Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (11)

11

Отне няколко минути, за да стигна от стълбището до основното ниво на къщата. Освен да се боря, за да мина през паникьосаните хора, трябваше да разчиствам и тежки парчета отломки. Втората метална врата беше направо изкъртена от пантите си, принуждавайки тези на стълбището да се катерят по нея, докато не я облегнах на стената, за да направя повече място. Третата пък изобщо не се виждаше, вероятно защото секцията беше напълно разрушена, разкривайки дълбока цепнатина на мястото на вратата.

Оказа се, че се налага да се върна и да взема втората врата, за да я занеса до цепнатината, и да я сложа отгоре, за да позволя на групата травматизирани хора да преминат, използвайки я като мост. Подземието може и да беше наполовина разрушено, но все пак беше по-безопасно от останалата част от къщата. Оставих ги с уверението, че идваше помощ, и продължих да се катеря.

Когато достигнах до сутерена, трябваше да мина през овъглена дупка в тавана, за да стигна до първия етаж на къщата. Коридорът пред мен беше напълно пропаднал и се заставих да не мисля дали частите от тела, които виждах между камъните, бяха на Марти. Когато успях да изскача планината от отломки и видях какво беше останало от първия етаж, умът ми за секунда замръзна. Горящите останки не можеха да бъдат невероятната бална зала, която ме беше зашеметила първият път, когато я видях.

Украсеният със стенописи покрив го нямаше, заменен от грамадни дупки с изглед към небето. Напалм продължаваше да яде купчините отломки, останали от горните етажи. Каквото не беше унищожено от огън, пропадаше, докато къщата продължаваше да се смазва под собствената си тежест. Когато купчината останки до мен започна да се накланя заплашително, побягнах по нещо, което приличаше на овъглен тунел, а тъгата и гневът забързваха крачките ми. Последния път, когато бях видяла Марти, беше в основния коридор. Сега всичко, което беше останало, бяха унищожение и смърт.

„Моля те, нека е жив“, открих, че се моля.

Излязох от тунела и видях, че стоя на нещо, което някога беше изискана веранда с колони. Отвън пълният погром от атаката на Жилегай се откриваше изцяло.

Повече от половината от къщата беше пропаднала, намалявайки я до едно крило на север и изток, докато южната все още се въздигаше в привидно предизвикателство срещу все още бушуващото нападение. Три от четирите кули бяха изравнени със земята, оставяйки само дупки, откъдето черен пушек се издигаше в утринното небе. Тунелът, през който бях минала, се оказа главният вход, който сега изглеждаше сякаш гигант беше ударил с пламтящ юмрук през отломките. Каменни комини стърчаха като самотни стражи сред почернелите останки, където напалмът се беше промъквал през дървото, бетона и мазилката на срутената къща. Каменната порта беше почти непокътната, но кулите до нея бяха станали на камъчета. Тежките артилерийски и зенитни оръжия лежаха като счупени играчки на обгорената земя. Жилегай трябваше да се е подсигурил кулите да бъдат първата цел.

С най-ефективните си оръжия извън строя, оцелелите пазачи бяха стигнали до там да хвърлят камъни от руините покрай тях по хеликоптерите, които кръжаха като механизирани демони над къщата, обсипвайки с огън останките. Докато гледах, един от тях успя да уцели хеликоптера, карайки го да се забие в близките дървета. Яростно ликуване ме изпълни, докато гледах черен пушек да се издига от катастрофиралата машина миг по-късно.

Вече знаех с какво да помогна. Започнах да бягам към мястото, където се бяха събрали най-много оцелели, вероятно защото имаше прикритие от големи паднали статуи. Внезапен взрив зад гърба ми ме накара да падна напред. Приземих се в купчина обгорен метал, който едва разпознах като оръжията от Оръжейната зала.

Викове ме накараха да вдигна глава. Атакуващ хеликоптер мина над мен, плюейки смъртоносни оранжеви линии към групата пазачи. Побягнаха, но не бяха достатъчно бързи. Поне четирима от тях бяха покрити от ужасния, лепящ се пламък, който прояждаше всичко, което докоснеше, като гладно чудовище. Преди да успея да се изправя вече бяха мъртви, почернелите им тела се разпадаха над камъните, които бяха опитали да използват като оръжие.

Яростта ме накара да си възвърна силите и побягнах към купчината с големи камъни, но преди да стигна до там, още един хеликоптер мина, заставайки между мен и единственото нещо, което можех да използвам, за да ги сваля.

Въпреки пушека и дебелото стъкло, покриващо кабината на пилота, можех да видя как очите му светеха с вампирско зелено. Дългата тръба на хеликоптера се насочи право към мен. Подготвих се — и огънят се удари в мен със силата на цунами. Високата скорост ме събори. Пукане, изстрели и звуци на чупене се присъединиха към рева на огъня, но единствената болка, която почувствах, беше от приземяването върху нещо твърдо, докато подът пропадаше под мен. Когато отворих очи, гледах през пушеща, мъждукаща дупка, докато напалмът все още беше върху мен и гореше всичко, което докосваше.

Освен мен. Махнах пушещите останки от себе си и станах. Дънките и блузата ми бяха разкъсани, но не и изгорени. Аурата на Влад ме защитаваше, точно както правеше и с него. Дори косата ми изглеждаше както обикновено, нито едно косъмче не беше изгорено. Защитата му все още действаше, но не и колко дълго. Последният път беше свършила, когато беше обстрелвана с постоянни, силни пламъци.

Изскочих от дупката, забелязвайки, че останалите три хеликоптера гонеха оцелелите пазачи. Прибягах до камара с камъни, избрах най-голямото, здраво парче, което се оказа статуя на гаргойл. Пилотите не ме бяха видели, когато побягнах към кръжащите хеликоптери, защото кабинката на никой не беше насочена в моята посока. И защо да го правят? Мислеха си, че бяха елиминирали опасността от тази страна на разрушения замък.

Разтворих крака и използвах цялата си свръхестествена сила, за да запратя каменния гаргойл в най-близкия хеликоптер. Той се удари в главните перки, карайки хеликоптерът да се наклони рязко и силно надясно, да се завърти и да се разбие със задоволяваща експлозия в разрушената източна страна на къщата.

Това привлече вниманието на останалите двама. Завъртяха се наоколо, изстрелвайки огън към мен. Прикрих се зад близките камънаци, използвайки ги като щит срещу най-лошите пламъци. Чувствах се като във фурна от жегата, но аурата на Влад издържа, пазейки плътта ми да не се разпадне. Когато оранжевият обстрел спря, вече вдигах друг голям камък.

Резкият десен завой не му помогна. Колоната, която хвърлих, мина точно през кабината, заби се в пилота и тежестта рязко накара хеликоптера да падне като, ами, камък. Нямах време да избягам от пламъците, които се появиха от експлозията на хеликоптера. Вместо да се страхувам, че аурата на Влад всеки момент можеше да се изчерпи, за няколко мига открих, че се наслаждавам на начина, по който пламъците минаваха покрай мен.

„Това е за всички, които убихте днес!“, помислих си, изпълнена с отмъстителна задоволеност при унищожението на хеликоптера. Огледах се за друг камък, тъй като беше останал вече само един и трябваше да го спра, преди някой друг да бъде убит.

Когато хеликоптерът се обърна към мен, бях подготвена, но преди да успея да хвърля, множество гърмежи се чуха и в мен се удари нещо. Някак си изведнъж гледах небето, вместо последната си цел.

— Лейла! — викаше някой. Още гърмежи, прекъсвайки гласа на човека. Опитах се да стана, но не можех. Тогава погледнах надолу.

„Поне не ме боли“, беше първата, глупава мисъл, сякаш това ме правеше по-малко надупчена от куршуми. Пилотът трябва да беше сменил оръжието си, когато беше видял, че огънят не ми действа.

„Прекалено рано се изказа“, омразният вътрешен глас се обади подигравателно, когато болка се разля в мен с такава сила, че сякаш в първите й секунди можех да се изправя. Чух хеликоптера да се приближава, опитах се да стана и веднага бях обстреляна с нови куршуми. Сега дори не можех да обърна глава, така че когато хеликоптерът мина точно над мен, бях напълно безпомощна.

Нещо голямо падна от него. Не можех да видя какво, защото зрението ми беше размазано и обагрено в червено. Сякаш нормалната скорост беше заменена с бавен кадър, гледах как черното размазано нещо пада към мен. „Това е“, помислих си, докато ужасената част от мен се чудеше какъв беше инструментът, който щеше да причини смъртта ми. Ракета? Бомба с напалм? Огънят можеше и да не ме гори, но експлозията щеше да ме разкъса със сигурност…

Нещото падна до мен и ме вдигна на ръце.

— Лейла — каза познат глас.

Дори по-шокиращото беше другият глас, който чух, също познат — и омразен.

— Махни се от нея, Максимус — заповяда Жилегай.

Зрението ми се проясни достатъчно, за да видя, че най-лошият враг на Влад вървеше към нас. Косата на слепоочията му бе сива, а после нишките тръгваха на кичури в тъмната му коса. Силната му челюст и атлетичното му тяло прибавяха към осанката му закалена опитност. Първият път, когато го видях във видение, го описах като елегантен и Михаил Жилегай все още беше такъв.

Разбира се, той беше и най-злият човек, който някога бях виждала, лично или чрез виденията си.

— Максимус, бягай — прошепнах. Нямах идея как беше стигнал до тук, но трябваше да си тръгне. Може би Максимус беше един от „съюзниците наблизо“, които Влад беше изпратил на помощ…

— Казах ти, че струва повече жива — отговори Максимус, резкият му тон мина през болката, която заплашваше да превземе ума ми с агония.

Жилегай ми се усмихна с ледено очакване.

— Не съм съгласен.

Осъзнаването ме удари, толкова опустошително за емоциите ми, колкото сребърните куршуми за тялото ми. Максимус не беше пратен от Влад да ни помогне, беше дошъл с Жилегай, за да ни унищожи! Ако можех да помръдна, щях да се махна от него, но всичкото сребро, горящо в мен, открадваше силата ми.

— Последният път, когато убих жената на Влад, той беше почти довършен — продължи Жилегай. — Може би този път вината ще бъде достатъчна, за да го смаже.

— Какво? — шокирана отговорих с груб глас. — Не си убил Клара. Самоубила се е.

Жилегай се приближи, докато само няколко стъпки ни разделяха.

— Клара не скочи — бутнах я от онзи покрив, след което изтрих паметта на всички за присъствието си. Този път, обаче, Влад ще знае точно кой е убил жена му и защо.

Силните ръце на Максимус се стегнаха около мен.

— Не бъди глупав — каза равно. — Най-близко до унищожението на Влад беше, когато държеше Лейла заложница, а това беше преди да се ожени за нея. Убий я сега и ще го разстроиш за няколко месеца. Вземи я със себе си и Влад ще бъде толкова решен да си я върне, че ще направи смъртоносна, лекомислена грешка…

Не можех да се махна от ръцете му, но дясната ми ръка се промъкваше към Максимус през цялото време, докато говореше. Когато достигнах бедрото му, събрах целия си останал волтаж в него. Със задоволително изпукване, кракът му излетя от полезрението ми и се надявах да беше на парченца.

Усмихнах се на Жилегай.

— Без значение какво правиш, никога няма да победиш Влад.

Жилегай клекна, докато кафявите му очи почти бяха на моето ниво.

— Наистина ще се наслаждавам да те убивам — каза с толкова приятен тон, който изобщо не отговаряше на думите му. — Но винаги мога да го запазя за по-късно. За сега ще видя дали Максимус е добре, а ти си сламката, която най-накрая ще пречупи Влад.

Не исках да умирам, но и не исках да бъда причината за смъртта на Влад. Освен това с увеличаващата се болка имах чувството, че бях горена отвътре, и можех и да не дочакам това „по-късно“ на Жилегай.

— Докосни ме. Виж какво ще стане — казах, засмивайки се остро.

Жилегай погледна покрай мен, където, за жалост, можех да чуя Максимус да стене. Проклятие. Не го бях убила.

— Няма нужда да правя друго, освен да чакам — отговори той, звучейки толкова уверено, че успях само задъхано да се засмея. Не знаеше ли, че съюзниците на Влад щяха да пристигнат тук всеки момент…?

Бяла светлина ме заслепи, когато първите лъчи на зората докоснаха разрушения, пушещ замък. Преди да успея да си довърша мисълта, бях в безсъзнание.

 

 

Омразният ми вътрешен глас ме събуди преди останалата част от мен да успее да се разсъни. Подигравателният му глас „Кой е? Четвъртият път?“ подейства като аларма за съзнанието ми. И сега, както предишните пъти, започнах да оценявам ситуацията, докато се преструвах, че все още бях в безсъзнание. Не усещах болка, което беше странно вампир, надупчен от сребърни куршуми. Напълно неподвижни ръце — проверено. Неподвижни крака — проверено. Дясна ръка в нещо гумено — проверено. Нямах нищо, което да ми запушва устата и липсата на движение или вибрации ми показваше, че не бяхме на кораб, кола, влак или самолет. Дали това беше добро или лошо, нямах идея.

— … казвам ти, това е най-добрият начин да предотвратиш използването на способностите й да се свърже с Влад — казваше Максимус. — Дори ако успее да си измъкне ръката, ще мине по чиста повърхност вместо карта от есенции.

Когато отворих очи, първото нещо, което видях, беше Максимус, стоящ в отдалечения край на стаята. Жилегай беше с него, изглеждащ заинтригуван от това, което му се предлагаше. Камера на стойка беше настанена на няколко крачки от мен и в ъгъла светлокос вампир беше наведен над маса, сякаш нищо, освен предмета на масата не го интересуваше. Стаята не ми каза нищо полезно. Стените, подът и таванът бяха каменни, така че бяхме под земята… някъде. Ако бях останала в безсъзнание до залез, както обикновено, можехме дори да не сме на същия континент.

Опитах да се боря с отчаянието, което прокрадвайки се, отравяше емоциите ми. Едно от предимствата да си бил неведнъж затворник беше знанието, че винаги имаше начин да се измъкнеш от трудната ситуация, просто трябваше да се оглеждаш, докато не го намериш.

Тогава русият вампир се мръдна достатъчно, за да разкрие предмета, който гледаше и имах чувството, че стомахът ми се опита да изпълзи в гръбнака ми, за да се скрие. Най-лошата част от това да си заложник? Знанието от първа ръка колко ужасни бяха изтезанията.

Трябва да бях издала някакъв звук или мирисът ми се беше променил, защото Максимус и Жилегай спряха да говорят и ме погледнаха.

— Здравей, Лейла — каза Жилегай. Двете думи бяха измъркани със заплаха в изобилие. — Какво мислиш сега за отвличането си?

Да моля щеше да бъде безсмислено, както и отправянето на заплахи или опит за преговори. Не отвличаш жената на най-лошия си враг и не я връзваш в подземна стая с маса, пълна с остри инструменти, защото те интересува какво би казала.

— Мисля, че прясна чаша с кръв вероятно е извън менюто — задоволих се накрая.

Да бъда остроумна беше последното, което ми оставаше. Освен това може би малко фалшива самоувереност щеше да ми помогне да преодолея предстоящото. Преструвай се, докато не успееш, както се казва.

Жилегай се усмихна с, както изглеждаше, искреност.

— Започвам да виждам защо Влад и Максимус са си паднали по теб.

— Бих се изчервила, ако не бях немъртва — промърморих. За какво беше закривеният нож с непълната примка накрая?

Жилегай видя към какво гледах и се усмихна още по-широко.

— Имах намерение да оставя Харолд да те измъчва, както прави обикновено, но Максимус тъкмо ми каза точно как си се измъкнала предните пъти от мрежите ми. Знаех, че можеш да се свържеш с Влад чрез душевните отпечатъци по предметите или другите хора, но не знаех, че можеш и да се свържеш чрез отпечатъци, които е оставил по твоята кожа.

Погледнах Максимус с омраза. Въпреки това, което беше направил, Влад му беше дал втори шанс, а аз отново му бях повярвала. Нямаха ли край предателствата?

Сивите му очи не се промениха.

— Нямам избор, Лейла.

— Да, имаш — изплюх. — Можеше да умреш с достойнство, както възнамерявам да направя аз.

— О, ти няма да умреш — каза Жилегай, звучейки разочаровано този път. — Съгласих се Максимус да те задържи, ако е прав и привлечеш Влад към смъртта му. Нека никога не се казва, че не възнаграждавам лоялността сред хората си.

— Затова ли го правиш? — попитах изумена Максимус. — Все още вярваш във фантазията, че ако Влад беше извън картинката, ще бъда с теб?

— Нещо подобно. — Чертите му се вкамениха. — Не си присвоявай цялата заслуга. Бях лоялен на Влад повече от петстотин години, а той ме изхвърли от линията си след една грешка. Щеше да ме убие, ако не беше обещанието, което си измъкнала от него. За един месец Жилегай се отнася към мен по-добре, отколкото Влад за няколко века.

— Благодаря — каза Жилегай просто.

Горчивина направи гласа ми вибриращ.

— Толкова съжалявам, че спрях Влад да не те убие и се надявам да получиш същата награда като Шрапнел и Синтияна за лоялността си. Или не знаеше, че Жилегай ги взриви, когато атакува най-долното ниво на подземието?

— Чия идея мислиш, че беше това? — прекъсна ме Жилегай, успявайки някак си да прозвучи обиден. — Синтияна знаеше какво ще се случи, ако Влад някога я хване, така че искаше застраховка, която да се превърне в отмъщение. Тя е тази, която сложи експлозиви в основите и подземието, след което ги омагьоса, за да не могат да признаят нищо по време на мъчения. Съгласих се да не взривявам експлозивите, освен ако не бъдат пленени, което, след седмици без новина от тях, стана очевидно. Разрушаването на къщата на Влад ми носи малко ползи. Не можех да го направя, докато той беше там, защото щеше да обърне огъня срещу хората ми, и очаквах да пътуваш с него. — Примамлива усмивка. — Колко щастлив съм, задето сгреших.

Щях да пътувам с Влад, ако не беше толкова решен да ме пази в безопасност и по тази причина да ме остави. Още по-голяма ирония: ако бях останала в „безопасната“ част на подземието, както ми беше казал, щях да бъда взривена заедно с Шрапнел и Синтияна. Изглежда, че този път това да съм в безопасност беше най-опасният избор.

Синтияна. Умната кучка знаеше, че ако Влад я залови, единственото й бягство щеше да бъде смъртта. Ако знаеше, че резервният й план щеше да завърши с пленяването ми, щеше да се смее, вместо да ме ядосва последния път, когато я видях.

Максимус само сви рамене.

— Сега ме мразиш, но вероятно по някое време ще осъзнаеш, че ще се грижа за теб по-добре от Влад, след като работата се свърши.

— Да, обратно на работа — каза Жилегай, погледът му се плъзна по мен със студенина. — С всички отпечатъци, които Влад е оставил по теб, кожата ти е също толкова опасна, колкото и дясната ти ръка. Харолд, би ли се погрижил и за двете?

Русият вампир се приближи към мен с ножа, за който се бях чудила. Сега, с болезнена сигурност знаех за какво беше. Нож за дране. Дръпнах се във връзките си, но разбира се, те не се помръднаха. Исках да кажа на Жилегай, че способностите ми не работеха, защото бяха потиснати от аурата на Влад, но изражението му ми каза, че няма да има никакво значение. Не правеше това просто за да се подсигури. Искаше да ме нарани.

— И включи камерата — добави Жилегай и насладата в тона му потвърди, че не можех да направя нищо, за да го спра. — Не искаме Влад да пропусне нищо.

Часове по-късно, след като ме оставиха, за да доставят отвратителните си заплахи, погледнах дясната си ръка. Белега, който пълзеше от пръстите ми до слепоочието ми, го нямаше. Никога не си бях мислила, че ще ми липсва осезаемото напомняне за докосването на падналия електропровод преди няколко години, но беше така. Сега чистата ми, без белези, блестяща бяла кожа завинаги щеше да бъде напомняне за друго променящо живота ми събитие.

Бях изпитала много ужасни неща чрез способностите си, да не споменаваме мъчението ми веднъж. Това… беше различно. Не болката беше тази, която ме караше да се чувствам разбита отвътре. Да бъдеш напълнен със сребърни куршуми болеше повече, но когато нямаш себе си, на кого се предполагаше да разчиташ?

Веднъж бях казала на Влад, че всеки държеше греховете си най-близо до кожата си. Миналото на човек също беше там, следи от съзнания, които никога не избледняваха с времето. Когато одра кожата ми, Жилегай не просто махна всеки отпечатък от Влад; беше махнал последния спомен от майка ми, сестра ми, от детството ми… всеки момент от живота ми, който е бил достатъчно важен, за да остави отпечатък, вече го нямаше, оставяйки ме, както ми се струва, в тялото на странник.

С това трябваше да се справям. Можех да се справя с пленничество, болка, гняв, несигурност, но тялото ми сега беше платното на Жилегай за отмъщение, всеки сантиметър от новата ми кожа беше напомняне за това, което ми беше направил. Бяха ме оставили гола, освен връзките ми, но вместо да се чувствам оголена, всеки път, когато се погледнех, имах чувството, че гледах повторението на видеото, което Жилегай беше направил с такава весела злоба. Бяха направили това видео, обвиха го с цялата ми стара кожа и последният детайл — дясната ми ръка.

Жилегай собственоръчно я беше откъснал, възхищавайки се как все още блестеше с електричество за няколко минути след това. След това радостта му не знаеше граници, когато ръката, която ми порасна, имаше същият волтаж като останалото ми тяло. Не беше имал намерение, но с това единствено, яростно дръпване, Жилегай беше откъснал най-опасното ми оръжие, а с него и надеждата ми за спасение.

Дори когато Влад ме беше покрил с аурата си, дясната ми ръка все още беше останала смъртоносно заредена. Сега не можех да се освободя от връзките, като презаредя ръката си с електричество, нито можех да използвам същата ръка, за да създам бич, което да посека всеки, който препречи пътя ми по време на бягството. Дори след като аурата на Влад избледнееше, вероятно нямаше да мога да виждам психическите отпечатъци. Вече не беше моя. Беше още едно нещо от останките на Жилегай.

Когато режеха плътта ми, крещях, въпреки най-добрите си опити да не го правя. Бях заплашвала Максимус, Харолд и Жилегай, въпреки че това беше развеселявало само двама от тримата. Бях се опитала да кажа на Влад да не побеснява, както искаха те, когато видеше видеото, но Жилегай беше ми запушил устата с шепа от кожата ми. Сега бях сама и бяха взели камерата с тях, най-накрая позволявайки ми да направя единственото нещо, което не бях направила през мъчителното, смазващо душата преживяване.

Да плача.