Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (10)

X

Двама ковачи отмериха с тежки удари часа върху часовника, разположен в кулата на замъка Моран. Виждаше се как чуковете им се стоварват върху бронзова наковалня, а едно огледало от червена мед хвърляше отблясък, изобразявайки огнище…

В същия миг се появиха три коня, водени от прошарен коняр, чиито деди по наследство бяха служители на рода Моран…

— Десет часът! — рече графът.

Той се изправи и Гийом последва примера му. Само след пет минути бяха на седлата… Конете препуснаха през парка и навлязоха в гората.

Минаха по пътя, който бяха следвали по-рано Гийом и маорът; след просеката се озоваха в гората на Сагран. Беше единадесет, когато конниците влязоха в парадния двор на замъка. Маркизът очакваше Гийом. Щом съзря Моран, веждите му се сключиха, ала той се поклони и каза със строга любезност:

— Не знам дали един представител на рода Моран би седнал на масата на Сагран.

Моран се колебаеше.

— О! По-късно едва ли ще мога да настоявам да бъда овъзмезден някак за това гостоприемство! — добави мрачно маркизът с херцогска титла. — Ако желаете, нека обявим примирие… Впрочем това ще бъде примирие, несравнимо с което и да било досега: моят род ще изчезне!

— Известно ми е — отговори любезно Моран, — че вашият племенник е починал… и искрено съжалявам за това… Все пак е по-добре да не приема… И двамата ще се притесняваме!…

— Може би сте прав! — съгласи се маркизът.

Моран се оттегли. Домакинът въведе Гийом в една осмоъгълна зала, изпълнена с оцветени скулптури в различни размери от няколко века. Отделни бюстове и статуи явно идеха от античността, имаше дори една фигурка от твърд варовик, която можеше да е останала още от праисторически времена — от епохата, в която хората са съградили мегалитните постройки.

— Моят род е много стар… — каза маркизът с херцогска титла. — Толкова стар, че не можем да открием корените му. Струва ми се, че води началото си от някакви туземни вождове, които не са били нито келти, нито лигури. Някога нашите владения са били с размерите на цяла днешна ваша област. Дедите ми са преследвали тук диви бикове, които са съществували все още, както се установи, че ги е имало доскоро и в една руска гора… Никога не сме скланяли чело дори пред кралете, ала никога не сме им отказвали подкрепата на нашите мечове срещу нашественици. Винаги сме имали предани до смърт слуги, също като тия Жаверн, с които се сблъскахте… Революцията ни пощадила… Ала част от богатствата ни преминали в ръцете на чужденка… Тия богатства можели да станат отново наши по естествен път. Ала не се случило тъй. Едно престъпление, за което не съм знаел, превърнало рода Сагран в наследници на госпожа дьо Терноар… Впрочем преди да продължа, ще искам от вас да ми дадете клетва, че няма да повторите нищо от това, което възнамерявам да ви кажа, пред никого… дори — и най-вече — пред граф дьо Морньоз и пред неговата дъщеря…

— Не бива обаче мълчанието ви да навреди на когото и да било от двамата. Освен това сам мога да преценя какво ще съобщя относно онази част от тайната ви, до която съм се добрал сам… Така например зная, че родът Сагран е трябвало да наследи госпожа дьо Терноар… Известно ми е кой от потомците на госпожа дьо Терноар е загинал на ешафода по време на Революцията… Зная, че дълги години сте следили домакините на Соколовия дом, а също и замъка Терноар, като сте ползвали за целта услугите на една жена от село Танри на име Самбрьоз.

Сагран го слушаше със смесица от безпокойство и възхищение.

— Добре сте се справили с разследването — рече той накрая.

— То бе проведено най-вече от моя другар…

— Тъмнокожият?… Не се учудвам. Има изумителни очи… Но кой е разкрил тайната връзка между госпожица дьо Морньоз и херцогиня дьо Терноар? Без това разкритие всякакви издирвания щяха да бъдат безполезни.

— Имах късмет. Портретът на маркиз Жак в замъка Терноар ме порази поради приликата си с госпожица дьо Морньоз. Това бе изходната точка за издирванията.

— Ето как се свързват интуицията и разумът!… — изръмжа маркизът. — Тъкмо в това се крие загадката на великите умове… Ала случайността ви е подпомогнала…

— Когато открих родството ви с госпожа дьо Терноар и правото ви да я наследите… а Такра междувременно ми съобщи, че сте се разпоредили Соколовият дом и замъкът да бъдат следени, естествено, хрумна ми, че ако сте отвлекли госпожица дьо Морньоз, то е, защото би могло тя да има някакви наследствени права… Още тогава предположих, че трябва да е потомка на оногова, чиито черти се повтарят тъй точно в нейното лице и че може би е дъщеря на госпожа дьо Терноар…

— Какво говорите? — прекъсна го маркизът почти ужасено.

— Едва ли би било трудно да се стигне до подобно умозаключение… това бе почти единствената възможност за обяснение на тайнственото отвличане и на продължителното следене.

Маркизът се бе отпуснал сломен в едно кресло; известно време остана тъй, замислен, подпрял чело с ръка…

— Всъщност вие знаете почти всичко! — възропта най-накрая той…

— Нямам никаква представа как госпожица дьо Морньоз се е оказала роднина на херцогинята.

— Било е извършено двойно отвличане!… — обясни маркизът с язвителна усмивка. — Но аз и моят род нямаме нищо общо с това… Навярно сте научили при разследването, че госпожа дьо Терноар е родила дъщеря шест месеца след смъртта на своя съпруг… По онова време здравето й било тъй крехко, че никой не се надявал дали ще живее дори и три месеца още… Раждането на наследницата било крайно неприятно за вуйчото на херцогинята, порочен и безскрупулен човек, разорен покрай дълговете си. Той не се поколебал да извърши престъпление… много сложно престъпление, за което му били необходими две съучастници… две жени… Подробностите на събитието в по-голямата си част са ми неизвестни… Но нима има значение… Накратко, случило се следното: госпожа дьо Морньоз и госпожа дьо Терноар родили в един и същи ден… и двете били болни… и двете навярно щели да умрат след раждането… Починала само госпожа дьо Морньоз. Родила момиченце, което също било обречено и живяло само няколко дни. Тъкмо напротив, госпожа дьо Терноар оцеляла, ала била в такова състояние, че имало голяма опасност скоро да настъпи и нейният край. Е, както вече сте се досетили — децата били разменени!… Детето на госпожа дьо Морньоз умряло няколко дни по-късно и било погребано под името Клер дьо Терноар… Детето на госпожа дьо Терноар израснало под името Дьониз дьо Морньоз. Това е цялата драма… Случилото се било улеснено от приликата между двете деца… и от факта, че в продължение на три седмици госпожа дьо Терноар била на границата на смъртта, а господин дьо Морньоз, дълбоко отчаян от кончината на жена си, дори не поглеждал новороденото… Разбира се, престъпникът е бил добре осведомен… наред с другите неща вероятно е знаел, че детето на Морньоз надали ще оживее… След като сторил злодеянието, оставало му само да изчака племенницата му да умре. Умрял обаче той — а госпожа дьо Терноар е все още жива… Всичко това обаче едва ли ви изяснява защо разпоредих да отвлекат госпожица дьо Морньоз… — продължи маркизът след кратка пауза. — Още повече, че не съм имал нищо общо с отвличането, а научих за него доста по-късно… когато официално известният произход на госпожица дьо Морньоз бе твърдо установен… Една от жените съучастници накрая признала случилото се пред един от най-верните ми слуги, чиято роднина била… Изповядала му се точно след кончината на граф дьо Грав, вуйчото на госпожа дьо Терноар… Разпоредих да извикат жената й я убедих, че разкритията й сега ще бъдат крайно вредни за всички… осигурих й постоянен доход, за да мълчи… Беше алчна и парите възпираха угризенията й… Въпреки всичко те не й даваха мира… Преди няколко седмици тя дойде при мен и ми заяви, че щяла да направи самопризнания… или пред госпожа дьо Терноар… или пред госпожица дьо Морньоз… колкото до госпожа дьо Терноар, нямаше пряка опасност: херцогинята се намираше в Египет и беше болна от неизлечима болест. Скоро бях получил вест оттам и явно краят й наближаваше: едва ли й оставаше да живее повече от три месеца. От госпожица дьо Морньоз обаче можех да очаквам най-лошото. Почти сигурно бе, че тя ще пожелае да види майка си… а дори само видът на девойката би уверил госпожа дьо Терноар в истинността на направените разкрития. Какво да сторя? Колебах се няколко дни. В крайна сметка реших да действам най-вече защото си казах, че едно тъй закъсняло откровение едва ли би зарадвало както херцогинята, така и госпожица дьо Морньоз. Колкото до графа, страданието му щеше да бъде огромно… От друга страна, загубата на едно огромно състояние щеше да лиши моя род от невероятно могъщество… И тъй, взех решение да отвлека госпожица дьо Морньоз…

— А защо не онази жена? — запита Гийом.

— Защото явно бе взела предпазни мерки, за което впрочем ме предупреди…

— Но нали тя би могла да пише на херцогинята, след като научи за изчезването на госпожица дьо Морньоз?

— За хора като херцогинята подобни писания винаги изглеждат невероятни… Накратко — издадох своите заповеди… вие знаете какви бяха последствията. Държа още веднъж да ви уверя, че никаква опасност не е заплашвала пленницата… Онова, което бе оставено като послание до графа и й бе съобщено, целеше единствено сплашване.

Маркизът замлъкна и впери взор в старинния парк, където дъбовете, буковете и липите се полюшваха под лекия ветрец.

— Тази девойка победи! — отрони полугласно той. — Тя е слънчево създание! Щом това стане възможно, аз ще й дам всички богатства на госпожа дьо Терноар… нашите богатства…

Продължаваше да съзерцава огромните дървеса, чиито корони сякаш бяха окъпани от сребристо сияние. Безпределна умора се изписа върху лицето му.

— Може би няма да ме мразите толкова — промълви той; — само да знаехте какво може да стори от един човек мечтата, която дедите му са лелеяли две хиляди години…

Гийом не го мразеше. Закален в премеждия, пребродил диви светове, той изпитваше в душата си смътно възхищение пред този мъж, свързан тъй дълбоко със завета на своите предци.