Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (4)

IV

За кратко време преследвачите наближиха още бегълците.

После преследваният автомобил разви скорост и започна да става ясно, че е по-бърз.

— Губим играта! — изръмжа старият Фрамре.

— Може двигателят им да се повреди отново! — отвърна Гийом.

Това бе едничкото яростно упование на Жерар. Макар да не бе успял да види ясно нищо, той не се съмняваше вече: явно пред тях се отдалечаваха похитителите. Останалите споделяха мнението му.

— Има един начин да се убедим окончателно, че са те — каза Робер дьо Фрамре, — да ги извикаме.

— Така ще привлечем вниманието им върху себе си.

— Не се безпокойте, ако не се опасяваха от нещо, те сами щяха да ни изчакат… а в случая тъкмо опасенията им показват, че сме на прав път. Да ги извикаме!

Гийом и Робер дьо Фрамре един след друг подвикнаха към бегълците с гръмките си гласове, после се обадиха Такра и Морньоз, а накрая — всички заедно.

Лимузината не спря.

— Явно това са разбойниците! — каза Жерар.

Вече никой не се съмняваше. Впрочем преследването се очертаваше безплодно. Бегълците бяха изчезнали.

— Не се справяме добре!… — забеляза старият Фрамре. — Тия хора не са толкова наивни, та да карат все по пътя. Ще отбият някъде.

Така той изрази гласно всеобщото становище.

— Нищо!… — отсече гневно Морньоз. — Трябва да действаме!

— Разбира се… само че сега шансовете са деветдесет на сто, че се отдалечаваме от тях, вместо да ги настигаме.

— Пък и скоро ще останем без бензин — намеси се Гийом.

Току-що бяха подминали едно селце — куп жалки, бедни къщици.

— Да караме до следващото село… впрочем то е доста голямо.

— Добре!

След няколко минути спряха в селището Брианж. Въпреки че бе доста късно, в „Шараните“ — една позамогнала се странноприемница — светеше.

Някакъв безцветен човечец с болезнено бледо лице тъкмо спускаше капаците на прозорците. Спря, щом забеляза колата.

Робер дьо Фрамре го запита:

— Друже, дали бихме могли да налеем бензин?

— Денем може!… Нощем трябва да се будят хора — отвърна безизразно мъжът.

— В хотела няма ли?

— Разполагаме с овес… — отвърна човечецът и това прозвуча почти като шега. — Бензин се намира в бакалията на Шамел… ей онази там… с червено-зелените капаци…

— Да е минавал оттук автомобил?

— Минаха няколко…

— Тази вечер?

— Да, единият мина към осем… спря. После се мярна още един… около половин час по-късно.

— Нищо друго?

— Май не. Знам ли?

— А малко преди да пристигнем ние?

— А, нищо!…

— Ако не намерим бензин, имате ли стаи?

— Колко души сте? Четирима… ще ви настаним. Така поне си мисля… Аз не съм собственикът…

Пътниците се спогледаха.

— Изгубихме им дирите! — изръмжа Фрамре.

Морньоз сведе глава; очите му се напълниха със сълзи. Досегашната устременост го бе изпълвала с неотменима сила, тъй като действието винаги е било материален израз на вярата. Ала щом се налагаше да прекратят прякото преследване, стори му се, че ударът на съдбата е безвъзвратен; мъка избликна из недрата на цялото му същество.

— Какво да правя! — промълви той с треперещ глас. — Ах! Горкичкото ми момиче!

Фрамре положи широката си длан върху рамото на своя приятел.

— Има надежда! — рече полугласно той. — Не забравяй, че тя е жива и в края на краищата нищо не е изгубено… Всички ще ти помогнем, нищо няма да ни спре… Разполагаш с цялото ни време… докато не я открием…

— Нима вярвате, че… — изпелтечи Морньоз.

— Твърдо!… Нали, Гийом?

Гийом, също както и Морньоз, бе завладян от смътната тъга, която ни спохожда в тежки мигове, след като сме действали напрегнато. Чувстваше се като впримчен; безплодната му дееспособност го прояждаше отвътре като отрова.

— Да! — отвърна мрачно той.

— Да се снабдим с бензин — заключи Робер.

Гийом се запъти заедно с Такра към бакалницата, посочена от келнера. Поизгубиха малко време, докато събудят стопанина — главата му се мярна зад един прозорец на първия етаж.

— Вие ли хлопате? — запита той с треперлив и злобен глас. — Да не сте от пожарната?

— Пътници сме, имаме нужда от бензин.

— И затуй ли будите честните хора? Бензин… Посред нощ!…

— Ще платим добре!

Бакалинът се изхили:

— Стоката я продавам за колкото струва… ни грош повече… ни грош по-малко… Ама си е редно да ви взема и четирийсет су, задето ме безпокоите.

— Ще има четирийсет су отгоре…

Докато човекът слизаше, Гийом дьо Фрамре каза:

— Не е зле да се обадим в местната жандармерия.

 

 

Когато пътниците се завърнаха в Соколовия дом, завариха там горския пазач; той ги чакаше. Беше провел малко разследване: показа им лист хартия, който бе открил в салона, късчета обгорен плат, малка метална табакера с прост тютюн. Върху листа с едри букви бе изписано: „Ще остане жива, ако не се намеси полицията.“

— Благодаря, дядо Тардньо — каза скръбно Морньоз. — Най-добре идете да си починете. Утре навярно ще имаме нужда от вас…

На връщане четиримата мъже почти не бяха разговаряли помежду си, бяха се надявали смътно, че Тардньо е открил нещо важно.

— Табакерата не е съвсем обикновена… — каза Робер дьо Фрамре. — Ако успеем да научим къде е правена, това може да се окаже полезно… Колкото до бележката, според мен можем да се успокоим: явно животът на Дьониз не е застрашен.

— Но какво искат? — изпъшка Морньоз.

— Те не искат нищо — заяви мрачно Гийом. — Те са само дребни пионки… важни, що се отнася до изпълнението… незначителни, тъй като нямат нищо общо с целта. Така поне предполагам. Явно на света съществува човек, разполагащ с огромни средства, който има духовно или материално основание да отвлече госпожица дьо Морньоз. Обмислих всички хипотези… само тази е правдоподобна. Пък и е съвсем мъглява. Трябва да внесем яснота в нея.

Двамата с Такра се спогледаха. Маорът се изправи.

— Не успяхме да огледаме внимателно дирята… — рече той. — Аз ще го сторя заедно с Нептун…

Той викна:

— Нептун!

Кучето дремеше в един кът, скочи, отзовавайки се на призива, и последва маора.

— Такра разбра, че ще споделя с вас нещо лично — каза Гийом.

— Невероятен е… — добави Робер дьо Фрамре. — Само от интонацията… от един поглед на Гийом се догажда за нещата, като че има телепатична дарба…

Настъпи пауза. Гийом изглеждаше смутен. Най-сетне той каза на Морньоз:

— Господине, предполагам, че сте съгласен с моето мнение?

— Да… — трепна Морньоз. — Предположението ви сякаш се натрапва със своята очевидност. Ала нещата като че ли стават още по-неясни: какво основание може да има това лице? Не съм си спечелвал неприятели, особено пък могъщи. А Дьониз?… Какво биха могли да искат от Дьониз?

— Понякога — рече замечтано Гийом — се откриват тайни дори в живота на най-неприкритите хора, тайни, които не са свързани с живите, а ни отпращат към неведоми мъртъвци!

— Около мен няма нищо такова. Дедите ми не са ми предали ни един от ония странни завети, които се предават в някои родове… Няма нищо загадъчно и в живота на клетата ми съпруга… която почина тъй млада… два дена след раждането на Дьониз. При нас всичко е ясно… чисто… праволинейно!

— На Дьониз никога ли не й се е случвало нещо, което…

Гийом не довърши, смути се.

— Да, веднъж… Когато беше на петнайсет години, Дьониз изчезна някъде цял ден… откриха я в гората, близо до колибата на една жена, която се препитаваше със събиране на дърва…

— Ха!… — възкликна младият мъж. — Трябва да има някаква връзка с днешното отвличане!

— Кой знае?… — рече старият Фрамре. — Без съмнение хипотезата трябва да бъде проучена… а също и това „несполучило“ отвличане.

— Можем да си представим множество мотиви. Ако сегашният и тогавашният човек са едно и също лице, вероятно Соколовият дом отдавна е подложен на наблюдение…

— Боже всемогъщи, от кого? Защо?… — изстена Морньоз.

Очите му се изцъклиха, в тях заблестя неизразим ужас и той промълви полугласно:

— Любовта ми към нея е смисълът на моя живот… Ако не я видя повече, бих предпочел да умра!…

— Ще я видите — каза топло Робер дьо Фрамре.

Гийом разсъждаваше. В съзнанието му се въртяха всевъзможни предположения, всякакви тайнствени драми, които тревожат човешкия род, откак се е появил на тоя свят.

— Бих искал да зная — рече той най-сетне — дали познавате добре всички местни жители.

— Не всички… с простите хорица не съм имал вземане-даване; именитите пък са съвестни и почтени.

— Някакви чужденци?

— Няма.

— Преселници?… В смисъл — хора, които са дошли отнякъде и са се настанили в селото или из околността.

— Нищо подобно. Напротив, местността е по-скоро обезлюдена; повечето заминават, малко са новопристигналите.

— Значи загадката става направо неразрешима! — въздъхна младият мъж. — Немислимо ще е толкова години наред някой бедняк да е бил натоварен с подобно противоестествено наблюдение.

Гийом сведе глава, разкъсваше го мъчително подозрение, което се въртеше отдавна в ума му и му се струваше нелепо. Сега най-сетне се реши, без да се задълбочава в разсъждения, да се осведоми по този въпрос.

— Някой ухажваше ли Дьониз? — запита той дрезгаво.

— Да… двама-трима незначителни млади мъже, неспособни на каквото и да било насилие! — отговори скръбно Морньоз.

Гийом вече се бе посъвзел и след като прецени, че в отвличането бяха участвали пет-шест души, каза:

— Би трябвало да предположим прекалено невероятен наплив на съучастници, ако става дума за някой незначителен… Този, който е организирал отвличането, явно е опасен човек.

Той се изправи. С високия си ръст, с коравото си лице и с разширените си бездънни зеници сякаш бе сбрал в себе си дивата сила на първичността в човешкия род и безграничните възможности на интелекта.