Джанин Фрост
Обвързани от пламъци (34)

34

Върнахме се в Румъния, но първата ни спирка не беше замъка, в който бяхме живели и който Влад беше изравнил със земята. Беше друг замък, който също беше разрушил, само че не отидохме до върха на планината, за да видим останките от бившия дом на Влад като човешки принц. Вместо това вървяхме по бреговете на река Арджеш.

Не забелязах малкия каменен кръст в дърветата на острия завой на реката, докато Влад не махна храстите, за да го разкрие. Надписът се беше изтрил, което беше хубаво. Иначе Клара Дракул щеше да бъде осквернена преди десетилетия, а останките й изложени на показ заедно с други „автентични“ останки от историята на Дракула.

Влад прокара ръка по камъка и множеството чувства, които усещаше, заляха и мен. Съжаление заедно с вълна от спомнена любов, също толкова горчива, колкото беше трудно да я почувстваме.

Подготвих се за това, което щях да видя, когато докоснех костите й, което беше и причината да бъдем тук. Не знаех кое щеше да бъде по-лошо за Влад да разбере. Дали Жилегай беше казал истината и беше убил Клара? Или беше скочила по собствено желание, както беше вярвал толкова дълго?

— Няма нужда ти да си този, който да я изрови — казах тихо. — Мога да го направя и аз.

Той ме погледна и печална, почти самоомразна усмивка изви устните му.

— Никой от нас няма нужда да я изравя. Когато бяхме на острова реших да оставя Клара да почива в мир. Ако е скочила по собствено желание, простил съм й отдавна. Ако Жилегай я е бутнал, вече е отмъстена. Както и да е умряла, също като престоя ми в онези подземия трябва да бъде оставено в миналото.

Бях толкова облекчена и не просто заради егоистични причини. Да, щеше да ми бъде трудно да преживея части от живота на Клара от костите й, което щеше да бъде задължително, за да разкрия причините за смъртта й. Не исках да виждам Влад през нейните очи, независимо дали го беше обичала безрезервно или водена от вътрешни демони се е самоубила. Влад, който тя беше познавала, не беше мъжът, когото обичах. Миналото ни може и да ни беше оформило, но то не беше всичко, което бяхме.

Най-вече се радвах, че с това решение, Влад се освобождаваше от болката, която го беше преследвала толкова дълго време.

— Ако Клара можеше да говори през вечността се обзалагам, че щеше да ти каже колко е щастлива най-накрая да я пуснеш — казах, желаейки недостатъчните ми думи да могат да опишат колко горда бях от него.

Той се засмя кратко.

— Вероятно, въпреки че сигурно щеше също да ми каже, че ми е отнело прекалено дълго.

— Съпругите обикновено са прави — казах с усмивка.

Този път се засмя по-нормално, докосвайки камъка още веднъж, преди да се обърне и оживено да тръгне. Последвах го, без да казвам нищо. Звуците на гората и реката бяха единствените, които ни заобикаляха, и бяха толкова успокояващи като прошепнатите уверения в мрака. Това място заслужаваше малко мир след дългата му, кървава история, също като мъжа, крачещ до мен.

След няколко минути ходене в тишина, емоциите на Влад станаха стоманено решителни, сякаш се готвеше да направи нещо наистина болезнено.

— Не те доведох тук, само за да станеш свидетел на последното ми сбогуване с Клара — каза той. — Има още нещо, което трябва да ти кажа, а тук е достатъчно усамотено, за да не бъдем подслушани.

Огледах сякаш безкрайната гора и река. Не, никой нямаше да ни чуе тук. Бяхме единствените хора на километри разстояние.

— Добре… какво имаш да ми казваш? — попитах колебливо.

Той затвори очи и прекъсна емоционалната ни връзка, което ме притесни. Толкова лошо ли беше, че не искаше да зная какво чувства?

— Преди стотици години — каза тихо — се заклех никога да не повтаря това на друг човек, а ето че ще наруша клетвата си, защото заслужаваш да знаеш.

— Какво има? — попитах и страх се плъзна по вените ми като бързо действаща отрова.

Влад отвори очи, в дълбините на меднозелените му очи се таеше страдание.

— Аз съм виновен за възникването на Дракула.

Погледнах го, сигурна, че за момент бях полудяла и не го бях чула.

— Какво?

Той стисна зъби с такава сила, че почти можех да ги чуя как скърцат.

— В късните години на деветнадесети век бях… на лошо място, умствено, което вероятно не те изненадва, и направих нещо невероятно глупаво. Бях се сдобил с нещо, наречено Червен дракон, което представлява кръв, в която има вампирския еквивалент на наркотик. Или бях надценил толеранса си към ефекта му, или дозата беше далеч по-силна, отколкото се предполагаше, защото се озовах в състояние на трезвеност, което не бях усещал повече от четиристотин години.

Очите ми продължиха да се разширяват, докато накрая вероятно щяха да изпаднат.

— И? — успях да попитам.

Той ме погледна раздразнено.

— Направих това, което всички пияни глупаци правят: нещо, заради което съжалявах. В един бар срещнах писател, който търсеше неприятна историческа фигура, която да стои в основата на новата му новела. В тогавашното си състояние реших, че ще бъде много смешно да му кажа най-ужасните лъжи, които се разправяха за мен, на напълно непознат. Никога след това не докоснах Червен дракон отново, което трябваше да бъде края на цялата тази история. Тогава, години по-късно, книгата на проклетия писател излезе. Когато я прочетох, бях ужасен, но си мислех, че като повечето литературни творби, и тази ще бъде забравена. Вместо това популярността й продължи да расте и расте, докато над век след това всяка медия, която някога е била създавана, беше завзета от нея…

Започнах да се смея, заради което част от мен се почувства зле, след като за него това беше голямо разкритие, но не можех да се контролирам повече.

— З-затова не можеш да п-понасяш да чуваш тази д-дума! — Смеех се толкова силно, че едва говорех. — Напомня ти за времето, когато си направил нещо г-глупаво и напълно човешко. О, Влад, знаейки това те обичам дори още повече!

— Душата ми се стопли от думите ти — каза той леденостудено.

Игнорирах го и обвих с ръце врата му, все още смеейки се.

— Моята наистина се стопли. Сега никога няма да се съмнявам, че ме обичаш. Доказа отвъд думи или дела, казвайки ми това.

— И вече съжалявам за това.

Промърморени с не по-малко злоба, но въпреки това ръцете му се обвиха властно около мен и чувствата, които отново позволи да се влеят в мен, не бяха ядосани или студени.

— Не се притеснявай, на никого няма да кажа — споделих му, най-накрая контролирайки смеха си. — Най-тъмната ти тайна е в безопасност с мен.

Странен поглед прекоси лицето му. Ако беше друг мъж, бих казала, че беше притеснение от предишната му грешка.

— Най-добре да бъде. Имаме заклинание на некромант, което да премахнем от теб, и няма да ми е приятно да търся решение, докато ти си заключена в новото подземие, което ще построя.

Изсумтях при празната му заплаха.

— Не трябва ли първо да построим новата си къща?

Кратката стеснителност изчезна от лицето му. Усмивката му беше толкова негова: сексуална, но хищническа, твърда и все пак изпълнена с хумор.

— Най-добрите къщи и планове започват от основите.