Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (6)

VI

Морньоз, двамата Фрамре, Такра и детективът продължиха своите издирвания: разследването се водеше от Гийом и от маора.

Младият мъж на няколко пъти посети замъка Терноар. Пазачът го посрещаше все по-любезно и Гийом успя да разгледа всичко, което го интересуваше. Такра бродеше из гори и поля и следеше потайните пътувания на скитниците и съмнителните лица. Детективът действаше за получаването на информация по съдебен ред.

Гийом и Такра неведнъж посетиха Шамронд, отскочиха и до съседната област.

Една вечер Гийом каза на Морньоз:

— Като че ли се натъкнахме на диря… Трябва обаче да ви призная, че не сме открили никаква явна следа от отвличането… Такра изследва всичко. Сега е запознат с навиците на подозрителните мъже и жени на две левги околовръст. Всичко, което засякохме, ни отвежда към две причини… едната е стара, другата — съвременна.

Морньоз го слушаше жадно:

— Една стара… и една съвременна причина?

— Първата е родова… втората би трябвало да ни открие човека, който се е разпоредил да бъде извършено отвличането…

В очите на Морньоз се бе появил почти хищен блясък.

— Кой е? — възкликна той, като стисна юмруци.

Бе вечер; през отворения прозорец се носеше сладкото ухание на окосеното сено; звездата Алдебаран^[1] трепкаше върху небесния свод като рубин.

— По-добре е засега да не знаете… — рече Гийом. — Все пак опасно е, може да изгубите хладнокръвие… пък и забележете, нищо не е съвсем сигурно. Хипотезата ми се гради върху предположения, ала е единствената, която обстоятелствата ми подсказват в настоящия миг… Дайте ни още малко време!

— Тъй да бъде! — съгласи се Морньоз с примирение, от което лицето му сякаш помръкна. — Ах! Защо пробудихте надеждата у мен?

— Защото двамата с Такра ще отсъстваме известно време.

— Ами аз? — възкликна гневно Морньоз.

— Ще поживеем малко като горски следотърсачи… — поясни Гийом. — Вие надали ще издържите такъв живот… Освен това нас не ни познават… а вас са ви следили близо осемнайсет години и няма начин да не съобщят за появата ви… Следователно намесата ви би могла да осуети нашето начинание…

— Уви, прав сте! — изстена Морньоз.

 

 

Три дни по-късно Гийом дьо Фрамре и Такра заедно с Нептун се придвижваха през известната от историята гора Сагран, наричана от местните жители Гората на Червените вълци, където оцелелите от жакерията^[2] се сражавали тъй упорито срещу воините на херцог дьо Монтраг, че били необходими десет години, за да прекършат съпротивата им.

Наближаваше здрач; огненото слънце озаряваше клоните; Гийом промълви малко уморено:

— Двете не са минавали през тази местност.

— Не! — заяви твърдо Такра.

Бяха пребродили гори, равнини, хълмове и села, дори бяха се промъкнали в замъка Сагран — денем под прикритието, че са се заблудили, а нощем крадешком… Тъй и не бяха успели да видят маркиз дьо Сагран.

— Следата ни не е много сигурна! — забеляза Гийом.

— Тук не можем да я уловим… Но според мен не грешите!… — отвърна маорът с плътния си глас.

Внезапно бранището се огласи от шум; отекна тропот на конски копита и скоро по пътя се зададоха четирима конници.

Първият бе изпреварил доста останалите, които очевидно бяха слуги.

Беше на около петдесет години, лицето му издаваше необуздан характер, имаше остър нос, изпъкнали скули, очи, в които се преливаха синьозелени и топазени оттенъци и от които струяха пламенна жизненост и своеобразно злобно високомерие.

— Вероятно това е маркизът — промълви Гийом.

— Сега ще разберем.

Такра тихо насъска кучето Нептун, което държеше за нашийника. Когато конниците се приближиха, пусна животното и то изскочи на пътя, спусна се към коня с яростен лай. Конят се изправи на задните си крака, а маорът извика гръмко:

— Тук, Нептун!

Нептун се подчини.

— Извинете се! — прошепна Такра.

Гийом се изправи с целия си висок ръст край пътя; младият мъж възкликна високо:

— Господине, молим да ни простите…

Ездачът спря коня; пламтящите му очи се впиха в натрапника; той изръмжа:

— Няма нищо… не знаете ли, че в тази част на гората не се допускат външни хора?

— Не ми беше известно — отговори Гийом.

— Сега вече знаете…

— Не съвсем, господине… Единствен собственикът на гората…

— Тя е моя.

Такра също се появи; външността му явно порази конника дори повече от мъжествената осанка на Гийом.

— В такъв случай, господине, вие трябва да сте маркиз дьо Сагран?

— Очевидно! — подметна пренебрежително ездачът.

— Повторно моля за извинение — добави младият мъж.

— Тази местност е опасна! — каза маркизът. — Има заложени капани… Препоръчвам ви да излезете от гората на пътя.

Двамата мъже размениха поклони и конниците изчезнаха под високите корони на дърветата.

— Е, Такра? — попита Гийом.

— Този човек е способен на всякакви насилия — отвърна маорът. — Единствено смъртта би могла да сломи волята му.

Гийом кимна и се замисли.

— Как да се уверим?… — промълви най-сетне той. — Нямаме никакви сигурни доказателства.

— Врагът винаги може да изрови оръжието изпод земята! — отрони бавно Такра.

— Имате предвид граф дьо Моран ли?

— Да.

— Тия родови пререкания вече не стигат до крайности, както е било навремето.

— Вярвам на онази стара жена…

Бяха поели по пътя, както ги бе посъветвал дьо Сагран. Червеностволите букове, могъщите дъбове и възхитителните брястове помнеха владичеството на поколения маркизи, както Франция помни властта на своите крале.

 

 

Подир затворената за външни посетители част на гората идеше и част, през която можеха да минават пътници.

Между двете гори се простираше равнинна местност — като остров между дърветата, — където имаше село, житни посеви и пасища, а след тях отново се простираха залесени земи.

Минаха часове. Гийом и Такра бяха напуснали имението на Саграновия род по един страничен път. Спряха край схлупена къщурка: стара жена с испански профил се мярна в сумрака на входа и втренчи вълчите си очи в двамата мъже.

Обърна се към Такра и гласът й трепна, когато го запита:

— Видяхте ли оня разбойник?

Омраза струеше от нея, както ручей избива от скала. На Такра му бе известно, че маркизът бе вкарал в затвора сина на старицата.

— По дърветата са висели стотици избесени хора!… — рече тя. — В ушите ми още звънти гласът на моя прадядо… Той е бил на петдесет години, когато се вдигнала Революцията!… Сагран са избивали народа, все едно избивали вълци и елени… Сърцето и душата на маркиза са като сърцата и душите на ония чудовища… И той ще отиде при тях — в ада…

Такра и Гийом я изслушаха търпеливо. Маорът запита:

— Родът Моран е бил настроен срещу тях… но дали графът е наследил тяхната злоба?

Смехът на старицата прозвуча като кучешки лай:

— Злоба на пес, вълча злоба…

— А дали е възможно човек да се срещне с графа?

Зениците на жената се разшириха:

— Ама да не би да имате зъб на Сагран?

— Може би! — отговори уклончиво Такра.

Старицата, която си изкарваше прехраната със събиране на дърва, примигна:

— Не обича много странниците, хич даже… Ще ме прощавате, ама чуйте от мен един съвет… Дайте му да разбере, че сте против маркиза. Чакайте… ще ви заведа… ако не знаете пътя.

— Не го познаваме добре.

Старицата пое с тях; стъпваше живо — същински горски звяр. За половин час се добраха до старинна алея, обрамчена от брястове, в дъното на която се виждаше обширна морава и замък в ренесансов стил.

— Изкачете се до голямата порта… Има един стар вратар… Още дядо му е пазил входа на замъка…

Тя се взря алчно, прикривайки радостта си, в сребърната монета, която Фрамре й подаде.

— Ще се разберете с графа… Всички от рода Моран са щедри хора.

Двамата спътници се отправиха към замъка. Залаяха кучета.

Надникна старец с посивяла златиста коса, а Гийом забеляза на моравата гъвкава висока девойка, руса като Дьониз; тя галеше дог. На фона на изумрудената трева приличаше на сребристо изваяние; цялата искреше с приказно изящество. Всяко чудно име от рицарски роман би й подхождало. Сякаш бе изникнала от недрата на ония непроницаеми времена, когато подобните ней са се възправяли като феи всред коравите мъже.

Часът, мястото и вечерното зарево подсилваха чародейството.

Гийом и Такра се поклониха. Тя им кимна — гордо и кротко.

— Какво ще обичат господата? — запита вратарят.

— Бихме искали да разговаряме с господин дьо Моран.

Старецът им хвърли подозрителен поглед, измери ги от глава до пети, сетне взорът му се зарея над тях.

— Познати ли сте на господин графа? — запита той със строг глас.

— Не, ние сме пътници.

— За кого да съобщя?

Гийом извади портфейла си и измъкна от него визитна картичка… Старецът прочете името му с пренебрежение.

— Добре…

Той въведе посетителите в малък салон, обзаведен като манастирска приемна — с корави и ръбести дървени седалки. Гийом изобщо не забеляза това; в очите му още блуждаеше ослепително прекрасният образ на младата владетелка на замъка.

— Господин графът ви очаква — каза появилият се отново нелюбезен старец.

„Дали господарят ще бъде като слугата?“ — запита се Гийом.

Графът беше над петдесетгодишен, с обжарено, обветрено, почти черно лице на стар ловджия, с корава, щръкнала брадичка и къдрава коса, с очи на свикнал да кръстосва горите мъж, от които бликаха морави пламъци.

Изгледа Гийом и Такра, както би огледал някакъв космат или пернат дивеч.

— На какво дължа честта, която ми оказвате с вашето посещение?… — запита той малко язвително. — Струва ми се, че не сме се срещали.

— Не — отговори смутено Гийом.

— Въпреки това желаете да разговаряме?… Надявам се, никой от моите служители не ви е причинил неприятности в скромното ми имение…

— Не… ни най-малко. Дори се притеснявам, задето си позволих да ви безпокоя.

Графът се усмихна почти приветливо:

— Предполагам, че имате някаква цел, нали?

— Целта ми е съвсем определена… ала ви засяга само косвено.

Той се поколеба и най-сетне изрече:

— Бих желал да получа от вас някои сведения за маркиз дьо Сагран.

— Тъй ли било! — възкликна благородникът… — Навярно са ви казали, че родовете Сагран и Моран враждуват… Това обаче е недостатъчно, за да говоря срещу моя съсед с непознати, без да имам някакви основания. Какви са вашите основания?

По лицето на Гийом се изписа объркване.

— Това е тайна — рече най-сетне той.

Моран се разсмя:

— За вас подобна тайна може да бъде отлично основание… Но за мен?…

Погледите на двамата мъже се срещнаха в упор.

— Господине — подзе Гийом, — бих ви се доверил, ако…

Той се изчерви, а графът отново се усмихна.

— Ако ви дам дума да не издавам онова, което ще ми кажете? — подметна той след кратка пауза. — Ще ви я дам спокойно и не вярвам някой от моя род да е изменил някога на дадената дума… При това не държа да бъдете съвсем точен… говорете без имена и без да намесвате най-близките засегнати хора…

Любопитството му се бе пробудило; същевременно снажният посетител бе започнал да печели симпатиите му.

Гийом изложи кратко и без да споменава имена случая с отвличането на Дьониз, като съобщи отделни подробности от разследването, което извършваха заедно с Такра. Моран без съмнение обичаше тайнствените премеждия и го слушаше най-внимателно.

— Накратко — каза той, когато Гийом свърши — вие смятате, че маркизът и носител на херцогска титла може да е изиграл някаква роля в тази история… Основанията ви не са ми съвсем ясни. Уверен съм обаче, че в случай на нужда той не би се поколебал. Тъй или иначе, готов съм да отговарям на въпросите ви при едно условие — да не упоменавате пред никого онова, което ще ви съобщя…

— Кълна се в това — заяви разпалено Гийом, — а на дискретността на моя спътник може да разчитате не по-малко.

Графът хвърли любопитен поглед към маора и кимна. Такра обаче каза:

— Не е нужно и аз да слушам.

— Имам ви доверие! — рече учтиво Моран.

Неволната симпатия, която графът бе започнал да изпитва към Гийом, се бе затвърдила, докато бе слушал неговия разказ, и бе подсилена от мисълта, че в крайна сметка маркизът и носител на херцогска титла дьо Сагран може да пострада.

— Вече е доста късно… — каза благородникът. — Къде сте отседнали?

— В странноприемница „Сен-Жорж“, в село Виме-Фонтен.

— Десет километра! По-добре останете да вечеряте с нас…

Младият човек промълви:

— Но…

Ала графът вече бе позвънил и каза на появилия се прислужник:

— Нека на масата да има прибори за още двама…

Сетне добави с усмивка:

— Уверявам ви, че имам да ви казвам много неща и те навярно ще ви бъдат интересни. Всъщност бих проявил интерес към вашето премеждие… ако то е пряко свързано с маркиза. Разбудихте в мен паметта на ония, които са се сражавали срещу зловещия му род.

Десет минути по-късно графът представи гостите си на госпожица Гилен дьо Моран. Загадъчната й привлекателност сега изпъкваше дори по-ясно, отколкото навън, оттенъкът на кожата й бе същински блян от далечното минало; изящните като листенца на цвете клепки, дългите й ресници и синьозелените очи сякаш бяха частица от вечна човешка легенда.

Гийом я наблюдаваше не без вълнение. Между възхитителната девойка и Дьониз дьо Морньоз като че имаше някаква смътна и все пак неоспорима прилика.

Докато вечеряха, тя се държеше малко особено, доста сдържано. Неземният й взор не диреше нито Гийом, нито Такра — и все пак те имаха чувството, че очите й виждат всичко и нищо не пропускат. Приказваше малко, със звънтящ гласец, подобен на кристално стъкло, умито от бистра речна вода.

От своя страна графът поддържаше най-приветлив разговор с гостите и ги изслушваше внимателно. Хранеше се обилно с апетит, наследен от славните времена на старите благородници.

— Гилен и аз — рече той в мига, когато икономът поднесе шунка от глиган — не сме рожби на нашия век… нито дори на времената, когато са властвали Луи XIV или Анри IV. Ние принадлежим на Средновековието… също както и нашият противен съсед…

Той хвърли бегъл поглед към Такра и рече:

— Нали са тежки тия времена за хората, които не могат вече да живеят, както са свикнали?

— Да — въздъхна Такра. — Дедите ми са водили суров живот, ала, струва ми се, бих го предпочел пред живота в този свят, сред който всички сякаш се движим, завързани с верига…

— Впрочем — промълви графът — дали животът някога е бил тъй жесток, както ни учи историята? Съмнявам се. Мисля, че немалко закони и обичаи, които днес ни изглеждат груби, някога са били твърде смекчени от безгрижието и кротостта на хората. Нима можем да си представим по-жестоко робство от онова, на което сега по принцип са обречени всички младежи — имам предвид робството на военщината? Страшно е в крайна сметка човек да погуби по такъв жалък начин три години от съществуването си в разцвета на своята младост… Цивилизацията се плаща. Скоро ще се плати още по-скъпо… Тия въоръжени народи ще се впуснат във война, която по ужасите си ще надмине всички други досега!…

Икономът предлагаше глиганското месо с лека усмивка. Беше около петдесетгодишен мъж с лице на калмик^[3], малко напомняше Клемансо^[4].

— Жак е съгласен с мен! — заяви дружелюбно графът.

— Ще бъде все едно краят на света!… — позволи си да продума прислужникът. — Предсказано е… Звярът^[5] ще дойде от изток^[6]… ще превземе земите на скитите^[7]… огън ще изгори дори пустините… хората ще гинат като скакалци и нови чудовища ще дебнат в морските дълбини… Ще има нови, жестоки мъки…

Старият човек говореше със злокобен глас; сътрапезниците потръпнаха леко от ужас.

— И все пак… — рече Гийом. — Какво да се прави? Нима за един Галилей е възможно да не открие закона за земното притегляне? Редно ли е Лавоазие да погуби своя гений… или Фарадей да не се осмели да проучва неуловимите прояви на електричеството… или Карно да скрие блясъка на светкавицата, чрез който пред него се разкриват закономерностите на света?

— Не зная!… — възкликна графът. — Всъщност не вярвам, че науката пречи на хората. Пречи им развитието на една фалшива цивилизация, която се сражава с природата, вместо да се опре на нея.

— Но нима човекът е вършил някога нещо друго? Щом се е появил лошият двукрак звяр, на нашата планета е започнал да се развива нов разрушителен дух… Та нали вашето Средновековие е обезлюдило Франция!

— Да, ала тогава е процъфтявал животът в горите, в безплодните земи, в тресавищата, в долините, по хълмовете, в реките и езерата… През Средновековието планетата си е поела дъх… Звярът е могъл да си поживее сред безлюдните пространства… растенията отново са поникнали из келтска Галия, без нищо да им пречи, както е било по времето на първите жреци.

Тази реч се понрави на Гийом поради пристрастеността му към природата.

Той отвърна:

— Но животът на хората е бил ужасен.

— Ха! Ни най-малко… далеч не тъй ужасен, както е във вашите заводи… или във вашите казарми… или в гнусните предградия, където покълват мерзости, проституция, алкохолизъм, охтика. Съществували са огромни пространства, сред които е можело да се живее, без човек да търпи унижения.

Гийом хвърляше коси погледи към Гилен. Тя слушаше, очите й припламваха чаровно, устните й потрепваха.

— И вие ли мислите като вашия баща? — попита младият мъж.

— Да — възкликна разгорещено тя. — И аз като него ненавиждам тълпата, която завладява нашата земя. Противно ми е да гледам всички тия градове, целия този дим, всички тия машини… Не християнството е убило Пан^[8]!

— А смятате ли, че е могло да се случи другояче?

— Убедена съм! Ако Средновековието бе продължило да съществува, природата щеше да запази величието и блясъка си. Постепенно нравите щяха да се смекчат — не по отношение на покварата, ала поне по отношение на суровото чувство за изпълнен дълг, на удовлетворената мощ, науката щеше да се въздигне до далеч по-прекрасни висоти! Тя щеше да увеличи могъществото на човека, без да го заробва със смъртоносен труд, без да го запокитва сред гнусни пушеци, сред отвратителни химически смеси, сред убийствени доменни пещи…

Докато говореше, от нея сякаш струеше гордо, чаровно сияние и когато Гийом срещаше погледа й, по цялото му тяло преминаваше лека, недоловима тръпка, която засилваше смисъла на нейните слова…

— Човекът е избързал прекалено много!… — продължи тя. — Искам да кажа — не в познанието, а в осъществяването. Нима има нещо по-чудовищно от тия внезапни колонизации, които съсипват древни гори, унищожават живот, съхранил се цели хилядолетия? Ха! Не е случайно, че вече сме неспособни да строим прекрасни паметници като старите катедрали… Изгубили сме усета за великата хармония.

— Кой знае, може би имате право! — въздъхна Гийом. — Обиколил съм света и не можех да не доловя безпределната скръб на осакатената земя…

— Колко ми е драго да го чуя от вас! — рече тя и се взря благосклонно в Гийом.

 

 

— Ще нощувате в замъка — каза графът, след като икономът донесе кафето и пурите.

Духовната връзка между сътрапезниците се бе заздравила. Колкото и различни да бяха по характер, Гийом и господин дьо Моран усещаха, че са замесени от едно тесто, а у графа растеше желанието да предприеме нещо във вреда на маркиза…

Гийом се колебаеше дали да вземе пура, но домакинът рече:

— Дъщеря ми обича мириса на пури.

— Но това е мирис, който едва ли би бил подходящ през Средновековието! — забеляза с усмивка младият мъж.

— Той е по-стар… иде от горите и саваните. Няма съмнение, че по времето, когато Верцингеторикс е повел галите срещу Цезар, червенокожите са пушели. Дедите ни биха боготворили тютюна.

Гилен бе откачила от стената една виола и тихичко свиреше някаква старинна, възхитителна мелодия. Гийом наблюдаваше сведената й глава, мечтателните устни и приликата й с Дьониз му се струваше още по-отчетлива.

Не се сдържа и рече:

— Чудно наистина — колко силно прилича госпожица дьо Моран на госпожица дьо Морньоз.

Графът трепна.

— Сигурен ли сте? — каза той и в думите му се прокрадна вълнение.

— Направо съм поразен от приликата.

Господин дьо Моран дръпна последователно няколко пъти от пурата си.

— Странно! — промърмори той. — Родствените връзки биха обяснили всичко… Но нямаме никакво родство със семейство Морньоз. Тогава…

Той млъкна, обърна се към Гилен и я изгледа с обич, подир което заяви:

— Премеждието ви ме занимава все повече, а това, което ми казахте, ми прилича на „полъх“, на диря, насочваща кучето към дивеча… Разбира се, в нищо не съм уверен, дори не мога да кажа, че се досещам за нещо, ала не знам защо ме завладява убеждението, че сте на прав път…

Той тръсна глава:

— Пак повтарям — няма да откриете жертвата тук… глиганът се крие в други бърлоги… по-далечни… по-дълбоки… в едната особено е почти невъзможно да се проникне. Ще ви упътя натам.

Гилен пееше полугласно:

Вдишай мирис млад и пристъпи

бавно и с наслада сред цветята…

Пролетта засмяна разтопи

бялата покривка в равнината!

Безгранична надежда покълваше в душата на Фрамре.