Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (8)

VIII

Вече шест седмици Дьониз бе пленница в замъка — по-точно във второто обиталище на Сагран, наречено Замъкът на Червените вълци.

Отнасяха се извънредно добре с нея, нещо повече — всички прислужници, мъже и жени, й засвидетелстваха най-дълбоко уважение. Нищо не спъваше свободата на действията и придвижванията й в границите на имението, което бе обширно, с пасища, пшенични и ръжени посеви, овощни градини, напомнящи по размери същински паркове, с многобройни водоизточници, с дъбови, букови и габърови гори.

След дълги дни, прекарани в буйна съпротива и отчаяние, подир които изпадна в пълно униние, тя все пак посвикна — без да се примири — със съдбата си. Привикването бе мъчително, сегиз-тогиз я обземаха бунтовнически настроения, а също и ония пристъпи на безумна надежда, които дават на затворниците сили за живот.

От прислугата не можеше да се изкопчи никакво сведение. Явно всички тия хора бяха родени в имението и още дедите им се бяха грижили за маркизите с херцогска титла дьо Сагран. Бяха яки мъже и жени с малко диви, но не грозни черти, с пламенни очи и гъвкава походка, поради която приличаха на едри хищници.

Единственото, което Дьониз бе успяла да научи, беше фактът, че е пленница на маркиз дьо Сагран, който живеел в друг замък, обкръжен от друго имение. Не пребивавал постоянно там, често се завръщал в родовото си обиталище.

Дьониз направи три-четири пъти опит за бягство заедно с Катрин, която не бе тъй склонна да се примирява и в изблици на ярост ругаеше всеки, който се приближи до нея. Нито мъжете, нито жените й отговаряха, само се отдалечаваха мълчаливо, от което прислужницата ту се вбесяваше още повече, ту се дивеше и маеше.

Бягствата се организираха от Катрин. По нюх и хитрост тя не отстъпваше на кой да е дивак, ала хората на Сагран разгадаваха замислите й. Всеки път, щом бегълките се приближаваха до границата на водите, полята и горите, принадлежащи на имението, съзираха пред себе си двама-трима мрачни мъжаги, които ги връщаха в замъка…

 

 

В една септемврийска утрин двете бяха застанали на брега на едно мочурище, през което се бяха опитали да преминат веднъж, за да се измъкнат. Лодката, с която се бяха добрали до отсрещния бряг, бе все още на мястото си. Дьониз я гледаше скръбно и мълвеше:

— Дали ще можем някога да напуснем това проклето място? Какво искат от мен? Ах, Катрин, не издържам вече!

Катрин я слушаше със странно изражение. От няколко дни тя въобще се държеше особено. Приличаше на звяр, надушил дивеч.

— Не сме изоставени! — рече тя. — Онези, които ви обичат, госпожице, никога не са преставали да ни издирват… и ми се струва, че…

Тя се спря, озърна се наоколо с блеснал поглед…

— Според теб възможно ли е да ни открият? — попита Дьониз.

— Напълно възможно… Ако не се боях, че ще ви внуша измамна надежда… бих казала дори…

Тя млъкна внезапно и лицето й стана непроницаемо.

— О, говорете, Катрин!… Толкова се нуждая от мъничко вяра.

— Е, бих казала, че вече са близо! — отрони Катрин.

Млъкнаха. Катрин оглеждаше внимателно околността. Погледът й се съсредоточи върху нещо, тя трепна и затули с ръка устата си, за да не извика.

 

 

Изминаха два дена, без някакво събитие да смути вялото, безбурно съществувание на пленниците.

На третия ден сутринта те бяха поседнали да починат близо до едно място, където исполинът Жаверн ги бе спасил веднъж от нападение на глиган.

Катрин съзря кафява ръка, която се подаде изпод един гъст храст…

От разстояние ръката навярно се сливаше с тъмните листа на храста и с един повехнал стрък папрат — ала Катрин бе съвсем близо и я виждаше отлично…

— Вижте, миличка… отляво, под храста — прошепна тя.

Дьониз пребледня страшно и се разтрепери: тя също бе различила ръката.

Тогава Катрин промълви:

— Виждаме!…

Ръката се повдигна и откри сивкав хартиен плик, полускрит под папратта…

Катрин се изправи бавно и пристъпи към храста; чу ясно нисък глас, който изрече следните думи:

— Аз съм, Такра… утре в десет сутринта елате на брега на мочурището, там, където останахте дълго вчера… Ще можете ли?

— Струва ми се, че ще можем…

— Добре… Не гледайте към мен… Те подозират, че става нещо… отивам си… Престорете се, че се спъвате, за да вдигнете писмото… до утре…

Листата и клонките изшумоляха леко… Катрин си изкриви крака и като че за малко щеше да падне. Само за миг писмото изчезна под дрехата й…

Когато се върна при Дьониз, мургавото й лице бе станало пепеляво. Колкото и остър да бе слухът на девойката, тя не беше съвсем сигурна дали е чула някакъв шепот. Беше безкрайно развълнувана.

— Е, Катрин?

— Там беше…

— Кой?

— Приятелят на господин дьо Фрамре, господин Такра.

Безумна радост изпълни гръдта на Дьониз.

— Разговаряхте ли с него?

— Да.

— Той какво каза?

— Че утре заран в десет трябва да сме на брега на мочура, където се спряхме вчера.

— О, Катрин, Катрин! — въздъхна Дьониз. — Дали наистина си разбрала правилно…

— Няма грешка, миличка… Пък и нося тук писмо… там ще е обяснено…

Дьониз бе обзета от пламенно нетърпение:

— Дай ми го.

— Не сега… Следят ни. Нека да се върнем във фермата.

— Далече е, Катрин… По-добре да отидем до онази колибка, където се спряхме веднъж да се скрием от дъжда.

— Да се опитаме…

Поеха през едно пасбище, прорязано от широки разорани и незасети ивици, и стигнаха до дъбова горичка, сред която се намираше колибата. Беше необитаема и вратата зееше полуотворена.

Дьониз се промъкна първа: след като се озърна бързо наоколо, Катрин също влезе вътре. Скрити зад вратата, двете останаха да слухтят известно време, после Катрин извади писмото.

Прочетоха следното: „Ние бдим. Ако не ни открият, утре в десет сутринта ще бъдем на мястото, където се спряхте вчера, на брега на мочурището. Не се съмнявайте в дълбоката преданост на Такра и на Гийом дьо Фрамре.“

— Господи! Господи!… — възкликна Катрин и сключи ръце.

От устните й бързо се отрониха молитвени слова.

— Трябва да изгорим писмото — каза Катрин.

Дьониз хвърли продължителен поглед върху този крехък символ на човешкото общуване. Тия няколко реда представляваха възстановената връзка между нея и света, от който я бяха откъснали. Тя докосна листчето с устни и го подаде на Катрин.

Катрин измъкна кибритена клечка, малкото пламъче разцъфна и на Дьониз й се стори, че изгарят живо същество…

Замълчаха.

Накрая девойката промълви:

— Какво смятат да правят, Катрин?… Боя се за тях.

— Те знаят — отговори Катрин. — Господин Гийом е бил из ония дивашки земи… а господин Такра е по-хитър и от вълк.

После се прибраха да вечерят.

 

 

На другата сутрин закусиха рано и излязоха. Една старица им рече:

— Трябва да внимавате… май преди пладне ще има буря.

— Но небето е съвсем синьо! — възрази Дьониз.

— Вие не сте се учили от насекомите и птиците… Инак щяхте да знаете, че облаци ще придойдат откъм запад! — заяви старата жена.

Тя се усмихна дружелюбно, докато Дьониз слизаше по стълбите.

— Да вървим полека — каза Катрин. — Имаме време. Не бива да подраняваме или да окъсняваме, пък е добре да изглежда, че се разхождаме.

Когато стигнаха до блатото, беше десет часът. Мястото сякаш бе пусто… Прошумоляха растения, сред тръстиките се мярна носът на лодка. Кръвта на девойката запулсира буйно в жилите й и тя съзря светлия образ на Гийом и тъмното лице на маора…

С няколко загребвания лодката доближи пристана.

— Бързо!… — възкликна Гийом. — След миг ще съобщят за нас. Не бива да губим нито минута.

Тръпнещите Дьониз и Катрин скоро се озоваха в лодката. Такава радост изпълваше сърцата им, че дори грубоватата прислужница отначало не бе в състояние да изрече нито дума.

— Как е възможно? — избликна най-сетне вълнението на Дьониз. — Как сторихте това чудо — да ни откриете и да ни се притечете на помощ?

— Късмет… — отговори Гийом. — Освен това с мен е Такра!

Гръмовни възгласи и пронизителни изсвирвания го прекъснаха:

— Враговете вече ни преследват!

Гийом и маорът напрегнаха мишци и лодката полетя напред с всичката скорост, която бе възможна при тежката й конструкция. Преминаха през нещо като мъничък архипелаг и тъкмо когато излязоха от него, Катрин изръмжа:

— Ладия!

Такра и Гийом се обърнаха.

Дьониз се надигна: между две островчета, изпод провисналите клони, бе изскочила друга лодка, по-лека и по-подвижна от лодката на бегълците. Листата пречеха да се види лицето на оня, който я караше… отведнъж очите на маора се озариха от усмивка.

— Ол райт!… — рече той. — Този е наш… един бракониер.

В продължение на няколко минути двете лодки се движиха заедно; в далечината се мярна нов, по-голям плавателен съд, в който като че ли имаше шестима души…

— Ще се отправим бързо към брега — поясни Такра, — за да изпреварим преследвачите и да излезем от езерото…

Лодката с потерята вече се задаваше по един пролив; шестимата мъже в нея гребяха с все сили, ала не можеха да постигнат същата скорост като Фрамре и маора…

— Великанът е с тях! — обади се Катрин.

Тъмните очи на Такра стрелнаха Гийом и прислужницата разбра смисъла на тоя таен знак. Четвърт час тяхната лодка цепеше безмълвно зеленикавата вода.

Скоро се доближиха до брега и стигнаха до пристан. Бегълците слязоха бързо.

— Имаме петнайсет минути преднина — заяви маорът.

Прекосиха една сива безплодна местност, през която Катрин и Дьониз бяха минали в деня на първото си бягство и която бе осеяна тук-там с по няколко стари дъба. Също както и тогава под стъпките им изскачаха диви зайци, яребици се криеха из прораслите с изтравниче площи, ята скорци излитаха от блатата.

Дьониз си спомни за реката с големите скали.

Пътят, по който се движеха, бе различен от оня, който бе останал в паметта на Дьониз, и когато се добраха до реката, тя й се стори тясна и дълбока. Отгоре имаше паянтов мост, по който преминаха само за миг.

— Задават се! — изръмжа Катрин.

Дьониз се обърна назад. Видя на по-малко от петстотин метра двама мъже, които наближаваха тичешком — единият бе великанът Жаверн.

Бракониерът каза:

— През скалите има два прохода… Те ще минат през левия, който води към клисурата. Ако ни изпреварят, ще се отбраняват в клисурата, докато пристигнат подкрепления…

— Знам и двата прохода — каза тихо маорът.

След като се промъкнаха през скалите, бегълците се озоваха пред тесен проход, където двама души спокойно можеха да спрат неколцина нападатели.

— Още ги няма!… — промълви маорът. — Значи ще се доберем до клисурата преди тях… Може би си струва първо да се опитаме да ги спрем тук?…

Двамата мъже избраха удобни места, така че да бъдат полускрити зад издатини, и зачакаха. Очакването им трая кратко. Ето че се появи великанът Жаверн, следван от друг човек — набит и як…

Те се изненадаха, като видяха Гийом и Такра; великанът се доближи до прохода, изправи се с целия си огромен ръст и избоботи:

— Сторете ни път!

Гийом неволно се възхити от великолепното му телосложение и от могъщите му крайници.

— Пътят е само за двама! — отвърна невъзмутимо маорът.

Въоръжени с дъбови тояги, двамата Жаверн пристъпиха напред.

— Ще си послужим с оръжие само ако вие настоявате.

— Няма да използваме ножове, ками, брадви, нито пък огнестрелно оръжие… — отговори исполинът. — Освен ако вие започнете първи!…

— Добре!

Фрамре и маорът също завъртяха тоягите си. Великанът замахна пръв. Ударът му срещна само празно пространство. Наложи му се да отскочи назад, за да избегне ответния удар на Гийом. В същия миг отбранителната хватка на маора за малко не изтръгна сопата от ръцете на втория нападател.

— Аах!… — възкликна исполинът. — Криете се зад скалата.

— Тя пази и вас!… — отвърна Гийом.

Двамата бяха нетърпеливи и горди със силата си, бяха вперили очи един в друг.

— Няма да посмеете да се биете на открито! — изхили се Жаверн.

Гийом бе издънка на храбър и войнствен род и дивото желание да се сражава го изпълваше ведно с младежкия жар… Преди маорът да успее да го възпре, той се хвърли напред. Исполинът и неговият другар отстъпиха и така четиримата мъже се озоваха едни срещу други сред равното пространство. По безмълвно споразумение си дадоха кратка почивка, сетне тоягите се вдигнаха… За оня, който умее да си служи с тояга, тя е опасно оръжие. Още от първите схватки пролича, че и четиримата го владееха чудесно, ала уменията им се различаваха Двамата Жаверн се биеха по правилата на една отминала епоха: навярно тъй са се сражавали майсторите в тоя вид бой през Средновековието или когато крал е бил Луи XIV. Маорът съчетаваше вещината на дивака с онази, която бе придобил от някакъв британски сержант, колонист в Нова Зеландия. Талантът на Гийом бе развит от парижките специалисти… Първият сблъсък бе силен, ала в него пролича и предпазливост. Бойците осъзнаха, че и четиримата си ги бива…

И ето че великанът, доверявайки се на силата си, заописва страховити осморки. Гийом избягна част от тях, отклони няколко. Селякът се спусна към него, той се отдръпна вляво и му нанесе страничен удар, който бе успешен само донякъде… Ала веднага премина в нападение, и то тъй стремително, че на едрия Жаверн му се наложи да отстъпи. Последваха широки ответни удари, които Гийом отклони и цапардоса противника си по бедрото. Вече взимаше връх… Жаверн се опита да го повали, като замахна, уловил тоягата с две ръце — така би могъл да събори и бик; срещна само празно пространство и в устрема си за малко не се сгромоляса. Гийом го остави да отмине, като само го докосна по главата, без да му причини болка.

Жаверн се изправи, пребледнял от унижението.

— Вие ме щадите!… — рече той глухо.

 

 

Маорът водеше боя по различен начин.

Той оставяше противника си да се изсилва, изтощаваше го, като отразяваше ударите му, залъгваше го и се отдръпваше. Врагът обаче не се изморяваше, яростта и бързината му налагаха на Такра да използва всичката си ловкост… За миг маорът сякаш бе изправен пред голяма опасност: сопата на втория Жаверн като че бе навсякъде около него… Такра отскочи встрани, отби гъвкаво и точно поредния удар и обезоръжи съперника си, като го цапардоса по китката…

В същия миг великанът хвърли тоягата си и възкликна горчиво:

— Няма да се бия повече с вас… но съм длъжен да мина…

Той направи див опит да смаже Гийом. Двамата едри мъже се сблъскаха; това бе стълкновение между първични сили, между два страховити горски звяра. Такра и другият Жаверн неволно се спряха, завладени от зрелището… Дълго не можеше да се разбере кой надделява; явно беше, че силите им са равни… Виждаше се как мишците им се издуват, как торсовете им се изпъват или огъват, как ръцете се сгърчват в натиск или в отбрана. Три пъти Жаверн повдигна Гийом, три пъти Гийом повдигна от земята невероятния си противник… Най-сетне исполинът от селските земи се напрегна докрай и вложи всичко от себе си. Лицето му посиня, скулите му изпъкнаха като възли… Гийом залитна. Такра понечи да се хвърли, за да му помогне… Ала ето че Фрамре се изправи и със светкавична хватка използва напора на противника си, за да го победи… Жак Жаверн се строполи тежко и главата му се удари в скалата тъй лошо, че остана да лежи зашеметен…

Такра вече нападаше. Схватката трая само миг. Един удар по главата просна втория Жаверн до първия. Маорът никога не забравяше да вземе въже при подобни премеждия и само за миг победените бяха завързани здраво.

— Сега да побързаме! Там сме скрили лодките.

— И сме ги скрили добре! — забеляза бракониерът. — Само че се налага да минем през едно подземно езеро… Ама аз познавам пещерите там още от дете… Трябва обаче да бързаме, за да не ни пресекат пътя…

Мъжете и жените ускориха крачка…

— Ето тук! — извика най-сетне Вокер.

Три минути по-късно последва нов вик:

— Това са лодките… Да се качваме! Те ще ни настигнат!