Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (5)

V

Правосъдието бе „взело под внимание“ жалбата, подадена от Морньоз.

Магистратурата и жандармерията не хвърлиха особени усилия в разследването — на разположение на графа дадоха някакъв случайно избран полицай на име Шарл Савил, доста възрастен, известен по-скоро със своята опитност, отколкото с големия си нюх. Беше дребен, хилав мъж с безцветно лице, очите му едва личаха под моравите клепачи.

Той старателно събра сведения; изслуша всички най-внимателно и добросъвестно, като заяви:

— Няма да си съставям веднага мнение… Стремя се да не влизам в противоречие с фактите.

Беше интелигентен и нерешителен, доста образован; от време на време цитираше някои автори, предимно класически. След като изслуша Морньоз, двамата Фрамре, Такра и стария Тардньо, след като многократно прегледа всички документи, заключи:

— Това е едно от най-загадъчните дела, на които съм се натъквал през цялата си кариера. Просто не разполагаме с никаква диря; можем само да правим предположения… Според мен трябва да вземем предвид заплахата на похитителите… да действаме колкото се може по-дискретно…

— Докато не сме се добрали до престъпниците — забеляза Гийом, — ще оставим правосъдието да работи… Щом открием свърталището им, мисля, че най-напред ще трябва да се справяме сами… Освободим ли госпожица дьо Морньоз и Катрин… нека жандармерията да се намеси.

Треска гореше Жерар отвътре. Той почти не спеше. Винаги се будеше със сърцебиене, което го изтощаваше съвсем.

— Явно е — продължи Гийом, — че ежедневието на господин дьо Морньоз и на Дьониз е било пряко следено от оня, който е организирал отвличането, затова ще се осведомим колкото може по-подробно за жителите на селото, на гората и околността…

— Елементарно — одобри Шарл Савил. — Впрочем дори самият атентат е твърде грижливо подготвен, за да се изключи вражеско наблюдение през въпросния ден… Известно им е било, че господин дьо Морньоз не си е у дома… че двете жени са сами… Следили са ви в Шамронд, докато се е готвело нападението на Соколовия дом. Трябва да се проведе внимателно разследване.

— Ние ще ви помогнем — каза Гийом. — Моят приятел Такра ще ви бъде полезен със своя опит и с изумителния си инстинкт.

— Разчитам и на кучето ви… — каза с усмивка Савил. — Стори ми се невероятно.

— Така е… Дядо Тардньо също не е за пренебрегване… познава отлично местността и хората. Искате ли да започнем с въпроси към него?

— Ще наредя да го извикат — каза Морньоз.

— Според мен е по-добре да отидем в дома му — отвърна Гийом.

— И според мен — подкрепи го детективът. — Винаги е за предпочитане да се общува с всекиго в собствената му среда. Така се получават по-живи и по-убедителни показания.

— Както решите… — рече вяло Морньоз.

Къщурката на Тардньо се намираше насред гората. Около нея бе разчистен един уврат земя, та да си отглежда старецът картофи, фасул, грах и други зеленчуци. Имаше и цветни лехи, където никнеха перуники, гладиоли, рози и лилии.

Къщицата бе изградена от едри дялани камъни, с дъсчен покрив; отдясно се виждаше кокошарник, отляво свинарник, а на покрива се мъдреше гълъбарник.

Когато Морньоз, Гийом, Такра и детективът пристигнаха, Тардньо го нямаше. Посрещна ги хубава девойка, кръшна като сърничка, с черни коси, в които играеха медни отблясъци, и с очи, сиви като ония облаци, които напомнят каменни грамади.

От нея струеше диво, неуловимо очарование: кожата й беше бяла, понеже слънчевите лъчи мъчно проникват в гората; краката и ръцете й бяха изящни, в тях нямаше нищо селско.

Щом долови шум от стъпки, тя застана на прага на къщата — беше винаги нащрек.

Когато съзря Морньоз, на червените й устни грейна усмивка, откривайки влажни седефени зъбки.

— Здравей, Луиз! — каза нежно Морньоз.

Девойката пробуждаше у него спомени, в които сполетялата го беда примесваше горчивина. Някога тя бе другарка в игрите на малката Дьониз.

Беше весело създание, палаво като червеношийка. Погледът на Морньоз й припомни бедата. Лицето й помръкна. Тя запита:

— Има ли нещо ново, господине?

— Нищо, Луиз. Къде е татко ти?

— Някъде наблизо… трябва да си дойде… каза, че ще бъде тук към три…

Скоро Тардньо се появи, пред него подтичваше дългокракото му гонче.

Той покани посетителите в жилището си и ги въведе в една стая, където мебелите — почти всичките ръчно изработени — издаваха известен вкус, за разлика от жалките репродукции и отвратителните многоцветни картинки по стените.

— Дядо Тардньо — рече Морньоз, — тези господа се канят да проведат разследване относно хората от нашия край: най-вече за онези, които не са много известни. Разчитат на вас да им помогнете.

— На тяхно разположение съм, господин графе.

Горският пазач поразмисли и продължи:

— Какво да ви река за тез, дето не са известни, като по малко всички са ми известни… По тия места няма много лоши хора… Бракониерите никога не са гърмели по мене, па и не мислят, че вършат зло… Тъй знаят от бащите си — дивечът е на оня, който го хване. Най-мръсен е Можар… такъв един потаен… знае се с разни, дето не са тукашни… Току изчезва по за два-три дена… явно ходи далеко!…

— На каква възраст е? — попита Гийом.

— Ами че трябва да е къде четирсе и три, четирсе и пет.

— Вършил ли е някога сериозно нарушение?

— Избил е купища дребни и едри зайци, яребици, дроздове… опушкал е доста сръндаци… че и елени. Трудно е да го спипа човек. Има ми зъб: неведнъж съм му писал актове… и глоби е плащал, и в затвора лежа.

— Бил ли се е с вас?

— Никога. Щом го пипна на място, не спори… даже се шегува… Инак занаятът му е да прави дървени обувки… ама не е, като да речеш, че е направил много дървени обувки в живота си.

— Ще го имаме предвид — каза Гийом. — Друг?

— Кристин Марви, все зяпа какво правят хората… често пътува до Шамронд… Е, и оня синковец Поалан, и един старец, дето живее при завоя на пътя… все се надува, дума не обелва. Май това са, като че ли само Можар е „особнякав“.

— Ами в съседните села?

— Тука вече се затруднявам. Трябва да питате снаха ми, тя живее в Танри, също и пазача на замъка Терноар… той познава всичко живо. Снаха ми е много общителна… Току ходи насам-натам. Грижеше се за Луиз като майка.

— Ще й се обадим… а също и на терноарския пазач. Къде можем да намерим тоя Можар?

— Из горите… а някой път и в колибата му, ще ви заведа дотам, ако искате.

Гийом се поколеба. Може би си струваше по-скоро Можар да бъде проследен.

— Вие как мислите? — обърна се той към детектива.

— Ако е забъркан в престъплението — отвърна полицаят, — дори да не е сред главните участници, ще бъде нащрек… Тъй или инак, по-добре ще е аз да не се меся. Ще изискам съдебното му досие… там може да открием неща, за които пазачът не знае.

— Ще отидем сами, Гийом — обади се Морньоз. — Зная къде е хижата на Можар…

— Ще ми се и Такра да го види… Такра умее да чете по лицата на хората.

— Тъй да бъде.

Отидоха до колибата на Можар, ала вратата бе залостена. Постройката беше бедняшка, стените — от камък и глина, покривът — от зле закрепени дъски. До вратата имаше грубо скована скамейка, а върху нея бе оставена мърлява престилка.

Такра поднесе тоя парцал пред муцуната на Нептун.

— Търси! — каза Гийом.

Нептун пое по една пътечка, която почваше досами хижата, явно бе уловил прясна следа… Чу се кратко излайване, което заглъхна в същия миг.

— Тук има някой — забеляза Гийом.

След няколко мига се мярна фигура на човек, край него подтичваше куче вълча порода.

— Можар! — промълви Морньоз.

— Внимавайте да не усети, че го търсим… — прошепна Гийом. — Логично е да го разпитаме — бихме питали всеки, който е могъл да забележи нещо в нощта на отвличането.

Можар крачеше бавно; кучето му понечи да се приближи до Нептун, ала той го извика обратно.

Три-четири минути по-късно Жерар, Гийом и Такра пресрещнаха мошеника. Той свали каскета си пред Морньоз.

Можар бе набит мъжага с червеникави коси, с очи на сврака, с масивен, добре очертан профил и огромна уста, в която личаха пожълтели зъби.

— Добра среща, гос’дин графе! — рече той с тон, в който наред с уважението личеше и известна язвителност.

— Добър ден, Можар! Драго ми е, че ви виждам — отвърна Морньоз.

Бракониерът се спря и изгледа подозрително Гийом, а най-вече Такра. Двете кучета се подушиха. Доста си приличаха, макар Нептун да бе по-едър и да имаше по-яки лапи.

— Знаете ли какво ме сполетя, Можар?

— Домъчня ми въпреки всичките актове — отвърна Можар. — Пък и тя нищо не ми е сторила, беше такваз сладурана…

— Хайде, хайде, Можар, ако всички постъпват като вас, няма да остане никакъв дивеч.

— Дивечът е на оня, който го хване! — заяви грубо бракониерът.

Не спираше да хвърля крадешком погледи към маора.

— Можар — продължи скръбно Морньоз, — търсим някаква следа от престъпниците… Всеки, който е видял или чул нещо, може да ни помогне.

— Тъй си е! — кимна мошеникът.

— Вие все обикаляте нощем… може например да сте…

— Нищо не съм видял… нищо!… — прекъсна го бързо Можар. — Чух обаче изстрели… май бяха три… Да… един идеше откъм замъка… двата — откъм селото… Оня откъм замъка се чу по-слабо…

Това изявление смая Жерар и Гийом. Според него излизаше, че е имало схватка още в Соколовия дом.

— Не проявихте ли любопитство да видите какво става?

— Из нашия край често се стреля… Бях далеко, от другата страна… И си имах работа.

— Не ви ли е известно още нещо?

— Ами на мен друго не ми е известно… на заранта разбрах, че отвлекли госпожицата и слугинята.

Изсмя се злобно и горчиво:

— Предполагам, че са ме заподозрели, може даже още да ме подозират… Толкоз по-зле за тях и за мене… Когато човек обърка дирята, звярът се измъква.

Такра пошепна на ухото на Гийом:

— Този човек не е сторил нищо и нищо не знае!

Можар забеляза раздвижването на маора и се изхили:

— Какво разправя тоя?

— Казва, че нямате нищо общо с престъплението.

Бракониерът изгледа смаяно Такра.

— Да не е магьосник?

— Почти — каза спокойно Гийом. — Ако искате да скриете нещо, по-добре не му излизайте насреща.

— Че аз нямам нищо за криене… Всеки знае какво правя. Случва се да ме пипнат… ама ако има някой, комуто да съм сторил за грош злина, нека се обади!

— Няма да се обади такъв — рече маорът.

— Значи ме имате за честен човек?

— Освен що се отнася до дивеча.

Можар се изхили хитричко.

— Животните са и на Бог, и на дявола. Сръндаците си изскачат сами… също и зайците… Туйто… Приятно ми е, дето мислите тъй… и ако мога да ви услужа, ще видите, че не съм от шегобийците.

— Убеден съм в това — каза с достойнство маорът. — Смятам също, че можете да бъдете полезен на господин дьо Морньоз.

— Щом е за госпожицата, да не ми е името Можар, ако не ви помогна, колкото сили имам.

— Благодаря ви — каза Морньоз, — и няма да е само на думи.

— Мога ли да направя нещо?

— Осведомявайте ни за поведението на хората от целия край — рече Гийом. — Особено ако е подозрително…

— За дребните кражби и за бракониерството си трая, ама иначе разчитайте на мен.

— Ще дойда отново при вас — каза Такра.

Издължените му черни очи се втренчиха в сврачите очички на майстора на дървени обувки.

— Брей, дяволите ме взели, страшно погледче имате! — възкликна мошеникът. — Тъй! Ама аз нямам какво да крия и ви чакам.

 

 

— Ще се разбера с този човек — каза Такра, щом Можар се отдалечи. — Той ще ни помогне да проучим онзи Поалан, та дори и за Кристин Марви.

Морньоз слушаше внимателно маора: изпитваше към него онова доверие, което разумните хора изпитват към хората, надарени с инстинкт.

— Къде живее Кристин Марви? — попита Гийом.

— Сега ще минем покрай нейния дом.

Тръгнаха към селото. Появата на тримата предизвика оживление сред жените; те излязоха по праговете на къщите и макар лицата им да бяха по селски невъзмутими, личеше си любопитството им.

— Ето я Кристин — рече Жерар полугласно.

Гийом съзря една жена с плоско, зеленикаво лице, със сплескан нос и огромни уши, които приличаха на палачинки. Тя седеше под навеса и плетеше вълнен чорап; обърна се към Морньоз и го поздрави с кимане.

— Как ви се струва, Такра? — запита Гийом.

— Още не мога да кажа — отвърна маорът. — Когато се появихме, не показа признаци на смущение. Очите й останаха безизразни… Устата й дори не трепна, не се сви. Ала не може да й се има доверие — прикрита е, двулична и безсърдечна. Можар навярно я познава.

— Няма съмнение, че я познава — заяви Жерар. — Подозирам, че неведнъж му е помагала да крие дивеча, уловен незаконно…

— Тогава, ако нямате нищо против, оставете това на мен.

 

 

Когато пристигнаха при Соколовия дом, още нямаше пет.

— Разполагаме с доста време — каза Гийом. — Какво представлява онзи Поалан?

— Син е на ковача. Градинарят ми го познава добре… И то предимно откъм лошата му страна: той е крадец на дребно. Едва ли би отмъкнал пари, скъпоценности или селски инструменти, но най-безсрамно си бере по малко плодове и зеленчуци — при условие, че не са вече откъснати и складирани.

— Значи разсъждава като Можар, тъй ли?

— Не съвсем. Можар никога не е открадвал зелка или круша… Ще извикам градинаря.

Въпросният градинар бе малко над четиридесет години, тъй превит, че изглеждаше почти като гърбушко, имаше добродушно космато лице, очите му напомняха очи на спаниел, а над тях се виеха рунтави вежди.

— Чичо Гаран — каза Морньоз, — кажете ни какво мислите за младия Поалан?

— Нищо хубаво, да ме прощавате, господине, прасе си е той и даже баща му ще се съгласи с мен. Не ще да работи… краде… какви ли не ги върши. Досега само храна е отмъквал… и то от земята… ама знае ли го човек!

— На колко години е? — попита Гийом.

— На деветнайсет!

Младият мъж сбърчи вежди:

— Как мислите, дали е в селото?

— Ами, къде ти! В Сервол има панаир… Дума да няма, там е отишъл.

— Чичо Гаран, според вас възможно ли е той да е замесен по някакъв начин в престъплението?

— Надали. Туй не е по неговата част. Па и друго има — според мен той си я обичаше нашта госпожица. Тя два пъти го измъква от лапите ми, беше прибрал едни картофи и едни праскови…

— Благодаря ви, чичо Гаран — въздъхна Морньоз; споменът от миналото го бе развълнувал.

Градинарят Гаран се оттегли.

— Слабо вероятно е този деветнайсетгодишен момък да е участвал в подготовката, пък и след отвличането — изрази мнението си Робер дьо Фрамре, който бе присъствал по време на разпита.

— За добрия полицай нищо не може да бъде невероятно — обади се детективът.

— Вероятно или не, ще проучим младия Поалан по-късно… — каза Гийом. — Ще ми се да се срещна със снахата на горския пазач и с пазача на замъка Терноар.

— Ще поръчам да запретнат старата четириколка… — рече Морньоз. — Нали сме без автомобил…

 

 

Снахата на горския пазач живееше в къща, цяла потънала сред цветя и листа: глицинии, латинки, бръшлян, диви лози, орлови нокти. Беше огромна, възпълна, гърдеста лелка с издути бузи, а очите й се смееха сред маса лой.

Явно посещението не я учуди — тя остави тестото, което месеше и от което щяха да се получат няколко торти, и тръгна да посрещне Морньоз, който бе избързал пред Гийом и Такра.

В дъното на помещението седеше друга жена, за разлика от дебелата лелка тя бе изключително мършава, а дълбоко хлътналите й в орбитите очи светеха с жълтеникав блясък.

Когато Морньоз изложи причината за идването си, дебеланата записука:

— То не бива тъй да се говори… ама аз познавам всичко живо в Танри и всички ме познават. Ако искате да ви кажа право, само един човек е наистина лош; оня, дето държи кръчмата „Синята котка“. Все пак не ми се вижда да е „сподо̀бен“ да се забърка в таквоз нещо. Покрадва, ама все от бедняците…

— А да има някои тайнствени хора — запита Морньоз, — хора с подозрителни навици?

— Хич не се сещам… Освен старата Като̀… тя си е подозрителна, пък и лудичка… Не мърда от къщи и е току-речи на осемдесет. Нал’ тъй, госпожа Самбрьоз, няма много загадки на към Танри?

Жената в дъното на стаята откликна с глух глас:

— Спокойно място е това!

Тя обърна към посетителите обсипаното си с пъпки, мазно лице, върху което изпъкваха подпухнали устни. Изглеждаше жалка, някак смазана.

— В Танри отколе нищо не е ставало — изръмжа тя, — откак се случи убийството при Жабешкото блато…

— Тъй ами! — рече лелката. — Не че всички тука са добри хора. Има някои, дето са със змийски сърца, ама големи разбойници няма.

— И дума не става за това — заяви Гийом. — Просто искахме да ни кажете дали някои имат странни познати извън селото…

Лелката поразсъди и отсече:

— Не се намират такива. Тоя-оня върти сделки… Други си ходят при родата… Инак нищо по-особено, освен аз да не знам. Нал’ тъй, госпожо Самбрьоз?

— Май тъй излиза. Вие нали си имате девер в Доколовия дом… аз пък си имам сестра…

— В Шамронд — завърши мисълта й лелката.

Госпожа Самбрьоз кимна с обречен вид.

 

 

— Изобщо не напредваме — каза скръбно Морньоз, след като се настани в колата заедно със спътниците си.

— Не съм се и надявал да излезе нещо голямо от това посещение — рече Гийом.

Такра мълчеше.

— Вие как мислите? — обърна се към него младият мъж.

Маорът вдигна бавно ръка и каза:

— Посещението ни смути слабата жена.

— Сигурен ли сте? — попита Гийом.

— Почти. Нямам представа защо я смути, но тя знае неща, които не са известни на нито един от онези, с които разговаряхме досега.

— Неща, свързани с престъплението ли? — възкликна възбудено Морньоз.

— Не… или по-точно не съвсем… Неща, които се отнасят до вас.

— Да отидем ли до Шамронд? — предложи Гийом.

— Да…

Щом излезе от селото, четириколката пое нагоре по пътя, заграден със скали от едната страна. Морньоз бе стиснал нервно юздите.

— Какво би могла да знае тя? — обърна се той към маора.

— Нямам представа. Несъмнено обаче нещо я свързва с вас…

— Изобщо не я познавам.

— Тя ви познава.

Колата мина през едно село, чиито къщи бяха наредени по лек наклон. Внезапно изникнаха две различни по височина и форма кули: едната бе квадратна, другата — кръгла.

— Това е замъкът Терноар — съобщи Морньоз.

Посетителите бяха приети от един чевръст старец с топли кафяви очи и румени страни, чието лице бе украсено от дълга правоъгълна брада. Той позна Морньоз — бе го срещал понякога, макар да не бе разменял досега нито дума с благородника — и го поздрави с почтителен поклон.

Знаеше за отвличането на Дьониз и още от първите му думи пролича сдържано съчувствие.

— Наистина, познавам доста хора тук… — каза той. — От дълго време пазя това имение. И все пак не са чак толкова много. Малцина са онези, с които се виждам често… а другите познавам само отчасти. Сам разбирате, господин графе — нима бих могъл да стана доносник?

Той въведе посетителите в обширна сводеста зала със сравнително ниски прозорци, през които се виждаха затревени площи и горски насаждения, предложи на Морньоз и спътниците му да седнат в стари, великолепно изработени и крайно неудобни кресла и съобщи:

— Намираме се в залата за стражите!

— Не искаме от вас да доносничите! — заяви Морньоз. — Впрочем и ние не смятаме, че в нашия край има хора, които по някакъв начин са участвали в престъплението. Може обаче да има такива, които са улеснили извършването му, общувайки с непознати. Имам сериозни основания да смятам, че съм бил следен през целия си живот, че много мои действия са били съобщавани на оня, който е подготвил отвличането на дъщеря ми. Хората, извършвали следенето, може и изобщо да не са били наясно с каква цел го извършват.

— Вярно е! — рече старият човек. — Добре! Тогава дайте ми няколко дни да поразмисля. Ще ми се да поразровя спомените си.

Той пусна една малко крива усмивчица и добави:

— Та нима самият аз не съм малко тайнствена личност? Пазя замъка на спящата красавица… Работата ми е едва ли не пряко свързана с некромантията, поддържам какви ли не далечни и загадъчни връзки!…

— Защо никой вече не обитава този замък? — попита Гийом почти без да се замисля.

— Не ми е известно. Знаете, че е собственост на херцогиня дьо Марсий, по баща Терноар — дъщерята на последния маркиз дьо Терноар. Живя в замъка, докато се омъжи и оттогава не се е появявала никога.

— Никога ли?

— Никога. Не е идвала дори да го погледне.

— И не знаете защо?

— Също както не знам и китайски. Това е тайна, която не съм се дори опитвал да разгадая. Оставиха ме в замъка заедно с двама градинари. Грижа се за почистването, поддържам го и го обичам безпределно. Смея да се надявам, че ще ми бъде позволено да завърша в него земния си път, и то с благоговение.

— Познавате ли госпожа дьо Марсий?

— Малко. Съвсем малко. Навярно скоро ще я опозная по-добре, защото възнамерявала най-сетне да прекара известно време в замъка… два месеца, ако съм правилно осведомен.

Той замлъкна в очакване на нови въпроси и понеже не последваха такива, предложи:

— Може би ще ви бъде приятно да разгледате замъка? Тук има някои любопитни останки от варварските времена.

Морньоз отговори:

— Много ще се радваме, ако е възможно… Нали, Гийом?

Такра се поклони мълчаливо в знак на съгласие.

 

 

Старецът ги поведе от зала в зала, като събуждаше възхищението им, сочейки съхранените през вековете мебели и пейзажите, които се виждаха от прозорците. Позабави се в една стая за мъчения, обясни им любезно предназначението на инструментите и им разправи множество подробности относно килиите и скритите подземия.

— Представителите на рода Терноар дълго са се славили сред най-дивите и жестоки хора в този район! — забеляза той донейде самодоволно. — Палачите са били претрупани с работа! Хиляди победени врагове и селяци висели по бесилките; кръв се леела в стаята за мъчения, а подземията били претъпкани с трупове. Да, родът Терноар е бил род-унищожител!… Вълците и тигрите били агънца в сравнение с тях.

За миг той се потопи в сладостни спомени, след което продължи:

— Същите тия Терноар се превърнали в извънредно възпитани благородници по времето на Луи XIII и на Луи XIV, макар да им била останала известна слабост към изтребването на магьосници и вещици. Когато на трона се възкачил Луи XV, станали по-изискани. Маркиз Жак дьо Терноар проявил любов към свободата и се сражавал на страната на Уошингтън; когато настъпила Революцията, споделил възгледите на жирондистите и не могъл да избегне ешафода. Портретът му се намира ей там, в кръглата кула… Ще ви стигне ли смелост да изкачите петдесетина стъпала?

— Разбира се — каза Гийом, който слушаше човека с любопитство.

— Ще ви изчакам тук — рече Морньоз, — поизморих се.

Старият пазач го изгледа малко съчувствено; неговите крака бяха пъргави, сякаш бе сръндак, а гръдният му кош бе издръжлив като на стар вълк.

— Оставихме портрета в кръглата кула — забеляза пазачът, докато се изкачваха по витата стълба, — защото маркиз Жак обичал най-много да си прекарва времето там. Ще видите и маркизата, неговата съпруга… една от най-прелестните дами на своето време…

— И тя ли е загинала на ешафода?

— Да, няколко дни преди да настъпи термидор^[1]… Ето тук…

Той отвори една дъбова врата и пред тях се откри шестоъгълна стая — едната й стена бе доста по-дълга от другите, — обзаведена с огромно квадратно легло със сатенена покривка в бледожълт цвят, с няколко стола и писалище от Бул. На стената висяха два портрета, които биха могли да бъдат дело на госпожа Виже-Льобрен^[2].

На първия бе изобразена младата маркиза в пурпурна рокля, с висока прическа и с лице, подхождащо на тогавашната мода — наистина всяка епоха като че ли създава свой тип лица; прелестно закачливо личице с палави трапчинки, с огромни, леко раздалечени очи, излъчващи онази велика радост от живота, за която говори Талейран.

— Нали е разкошна? — попита пазачът.

— Възхитителна — отговори Гийом и остана да я гледа цели три минути.

Такра вяло кимна в знак на съгласие. По-силно впечатление му направиха уредите за мъчения, а не картините, портретите, дребните предмети за украса и мебелите. Не без известно удоволствие се убеждаваше, че европейците са били къде-къде по-големи варвари от маорите.

— А това е маркиз Жак дьо Терноар — заяви пазачът и отмести една завеса, която хвърляше сянка върху портрета.

Гийом направи три крачки, вдигна глава и потръпна. Жак дьо Терноар навярно бе рус — пудрата обаче скриваше това. Имаше изящно, някак чувствено лице, тъмносини очи, също тъй огромни, както и очите на маркизата, озарени от светлина, и очарователна уста, присвита от лека усмивчица.

— Такра, вижте! — възкликна младият мъж и сграбчи ръката на маора.

И двамата застинаха, вперили жадно очи в маркиз Жак.