Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (32)

32

Следвах некроманта по тунела, държейки края на камшика в лявата си ръка. Дясната беше заета да придържа другия край на ключицата ми. Камшикът беше като голямо заслепяващо бижу. Некромантът вървеше пред мен и ефектът от заклинанието се виждаше в червената линия около врата му. Моята плът може и да беше имунизирана срещу ефекта на електричеството, но неговата не беше. Продължаваше да подръпва яката на блузата си, сякаш това някак щеше да намали парещия ефект около врата му.

— Спри с тези глупости — каза, проговаряйки за пръв път от няколко минути насам. — Няма да се самоубиеш, Лейла. Не искаш да умреш повече, отколкото аз.

— Готов ли си да заложиш живота си на това? — попитах спокойно. — Ако да, приготви се да бъдеш изненадан от това какво бих направила, за да защитя Влад. Не се притеснявай, ако правиш каквото ти се казва, ще бъдеш добре… освен ако самоубийственото желание от заклинанието ти не се активира и ме накара да направя нещо и на двама ни.

— Преди дни намалих влиянието на тази част от заклинанието — сопна ми се и спря, сякаш осъзнавайки, че беше разкрил прекалено много.

Хубаво беше да се знае.

— Е, тогава оставаме на частта, че ще се самоубия, за да убия и теб, ако някой от капаните ти стане причина съпруга ми да умре.

Влад все още беше жив. Знаех го от яростта, която бушуваше в подсъзнанието ми, с тревожна доза болка, появяваща се прекалено често. Когато оранжев блясък започна да осветява тунела пред нас и можех да почувствам силата на Влад да се разлива по кожата ми в невидими вълни, ритнах некроманта, за да го накарам да се задвижи по-бързо.

— Спри — изръмжа.

— Или какво, ще ме убиеш? — Нетърпението ме направи рязка. — Бяхме там, опитвали сме това, помниш ли?

Той промърмори нещо на език, който не разбирах. Можеше да бъде безобиден коментар за това каква кучка бях, но не исках да рискувам да бъде някое заклинание.

— На английски само — казах, затягайки камшика около врата си предупредително. Прясна червена линия се появи около врата му.

Той се обърна към мен.

— Искаш английски? Добре. Ти си копелето на заразена курва.

Изсумтях.

— Трябва да ви го призная на старите вампири. Обидите ви са далеч по-цветни от вариациите на нашето поколение на „шибай се, шибан шибаняк“.

— О, това ти харесва? — измърка той. — Какво ще кажеш за това? Смях се, когато гледах видеата, в които беше чукана и драна. Само се чудех защо Михаил не направи така, че да се случат двете заедно.

Ужасяващата мисъл почти ме накара да се спъна. Некромантът се завъртя и скочи към мен, но се възстанових и отскочих, пропускайки ръцете му. Извън обсега му увих втори път камшика около врата си, чувствайки яростно удоволствие при вида на новата линия, която се появи около врата му.

— Добър опит — казах равно, — но шибай се, шибан шибаняк.

Може да не беше толкова цветисто, но право в целта. Поколението ми се беше справило с това.

Той ме погледна с омраза.

— Почти стигнахме. Как мислиш да се бориш с хората на Жилегай, ако не махнеш това от врата си?

Вече бях помислила за това и му се усмихнах.

— Ще кажеш, че си ме уловил и убедил да увия това около врата си. Сякаш държиш оръжие до главата ми, но по-магично.

— Откачена си — ахна той.

— Не мисля така — отговорих. — Дори ще заложа живота си, че не си признал за последиците от заклинанието си на някого, нали? Това ще бъде прекалено засрамващо и Боже, как ще се ядоса Жилегай, че заклинанието, което те е накарал да направиш, и се е предполагало, че трябва да ме убие, сега те кара да ме защитаваш.

— Той не ме командва — изръмжа некромантът. — Надраснах силата му преди векове!

Това беше плашеща информация, но не му позволих да го види.

— Още по-добре, значи ще ти повярват, че съм затворник — казах. — По дяволите, досега всички вероятно мислят, че съм магнит за похитители, но това, което не знаят, е, че се освободих в две от четирите ситуации, убивайки ги. Така че ще играя ролята на безпомощна жертва, ти на триумфиращия похитител, а след това и двамата ще излезем живи от тук…

Тунелът внезапно се разтърси силно, прекъсвайки ме. В камъка около нас се появиха пукнатини и слоят пръст, който ни покри, беше заплашителен знак за това, което идваше.

— Колко още? — попитах.

Усмивката му не направи нищо, за да намали тревогата ми.

— Почти стигнахме.

 

 

След няколко завоя достигнахме още едно отворено пространство. Поне шест тела бяха разпръснати в новото преддверие, всяко от които толкова зле изгорено, че бяха останали само обгорени кости.

— Толкова за шарадата пленник-похитител — каза некроманта, едва поглеждайки ги, когато ги подминахме. Не спрях да ги гледам, но това беше, защото не исках да рискувам да се нахвърли върху мен, за да махне камшика.

— Това са твои хора, мъртви в краката ти, а теб не те е грижа. Наистина пример за лидер.

Той ме погледна намръщено.

— Не, те са хората на Жилегай. Не моите.

Продължих да го наблюдавам внимателно, докато го следвах към единствения друг изход от стаята, освен входа, през който бяхме влезли.

— О? Мислех, че Жилегай не те командва, значи ако това са неговите хора, ти не си под неговата закрила?

— Няма да ме накараш да разкрия повече информация, отколкото вече съм го направил — отговори ми кратко той.

Може би да, а може би не. Беше достатъчно арогантен, за да ми даде няколко важни парченца. Ако продължах с чегъртането на гордостта му, може би щях да успея да го накарам да каже още нещо, което да ни бъде от полза.

Когато влязохме в новия тунел, оглушителен звук, комбиниран с тресенето на земята, ме накара да се препъна напред. Използвах лявата, за да се закрепя за стената, но дясната задържах на врата си. Въпреки това бруталното тресене накара камшика да направи рана в гърлото ми, по-дълбока, отколкото ми харесваше.

— Пусни или ще убиеш и двама ни! — изкрещя некромантът, стискайки врата си, докато между пръстите му течеше кръв.

Моето гърло също гореше, но не от електричеството, срещу което бях имунизирана, а от разреза. Въпреки това не развих камшика. Ако го направех, Влад щеше да бъде като мъртъв.

— Няма да стане — изплюх.

Некромантът ме погледна, сякаш определяше колко бях решителна.

— Тогава побързай, напредва по-бързо, отколкото мислех, че е възможно.

Тунелът отново се разтресе, докато прозвучаваха гръмотевични звукове, последвани от безброй избухвания и в тунела се разнесе опасен облак. Знаех какво означаваше и побягнах след некроманта, който се беше забързал, без да губи време. Падналите отломки бяха запушили изхода зад нас, но след няколко секунди тичане бяхме свободни от тях и от облака пръст.

— Вече е преминал през трите външни бариери около Михаил — промърмори некромантът като че на себе си. — Ако премине и през вратата, ще убие себе си и нас.

— Как? — попитах.

Той ме погледна раздразнено.

— Михаил дестабилизира всяка част от подземието, с изключение на стаята, в която е той. Вратата към стаята е направена така, че ако бъде разрушена, подът извън стаята ще експлодира, след което останалата част от подземието ще се натрупа върху останките.

И хилядите тонове камък, които се стовареха върху който и да беше в капан отдолу, щяха да са смъртоносни, дори за някой толкова силен като Влад. Побягнах по-бързо, завивайки по коридора почти наравно с некроманта… и почти се блъснах в него, когато спря толкова внезапно, че си помислих, че отново замисля нещо за камшика.

— Ако ти… — започнах, но не успях да довърша заплахата си, когато видях какво се беше изпречило пред него.

Пламъци блокираха тунела. След като не се опитваше да уплаши туристите, Влад не си беше правил труда да майстори огнени животни. Просто беше направил солидна стена, която беше толкова гореща, че топлината накара върху кожата ми да започнат да се образуват мехури, докато все още бях на няколко крачки разстояние.

— Влад! — извиках и страхът ми се усили, когато не отговори. Прекалено далеч ли беше? Или непрестанните звуци на свличане и ревът на огъня заглушаваха гласа ми и не ме чуваше? — Влад, чуй ме! — опитах отново, избутвайки некроманта зад мен и приближавайки се до пламъците колкото смеех.

Това също не проработи, затова в отчаяние преместих сватбения си пръстен от лявата в дясната ръка, търкайки широкия, плосък камък, докато не намерих есенцията на Влад, останала от времето, когато ми го беше поставил отново.

„Влад“, изкрещях с ума си, когато го последвах и го видях в средата на огнения ад. Раздробен камък беше осеял земята и ръцете му бяха прострени към широка стена от черен камък пред него. „Влад, не го прави! Тук съм!“

Той не свали ръце, но главата му се наклони.

— Лейла?

Можех да го чуя само по връзката, така че вероятно не ме чуваше от огъня. Отговорих му с моментално „Да, аз съм. Пусни ме да мина през огъня, бързо!“

Емоциите му все още бяха оплетени с моите, така че почувствах как изненадата му се превръща в ядосана загриженост.

— Махни се от тук — каза, връщайки поглед към опушената стена. — Няма да оцелееш от това, което възнамерявам да направя.

„Нито пък ти!“, изкрещях му, надявайки се да чува всичко, което му казвах. Последният път, когато го пробвахме, не се беше получило. „Жилегай е сложил капан на вратата. Разрушиш ли я, подът отвъд нея заедно с целия затвор ще се стовари върху главата ти.“

Не бях сигурна дали беше разбрал всичко, затова заповтарях думата „капан“ отново и отново, надявайки се да се получи. Некромантът ме гледаше, без да скача към камшика около врата ми. Това, заедно със сериозното му изражение ми даде да разбера, че не лъжеше или преувеличаваше сериозността на положението. Ако Влад ме игнорираше и минеше през последната врата, всички бяха мъртви.

Стената от огън внезапно се дръпна, докато накрая не се разкри дългия, празен коридор. Побягнах напред, без да проверявам дали некроманта ме следва. Нямаше избор. Пътят обратно беше блокиран от свлачището.

Когато достигнах до края на тунела, трябваше да прескоча купчина от овъглени камъни. Влад се намираше в разчистеното пространство след отломките. Не можех да го нарека стая, защото като че ли първоначално не е било такава. Приличаше на стена след стена от защити, които са били направени на отворено пространство от силата на Влад. Последната врата, която беше споменал некромантът, ясно се отличаваше от заобикалящия я камък, който беше в глух, сиво-кафяв цвят, като стените на тунела. Самата врата беше черна, гладка като плоча и приканваща като знак за добре дошли от вампира, който не искаше нищо повече от това да убие врага си, който се криеше зад нея.

Влад беше застанал по същия начин, както когато го видях по връзката ни: широко разкрачен, разперени към вратата ръце и огън, течащ от него. Емоциите му бяха по-експлозивни от щетите, които беше нанесъл в стаята, което беше и единствената причина да не изтичам до него. Останах до входа на тунела, защото не исках да засиля вече насилственото му настроение.

— Не докосвай вратата. Разрушиш ли я, цялото подземие ще се срути от детонация — казах с възможно най-спокоен тон, в случай че не ме беше чул.

Не ме попита откъде знам. Дори не погледна настрани от черния правоъгълник, сякаш ако го направеше, Жилегай щеше да му избяга още веднъж.

— Само вратата? Или и стените около нея са по същия начин?

Погледнах в тунела към некроманта, който, очаквано, ме беше последвал.

— Само вратата или и стените също? — попитах го.

— Само вратата — отговори, кръстосвайки ръце и накланяйки глава, сякаш любопитен какво ще направи Влад.

Влад погледна гладката черна плоча и се усмихна. Силата му започна да се излива в стаята в увеличаващи се вълни, докато не започна да манипулира гравитацията като оръжие, нанасящо удари по цялото тяло. Поех си дъх в опит да балансирам ужасното чувство на натиск, сякаш вътрешностите ми бяха пасирани от силното удряне. Зад мен чух некроманта да стене и тупване, което вероятно идваше от падане на колене, когато ужасното чувство продължи.

— Какво правиш? — успях да попитам.

Влад ме игнорира. От злобните емоции, които се излъчваха от него, дори се зачудих дали ме беше чул. Толкова беше загубен в омраза, че беше позволил да го погълне, докато пулсирането от силите му станаха толкова налагащи, че се строполих на колене.

С внезапна, шокираща бързина, той сякаш дръпна цялата си сила обратно в себе си. Всичкият въздух сякаш също напусна стаята със свистене, което накара ушите ми да изпукат и главата ми да запулсира, сякаш всеки момент ще експлодира. Събра невероятната сила и я запрати към стените със залп от огън, който накара да почувствам кожата си сякаш се топи.

Не го правеше, но докато го гледах, страхът ми беше заменен от удивление. Каменните стени около черната врата блестяха с чиста, бяла светлина. След миг започнаха да трептят и да се топят на места като свещи. Появиха се дупки, които се разширяваха все повече, докато не започнаха да се оформят локви от разтопен камък.

Не можех да повярвам. Влад разтапяше камък. Беше едно нещо да разтопиш тънка стъклена врата на душ, но това бяха камъни, дебели поне тридесет сантиметра. Усетих се, че се зачудих колко ли висока трябва да беше температурата за целта. Към хиляда и сто градуса по Целзий? Хиляда шестстотин и петдесет? Единственото друго нещо, по-впечатляващо от начина, по който успяваше да направи толкова горещ огън, беше начина, по който контролираше пламъците. Трябваше да бъда локва на пода, заедно с вратата. Въпреки това единствените неща, които се стапяха, бяха стените.

С още един удар на силата му те потрепериха и започнаха да падат, образувайки бавно движещи се потоци от тъмнокафява лава, докато стаята зад черната врата се разкриваше. И в тази стая, взирайки се невярващо, докато каменните стени продължаваха да стават на локви на пода, стоеше Михаил Жилегай.

Влад го погледна и се усмихна с вълче очакване.

— Здравей, стари приятелю.