Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (3)

III

Под свода на моста бяха застанали двама яки мъже.

Лицата им бяха скрити зад платнени маски. Държаха в ръце страховити сопи… За миг двете жени и двамата мъже останаха неподвижни; после мъжете тръгнаха напред.

Дьониз бе направо зашеметена и не помръдваше; старата Катрин обаче бе съхранила хладнокръвието си: войнствената й кръв се бе разиграла и у нея се бяха пробудили бойният инстинкт и хитростта. Тя рязко сграбчи Дьониз за ръката и я повлече след себе си.

Един храст скри бегълките от очите на преследвачите; после Дьониз внезапно се озова сред гъсталак, през който минаваше нещо като просека, вероятно дело на сърните и елените.

С действията си Катрин явно бе объркала двамата мъже. Те бяха изостанали; въпреки това стъпките им отекваха, шумяха смачкани клони…

Прозвучаха изсвирвания, целящи очевидно да предупредят другите съучастници…

— Насам! — отсече решително Катрин.

Излязоха от гъсталака на една поляна; посред поляната се издигаше скала.

Тя приличаше на грубовата пирамида с неравни стени; Катрин вкара девойката в издълбана от природата дупка, в която и от двете страни имаше по една хлътнатина.

— В тая дупка — рече възбудено тя — по времето на Шарл X братя Ламблон са се били три часа срещу двайсет стражари. Хем не са били разбойници… били забъркани в конспирация. Не се бойте, госпожице, ей сегинка ще видят те! Ще постреляме с пушката, с револвера, па и с викове все ще докараме насам пазача или ще разбудим хората от селото.

Натика Дьониз в едната хлътнатина, прикри се в другата и изпищя пронизително.

Двамата мъже се бяха приближили. Спряха пред пирамидата; явно бяха изненадани. Катрин изпищя отново.

— Полека де… — рече по-едрият от двамата. — Не щем да ви убиваме… Ако ни принудите, вината ще бъде ваша!

Гласът бе суров, но не груб.

Дьониз отговори с въпрос:

— Какво искате от нас?

— Да ни последвате!

— Защо?

Мъжът се изхили:

— И да знаех, нямаше да ви кажа.

Млъкнаха. Странно примирение се прокрадваше в душата на Дьониз. За първи път в живота си проумя какво означава да бъдеш обречен, но не искаше да се предаде.

— Ха! Няма да ни кажете, я! — изкрещя ядно Катрин. — И си мислите, че ще повярваме на разбойници… Давам ви две минути, за да изчезнете. После почваме стрелба… и всичко живо от нашия край ще ви погне.

Отекнаха тежки стъпки. На поляната се появиха две други сенки.

— По-бързо! — обади се заповеднически глас. — И тъй доста се забавихме.

Оня, който бе изрекъл тия думи, беше едър, с широки рамене; впрочем и четиримата мъже изглеждаха яки и подвижни.

Катрин отговори с още по-силен писък. Сред нощната тишина викът й навярно се бе разнесъл ясно поне на километър разстояние. За това можеха да попречат три неща: растителността, която обграждаше поляната, шумът на потока, който бе особено силен на това място, и посоката на вятъра…

— Напред! — заповяда едрият мъж.

Мярнаха се и други. Нападението започна внезапно, но предпазливо. Трима мъже минаха вляво от отвора, трима — вдясно… Катрин чакаше; бе вдигнала ловната пушка и макар да не я биваше много в стрелбата, можеше да се справи…

Изскочиха две сенки и изтрещяха два изстрела; единият насилник падна; другият също бе пострадал от куршум и се дръпна бързо.

Катрин изрева:

— Всичките ще ви опухам!

Тя бе обзета от истински бяс, силите не само не я напускаха, а се бяха удвоили.

— Стойте! — рече онзи, който явно им бе командир.

Дьониз бе зашеметена, имаше чувството, че сънува. Изпитваше смътно желание да последва примера на Катрин: бе запънала петлето на револвера и беше готова да стреля, макар да изпитваше непреодолимо отвращение към всичко това.

Нападателите си поговориха полугласно, сетне се чу същият глас:

— Даваме ви три минути, за да излезете от прикритието… Пак повтарям, животът ви ще бъде пощаден. Ако откажете, знаем как да се справим с вас.

— Ние също знаем! — изхриптя насмешливо Катрин.

Настъпи тишина. Чуваше се само шепотът на вятъра в клоните. Витаеше тайнствена заплаха.

— Трите минути изтекоха! — каза водачът.

— Още ще изтекат! — отвърна трескаво старата прислужница.

— Ще видим! Принуден съм да ви съобщя, че ще ви опушим.

Двама от мъжете свалиха саката си и спокойно ги подпалиха, след което ги избутаха навътре в дупката със сопите. Разстла се смрадлив дим, Дьониз и Катрин се задавиха.

— Не се инатете! — рече мъжът.

Непоносима тежест сковаваше гърдите на Дьониз; тя направи опит да се съпротивлява, вкопчи се в стената на убежището си, ала непобедима сила я тикаше напред, принуждаваше я да излезе…

Катрин я изпревари. Тя се втурна навън с брадвичката в ръка и се нахвърли върху първия противник, който й се мярна пред очите. Брадвичката се стовари; ала тоягата му отклони удара; две мускулести ръце притиснаха старицата, която впрочем бе леко зашеметена.

Същевременно друг разбойник улови Дьониз.

— Запушете им устите! — каза водачът.

Нареждането му бе незабавно изпълнено. Мъжът, който запуши устата на Дьониз, го стори донейде внимателно, ала с Катрин се отнесоха доста грубо.

Тя се дърпаше, мъчеше се да се изплъзне; след като наместиха здраво превръзката, внезапно като че се умири и престана да мърда, ала от дивите й черни очи струеше неприкрита злост…

— Да вървим! Ако не желаете да ходите, ще ви носим!

До двете застана по един мъж, уловиха ги за лактите и те поеха напред с бандата. Двама разбойници носеха ранения. Вървяха бързо.

Минаха на юг през гората; на пътя ги очакваше автомобил с просторно купе: шестместно, плюс две седалки отпред. Качиха най-напред пленничките и ранения.

 

 

Кучето Нептун мина през трите подземия на Соколовия дом. Стигна до изхода, през който бяха избягали Дьониз и Катрин, пъхна се вътре. Морньоз, Такра, Робер и Гийом дьо Фрамре го последваха.

— Известен ли ви е този тунел? — запита Робер дьо Фрамре.

— Твърде добре… — отговори Морньоз. — Макар че всъщност не съм го виждал близо четирийсет години. Води към парка…

Четиримата мъже стигнаха до келтската каменна маса. Морньоз бе начело на групата, той ги водеше. Излязоха в парка, облян от седефено-сребристата лунна светлина. Нептун не изпускаше дирята. Стигнаха до покрития мост и кучето се поколеба, объркано от множеството следи. Колебанието му трая кратко. Бързо прекоси гъсталака и изскочи на поляната, спря пред скалата…

Там догаряха някакви парцали. Гледката смути Морньоз, обзе го смътен ужас.

— Милото ми момиченце… мъничката ми Дьониз! — изстена той. — Нима е била тук?

Отначало всички мълчаха. Сетне Такра се обади с равен глас:

— Двете жени са се скрили в дупката. Престъпниците са запалили огън, за да ги изкарат оттам.

— Ама нали просто са можели да влязат и да ги заловят… — отрони треперливо Морньоз.

— Не — отвърна маорът. — Те са се защищавали. Някой е бил ранен!

Той посочи червени петна по земята:

— Тук е текла кръв!

— Господи! — промълви Морньоз. — Да не би Дьониз?

— Съмнявам се — продължи Такра, — гледайте…

Бе взел от дупката ловната пушка, с която се бе отбранявала Катрин.

— Стреляно е два пъти. Падайки, раненият е притиснал това растение… тръните са откъснали парченце плат… и то е напоено с кръв. Този човек е бил улучен.

— А не може ли парчето плат да е от дрехите на Дьониз или на Катрин?

— Едва ли… Според мен нито дъщеря ви, нито прислужницата ви са носели вълнени дрехи… и то от този вид вълна.

— Вярно! — съгласи се Жерар.

— Впрочем ето още едно доказателство — намеси се Гийом, който изследваше земята с почти същото умение като маора.

Сочеше им следа, останала в една къртичина близо до къпината, смачкана от ранения. Беше следа от ръка.

— Несъмнено мъжка ръка! — поясни младият човек.

Настъпи тишина. Такра и Гийом продължиха издирванията си. Скоро Гийом заяви:

— Едно поне можем да твърдим със сигурност, имало е битка… С тия две странични вдлъбнатини цепнатината в скалата дава възможност за продължителна отбрана… Разбойниците са искали да приключат и затова са избрали да ги лишат от въздух… не са имали гориво или по-скоро не им е стигнало време да донесат, затова са подпалили дрехи. Естествено е, че са бързали: в крайна сметка селото е доста близо, изстрелите, а навярно и виковете на госпожица Дьониз и на Катрин са щели да привлекат вниманието… макар онова водопадче да вдига доста шум.

— И макар вятърът да духа в обратна посока — довърши Такра.

— Да продължим преследването! — промълви почти умолително Морньоз.

— Налагаше се да си изясним обстановката — забеляза Гийом, — за да насочим Нептун…

Такра вече бе дал на кучето да подуши късче плат, пощадено от огъня, а също и кървавата диря.

— Търси! — заповяда Гийом.

Кучето започна да търси. Беше удивително усърдно — изучаваше дирите, задържаше се, ако те се пресичаха. Поспря за миг там, където похитителите бяха запушили устите на двете пленници; после се спусна през гората.

Спираше сегиз-тогиз, за да провери по-добре следата или за да отдели внимание на някое по-интересно място… Бяха на триста-четиристотин метра от главния път, когато Нептун залая. В отговор от бранището също се чу лай.

— Сигурно е кучето на пазача — рече Морньоз.

След миг се убедиха, че е прав. Между дъбовете изникна белезникаво куче, а подир него бързо пристъпваше висок слаб мъж.

— Ние сме, дядо Тардньо — извика Морньоз.

— Познах ви! — обади се също тъй високо пазачът.

Щом той се приближи, Морньоз му обясни бързо:

— Разбойници са нападнали Соколовия дом… дъщеря ми и Катрин са изчезнали… Вие нищо ли не чухте, дядо Тардньо?

За миг пазачът се втрещи от почуда, после каза:

— Бях далеч… на обиколка… по едно време ми се счуха два изстрела… ама слабо… имаше вятър и разстоянието трябва да е било голямо. После видях по пътя да минава мощен автомобил… не бях още излязъл от гората… стори ми се, че зад прозорчето мярнах жена…

— Много ли време е минало оттогава?

— Може би половин час.

— Мъжете вътре неколцина ли бяха?

— Тъй ми се стори…

— В коя част на гората се намирахте?

— Близо до разклона към Карьо.

Разклонът за Карьо беше на три километра от мястото, до което бяха стигнали преследвачите. В края на краищата старият Тардньо не бе разпознал никого, можеше да са случайни пътници.

— Да следваме дирята! — предложи Морньоз.

Нептун се бе отправил към главния път. Пообиколи там, затърси надясно и наляво, сетне вдигна към Гийом умните си, почти човешки очи.

— Това значи, че следата е изгубена… — рече тъжно младият мъж. — Разбойниците не са се изпарили във въздуха, следователно можем да си направим простото заключение, че са се качили на кола…

— И това е автомобилът, забелязан от Тардньо — добави Жерар.

— Вероятността за това е толкова голяма, че можем да бъдем съвсем сигурни — добави Робер дьо Фрамре. — Дори Нептун да можеше да проследи автомобил, което е явно немислимо, той не би могъл да развие необходимата скорост… нито пък ние… Трябва да измислим друго.

— Не искам да се откажа от преследването! — изръмжа Морньоз.

— Нито пък аз — рече тихо Гийом. — Ала сега вече разчитаме на късмета си и единствената възможност е да вземем автомобила, който оставихме при Соколовия дом, и да тръгнем по пътя.

— Точно това си мислех — потвърди Морньоз. — Да побързаме.

Той тръгна натам.

— Излишно е! — обади се Гийом. — Оставете това на Такра и на мен. Ние бягаме бързо и сме свикнали. Ще ви докараме колата.

Без да дочака отговора, той пое със спортна крачка, а маорът го последва. И двамата бяха бързи в краката и владееха дишането си като истински бегачи. Откриха автомобила там, където го бяха оставили, и след пет минути пристигнаха при Морньоз и Робер дьо Фрамре.

— Дядо Тардньо — каза Жерар, — идете до замъка, а после до Гарвановата скала. Съберете всички предмети, които може да са останали от негодниците. Предупредете нашия кмет… и съобщете в жандармерията във Валор.

— Не се безпокойте, ще го сторя! — каза горският пазач, който още не можеше да се начуди на станалото.

Морньоз хвана кормилото. Автомобилът от „Гран Сент-Елоа“ отново пое напред. Гийом, Такра и старият Фрамре се взираха в мрака. Пътят си оставаше пуст; селата спяха; все пак в странноприемницата в Иен блещукаше светлина.

— Не е зле да поразпитаме — забеляза Робер дьо Фрамре, — иначе, току-виж, излязло, че преследваме призраци.

Морньоз спря колата. Гийом влезе в странноприемницата. Двама окъснели посетители завършваха партия пикет; една жена със синя рокля дремеше.

— Прощавайте!… — каза младият мъж. — Да сте виждали оттук да минава моторна кола?

Играчите вдигнаха глави.

— И още как!… — рече единият. — Мина… преди около четирсе и пет минути.

— Може и педесе да са били — добави другият, който по лице изглеждаше като селянин от Брувер.

— Като каква беше?… — запита Гийом. — Голяма ли?

— А че знаем ли… бяхме тука… чухме я… не я видяхме…

Жената трепна и се намеси.

— Аз я видях. Бях в коридора. Голямшка беше. Имаше неколцина мъже вътре… и една жена, може би две.

— Сигурна ли сте, госпожо?

— Па как няма да съм. А часът беше горе-доле, дето го викат те.

Това сведение пробуди у Гийом надеждата, която вече бе почти угаснала. Щом го предаде на Морньоз, клетият човек се оживи.

Подновиха преследването — не с нови сили, защото автомобилът от „Гран Сент-Елоа“ даваше признаци на изтощение, ала с нараснало настървение. Прелетяха през още едно село, където всички спяха дълбоко.

Пет километра преди следващото село Такра наруши обичайното си мълчание и каза:

— Вижте!

Посочи им нещо сиво по пътя. Гийом също го съзря:

— Кола.

— Спряла кола! — потвърди маорът.

— Няма съмнение! — съгласи се с тях миг по-късно и Морньоз.

Робер дьо Фрамре кимна.

Впрочем нямаше място за никакви съмнения. Виждаше се вече един приведен мъж, вероятно шофьорът. Други двама гледаха наближаващия автомобил на преследвачите.

— Те са! Те са! — повтаряше трескаво Морньоз.

— Повреда! — възкликна от своя страна Гийом.

— Пипнахме ги!

В същия миг шофьорът пред тях се метна на седалката. Колата на разбойниците потегли незабавно.