Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (2)

II

— Четири часът е — забеляза Жерар дьо Морньоз. — Време е да потеглям.

Четирима мъже седяха в градината на странноприемница „Гран Сент-Елоа“ в Шамронд.

Двама стари и двама млади. Жерар дьо Морньоз имаше характерните за мъжете на Турен черти — изящни, малко лукави, беше със студени сиви очи, строен, среден на ръст. Общо взето, във външността му нямаше нищо забележително.

Точно обратното, другият старец — Робер дьо Фрамре — привличаше погледите с почти исполинския си ръст, с лъвската си глава, с хищните си златисти очи.

Младежите бяха направо невероятни. Единият, Гийом дьо Фрамре, едър почти колкото баща си, напомняше герой от стара скандинавска легенда с масивния си череп, с грубоватото си, но свежо и приятно лице, с корсарските си, жълтеникави, осеяни с нефритени искри очи…

Другарят му имаше съвсем странен вид, или по-точно чуждестранен — кожата му беше с канелен цвят, черните му очи — леко издължени, косата — твърда като тел, оттенъкът й се сливаше с блясъка на очите му. Наричаше се Такра и бе дошъл от Нова Зеландия, бе вожд на племе, притежавало някога голяма власт — Мъжете от Триречието.

Още едно живо същество се бе излегнало на земята — гъвкаво и мършаво куче със сребриста, тук-там синкава козина; топазените му очи озаряваха здрача… Беше от древна порода, такива като него вече не се срещаха дори из Железните планини.

Старците се обичаха, приятелството им водеше светлото си начало още от ранното им детство. Бяха се събрали за една седмица по случай завръщането на Гийом от Австралия. Тази седмица, прекарана в господарския дом на Морньоз, сред парка и Соколовата гора, промениха съдбата на младия мъж.

Особено сутринта животът му се бе преобразил до неузнаваемост.

Това се случи край езерцето, в сянката на върбите. Гийом седеше на една порфирена пейка и четеше дълго писмо, което бе получил от Мелбърн. Полегнало в нозете му, неговото куче Нептун напомняше с позата си за митологичен звяр, за първите кучета, опитомени някога от пещерните хора…

По една пътечка се зададе Дьониз, завтече се към малката люлка, закачена на шестдесетина крачки от езерцето. Засмя се безмълвно, сякаш даваше воля на радостта си, че е тъй млада, намести се на люлчицата и се залюля бясно.

Светлите й поли досягаха клонаците, косите й се виеха като пърхащо златно гнездо… Внезапно фибите, които ги крепяха, изпопадаха и те се развяха — дива, възхитителна, жарка, изящна, свръхестествена грива.

Гийом затвори очи. Ръцете му трепереха. Смущението му нарастваше от съзнанието, че е станал неволен свидетел на едно тайнство и че Дьониз би се възмутила, ако научеше за това…

Тя не го научи. Събра в шепи косите си и побягна към двора на Соколовия дом.

Тоя спомен опияняваше Гийом като чудно вино и го терзаеше с пламенната печал на зараждащата се любов.

— Ще бъда там преди седем часа… — продължи Морньоз. — Всъщност малко се тревожа… Камериерът ми е в отпуск… Градинаря също го няма…

— Според мен областта е спокойна — отвърна Робер дьо Фрамре.

— Откак се помним е тъй; хората са прилични… тук-там бракониерство или някое дребно провинение… ама то си е в кръвта на нашите земляци. Все пак Дьониз за пръв път остава сама там със старата Катрин. А Соколовият дом е самотно място!

— С колата си пристигнал дотук за близо три часа…

— Можех да карам по-бързо, но на места пътят е лош.

С тия думи двамата старци се изправиха: Морньоз изглеждаше дребничък край огромния Фрамре. Младите хора ги последваха към навеса, където бе оставен автомобилът. Преди обед Жерар го бе проверил основно.

— Толкова се радвам, че те видях пак, Гийом… — каза той. — А с теб, стари приятелю, ми се иска да се срещаме по-често… Наоколо е такава пустота… Ония, с които имахме общи спомени, вече си отидоха.

— Скоро ще дойдем отново.

Старците се прегърнаха с онова леко вълнение, което напредналата възраст придава на всяко сбогуване. Морньоз гледаше приятеля си с възхищение.

— Стърчиш като Наполеонов гвардеец! — рече той. — Какъв ли герой щеше да излезе от теб през Средновековието… само да нахлузиш една рицарска броня…

— Не обичам побоищата… — отговори спокойно Фрамре. — Също и всичко, свързано с човешката смърт…

— Довиждане, мили Гийом — каза топло Морньоз. — Ти си ми почти като син. Идвай по-често да ни навестяваш… Фрамре, станал е як като тебе.

Жерар стисна отново ръката на Такра, маора^[1], който бе невъзмутим като каменно изваяние…

Автомобилът прекоси градчето и пое с доста голяма скорост по пътя. Морньоз бе добър шофьор — имаше остри очи, контролираше движенията си и никога не се разсейваше. Колата бе сякаш допълнение към цялото му същество, тъй добре се нагаждаше към машината целият му човешки инстинкт.

Докато пътуваше, той си мислеше ту за Фрамре, ту за Дьониз. Обичта му към неговия приятел бе покълнала, откак се помнеше. Сякаш я бе придобил още с раждането си. Грубоватият, силен като бик Фрамре беше простодушен, ала неочаквано проявяваше остроумие, а понякога ставаше дори лукав.

Не се бяха смразявали за нищо. Исполинът бе търпелив, Жерар — сантиментален, така че помежду им никога не бе имало от ония спречквания, които оставят горчилка в човешката душа.

Гийом бе с по-сложен нрав от баща си и не беше толкова миролюбив. Воден от ненаситното си любопитство, на двадесет и седем години вече бе прекосил четири континента. Той току разкриваше някоя своя изненадваща, та дори и загадъчна черта. Морньоз тъй и не бе успял да го разбере напълно, ала го обичаше не по-малко от баща му.

Колкото до Дьониз, тя бе неговата душа, неговият живот, в нея бе вложил цялата си нежност, всичкия си блян за красота. Съдбата се бе оказала малко сурова към Морньоз, любовта го бе връхлетяла за кратко, нито една от юношеските му мечти не се бе сбъднала и Дьониз му заменяше всички възможности, всички случайности и страсти, за които бе жадувал безплодно.

Колкото по-безсмислен му се струваше собственият му живот, толкова повече душата му се сливаше с душата на Дьониз. Постепенно всичко бе изгубило за него значението си, освен светлият й образ. Тя бе център на мечтите му, на въжделенията му; искаше му се да си остане завинаги при него — огромен страх го обхващаше вечер, като си помислеше, че все някога ще се появи някой мъж и ще му я грабне.

Денят бе хубав и светъл, автомобилът с лекота поглъщаше разстоянията. Не бяха минали и четиридесет минути, откак бе излязъл от двора на странноприемница „Гран Сент-Елоа“, а вече бе подминал село Кене, което бе на двадесет и шест километра оттам.

„До шест и половина ще се прибера!“ — каза си Морньоз.

Даде звуков сигнал, преди да навлезе в един завой, и отведнъж се разнесе гръм, колата се разтърси, подскочи, за малко не се преобърна…

Морньоз едва не излетя от седалката, стори му се, че ще се озове на пътя, ала се съвзе полегнал в спрялата кола — леко натъртен и замаян. Надигна се веднага, озърна се, постепенно започна да идва на себе си.

„Какво ли стана?“ — запита се учуден и стреснат.

Отвън колата изглеждаше непокътната. Жерар вдигна капака и незабавно си даде сметка, че моторът не е в ред. Въпреки това не можа да открие причината за злополуката. Особена миризма издаваше, че е имало взривно вещество, но къде? Как е било пъхнато вътре и кога? Защо взривът не е избухнал по-рано? Без съмнение това бе атентат.

— Но защо? Защо?… — възкликна той. — Та аз нямам врагове…

Огледа местността в очакване да зърне престъпника; в съзнанието му нахлуха объркани, тягостни мисли.

„Трябва да има причина… освен ако е дело на безумец. Но каква е причината? Да ме ограбят? Тук няма никой. Да ми попречат да продължа нататък?“

Непоносима тревога се загнезди в гърдите му; той повтори:

— Да ми попречат да продължа нататък… да ми попречат да се върна в Соколовия дом… Звучи налудничаво… но все пак!

Дълбоко в подсъзнанието му зрееха мрачните предчувствия, които се развихрят в мигове на напрежение. Неизменно се връщаше към единствената възможност: някой или някакви хора бяха решили да забавят завръщането му — следователно Дьониз бе застрашена. Най-вероятно възнамеряваха да оберат Соколовия дом: значи, девойката бе в опасност.

Може би само си внушаваше, ала сполетялата го умишлено предизвикана злополука съвсем не бе внушение…

— Трябва веднага да се прибера! — заекна той.

Думите увиснаха във въздуха. Ясно си представяше как онези нападат благородническия дом, как Дьониз тръпне от ужас, как нахълтват разбойниците и от гърдите му се изтръгна вик, изпълнен със страдание.

За няколко мига почти загуби разума си. После мислите му се проясниха и той си повтори, за да се стегне:

— Трябва да бъда хладнокръвен!

Най-напред се налагаше да открие превозно средство, а това средство можеше да бъде единствено автомобил: с конска кола щеше да пристигне в полунощ!

Отправи се към село Кене. То бе малко селце с около двеста-двеста и петдесет жители, странноприемницата му бе твърде прилична. Морньоз отиде първо там.

Пълният, четиридесетгодишен гостилничар играеше карти с двама мъже, единият от тях бе с почернено лице и навярно беше местният ковач.

Четиридесетгодишният мъж се изправи, когато се появи посетителят.

— Стана беля с автомобила ми — каза малко грубо Жерар.

Мъжът с почерненото лице вдигна глава.

— Сигурно в селото няма моторна кола? — продължи пътникът.

— Нито в селото, нито из околността — отговори гостилничарят. — Най-добре господинът да отиде до Шамронд. Само там може да се намери такова нещо… пък и знам ли!

Жерар поразмисли. С каруца щеше да пътува до Шамронд повече от час и половина, та дори близо два часа… Нищо друго обаче не му оставаше.

— Ще ми запрегнете ли бързо кола, за да отида до Шамронд? Ама конят да е свестен. Ще платя добре.

— Ще стане за десет минути и ще ви струва трийсет франка…

— Благодаря. Действайте. Някой би ли могъл да се погрижи за автомобила?

— Аз, господине — обади се ковачът, — разбирам от тия работи.

— Ще ви възнаградя богато, ако го докарате в селото.

— Разчитайте на мен.

— Разчитам на вас и ви благодаря.

Морньоз чак го втрисаше от нетърпение. Беше като загащен звяр; тревогата не му даваше мира… Конското трополене и подвикванията на мъжа, който подготвяше колата, изостряха тягостно мъката му.

Гостилничарят се появи и рече:

— Готово!

Жерар се хвърли към колата, старичка двуколка, която навярно за четвърт век бе избродила всички панаири из околностите. Конят беше дългокрак и се оказа пъргав. Някакво създание, подобно на кенгуру, с невероятно къси ръце и раздалечени, леко кървясали очи, изпълняваше ролята на кочияш.

— Няма да се мотаем — каза Жерар — и ще ви дам нещо отгоре.

— Крантата взима по петнайсет километра на час, гос’дине… има хъс и е жилава.

Добичето препусна напред. Човекът-кенгуру не го бе похвалил напразно: биваше си го. Въпреки това Морньоз имаше чувството, че стоят на място; единствено разумът му подсказваше, че нервите го лъжат.

— Чух, че господинът иска да наеме автомобил — каза мъжът-кенгуру, след като конят отхвърли една левга^[2]. — В Гран Сент-Елоа има един… Ама ако господинът познава нотариуса, неговият е по-добър.

Жерар познаваше нотариуса Корньовен от поне двадесет години. Той благодари на кочияша и отново се умисли. Беше се поуспокоил, но положението му се струваше все тъй трагично, освен това към всичко се добавяха и игрите на въображението, които ни нападат като призраци, щом се видим заплашени от съдбата. Почука по дървената седалка; усети, че се кръсти; дори отправи тайна молитва към Всевишния. Този мекосърдечен човек никога не се бе отричал напълно от вярата. Сегиз-тогиз тя го изпълваше и тогава светът сякаш се преобразяваше…

На моменти усещането за опасност изчезваше. Бедата с автомобила можеше да е само дело на противен шегаджия, каквито се срещат във всяко общество. След това обаче му хрумваше колко ли усилия са предшествали атентата — явно бе използвано твърде хитроумно устройство.

„Дали пък взривът не се е забавил съвсем случайно?“

Изреждаше в паметта си събития, които му се бяха стрували някога пагубни, а бяха приключили безобидно и дори благоприятно… Смелостта му се възвръщаше най-вече от това, че отново щеше да види Робер дьо Фрамре…

— Петнайсет километра! Опапа ги за петдесет и пет минути! — отбеляза победоносно мъжът-кенгуру, като си погледна часовника. — От сой е, господине!

Изгубиха петте спечелени минути в чакане пред една железопътна бариера. Двуколката пристигна в странноприемницата „Гран Сент-Елоа“ в осемнадесет часа и четиридесет и три минути.

Морньоз заплати курса, като добави отгоре и две сребърни петфранкови монети, които изпълниха мъжа-кенгуру с тих възторг, а после запита дали може да види съдържателя и Робер дьо Фрамре — те се появиха почти едновременно…

— Какво се е случило? — възкликна Робер с привидно сдържан тон, зад който нерядко скриваше дълбокото си вълнение.

Морньоз му обясни набързо, но ясно положението. Робер го изслуша, обзет от смут; току-що прибралият се Гийом стоеше зад него, а устните му леко потреперваха…

— Трябва ми кола, и то начаса! — заключи Морньоз. — Ако успея, ще взема колата на господин нотариуса Корньовен…

— Господин нотариусът не е в Шамронд… Замина вчера с автомобила — отвърна съдържателят.

— Ами вашата кола?

Произшествието бе притеснило стопанина и той се колебаеше. Жерар долови какво го тревожи:

— Няма защо да се безпокоите… Естествено, поемам всички разходи; знаете, че съм платежоспособен.

— Освен това аз също давам гаранция, заедно с господин Морньоз — обади се и Фрамре.

— Само по-бързо! — добави припряно Жерар.

Съдържателят се поклони и отиде да издаде нужните заповеди.

— Идваме с вас — заяви Гийом. — Ако се е случила беда, по-добре ще е да бъдем четирима. Нали, Такра?

Усмивката на Такра разкри зъби, остри като зъбите на дивото куче динго.

— Да не забравяме и оръжията… Предполагам, че всички имаме револвери, нали? — продължи младият мъж. — Такра винаги носи дългия си нож; аз имам бастун, който е същински боздуган; татко е с тоягата си. А вие, господин дьо Морньоз?

— С револвер съм.

— Можем да ви предложим автоматично отварящ се нож… с двойно подсигурена пружина…

 

 

Стопанинът се появи:

— Готово!

Колата чакаше пред външния вход. Жерар и Гийом пожелаха моторът да бъде прегледан основно.

— Здрава е — заяви стопанинът, — но не е много бърза. Освен това не бива да прегрява… Пазете я…

— Седем без десет!… — каза Фрамре. — Към десет ще бъдем при Соколовия дом.

— Много късно! — изстена Морньоз.

— Уви! — въздъхна Гийом.

Морньоз потегли. Тежката машина постепенно ускори ход и на излизане от града вдигнаха над тридесет и пет километра в час. Златният залез озаряваше пасбищата и посевите; целият простор струеше неведоми обещания, изпълваше го оная радостна тръпка, която вечно носи разочарование на хората, откакто мечтата се е смесила с непреодолимия действителен свят.

Никой не говореше. В душата на Гийом древният дух на любовта примесваше смътната си прелест с мрачни предчувствия. Мъката и страхът на Морньоз се поуталожиха, понеже най-сетне бе предприел нещо. Маорът се наслаждаваше на високата скорост и на приключението: макар да се бе обучавал в колежи и да говореше няколко езика, сърцето му бе почти недокоснато от цивилизацията; сред своите бе познат под името, дадено му от неговия род — Червения облак; беше съхранил гордостта на дедите си, а също тъй находчивостта, животински верния инстинкт и отличното зрение, с които се бяха отличавали те.

С Гийом го свързваше бойна дружба: двамата заедно се бяха сражавали срещу банда убийци, които бяха врагове и на маорите, и на белите; взаимно се бяха спасявали от невероятни опасности…

Хладнокръвието на Робер дьо Фрамре бе не по-малко от хладнокръвието на Такра; той бе оптимист по природа и макар да се опасяваше от най-лошото, просто не му се искаше да повярва.

Подминаха село Кене; автомобилът на Морньоз бе преместен до ковачницата; майсторът вдигна почернялата си ръка и викна:

— Не се бойте!… Няма да изчезне…

Съдържателят на гостилницата размаха шарен каскет.

Не им се случи нищо друго, достойно за внимание, само спираха на два пъти за кратко. Разговорът между пътуващите се състоеше от дълги паузи и кратки изречения — те бяха в плен на драма, каквато единствено човешките същества познават на нашата планета, вътрешно изживяна драма, чието развитие е предстоящо и чийто ужас се дължи на възможността да предвиждаме, дарила ни господство над света, ала и най-жестоки терзания…

Свечери се и меката прелест на здрача засили тревогите на Морньоз и на Гийом дьо Фрамре.

Младият мъж скръбно хвърляше взор към съзвездията, които тъй често бе наблюдавал по време на своите пътешествия: Орион, Лира, Касиопея, Херкулес, Коларя, Орела, а също и към ония най-бляскави звезди, които разцъфват първи при смрачаване и се стапят последни призори: Вега, Арктур, Ригел, Бетелгьоз, Козата, Алтаир^[3]…

Напомняха му светила, трепкащи над другото полукълбо — и най-вече Южния кръст, който нощем показваше пътя на Такра и на Гийом сред австралийските гори и савани…

— Вече е девет! — рече Робер дьо Фрамре. — Наближаваме.

Морньоз бе престанал да мисли за двигателя: изцеждаше го докрай. Машината гълташе разстоянията с рев, който сегиз-тогиз звучеше плачливо. Фаровете мятаха напред дългите си електрически светлини…

Изтече половин час: острите очи на Такра и на Гийом разпознаха кулата на Соколовия дом, автомобилът проникна в гората, която се бе разстлала по възвишенията, мина през теснината и навлезе в голямата алея на парка. Тя отвеждаше до решетеста порта, през която се отиваше право в двора.

— Най-после! — възкликна Морньоз.

Почти радостният му вик прерасна в стон: портата бе широко разтворена. Жерар искаше да вярва, че това се дължи на небрежност, ала му бе известно колко предпазлива и безупречна бе Катрин.

Колата спря и Жерар изскочи от нея, а другарите му незабавно го последваха. Втурна се подире им и петият спътник — сребристо-синкавото куче, което нададе протяжен вой и притича към една безжизнена купчина насред двора…

Гийом бе запалил електрическото си фенерче. Виолетов лъч освети жълтеникаво тяло — плосък, неподвижен кучешки труп.

— Ягуар! — извика Морньоз.

— Ягуар е мъртъв! — каза Гийом.

— А вратата на замъка е отворена!

За миг се вцепениха. Ужасът сграбчи Жерар с вълча хватка, студ го прониза до мозъка на костите.

Гийом вече се изкачваше по стълбите едновременно с Такра. Морньоз се присъедини към тях.

Огледаха набързо приземния етаж и горните два: в стаите нищо не бе пипано; нямаше никакви следи от разбойниците, не личеше да е извършен обир. Като се изключат насилените врати, единствен знак, и то твърде противоречив, за състоялата се драма, бе натъпканата със злато кесия, която би следвало да се намира в писалището на Морньоз, а бе поставена върху масата в приемната…

След като приключиха с претърсването, Гийом заяви:

— Няма съмнение… Дъщеря ви е отвлечена. И онези, които са я отвлекли, не са крадци.

— Следователно почти сигурно е, че животът й не е застрашен — допълни Робер дьо Фрамре, който се стремеше да успокои приятеля си, а не забелязваше, че Гийом е не по-малко потресен от Морньоз…

Младият мъж се движеше като в треска; сърцето му биеше до пръсване, ала природата го бе надарила с издръжлива кръвоносна система, която помага на хората да запазят трезв разсъдъка си и непоколебима волята си дори при най-страшно бедствие.

Морньоз започваше да се отпуска. След като бе изразходвал толкова много нервна енергия, той беше на път почти да припадне.

Робер дьо Фрамре го прегърна и го отведе до едно кресло.

— Трябва да ги преследваме — продължи Гийом. — Засега догадките няма да ни отведат доникъде… Времето ни е скъпо: за щастие инстинктът може да ни поведе… и то безпогрешно.

Той се обърна към Морньоз:

— Бихте ли ми дали някаква дреха на вашата дъщеря?

— Да — промълви Жерар, понечи да се изправи и залитна. — Горе… в стаята й…

Лицето на Гийом поаленя; за миг изпита смущението, което го бе споходило заранта при вида на разпилените коси на Дьониз. Въпреки това не се поколеба, изтича по стълбите, влезе в стаята на Дьониз, постоя малко, обзет от мъчителен възторг, вдишвайки нежното ухание, което се носеше вътре като полъх от чистата й душа, сграбчи една рокля, целуна я страстно и слезе обратно.

— Нептун!

Сребристото куче притича към господаря си.

— Внимавай, Нептун! Ще търсим диря.

Кучето бе чувало тия думи поне сто пъти и ги свързваше с нещо съвсем определено: и на Такра, и на него те навяваха спомена за безкрайните преследвания на убийците сред храсталаци и гори.

То внимателно подуши роклята; като че ли подлагаше на мъдър и безпогрешен анализ тънкия мирис, който се излъчваше от нея.

— Сега — напред!

Нептун затърси следата. Тя криволичеше из целия дом. Кучето понечи да се изкачи към горните етажи.

— Не!… — рече Гийом. — Не…

Нептун сякаш го разбра. Поколеба се минута-две, сетне се спусна по стълбата, която водеше към подземието.

Морньоз усещаше нов прилив на сили. Той се включи в лова. Щом стигнаха до подножието на извитите стъпала и съзря отворената, явно разбита врата на първото подземие, пред очите му просветна.

Дали пък Катрин не е знаела за тайния изход?

Пламенна надежда изпълни сърцето му.