Мариус Габриел
Плът и кръв (6)

Пета глава
Ликуването

Април, 1931 Испания

Невероятен обрат на събитията — Испания република!

Да. Истина беше. След законно проведени общонародни избори. Резултатите валяха. Съкрушителна изборна победа за републиканците! На 14 април 1931 година, рождения ден на Мерседес Едуард, републиката бе обявена.

Монархията падна. Алфонсо XIII вече не беше крал.

Преди седем години анархистите се бяха опитали да го убият в Париж. Ала той оцеля, за да царува под крилото на Примо де Ривера — диктатора, когото наричаше своя Мусолини. Миналата година бе лишен от тази опора, когато Примо де Ривера падна от власт.

Осведомен от guardia civil, че вече няма да го защитават от жадните за неговата кръв червени, този самодоволен, охолен спортист замина набързо за Картахена, където го чакаше кораб, с който да отплава в изгнание. Кралят избяга толкова набързо, че децата му и Виктория Еухения — английската му съпруга, останаха в кралския дворец в Мадрид с двадесетина гвардейци с алебарди в униформи от епохата на рококото, които да ги защитават от събралата се навън огромна тълпа.

Много от хората се бяха докарали по подобие на санкюлотите по време на Великата френска революция. Може би щеше да последва клане! Не, тълпата беше в прекалено еуфорично настроение, за да иска да бъде пролята кръвта на Виктория Еухения. Тълпата любезно се оттегли, когато присъстващите бяха помолени за това. Виктория Еухения напусна двореца, придружена от разплаканите си придворни дами.

Нито тя, нито Алфонсо щяха да видят отново Испания.

Алфонсо щеше да умре в Рим през 1941 година. Дори и техният син — дон Хуан де Бурбон, нямаше да има щастието да се назове крал на Испания. Тридесет и осем години по-късно, диктаторът Франко щеше да приеме техния внук — Хуан Карлос I, за наследник на властта в испанската държава.

Но всичко това предстоеше да се случи. В момента самата мисъл, че някой ден отново ще има крал на трона на Испания, бе немислима. Демокрацията беше на власт.

Испания ликуваше.

Или по-голямата част от Испания. Денят бе изпълнен с предзнаменования и ирония.

Тридесет и девет годишният Франциско Франко бе излязъл на балкона на дома си в Сарагоса в приповдигнато състояние на духа. Този по природа флегматичен човек беше амбициозен кариерист, най-младият генерал в историята на испанската армия. През последните години, с оглед тежката ситуация в страната, Франко бе споменаван от мнозина като бъдещия премиер на едно военно правителство… Веднъж щом премахнеха червената заплаха, разбира се. В този момент той виждаше как светлият лъч надежда се изплъзва от ръцете му, удавен във варварство и анархия.

Накрая не изтрая и избухна: „Не може повече да продължава така!“.

Тогава издаде заповед войските да влязат в Мадрид, за да бъде възстановена…

За да бъде възстановено какво? В този миг той си даде сметка, че няма какво да се възстановява. Затова седна и объркано започна да съчинява писмо за вярност към републиката.

За разлика от него по-младият му брат Рамон беше извън себе си от радост. Преди девет месеца той бе прелетял над кралския дворец със самолет с намерението да го бомбардира, но в последната минута бе пуснал листовки с памфлети. Този млад мъж (по онова време) беше убеден демократ. Рамон бе и национален герой, тъй като за първи път бе прекосил южната част на Атлантическия океан по въздух чак до Буенос Айрес. В този миг той пълнеше чашата си, за да вдигне тост за новата република.

По улиците на Мадрид, Барселона, Валенсия и Севиля се бяха събрали огромни тълпи от хора, които плачеха от радост, пееха революционни песни и размахваха знамето на републиката в пурпурен, червен и жълт цвят. Прегръщаха се едни други, катереха се по уличните стълбове и паметниците, виното се лееше като река, а танците продължаваха до зори. Испания бе убедена, че е съзряла лелеяното си бъдеще.

Дори и мрачният Франсес Едуард в малкото селце Сан Люк беше доволен. Той щеше да си остане анархист до края на дните си, но вече можеше да каже: „Сега поне има държава, която да сваляме“.

Останалата част от Испания се опиваше от перспективата за демократично управление. Не можеха да повярват, че толкова лесно са извоювали победата. Ала можеше ли нещо толкова прекрасно да бъде трайно съхранено?

Перспективите за новата република не бяха, по общо мнение, много благоприятни. Последиците от Голямата депресия от 1929 година продължаваха. Рецесията в световен мащаб не беше отминала нито Испания, нито Европа. Фашизмът започваше да се налага като предпочитаната идеология на десницата. Генералите вече замисляха къде и как да нанесат своя удар. Демокрацията никога не бе устоявала трайно позициите си в Испания.

Когато дългоочакваните общи избори най-накрая се проведоха, се роди едно парламентарно чудовище — 116 социалисти, 90 радикали, 60 радикалсоциалисти, 33 каталонски националисти, 30 леви републиканци, 27 десни републиканци, 22 прогресивни, 17 федералисти и 16 галисийски националисти. Срещу тях застанаха 50 объркани представители на десницата, които се чудеха как да съставят стабилно правителство от толкова противоречащи си оттенъци на червеното.

Пако Масагер се тресеше от емфизема си в огромното семейно легло и клатеше глава, хриптейки: „Не, това е невъзможно“.

Марсел Барантес, който умираше от сърдечна недостатъчност и самота в собствената си къща в Сан Люк, също беше угрижен.

„Ще има гражданска война“ — пророкуваше той, както много пъти преди това.

Разбира се, че щеше да има, и то скоро. Всъщност, какво очакваше Испания през следващите пет години: правителството на левицата бързо щеше да сдаде властта след въоръженото въстание на десницата; правителството на десницата пък, което щеше да го наследи, щеше да падне от власт вследствие въоръжено въстание от левицата; накрая и това правителство на левицата щеше да падне вследствие въоръженото въстание, ръководено от десницата.

И после с републиката щеше да бъде свършено.

Но всичко това предстоеше да стане и се очакваше en los alios venideros^[1] да влезе в аналите на историята, които тепърва щяха да се пишат. Засега в републиканска Испания течеше fiesta^[2].

 

 

Сан Люк, Каталония, Испания

Два дни по-късно животът в Сан Люк се беше върнал в нормалното си русло. Скимтящите звуци, които издаваше трионът на Жозеп Арно, и свежият мирис на прясно бичени трупи изпълваше селото. Франсес имаше много работа в ковачницата. Ярката синя светлина на оксижена вече беше заместила донякъде огненото бучене на пещта, но работата все така си оставаше трудна и изискваше хабенето на много сили от негова страна.

Из селото все още смело се развяваха републикански знамена. На четиринадесети имаше fiesta на площада, а свирачите от селския духов оркестър издуваха бузите си до пръсване и всеки, който можеше да ходи, се бе хванал на големите хора на sardana — каталонския национален танц.

Някои заклети монархисти, разбира се, съжаляваха, че дори един толкова злополучен монарх като Алфонсо XIII е бил свален от трона. Някои от крайно левите като Франсес Едуард настояваха за по-радикално управление от републиката. Но в по-голямата си част Сан Люк празнуваше с невъздържано веселие. В пролетния въздух се усещаше полъхът на истинската свобода. Очакванията за реформи и просперитет прелитаха като ята скорци над блесналите зелени поля. И Мерседес беше радостно превъзбудена, тъй като празненствата съвпадаха с тринадесетия й рожден ден.

Изведнъж тя се бе почувствала като принцеса. Много от възрастните й съселяни — и мъже, и жени, я целунаха на четиринадесети, наричайки я la niña bonita — красивото момиче. Една старица й бе закачила сребърен религиозен орден, а един възрастен мъж й бе подал чаша сладък бадемов ликьор, от който й се бе завъртяла главата. Тя си мислеше, че всичко това е заради рождения й ден, докато майка й не й обясни какво става.

— La niña bonita е името, с което хората са наричали републиката едно време — каза й Кончита. — Те са мечтаели за деня, в който красивото момиче ще се роди. Затова се радват за теб, но също така празнуват и сбъдването на мечтата си.

Мерседес кимна, малко разочарована. Денят беше прекрасен въпреки всичко. А и през цялата седмица нямаше да ходят на училище. Разбира се, републиката не означаваше край на борбите. В никакъв случай. Както баща й винаги беше казвал, краят на борбата щеше да настъпи, когато бъде извоювана пълна свобода за всички работници и пълно равенство за всички. Другото би означавало компромис. Но републиката все пак беше едно добро начало. Сега поне някои неправди щяха да бъдат поправени.

Тя клекна на двора да си поиграе със зайците. Макар Кончита да ги отглеждаше заради месото, момичето се отнасяше с тях като с домашни любимци и ги обичаше заради дългите им кадифени уши и копринената им козина. Тя гушна един заек. Толкова хубаво беше да притиска лице към топлата мека козина! Заекът не помръдваше, само нослето му потрепваше.

— Красавецо мой — шепнеше тя и го галеше. — О, красавецо, красавецо…

Кончита я наблюдаваше от прозореца на кухнята. Беше израснала толкова бързо. Вече нито една дреха не й ставаше. Дългата й черна коса лесно се объркваше и затова Кончита я сплиташе на две дълги плитки, които падаха тежко на гърба й. Мерседес прекарваше цялото си време навън сред природата и беше почерняла като циганка.

Гърдите й също се пробудиха. Наближаваше моментът, в който щеше да се превърне в жена. Вече имаше цикъл всеки месец и се отнасяше към този факт без излишна паника. Скоро момчетата щяха да започнат да обикалят около нея като пчели около каца с мед.

— Красавец, красавец — чу я Кончита да казва.

Гледаше я как оставя един заек и взема друг, като целуваше нежно кадифените им застинали от уплаха муцунки.

От цялото й същество бликаше любов. Само ако можеха да я дарят с братче или сестриче… но надеждата им отслабваше с всяка изминала година.

„Моля те, Господи!“ — често повтаряше Кончита, ала се бе оставила на милостта му.

Иначе благодареше на Господ за здравето и щастието на Мерседес. Белезите от онази ужасна случка преди три години почти се бяха заличили. Дълбоко в нея се бе притаил нагона да убива, за да се защити. Ако излезеше наяве, отново би я преобразил. Ала тя никога нямаше да забрави случилото се. Леонард Корнадо, който сега беше ухилен месар в магазина на баща си, щеше да носи белега на слепоочието си до края на живота си. Франсес беше отминал всичко с мълчание, но Кончита бе дълбоко убедена, че Мерседес е била способна да извърши убийство в онзи миг, когато бе замахнала с камъка. Липсвала й бе единствено физическа сила. Само това.

Понякога, когато си помислеше за тази случка, тя поглеждаше дъщеря си с неверие и си спомняше за мъжа, от когото бе заченала…

Кончита и Франсес се опитваха упорито да си върнат доверието на Мерседес. Но това беше бавен и мъчителен процес, който приключи едва през пролетта на 1931 година. Сега в тъмните очи на Мерседес отново можеше да се види онзи мек блясък, свидетелстващ за любов.

Момичето продължаваше да се справя чудесно с уроците си. Голяма част от времето си прекарваше в четене. Беше се записала в три библиотеки и носеше у дома купища книги, като проявяваше завиден усет при подбора. Кончита, която обичаше да чете и винаги беше насърчавала Мерседес да прави същото, беше особено доволна. Момичето имаше силна памет и можеше да рецитира цели оди, периоди от историята и дълги откъси от теорията на анархизма, в която я бе посветил баща й.

Това беше единственото нещо, което помрачаваше в известна степен щастието на Кончита. Франсес продължаваше да настоява, че негово свещено право е да „образова“ дъщеря си според своите разбирания.

Може би Мерседес приемаше всичко това, за да покаже най-вече на баща си, че му е простила.

Тя жонглираше с думи като колективизация и анархосиндикализъм, сякаш те имаха някакъв смисъл за нея. Можеше да цитира цели страници от Бакунин, от чиито речи за революции и безчинства на човек можеха да му настръхнат косите. Момичето ходеше с баща си по митинги и профсъюзни събрания. Тя дремеше там (както беше стигнало до Кончита) или слушаше внимателно, ако гръмките речи на руски агитатори, анархисти убийци, полуобразовани миньори от Астурия^[3], които носеха динамит в джобовете си, и кой ли още не, успееха да събудят интереса й.

Франсес не се боеше да стои с нея в предните редици на стачките, при плакатите и прелитащите камъни. Веднъж се беше прибрала вкъщи разплакана и изпадна в истерия, тъй като на няколко метра от нея бяха застреляли човек.

Кончита тръпнеше от ужас заради опасността, на която бе изложена Мерседес. Още повече се ужасяваше от политическите убеждения, на които дъщеря й постепенно ставаше яростен привърженик. Но не можеше да направи нищо. Всичко, което й остава, мислеше си тя, бе да вярва във вътрешната й сила. И в благосклонността на съдбата.

Вече не можеше да наставлява дъщеря си. Тя се беше озовала на наковалнята на живота и очакваше първите удари на чука.

Мерседес вдигна поглед към майка си и й се усмихна. Сърцето на Кончита трепна при тази проява на нежност.

— Ще се разходя до маслиновата горичка, мамо.

— С кого?

— С никого — отвърна Мерседес.

Кончита кимна. Отиваше да чете часове наред сред дърветата, най-вероятно някоя глупава книга за Дивия запад или някой дебел том за историята на Германия.

— Внимавай по пътя.

Беше ранен следобед. Мерседес вървеше бавно по пътя към маслиновите масиви. Книгата, която четеше в момента, беше обсебила напълно съзнанието й. Наричаше се „Алената буква“ и беше превод от английски, написана от писател с непроизносимо име. Тя беше очарована от смелостта на героинята да живее като отшелница, както и от необикновеността на детето й.

Толкова приличаха на нея и на майка й. В края на краищата и майка й беше прелюбодейка, нали? Ако не беше се омъжила за Франсес, помисли си тя, и те щяха да живеят така сега. Двете, сами в гората. Щяха да се грижат една за друга. Идеята й харесваше. Само тя и майка й в тяхна собствена колиба, волни като птиците. Не че не искаше да има баща. Просто й допадаше идеята да мисли само за тях двете.

Разбира се, Франсес беше най-интересният мъж на света. И тя искрено му се възхищаваше. Бяха приятели. Но не можеше да каже, че го обича истински. Може би го бе обичала, преди да разбере истината, но не и след това. Ако трябваше да бъде честна, така стояха нещата. Самият той я учеше да бъде честна и никога да не засвидетелства фалшиви чувства, както и никога да не лъже за каквото и да било.

Тя не смяташе, че той също я обича истински дълбоко в сърцето си. Просто беше привързан. Искаше да й обясни света. Беше по-скоро отдаден учител, отколкото баща. Но не я обичаше. Обичта беше топло чувство, което изпълваше душата с трепет. Баща й не изпитваше подобно чувство. И тя нямаше нищо против. Щом като не се заблуждаваха един друг, наистина нямаше нищо против.

Мерседес отвори книгата на страницата, до която беше стигнала, и започна да чете вървейки.

Шумът от мотор на приближаващ автомобил по пътя зад нея я накара да отстъпи в тревата. Тя погледна през рамо и видя да приближава кола в облак прах. Машината беше голяма, със свален гюрук. В нея седяха двама мъже. Докато чакаше да отмине, колата забави ход и една от лъскавите черни джанти се закова току пред краката й.

Мерседес вдигна поглед. Мъжът зад волана носеше униформена фуражка. Другият, който седеше на задната седалка, беше Жерард Масагер, облечен в тъмен костюм.

Тя срещна хладния му високомерен поглед и прочете в очите му, че я е познал.

Взираха се един в друг в продължение на една дълга минута. После той се наведе и отвори вратата на колата.

— Качвай се — нареди той.

Тя само притисна книгата към гърдите си.

— Хайде, Мерседес — повтори той и изведнъж гласът му прозвуча заповеднически: — Качвай се ти казах!

Сякаш невидима ръка я побутна по гърба. Тя се качи в автомобила и седна срещу него. Той се наведе, за да затвори вратата и тя както някога долови миризмата на одеколон и нови дрехи — мириса на истински мъж. Сърцето й лудо заби.

Облаци прах обгръщаха колата. Шофьорът седеше невъзмутимо и чакаше заповеди, докато моторът тихо мъркаше. Очите на Жерард Масагер обходиха лицето й, спуснаха се към гърдите и надолу към загорелите й голи крака. Тя не смееше да мръдне. Само си помисли: „Ти си мой баща“.

— Мина доста време от последната ни среща, нали? — рече той най-накрая.

Тя мълчаливо кимна.

— Толкова много неща имаме да правим — започна той, сякаш й даваше обяснение, — а времето все не стига.

Бяха изминали почти четири години от срещата им в кабинета на директора. Оттогава тя го бе виждала случайно, докато минаваше с колата си или докато отиваше в банката или в някой магазин в Палафрюгел. Беше виждала и съпругата му, която винаги беше особено изискано облечена. Преди две години им се беше родило и дете. Син. Неин полубрат.

Не вярваше Жерард Масагер да е мислил съзнателно за нея през цялото това време, макар че грешеше.

— Преди два дни имаше рожден ден, ако се не лъжа?

Тя кимна отново.

— Вече съм на тринадесет.

— Добре. Трябва да го отпразнуваме. Карай — нареди той на шофьора. — Отиваме в „Лас Юкас“.

Колата плавно потегли.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— На празненство по случай рождения ти ден — отвърна той.

— Скоро трябва да се прибирам вкъщи — рече тя смутено. Ами ако някой я видеше и кажеше на баща й?

— Защо? — Той се усмихна.

Толкова добре помнеше тази усмивка. Той седеше и я наблюдаваше, сплел пръсти на корема си. Колата набра скорост. Мерседес се облегна назад и усети как нещо в стомаха й трепна.

— Мама ще ме чака!

— Не и през следващите един-два часа — рече той. — Наслаждавай се на пътуването. — Той се пресегна и дръпна книгата от ръцете й. Погледна корицата и изсумтя: — Казаха ми, че си станала книжен плъх. Е? Книжните плъхове не постигат нещо кой знае какво. Изгубват се в собствените си фантазии и животът минава покрай тях.

Интериорът на колата беше най-луксозното нещо, което беше виждала някога. Седалките бяха тапицирани с млечнобяла кожа, която ухаеше замайващо. Всичко останало беше направено от полирано орехово дърво или бе покрито с тъмночервен вълнен плат. Виждаха се малки сгъваеми масички от орехово дърво, на една от които Жерард Масагер беше оставил вестника, който беше чел допреди малко. Имаше дори шкафче с витрина, в което Мерседес видя кристални чаши и гарафа с алкохол. На дългия блестящ гюрук бе закачен сребърен щъркел талисман.

Жерард Масагер седеше в колата като ориенталски принц. Дали си приличаха? Лицето му беше красиво като на филмова звезда, макар в изражението му да се усещаше някаква плашеща тъмна сила. Всичко в него беше черно. Черна коса, черни очи, гъсти черни мигли и вежди. Устните му бяха чувствени, с дръзка линия. Той отвърна развеселен на погледа й, както обикновено с тъмен блясък в очите.

Мерседес предположи, че очите им имат един и същ цвят. Както и косите им. Но само друг човек можеше да каже дали си приличат. Или може би ако се погледнеха заедно в огледало.

„Лас Юкас“ беше малко ресторантче с изглед към морето. Беше наречено така заради горичката от юка наоколо като огромен букет от зелени щикове. Оттук човек можеше да наблюдава рибарските лодки, които се прибираха вечер в залива.

Шофьорът паркира отпред и започна да лъска колата, докато Жерард въвеждаше Мерседес вътре. В салона с нисък таван имаше около двадесетина маси. Ресторантът беше хладен и празен. Жерард Масагер извика собственика и избра маса до прозореца.

Собственикът веднага дотича от задната стаичка с колосана покривка в ръка.

— Какво мога да предложа на señores^[4]! — попита угоднически той.

— Френско шампанско — поръча Жерард. — Най-доброто, което имате. И нещо за ядене. Дамата има рожден ден.

— Si, señor! — Постла покривката и изчезна.

Мерседес стисна юмруци решително.

— Знам кой си — заяви тя ясно.

Жерард се облегна назад и изгледа Мерседес изпод тежките си клепачи.

— Е — рече той, — кой съм?

Тя си пое дъх.

— Ти си мой баща.

— Каква невероятна наглост! — Той се приведе. Черните му очи напомняха насоченото дуло на пушка. — Може да те хвърлят в затвора за подобна гнусна лъжа. Твой баща е онзи анархист, ковачът, който няма да се размине с бесилото.

— Той не ми е баща!

— Не е ли? — Изражението му беше безмилостно. — Тогава майка ти е курва.

— Не е!

— Значи си копеле на някой селски ромео. Измет, която няма никакво значение и не струва нищо. Как смееш да твърдиш, че съм твой баща? Ще наредя да те нашибат с камшик, докато не започнеш да молиш за милост!

Мерседес беше пребледняла.

— Може да наредиш да ме бият с камшик, щом искаш, но е вярно. — Цялата трепереше.

— О, разбирам… — Той разкри зъби в ядна усмивка. — Смяташ, че ще изкопчиш малко пари от мен, като ме изнудваш. Колко недалновидно.

— Не ти искам парите!

— Кой те научи на тази игричка? Майка ти ли? Или баща ти?

— Никой не ме е учил — изрече Мерседес със стегнато гърло. Бореше се със сълзите, които напираха. — Ти си… мой… баща. — Пръстите й се бяха впили в облегалката на стола. — Да, мой баща!

Собственикът се появи с бутилка шампанско, покрита с малки капчици, и няколко захлупени блюда. Мерседес отклони поглед. Очите й плуваха в сълзи. През отворената врата се виждаше морето, което трептеше с цвят на ултрамарин. Чувстваше се толкова ужасно самотна. Болката растеше вътре в нея като огромен мехур.

Тапата на бутилката шампанско изскочи с пукот и собственикът се засмя с боботещ глас, докато им наливаше чашите.

— Salud^[5]! — пожела им той и лукаво добави: — Y viva la republica!^[6]

— Прекрасно усещане — проговори Жерард с копринено мек глас.

Собственикът си тръгна и Жерард подаде чашата на Мерседес.

— Хайде — нареди той, — пий!

Тя поклати глава. Всяко движение заплашваше очите й да прелеят.

— Не искам.

— Имаш рожден ден — отбеляза той спокойно.

— Не ме интересува. Мразя те! Ти си лъжец — додаде тя разгорещено. — Знам за всичките ти престъпления.

— Моите престъпления? — зачуди се той, все още държейки чашата й с шампанско.

— Изпратил си pistoleros^[7], които да потушат стачката в Ла Бисбал! Видях ги как застреляха човек пред фабриката!

— Била си там? — Той я изгледа замислено. — Баща ти определено се грижи да получиш разностранно образование.

— Ти си враг на народа. Притежаваш фабрики и земя. Експлоатираш работниците. Не зачиташ правата им!

Той остави чашата пред нея.

— Плащам им прекалено високи заплати за нищо работа.

Тя срещна погледа му с искрящите си разплакани очи.

— Свършен си! Вече сме република. Най-вероятно ще те екзекутират заради всичко, което си сторил.

Ясно очертаната линия на устните му леко се отпусна.

— Каква жадна за кръв малка червеноармейка си станала.

— Най-малкото ще те хвърлят в затвора за години напред.

Той се усмихна.

— Кажи ми нещо, Мерседес. Щом съм такъв изверг, защо държиш толкова да ме наричаш свой баща?

— Защото е така. — Тя го следеше с поглед, докато той вземаше една маслина и я пъхаше в устата си. — Не ме интересува какво приказваш, просто е вярно и толкоз.

Той изплю костилката от маслината небрежно на пода. Погледът му беше станал студен.

— Ти си много интелигентно момиче, поне така ми казаха — рече с тих глас. — Ако беше малко по-възпитана, щеше да знаеш, че има определени неща, които никога не трябва да се изричат пред прислугата или на публични места, където могат да бъдат чути.

Хладният му тон я нарани много повече от грубите му думи преди това. Тя се сви на стола и изпита тайно задоволство. Той почти го беше признал!

Хвърли един поглед на глинените блюда, които бяха поставили пред нея. Това си беше цяло пиршество. Имаше студени пържени скариди и сардини в тесто, мариновани миди и други морски дарове, парчета пикантна селска наденица, маслини, бадеми и резени сушена шунка — истинско изобилие от солени деликатеси. Реши все пак да опита храната. Оказа се много вкусно. Той я наблюдаваше как яде. Когато ожадня, вдигна чашата с шампанско, без да обърше пръсти.

Жерард също вдигна своята.

— Salud! — повтори той тоста на собственика на ресторанта с лека ирония в гласа. — Y viva la republica!

Отпи. Не й хареса вкусът на шампанското, въпреки че малките балончета й подействаха освежаващо.

— Не се ли боиш? — попита и продължи да избира от блюдата това, което й беше харесало най-много.

— От какво?

— От републиката, разбира се.

Той се изсмя презрително.

— Твоята прескъпа република няма да издържи и шест месеца.

— Защо?

— Защото армията ще я затрие. Да не би да мислиш, че военните ще стоят и ще гледат безучастно, докато Испания се превръща в съветска територия?

— Русия е рай за работниците — изрече патетично тя и разтвори една мида.

— Мило мое момиче, начинът, по който руснаците се отнасят към работниците си, ме прави да изглеждам като ангел в сравнение с тях. Мога да те уверя в това.

— Като дявол искаш да кажеш.

— Като стана дума за това, ти самата май криеш дявола у себе си. — Жерард умишлено огледа една маслина. — Чух, че преди известно време едва не си разбила главата на някакво момче.

Тя замълча за момент и през лицето й премина сянка.

— Но оживя. Сега е добре — отвърна тя тихо.

— Но не благодарение на теб. Защо го направи, Мерседес?

Тя вдигна рамене. Очите й бяха широко разтворени, но погледът в тях беше неразгадаем.

— Сигурно много те е засегнал.

Тя не отговори. Когато заговори, гласът й беше кристално ясен.

— Ако армията се опита да затрие републиката, ще започне война. Ние ще се бием с тях — произнесе тя твърдо. — Решени сме на това.

— Но който се бие срещу армията, се обрича на смърт — додаде той с равен глас.

— Не ме е грижа. Аз ще се бия срещу тях.

— А аз пък ще се бия за тях. И ако изскочиш срещу мен, ще те застрелям.

— Може би аз първа ще те застрелям.

— Да… — провлече той замислено. — Възможно е. Ти си опасен противник.

Тя погледна иглата на вратовръзката му. На нея блестеше голям диамант, заобиколен от два рубина. Вратовръзката беше копринена и трептеше в същия нюанс като морето.

— Наистина ли би ме застрелял?

— Със сигурност. Нали ще си тръгнала да ми отнемеш онова, което по право ми принадлежи.

— Не, то не е твое. Откраднал си го от другите. Или от семейството си.

— Кой може да го докаже? Твърдението ти е със съмнителна стойност — отвърна той. — Ако някои наистина мислят така, нека да дойдат и да се опитат да си вземат онова, което сметат, че е тяхно. Едва ли биха успели.

— Ще успеят!

— Не съм убеден. — Той се наведе напред. Лицето му беше по-грубо и широко, отколкото си го спомняше. През последните години се бе наляло в долната си част. — Нека да ти дам един съвет, Мерседес. Винаги избирай внимателно страната, на която ще застанеш. И винаги прави своя избор с трезв разсъдък. Ние контролираме армията, военноморските и военновъздушните сили. В Африка имаме десетки хиляди марокански войници, а те са най-добрите и най-свирепите в цял свят. На наше разположение са оръжейният арсенал, танковете и самолетите. Имаме кораби и подводници. И най-вече, контролираме целия паричен резерв. А нищо друго не дава по-големи гаранции за спечелването на една война от парите. Наши влиятелни приятели от чужбина ще ни помогнат, ако се наложи. Прекалено млада ли си, за да разбереш сериозността на положението.

Тя се взираше в него.

— Не, чудесно го разбирам.

— Добре. Сега помисли с какво разполагате вие. Необучена сган селяни със сопи. Полуграмотни работници от фабриките. Разпасани цигани. Младежи с блеснали очи и интелектуалци декаденти. Единствената чужда държава, която може да ви помогне, е Русия — най-подлата и незаслужаваща доверие страна на света. Нямате оръжия, нямате пари, нито организация. Е, сигурна ли си, че ще победите?

Мерседес отпи от шампанското.

— Да! Защото ние сме народът!

Жерард се усмихна.

— Запомни това, което ти казах, Мерседес.

— Винаги можеш да се спасиш — каза му тя. — Колективизирай фермите и фабриките си. Тогава работниците ще те обичат, няма да те мразят.

— О, мога да си живея и без любовта им. Всъщност, мисля, че предпочитам да ме мразят. Макар че и омразата е много непостоянно чувство. Ако трябва да говорим честно, въобще не ме интересува.

— Знам — кимна Мерседес. Точно по този начин говореше и мислеше управляващата класа. Тя кръстоса крака. — Виждала съм съпругата ти. Много пъти. Италианка е, нали?

— Да. — Той кимна. Едва се беше докоснал до храната. Очите му не се откъсваха от нея, макар че по начина, по който криеше погледа си под притворените клепачи, не можеше да се разбере колко внимателно я наблюдава.

— Красива е.

— Мислиш ли?

— Когато порасна, искам да изглеждам като нея.

— Уверявам те — каза той, — че никога няма да изглеждаш като Мариса.

Заболя я.

— Мога да си изруся косата.

— Ти ще бъдеш красива по свой собствен начин — произнесе Жерард неочаквано нежно. — Ти вече си красива.

Зарадвана от думите му, тя го проследи как пълни чашата й. Главата й бе започнала да се замайва, дали от шампанското или от вълнението, не можа да определи.

— Но искам да нося такива дрехи. И да имам такива бижута, както и дълго цигаре като нейното.

— Тогава те съветвам още веднъж да помислиш дали да не промениш позицията, на която си застанала. Нито един от червената сган не би похарчил и една хилядна от онова, което Мариса харчи за дрехи. Подобно разхищение би било престъпление за него. А що се отнася до онова, което харчи за бижута…

— Колко?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Мерседес обмисли чутото, сбръчкала чело. Жерард Масагер се усмихна. — Виждам, че образованието ти, или по-скоро посвещаването ти в идеологията, не е приключило напълно.

— Защо казваш това?

— Със сигурност си виждала как ходят облечени комунистките? — произнесе той подигравателно. — Носят торбести панталони и работнически ботуши. Мажат косата си с тракторно масло…

— Не е вярно!

— Предпочитат да ги замерят с лайна, но никога да не облекат елегантна рокля и да сложат красиви бижута.

— Да ги замерят с лайна? — Фразата беше нова за нея. Тя се изкикоти над чашата си с шампанско. — Имаш син. Алфонсо…

Жерард се облегна назад.

— Разбира се, кръстен е на краля, който си е направо за оплакване — отвърна той сухо. — Баща ми каза, че не е разумно да кръстим детето на жив испански монарх, но Мариса настоя. Алфонсо Хавиер. Вече е почти на две години.

Тя се опита да изглежда трезва.

— Красиво бебе ли е? — попита и потърси още една скарида.

— Ако питаш Мариса, би ти казала точно това.

— Прилича ли на мен?

— Никак даже.

Тя вдигна поглед към Жерард Масагер за момент.

— Съпругата ти, Мариса, знае ли за мен? Имам предвид, коя съм?

— Не — отвърна той спокойно. — Че защо, коя си? Дъщерята на ковача на Сан Люк. Защо й е да знае?

— Знаеш защо — отвърна тя тихо. — Защо не й кажеш за мен?

Жерард Масагер я погледна.

— Не знам — отвърна той нехайно.

— Защото се срамуваш от мен?

— Не бях особено възхитен, когато се опита да убиеш сина на месаря.

— Ти нищо не знаеш за случилото се — каза тя сериозно.

— Някой ми каза, че се изпикал в лицето ти.

Страните на Мерседес пребледняха за момент. Той видя как от двете страни на носа й се появиха две резчици и разпозна предвестника на емоционален изблик. Почти усети надигащия се в нея гняв. Още миг и щеше да оголи зъби като разбесняла се кобила и да започне да рита с копита. Тя е моя кръв, помисли си той. Моя. Притежава моите качества и моите пороци!

— Ако наистина е станало така — произнесе той небрежно, — тогава си постъпила правилно. Някои неща не могат да бъдат простени. Кажи ми, наистина ли възнамеряваше да го убиеш?

Той видя как очите й заблестяха и си представи ритниците на копитата й. Не можа да прогони тази мисъл. Биваше си я! Май умееше да държи юздите по-здраво и от самия него.

Отново напълни чашата й и Мерседес отпи жадно. Цветът на страните й се възвърна. Жерард Масагер извади цигара от златна табакера. Пъхна я между устните си и я запали със златна запалка. Мерседес го наблюдаваше. Той отметна глава назад и издуха дима нагоре под формата на голямо ветрило.

— Хубаво ли е? — попита тя.

— Пушенето ли? — Той вдигна рамене и примижа от дима. — Това е порок. Следователно носи наслада.

— Може ли една цигара?

Жерард Масагер се усмихна леко. Запали още една цигара и й я подаде. Тя я взе предпазливо и я пое с неумелите си устни. Внимателно дръпване. Още едно. После, както можеше да се очаква, леко закашляне.

Защо й беше обръщал толкова малко внимание през изминалите години? Толкова много неща можеше да направи за нея. А той си бе уплътнявал времето само с други неща. Пътувания до Италия с Мариса. Срещи с Мусолини. Срещи с германския военен министър Гьоринг. Развиваше деловите връзки и бизнес контактите си, засилваше влиянието си.

Той я наблюдаваше изпод вежди. Липсвала му беше. Сега, когато седеше тук пред него, отново усети онова странно вълнение в стомаха. Чувство, което не изпитваше към никого другиго, дори към собствения си син. Той обичаше момчето, разбира се, но това… това беше различно.

— Отегчен ли си?

Жерард Масагер се засмя.

— Въпрос на истинска жена. Не, засега. Всъщност, доста добре се забавлявам. Щях да се отегчавам там, накъдето се бях запътил.

— А накъде се беше запътил?

— Да се видя с една дама.

— Дама ли? Не говориш за съпругата си, нали?

— Да, говоря за друга дама, не за съпругата ми. — Той й кимна сериозно.

Май й се подиграваше. Тя издуха дима от цигарата, като се опитваше да го имитира. Взе чашата с другата си ръка. Изведнъж ахна, осъзнала думите му.

— Да не би да имаш… любовна връзка?!

— Разбира се, че не — отговори той спокойно. — Връзките са нещо изключително досадно. Просто я чукам от време на време. — Мерседес едва не разля шампанското си. — Предполагам, че не знаеш какво означава това.

— Разбира се, че знам — отвърна тя. Наложи се да премигне, за да фокусира погледа си. — Мъж и жена, които правят бебе.

— Не и ако това може да се избегне — каза той и издуха ново ветрило синкав дим. — Чукането и бебето е най-добре да си останат две различни неща.

— Как става така?

— Има си начини и средства. Жената е задължена да ги знае.

— Но как?

— Гъба и някои други неща — каза той неопределено. — Питай майка си.

Тя погледна цигарата си с отвращение. Кожата й бе придобила леко зеленикав оттенък.

— Мога ли да я изгася? Стана ми лошо.

— Тогава по-добре я загаси.

Мерседес непохватно я смачка.

Ще стане невероятно красива, помисли си Жерард. Зрелостта щеше да настъпи изведнъж. Погледна гърдите й, които бяха толкова остри, сякаш всеки момент щяха да пробият блузката. Скоро щеше да е готова за първото си сексуално преживяване. Някой селски ромео щеше да я повали в сеното, да запретне полите й, ръмжейки…

Жерард усети как го изпълва ревност. Бих искал аз да ти покажа, мина му през ума.

Но тя беше негова дъщеря.

И какво от това?

— Как изглежда къщата ти? — попита тя, стиснала чашата. Беше изпила сама почти половин бутилка шампанско. Ако продължеше, скоро щеше да падне от стола.

— Като на всеки експлоататор — отвърна той насмешливо. — Мебелите са тапицирани с кожите на работниците, които съм застрелял. Потапяме селяни в катран и ги запалваме, за да ни е достатъчно светло да броим златните си монети.

Мерседес се изкикоти. Много забавен мъж беше. Ала тя беше изяла толкова много скариди, миди, гъби и парченца наденица, че й се повдигаше, а главата й се въртеше по много обезпокояващ начин. Отпи още веднъж от шампанското си, за да я уравновеси.

— Не, н-наистина. Кажи ми как изглежда.

— Нищо показно.

— Какво е показно? О, знам. Претенциозно излагане на показ.

— Точно така. Без претенциозно излагане на показ. Просто най-доброто от всичко.

Тя положи несигурно брадичка върху ръката си.

— Защо не си се оженил за майка ми? Знам защо. Защото не е била достатъчно богата и със знатен произход. Щял си да се срамуваш да бъде твоя съпруга!

Той седеше с кръстосани крака, преметнал ръка през облегалката на стола.

— Думите ти са като че ли взети от евтин любовен роман.

— Прелъстил си я и си я изоставил — продължаваше Мерседес. — Изоставил си ни и двете. — Главата й се въртеше шеметно. Чувстваше се толкова пияна, че й се доплака. — О, зле ми е…

Жерард Масагер хвърли няколко банкноти на масата. Краката й бяха станали тежки като олово. Тя се изплаши, че няма да успее да стигне до вратата, без да падне.

Той я подхвана под ръка и тя се вкопчи признателно в него. Едва запази равновесие, когато всичко се залюля около нея. Прилоша й. Цигарата. Шампанското. Начинът, по който светът връхлиташе отгоре й.

— О… — изхленчи тя. — Зле ми е.

— Ще ти мине. — Въздухът навън я накара да се почувства малко по-добре. Той й помогна да се качи в колата. — Закарай ни обратно в Сан Люк — нареди той на шофьора.

Мерседес се опита да легне на седалката, която ухаеше толкова приятно на скъпа кожа. Ала той я изправи.

— Ако не седиш изправена, ще ти прилошее още повече.

— Така и така ми е лошо. Усещам, че…

— Не и тук.

— Прегърни ме — проплака тя.

Усети как ръката му обгръща раменете й и я придърпва към себе си. Сгуши се в него и притисна лице към рамото му. Пак тази мъжка миризма на одеколон, на скъп нов плат… Започна да й преминава. Тя се притисна към баща си. Тялото му беше топло и твърдо. Всички мисли излетяха от главата й. Тя се отпусна блажено.

Ръцете му я галеха. Тя се унесе и задряма. Неясно след колко време лимузината спря и тя сепнато вдигна глава.

— Пристигнахме ли?

— Да — рече той, свел поглед към отпуснатото й лице.

— Благодаря ти много… много за празненството. Ей толкова — опита се да покаже с ръце тя, ръкомахайки несигурно.

В този миг усети как устните му докосват нейните и в пристъп на необясним копнеж, обви ръце около врата му, притискайки го силно към себе си.

Ръката му обхвана момичешката й гръд и той потри с палец зърното.

Усещането беше възпламеняващо. Мерседес се извъртя. Езикът на Жерард Масагер нахлу в устата й грубо. Прегръдката му беше желязна и не й даваше възможност за отстъпление. Беше прекалено слаба, за да се бори. Усети как ръката му се плъзга между бедрата й и пръстите му трескаво я галят. Ушите й бучаха.

Той я докосна на онова тайно местенце. Това беше изнасилване, грях, но тя изпитваше диво вълнение. Главата й се замая от наслада, болка, отвращение и любопитство. Изви се в ръцете му. Мразеше го, обичаше го… Не знаеше дали се бори с него, или се притиска към него. Обхвана я паника. Ала не можеше да си поеме въздух, за да изкрещи. Усещането й разцъфтя като греховна орхидея в пурпурно, черно и златисто. Агония, невероятно сладостна агония…

Тя се отдръпна задъхана. Лицето й беше изопнато и пребледняло. Взря се за миг в изгарящите му черни очи. После панически сграбчи дръжката на вратата и скочи на пътя.

Сърцето на Жерард Масагер биеше лудо. Чувстваше се така, сякаш някакъв незнаен наркотик бе инжектиран във вените му и той бе загубил всичко човешко в себе си. Беше съвсем близо до края. Пулсиращият му пенис беше влажен. Чувстваше, че ако го докосне, ще експлодира.

Момичето го наблюдаваше в състояние на шок. Господи, беше толкова красива! Искаше му се да излезе от колата и да я обладае, там, на пътя. Тялото му трепереше от желание, каквото не беше изпитвал никога преди. Трябваше да се махне.

— До следващия път — каза той с разтреперан, променен глас и потупа шофьора по рамото.

Голямата черна кола потегли плавно надолу по пътя. Той не се обърна.

Мерседес се опита да си поеме дъх, постави ръка на гърлото, което се бе стегнало и не пускаше кислорода да проникне в дробовете й. Тялото й беше лепкаво и влажно между бедрата. Тя се обърна задъхана. Трябваше да се прибере у дома.

Тогава сякаш гигантски юмрук се вряза в стомаха й. Наведе се и повърна на пътя.