Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (10)

10

Тримата тръгнахме, залитайки към предната част на подземието, докато земята продължаваше да се тресе под нас през цялото време. След като успяхме да стигнем до там се огледах невярващо. Големият каменен монолит в центъра на стаята беше паднал, смазвайки няколко човека под себе си. Няколко все още бяха живи, но в капан под големия камък.

— Помогнете ми! — казах, бягайки до едно голямо парче. Докато подземието продължаваше да трепери сякаш в предсмъртни мъки, Александру, Дориан и аз повдигнахме монолита, за да могат Петре и Самир да изтеглят оцелелите. Приятелката ми Сандра беше една от тях и с облекчение видях, че само долната част на крака й беше смазана. Вампирската кръв щеше да го оправи, както и раните на другите ранени…

Чу се оглушителен взрив, последван от най-ужасните викове, които някога бях чувала. Дори разстоянието между подземието и замъка не можеше да заглуши звуците, които смразиха кръвта ми и ме изпълниха с инстинктивна паника. Какво се случваше?

— Напалм! — дойде от устройствата на пазачите, последвано от няколко звука на удари и ужасните, високи писъци. — Пускат го от хеликоптери…!

Коментарът спря с ужасна внезапност, но писъците продължиха да се предават по линията. Чух думата „в капан“ няколко пъти и в ума ми започна да се оформя отвратителна картина. Жилегай явно беше успял да взриви основите на замъка, предизвиквайки пропадането на големи части от къщата. Тогава беше хвърлил напалм върху оцелелите в капана, изгаряйки ги до смърт, преди да успеят да се освободят от отломките.

— Блокирайте вратите и стойте тук! — извика Самир, избутвайки останалите ужасени хора, опитващи се да влязат в подземието. Затръшна вратата след себе си и металното скърцане показа, че беше заключил.

Гледах шокирана вратата. Самир току-що не беше заключил навън хората, опитващи се да влязат в единственото безопасно място в къщата! Но знаех, че беше, а Александру, Петре и Дориан побързаха да сложат каменния монолит пред вратата, почти смазвайки хората, които не бяха достатъчно бързи да се махнат от пътя им.

Отърсих се от временната си парализа.

— Не можете да оставите хората навън. Ще изгорят!

За да се подсилят думите ми, пред дебелата метална врата се промъкнаха виковете. Поглед наоколо ми показа, че само половината от хората в къщата бяха успели да влязат. Останалите бяха от другата страна на вратата и дори ако пропадащата къща и напалмът не ги убиеха, отровният дим щеше. Още повече че всеки вампир, освободил се от отломките, трябваше да слезе под земята, за да избегне непрощаващия огън, но сега не можеха да го направят.

— Трябва да махнем този камък и да отворим вратата — казах по-твърдо, насочвайки се натам.

Дориан ме дръпна обратно толкова силно, че счупи ръката ми.

— Напалмът не може да гори през камъка, но ако премахнеш бариерата и отвориш вратата, може да ни наводни и да ни убие. Трябва да чакаме. Помощта е на път.

Ръката ми беше оздравяла, когато свърши да говори, и ако сърцето ми още работеше, щеше да бие силно. Подземието се разклати отново, последвано от още звуци на падащи предмети над нас. Погледнах в суровите сини очи на Дориан и видях, че наистина щеше да остави всички от другата страна на вратата да умрат само за да се подчини на заповеди. Да, помощта идваше, но по времето, когато съюзниците на Влад бъдат тук, повечето от хората в къщата щяха да бъдат смазани или изгорели до смърт.

Нямаше да мога да живея със себе си, ако оставех това да се случи. Марти беше тук, да не споменавам всички стражи, които се бореха за техния и нашите животи. Да, можехме и да бъдем в опасност, ако премахнехме бариерата, но тези хора щяха да умрат, ако не го направехме. С такава ситуация, нямахме избор.

Освен това, помислих си, докато се подготвях за това, което трябваше да направя, камъните не бяха единствените неща, имунизирани към огън. Благодарение на Влад, натопил ме в аурата си, в момента и аз бях такава.

— Дориан — казах равно. — Съжалявам.

Сложих дясната си ръка на неговата и го ударих с достатъчно ток, за да го изпратя в стената зад нас. Александру тръгна към мен, но спря, когато вдигнах ръка, бяла линия се люлееше от нея.

— Ако ме накараш, ще го направя — казах, изплющявайки с електрическия камшик, който бях направила. Говорех сериозно. Безброй животи зависеха от нас, включително този на най-добрия ми приятел.

Александру трябва да беше разбрал, че говорех сериозно, защото ми кимна и посочи към големия камък пред мен.

— Ще се махне по-бързо ако го направим двамата.

Махнах му да се приближи, държейки го под око за някакви внезапни движения, докато хващахме двата края на камъка. Дори с комбинираната ни суперсила и двамата се задъхахме и имах чувството, че си бях спукала далака, когато най-накрая успяхме да освободим вратата.

— Отвори я — заповядах. Когато се поколеба, рязко му казах: — Самир не би ни заключил ако някой от вас няма ключ, така че я отвори!

— Недей — въздъхна Дориан, лазейки към нас. — Самир ще те убие за неподчинението, а ако не го направи, Влад със сигурност.

Александру погледна към блестящия ми камшик, към Дориан и падна на колене.

— Не мога — прошепна.

Камшикът ми засили блясъка си, докато звуците от другата страна на вратата ставаха все по-отчаяни. Да, Влад им беше заповядал да ме пазят в безопасност, но той нямаше да иска множеството от хората му да изгорят живи, когато всичко, което им трябваше, за да бъдат спасени, беше да се отвори проклетата врата!

— Дръпнете се — извиках колкото силно мога. — Никой да не докосва вратата, ще избухне! — С бърза молитва да не убия хората от другата страна, ударих със съскащия камшик дебелата метална врата.

Голямо парче близо до ключалката излетя, волтажът електрифицираше силно проводимия метал. Отново ударих, вкарвайки повече енергия. Цялата врата беше облята от призрачния бял блясък, преди още едно парче да падне.

— Не! — изкрещя Дориан.

Повей ме предупреди за атаката му. Дръпнах се точно на време, карайки го да се блъсне във вратата вместо в мен. Електричеството, все още течащо през метала, накара цялото му тяло да потрепери от волтажа, който пое. Виждайки шанса си го дръпнах с лявата ръка и го изритах от пътя си, преди да ударя вратата пак.

Този последен удар мина през ключалките, карайки вратата да се открехне. Тъга ме налегна, когато видях двама от човешките кръвни донори на Влад залепнали за вратата с все още конвулсиращи тела от електричеството, което бяха поели. Нямах шанса да проверя за пулс, преди вратата да се отвори изцяло от тълпата, която толкова бързаше да влезе, че почти се премазваха един друг. В следващия миг огромна експлозия разтресе подземието, карайки ме да падна.

Когато се съвзех след миг, едва виждах през кръвта, мазилката и каменния прах в очите ми. Изведнъж обаче видях зашеметяващата, ужасна картина, защото тъмното като в рог подземие внезапно беше осветено от лунната светлина… и пламъците.

Частта от планината, където втората и третата част от подземието се намираха, я нямаше. Зееща дупка беше всичко, което бе останало, и пламтящите отломки от къщата валяха пред нея. Не можех да повярвам на това, което виждах, но това не спираше стоновете, звуците на удари и виковете, които идваха около и над мен. Жилегай не просто унищожаваше къщата; унищожаваше цялата планина, точно както беше планирал преди месеци, когато правеше капана за Влад. Не знаех как беше успял да направи толкова успешна атаката си, но нямаше значение.

Съюзниците на Влад щяха да пристигнат прекалено късно. Той също. Всички щяхме да умрем.

Знаех го, но се насилих да се отърся от камъчетата по мен. Влад беше прекарал стотици години, вкаменявайки сърцето си, за да не изпита загуба отново, а аз си бях проправила път през бариерите му като с таран, карайки го да си признае, че ме обича. Дори да беше безсмислено, щях да се боря до кървавия, горчив край. Дължах му го.

Освен това, помислих си, докато си проправях път между морето от хора, което все още се изливаше в подземието, въпреки че повече от половината вече беше унищожено, дължах го и на Жилегай. Той не просто атакуваше Влад; това беше моята къща, моите приятели и моите хора!

Ако Жилегай беше дошъл с хората си, за да се наслаждава на разрушението, което беше нанесъл, имах намерение това да бъде последното, което някога щеше да види.