснал нищо от него, нали? — беше моменталният отговор на Влад. — Вместо това се наказваш, оставайки на същото място, където отиде на война, когато беше човек. Предлагам ти по-добър начин за изкупление на предателството ти.

— Защо? — Думата беше толкова тиха, че почти не я чух. — Можеш да намериш друг начин за разгромяване на Жилегай. Каква е истинската причина да ми предложиш това?

Влад не каза нищо един дълъг момент и накрая сви рамене.

— Заради обещанието си към Лейла. Не мога да те убия, така че мога да извлека някаква полза от това да си жив.

Въздъхнах при жестокия му отговор. Максимус не споделяше разочарованието ми, вместо това устата му се изви в намек за усмивка.

— Сега вече вярвам, че офертата ти е истинска.

— И я приемаш? — попита Влад, оградените му от изумруденозелено очи не изпускаха бившия му приятел.

Максимус остави намека да се превърне в усмивка, съчетаваща в себе си очакване и облекчение.

— О, да.