Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (7)

VII

Виделината достигна най-гъстата част на гората. Утрото завари Гийом, Такра и кучето Нептун сред развалините на една постройка, която бе необитаема отпреди над половин век.

Базалтовите й стени още се държаха; покривът бе пробит, а таванът — осеян с дупки и пукнатини. Сградата бе обрасла с всевъзможни растения, листа и клони се сплитаха връз останките от нея. Липсваха мебели, имаше само две прогнили дървени столчета.

Такра разпали малко суха шума и съчки и сгря едно метално канче с кафе. Зората позлати короните на дърветата и небесата; двамата мъже изпиха почти кипналото кафе и хапнаха по един къшей ръженопшеничен хляб. Сетне излязоха вън сред старите дъбове и огромните буки.

— Тия земи са по-древни дори от гората при Черните води! — промълви Гийом.

— Да — отвърна маорът и се усмихна безмълвно. — Тук човекът още няма думата!

Поеха отново на път, като се стремяха да избягват всякакви срещи; през първата половина на деня кучето Нептун и Такра смътно усетиха на два пъти, че наблизо е преминал човек.

Следобед се добраха до мочурлива местност и Гийом рече:

— Оттук започва Земята на Червените вълци.

Пред тях се разстилаше тресавище, на чийто бряг растеше грамадна върба.

Такра каза:

— Може би е по-добре да проуча местността сам, заедно с Нептун. Ако сме трима, лесно ще ни проследят.

— А аз не мога да се сравнявам с вас в някои неща! — допълни Гийом и се усмихна със сурова усмивка. — Тримата обаче ще бъдем по-силни…

— Ще проникнем там през нощта… след като се уверим — отвърна Такра.

Гийом го изгледа обезпокоено и той поясни не без известна гордост:

— Нищо няма да ни се случи. Нали Такра умее да се изплъзва дори от най-дивите хора… чиито очи виждат и нощем, чийто слух е по-остър от слуха на кучето динго?

— Ами ако ни подгонят с кучета?

— Зная как да ги омайвам… Забравихте ли?

— Вярно е, скъпи приятелю… Ще ви чакам.

 

 

Такра и Нептун се промъкнаха между върбите; скоро Гийом ги изгуби от поглед. Затаи се сред храстите и се замисли. Що се отнася до ловкостта на маора, не се тревожеше. Тя бе направо свръхестествена. Едва ли някой индианец или див туземец, едва ли някой обитател на горите и саваните умееше по-добре от него да се прикрива, да заблуждава хората и зверовете…

„Няма начин да не успее“ — помисли си младият мъж.

Помежду растенията се мержелееше блатото, обградено със странно тъмни брегове, прорязани тук-там от червеникави ивици. От една страна, той проследяваше мислено пътя на Нептун и на Такра; от друга — си припомняше Дьониз и Гилен; сегиз-тогиз образите им се преливаха, както се преливат началните кадри на филм…

Бяха изминали вече два часа, откакто Такра бе тръгнал, и ето че Гийом чу в далечината кучешки лай. Той секна скоро. В продължение на десетина минути младият мъж смяташе, че животното навярно е отишло в друга посока. Ала, макар да не притежаваше атавистичните дадености и опита на Такра, Фрамре все пак бе успял да развие сетивата си по време на своите премеждия сред дивата природа. Скоро бе напълно сигурен, че кучето се приближава — долавяше мачкане на стъбла, леко топуркане по почвата. Разбира се, животното не беше хитро като вълк или лисица. Освен това скоро се разнесе и по-отмерен звук — стъпки на човек.

Явно бе свикнал да броди из горите: напредваше тихо и предпазливо…

Най-сетне кучето изникна иззад един розов храст — красиво рижо куче, прошарено от бели ивици, яко, със здрави челюсти…

Мина напред, душейки, после се хвърли с глухо ръмжене към гъсталака, където се бе свил Гийом. В същия миг се появи и господарят му — едър мъж с мощни рамене, с грубовато, обсипано с жълти косми лице, с металносиви, малки, подвижни очи; приличаше на австралийски заселник, на трапер от Дивия запад…

Гийом се надигна малко рязко; кучето сметна, че е в опасност, и го нападна…

Схватката свърши само за миг. Фрамре удари с опакото на ръката си животното отстрани и то се търкулна сред китка папрат…

Мъжът затича към него.

Фрамре се измъкна от прикритието си и понечи да преговаря. Човекът обаче бе разгневен от скимтенето на кучето си, реши, че то е тежко ранено и откачи пушката си… Надигна я, за да стреля, ала видя, че Гийом държи тояга в ръка и изрева ядно:

— С приклада!

Сграбчи оръжието за цевта и се спусна напред. Дървото в ръцете на Фрамре описа бързо осморка. Пушката падна от ръцете на нападателя.

— Не ви мисля злото! — извика младият мъж.

Човекът се втурна като обезумял към Гииом, за да го повали. Фрамре хвърли с пренебрежение тоягата си; вкопчиха се един в друг. Човекът беше здравеняк, имаше мощни бицепси и изпъкнали гръдни мускули. Напрегна се с все сили. Ала Гийом го стисна жестоко…

Хватката му беше тъй здрава, че след като се съпротивлява около минута, човекът от гората се предаде със стон:

— Силен сте като големия Жаверн!

Гийом отпусна прегръдката си и върна свободата на своя противник… Зашеметено за миг, кучето се канеше да помогне на господаря си, ала той извика:

— Мирувай, Руж!

Настъпи продължително мълчание, тия три живи същества се изучаваха внимателно.

После Гийом запита:

— Защо ме нападнахте, дявол да го вземе?

— Че как? Нали ми претрепахте кучето?

— При самозащита!

— То ли почна?

— Хич не се съмнявайте.

— Не знаех… ужким друг път не е правило тъй. Напада, ако го нападнат. Сигурно се е объркало…

— Както и вие — забеляза развеселено Гийом. — Е, никой не пострада, това е най-важното… Сигурно вие сте от Земята на Червените вълци?

Омраза блесна в светлите му очи:

— Не!… Те са роби…

— Не ги ли обичате?

— Ненавиждам ги… Всички извън тяхната земя ги мразят. Те не са хора като нас… само да ги видите!

В сивите очи на мъжа пламтеше истинска расова омраза.

— Кой е големият Жаверн, дето го споменахте одеве?

— Великанът… Току-речи е по-висок от вас и е най-силният мъж в околността. Борил се е с дърваря Марлуз и с мелничаря Каравал и ги победи… пък са мъжаги, яки като добичета…

Скитникът хвърли изпод вежди поглед към Фрамре.

— Ама и вас си ви бива!… — рече той почтително, макар и все още заядливо. — Ще ми се да видя дали ще се оправите с него.

— Всичко се случва! — подхвърли благо Гийом. — Добре ли познавате Земята на Червените вълци?

— Да… Не е лека работа да се влезе там… И последната тревичка е шпионин… просто не си струва. Преди да навърша двайсет години, опитах да се промъкна два-три пъти, та знам! Има няколко рода, които са си поделили земите между тресавищата… Най-силен е родът Жаверн… Живеят там, както се е живяло преди Революцията.

В съзнанието на Гийом зрееха смътни планове. Този човек явно бе див, ала от лицето му лъхаше някаква простовата честност: инстинктивно Фрамре прецени, че може да разчита на известна преданост от негова страна…

— Не ви е известно нищо за онова, което се е случило скоро по тия земи, тъй ли? — запита той.

Мъжът хвърли към Гийом поглед, изпълнен с недоверие:

— Да не би нещо да ви интересува?

— Може би!

— Чуйте, гос’дине… мразя ги, ама не съм издайник… Трябва да е нещо много важно, та да седна да разправям какво става при тях…

— Тъй! Ами ако можете да услужите на почтени хора?

— На вас ли?

— Донякъде, но и на други, които са пострадали.

— От рода Жаверн ли?

— Да речем, че са пострадали от рода Жаверн.

Скитникът поразмисли половин минута, сетне се взря право в очите на Гийом:

— Никой от ония Жаверн не би сторил зло на човек, освен ако се опитва да проникне в тия земи.

— Да речем, че са го сторили по поръчка.

— Да им е поръчал оня, дето му викат Господаря? Назовете го по име… и ще помисля…

— Не е ли маркиз дьо Сагран?

Човекът потръпна; очите му се разшириха.

— Да, той е Господаря… целият род Жаверн би се опълчил и срещу армия, само да си мръдне пръста.

— Страхувате ли се от него?

Голтакът изпъчи гърди:

— Не ме е страх от никого… опъвал съм се даже и на ония Жаверн. Обаче не се излагам на опасност за нищо. Откъде-накъде?

Измъкна стара глинена лула и започна да я тъпче усърдно, като следеше с поглед Гийом.

— Ще сторите голяма добрина! — заяви младият мъж. — Ще ми кажете ли това, което знаете?

— Зная малко… приказки оттук-оттам — приказват, че ония Жаверн са докарали в земята на Червените вълци две жени… две отвлечени жени…

— Ах! — възкликна Гийом.

Той се вгледа в мъжа, който палеше лулата си, и отрони полугласно:

— Сигурен съм, че мога да ви имам доверие.

Човекът се изсмя тихо, явно му стана приятно.

По време на разговора неприязънта му, породена от поражението, се бе стопила и сега той гледаше Фрамре почти с възхищение: както става при повечето хора с първични натури, той бе готов според обстоятелствата да прояви преданост към победителя, или да го намрази жестоко.

— Да, може да ми имате доверие. Когато Мишел Вокер даде дума, нищо не може да го спре да я удържи!

— Вярвам ви! — рече бавно Гийом. — Е, тогава може да ми помогнете за едно добро дело… истински добро дело. Няма да пропусна да ви се отблагодаря…

— Нещо във връзка с жените ли? — запита бързо скитникът.

Гийом се колеба само миг.

— Да.

— Тогава съм с вас!

 

 

След като прекосиха една малка рекичка, Такра и кучето Нептун се промъкнаха помежду някакви блата и се озоваха насред по-открито, обрасло с гъста, доста висока папрат място. Маорът и кучето се движеха предпазливо — сякаш разумът и при животното, и при човека им подсказваше едновременно какво да правят.

Най-сетне достигнаха до едно възвишение, върху което Такра пропълзя и съзря стар замък, обкръжен от конюшни, обори, плевня и навеси… Земята наоколо бе обработена и засята с пшеница, ръж, елда и овес. Край замъка се простираше обширна градина, в която никнеха изобилно плодове и зеленчуци. Тук-там се мяркаха жени — никакви мъже. Такра обходи с поглед цялата местност, като си отбелязваше долчинките, дърветата и нивите, през които щеше да се прокрадне. После притегли към себе си кучето Нептун и промълви в ушите му някакъв тайнствен маорски напев… Нептун остана върху възвишението, а Такра отново пое напред — беше забележим не повече от златка или бялка… Когато стигна на двеста метра от замъка, едно куче залая и се втурна към живия плет, където се бе затаил Такра… Маорът изсвири по особен начин, много тихо, и животното сякаш се вцепени… Сетне прошепна:

— Тук!…

Плетът се разтвори и черното лице се откри пред кучето.

Очите на мъжа се втренчиха някак странно в очите на животното.

— Тук! — повтори Такра.

Кучето се приближи още. Новозеландецът изпусна въздух право в муцуната му и бавно погали едрата му глава; кучето стоеше като хипнотизирано…

Такра заобиколи плета и се озова в градината. Там три жени чистеха дърветата от гъсеници, а няколко деца им помагаха. Жените разговаряха. Най-възрастната рече на останалите:

— Сигурно вече са ги хванали. Скоро ще се появят.

— Старата трябва да е замислила всичко.

— Аз и на младата нямам много вяра — чу се леко завистлив глас.

Тогава на Такра му стана ясно защо не е видял никакви мъже наоколо. Несвързаните приказки, които той си обясни по индуктивния метод, допълниха с още подробности онова, което току-що бе научил.

Повърхностните сведения му дадоха възможност лесно да възстанови цялостния ход на събитията. В Земята на Червените вълци имаше две жени, доведени отвън, и той не се усъмни нито за миг, че това са Дьониз и Катрин. Те бяха избягали.

Маорът изчака още няколко минути в градината, без да научи нищо ново.

Накрая реши да потегли обратно към възвишението и макар наоколо да се шляеха деца, се добра до горе без спънки. Оттам наново обхвана с поглед цялата местност и забеляза мъжка фигура — фигура на възрастен човек.

„Старейшината“ — рече си той.

Впрочем не забеляза никакви други мъже — това потвърждаваше всичко, което бе научил или за което се досещаше.

— Връщаме се, Нептун! — обърна се той към кучето с дълбокия си напевен глас.

През време на отсъствието му кучето бе стояло неподвижно и нащрек, прикрито в папратовия гъсталак.

Смъкнаха се от възвишението, прекосиха отново реката, минаха между блатата и навлязоха в хилядолетната гора…

Когато се озоваха отново при Гийом, вече се смрачаваше, оранжевото слънце бе слязло ниско между клонаците. Маорът изложи кратко резултата от разузнавателната си обиколка. Гийом бе преживял сред пущинаци, поля и дъбрави немалко драматични премеждия и стаи вълнението, което пораждаше у него разказът. Само стисна ръката на пришълеца от далечна Океания и каза:

— Нямаме време за губене… Трябва да открием дирите им…

Такра кимна одобрително. В душите и на двамата се надигаха спомените от младежките им подвизи и ловния устрем, който им бе познат от годините, прекарани сред дивите простори.

— Имаме един съюзник! — каза Гийом и пътем описа срещата си с Мишел Вокер. — Той ни чака!