Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (11)

Епилог

Дьониз пристъпваше под дърветата в парка. Беше замислена. Духът на пролетта я изпълваше — оня дух, който живее от столетия в човешките синове и дъщери, който пробужда както личните ни спомени, тъй и спомена за отминали времена… Ухание на люляк и теменуги се прокрадваше в мириса на зелените листа…

Девойката се чувстваше щастлива — и все пак щастието й не бе тъй пълно, както през миналата пролет. В нея бе узряла нова сила, силата на копнежа, която понякога я караше да въздиша пред красотата на околния свят… Тя бленуваше, спряла под дъбовете, когато чу тихи стъпки и съзря Гийом, застанал съвсем наблизо. Той я гледаше възхитен.

Тя сякаш преживя отново — без печал, странно разнежена — всичко, което й се бе случило. Припомни си цялата преданост, която бе проявил Гийом; припомни си нощта, когато една лодка ги бе понесла сред мрака между скалите.

Сърцето й се изпълни с нега.

Той се доближи до нея. Държеше в ръка теменужки, набрани в гората, и с трепет ги подаде на девойката… Тя ги пое без колебание и промълви:

— За мен ли сте ги откъснали?

— Та за кого бих могъл да ги откъсна?… — каза той едновременно свенливо и пламенно. — Всяко цвете ми напомня вас… феята на цветята!

Тя потръпна. Сега дори повече от преди знаеше какво означава за него, защото новата пролет й бе открила тайната, която зрее в сърцата на всички живи същества. Страните й поруменяха като лилии по заник слънце.

— Феята на цветята ли?… — промълви замислено тя. — Бих желала да бъда най-малкото фея, способна да премахне вашата тъга.

— Ах… — изстена той. — Една дума би била достатъчна… Наистина тя е най-великата измежду всички… по-велика от всяка постъпка, а аз съм тъй жалък, че не я заслужавам.

— Вие заслужавате всичко! — каза тя.

— Не говорете повече!… — рече бързо той. — Не ме оставяйте да се надявам на нещо невъзможно…

— Защо да е невъзможно?… — отрони тя и сведе глава.

Той се разтрепери от глава до пети и продума изнемогващ, с лице, бледно като облаците:

— Нима няма да ме отблъснете?

Тя му се усмихна нежно и закачливо и му подаде ръка… Той улови мъничката длан, като изхлипа от щастие, опря коляно в земята и изрече вечните слова от Книгата на книгите:

— „Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят.“^[1]