Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (9)

IX

Близо час лодките се плъзгаха една подир друга по подземните води — отначало не се виждаше бряг, после отстрани се мярна стена от гранит, която се губеше в мрака.

— Дедите ни се криели тук, когато наставало смутно време… — каза Вокер. — Това езеро е спасило семето ни поне десет пъти.

— Как са се изхранвали?

— Брегът минава точно под гори, пълни с глигани, с елени, с лопатари и сръндаци… там никнат гъби, ягоди, малини… буковете дават желъди… има и кестени… Скалата е прорязана от цепнатини и отвори като кладенци, през които с въже или със стълба човек излиза тъкмо насред гората…

Тия думи пробуждаха у Гийом древни спомени, заложени дълбоко в подсъзнанието на всеки един от нас — тъкмо на тия спомени дължат невероятната си популярност всякакви истории, в които става дума за герои като Робинзон, като Пол и Виржини, като Атала, за диваци и за мохикани…

Вокер мълча дълго. Новозапалените факли бяха изгорели до половината, когато той се обади пак:

— Скоро в гората ще се стъмни… Ще можем да се прехвърлим на брега.

 

 

Вкараха лодките в нещо като тесен воден ръкав, по който се стигаше до триъгълна площадка.

— Елате! — каза бракониерът.

Той отведе бегълките в дъното под един нисък свод и им посочи на светлината на факлите изваян от природата коридор, който се виеше нагоре през гранита. Всички тръгнаха подире му. Коридорът смени посоката си няколко пъти. Там, където наклонът бе прекалено стръмен, някой бе издълбал груби стъпала.

— Внимавайте! — каза Вокер.

Като че ли вече нямаше накъде да вървят. Ала горският скитник побутна с известна сила една издатина и къс от стената се завъртя бавно. Един по един те се промъкнаха през тесен проход и се озоваха в нещо като обширно подземно помещение.

— Това подземие съществува от хилядолетия.

Той заприщи отново отвора на стената и поведе бегълците към друг, кръгъл отвор. Свежият въздух издаваше, че са близо до повърхността. Зле одялана стълба ги отведе в храсталак, прораснал сред развалини.

— Стигнахме! — съобщи им полугласно Вокер.

През клоните се виждаше ослепителното звездно небе.

— Къде по-точно се намираме?… — запита Гийом.

— На половин левга от селището Портай… малко по-далеч са Бизон и Кремайо.

— Много ли има до замъка Моран?

— Дванайсет левги…

— Там трябва да идем… Навярно ще намерите някаква кола… или каруца с пейки… утре призори…

— Уха! Само пари да има!

Вървяха по главния път и Дьониз не се изморяваше толкова. Още по-приятно й стана, когато само час преди изгрева полумесецът разпръсна тихия си светлик над листатите сводове. Скоро спряха.

— Този път наистина сме спасени! — възкликна Катрин, като помагаше на Дьониз да се настани върху полегатия ствол на едно младо дърво.

Маорът бе напрегнал всичките си сетива, Нептун душеше…

— Ще се опитам да наема кола — рече бракониерът.

Дълго време седяха така. Сетне се чу трополене на кола. То се усили; скоро се появи някаква каруца с пейки, на предната седалка беше бракониерът.

— Това е… — рече той, след като дойде достатъчно близо. — Добичето май се движи добре…

Внезапно маорът изчезна между дърветата, а Нептун го последва.

Върна се с бързи крачки.

— Напред! — рече той.

После прошепна в ухото на Гийом:

— От онази страна на гората се задава кола…

Двамата мъже се изгледаха втренчено; Гийом запита:

— Смятате ли, че са те?

— Не съм напълно сигурен!… — отвърна Такра. — По-добре е да побързаме.

Пет минути по-късно четириколката се носеше с пълна скорост по пътя. Бракониерът не се бе излъгал, конят беше як и явно издръжлив.

Такра току наостряше уши. След като пътуваха около половин час, той каза тихо на Фрамре:

— Възвърнахме си преднината… Ако са те, това е нормално… преследването трае часове наред и впрягът им навярно е изтощен…

Вече се бе развиделило, нежната утринна светлина хвърляше медни, златисти и сребристи отблясъци по листата, по мъха, по дънерите и по пътя пред тях.

Колата продължи да се движи с пълен ход още няколко часа. Бяха дали кратка почивка на коня, ала той не изглеждаше особено уморен.

— Бива си го добичето! — забеляза бракониерът, който владееше майсторски юздите.

В мига, в който изрече тези думи, конят се спъна в някакъв камък и се сгромоляса на земята… Опита да се изправи, ала едната стръка му пречеше… Наложи се да го разпрегнат. Когато животното най-сетне се изправи, забелязаха, че понакуцва.

— Няма страшно… — забеляза Вокер, след като прегледа внимателно краката му. — За три дена ще се оправи… Само че ще трябва да пътуваме до следващото село на бавен ход…

— Какво е разстоянието? — попита Гийом.

— Пет-шест километра.

Поеха бавно напред. Такра бе непрестанно нащрек. Най-сетне той каза на Гийом:

— Слушай!

Отначало Гийом не чу нищо. После като че ли долови далечен тропот на колела…

— Ако са те, ще ни настигнат преди селото.

Чертите на Вокер издаваха вътрешното му напрежение.

Гийом хвърли тревожен поглед към Дьониз. Тя не подозираше нищо. Този път наистина смяташе, че се е спасила; въпреки умората опиянението от живота отново изпълваше цялото й същество, радваше се, че ще се прибере при Морньоз…

Конят отново забави ход… Всички бяха слезли и крачеха редом с каруцата. Трополенето на другата кола вече се носеше съвсем наблизо.

— Тези хора може да ни помогнат! — каза простодушно Дьониз.

Внезапно иззад завоя изскочи дълга кола, теглена от два грамадни черни коня. Катрин изкрещя от ярост, ръцете на Дьониз затрепераха, а разширените й очи разпознаха страховитите Жаверн. Бяха девет, сред тях се бе възправил исполинът…

Гийом се озърна отчаяно наоколо. Пустош. До селото имаше още поне два километра. Явно онези Жаверн щяха да се сражават без пощада.

— Вади оръжието! — извика Фрамре.

Бракониерът носеше пушка. Такра и Гийом измъкнаха револверите и ножовете си… Никой не забеляза как Катрин скочи на земята и изчезна в гъсталака…

 

 

Деветимата Жаверн бяха разбрали какво ще последва. Колата им спря, мъжете слязоха бързо и се шмугнаха от двете страни на пътя, изгубиха се от погледа им.

— Искат да ни обкръжат! — рече бракониерът, който се прицелваше.

Изминаха няколко минути, после се чу мощен глас:

— Не можете да се измъкнете… предайте се!

Гийом и Такра отвърнаха с подигравателен смях…

— Този път ще има бой! — обади се отново гласът.

В отговор изтрещя изстрел. Бракониерът бе забелязал някакво раздвижване. Чу се приглушен вик… и настана тишина…

— Предайте се! — повтори гласът.

— Само си покажете муцуните… и ще видите! — провикна се язвително бракониерът.

И тогава издън гори се разнесе тръбен звук… Скоро се чу конски тропот и се появиха конници.

— Той е! — изръмжа Гийом. — Това е самото чудовище, маркизът с херцогска титла. Свършено ли е с нас, Такра?

— Не още — отвърна спътникът му, като гледаше в посоката, където трябваше да се намира селото.

Току-що бе забелязал, че Катрин е изчезнала.

В това време маркизът с херцогска титла и хората му бяха забавили ход. Мъжете мълчаха… Внезапно Гийом бе обзет от ярост.

— Негодник! — изкрещя той и вдигна револвера си.

Маркизът се обърна към него и отрони горчиво с глас, в който прозираха и язвителност, и загадъчна скръб:

— Кой би могъл да ви изтръгне от ръцете ми?

Сетне бавно сви рамене:

— Уви! Твърде късно е! Съдбата е на нейна страна… Тя вече е извън властта ми…

Изпод короните на дърветата отекнаха тежки стъпки.

— Полицаи! — възкликна бракониерът тържествуващо, ала и с известен страх.

Зададоха се четирима мъже, водени от Катрин.

— Излишно е! — промълви маорът.

Голямата кола вече бе обърнала; тя се отдалечи и скоро изчезна…

В същия миг Катрин, която бе изпреварила полицаите с десетина метра, се приближи към бегълците.

— Какво им казахте?… — запита живо Гийом. — Бяхме си обещали да не се обръщаме към правосъдието…

— Съобщих просто, че са ни нападнали.

— Нищо повече?

— Нищо повече.

Маркизът с херцогска титла стоеше неподвижно; зад него бяха замръзнали и седмината конници от свитата…

— Какво става тука? — прокънтя грубият глас на полицейския началник, прошарен, пълен, ала корав мъж с добродушни очи, който пристъпи към тях по пътя.

— Не зная… — отговори Гийом. — Стори ни се, че ни преследват… Като че ли сме сбъркали…

Полицейският началник обърна строгото си лице към Катрин:

— И какво излиза?

— Просто се е изплашила — намеси се Гийом. — Простете й… Жена е все пак!

Полицаят изгледа Фрамре с престорена подозрителност. Дълбоко в себе си той чисто и просто копнееше да се завърне в полицейския участък и отново да се заеме с отглеждането на пламъчета, рози и перуники; влагаше огромна страст в получаването на цветя с по-особени багри…

Маркизът се приближи сам до каруцата… Лъвският му взор срещна погледа на Гийом, сетне се насочи към Дьониз. Той се обърна към девойката и промълви:

— Искрено и най-дълбоко ви моля за прошка! Бях принуден да сторя това поради фатални обстоятелства… Причината е извън мен… тя преследва нашите родове от векове… нямаше да ви сторя нищо лошо!…

— Но вие извършихте престъпление!… — изръмжа Гийом.

— Според вас е престъпление… — отвърна мрачно маркизът. — Според моя род не е… Ала аз не искам прошка от вас, сине на Галия… а от тази лъчезарна девойка. Не мога да й бъда вече враг… Най-сетне силата, която ни е терзала толкова векове, победи. Аз не само не ще бъда ваш враг, госпожице дьо Морньоз — никой не би могъл вече да ви бъде по-предан приятел от мен!

Той махна уморено с ръка, сетне лъвските му очи се взряха в очите на Гийом:

— Аз нямам нищо общо с вас, галски сине, нашият род винаги е ненавиждал дедите ви… Нищо, с вас ще споделя тайната си… вие ще разберете защо сторих всичко това и ще се помиря с вас заради ето тази тук, зарад Дьониз дьо Морньоз. Очаквам ви след три дни в замъка Сагран.

Изсмя се сухо и зловещо. После добави с мрачна ирония:

— Граф дьо Моран ви очаква… той ще се радва на моето поражение…