Мариус Габриел
Плът и кръв (12)

Единадесета глава
Светото сърце

Март, 1938

Барселона, Испания

Най-трудно понасяше вида на ранените деца. Мерседес не беше плакала от месеци. Вече не беше толкова мекушава.

Но сега, след шестнадесет въздушни нападения за два дни, децата я караха да плаче.

Понякога имаха рани, които тя не можеше да гледа, или пищяха като зверчета, докато ги лекуваха. Беше непоносимо. Друг път пък се държаха толкова стоически, че възрастните не можеха да повярват, а огромните им очи се взираха в лекарите мълчаливо, докато режеха плътта им със скалпели и я шиеха с конци.

Често ги водеха в болницата „Саградо Корасон“ или „Светото сърце“ голи и без никакви документи. Докарваха ги мъртви. Смазани от въздушната вълна при експлозиите, както докторите се изразяваха, а техните мънички органи бяха станали на пихтия в малките им тела. Някои изпълзяваха изпод порутените къщи с облещени очи и зейнали усти, толкова малки, толкова невинни и толкова пострадали, че крайниците им висяха като на парцалени кукли.

Каква ужасна несправедливост се извършваше спрямо тези невинни създания. Каква ужасна несправедливост се извършваше спрямо майките им, които виеха като животни над безжизнените им телца, паднали на колене и сключили ръце в сърцераздирателни молитви.

Тя плачеше винаги когато си тръгваше от отделението, ала никой не се опитваше да я успокои. Другите знаеха как се чувства човек при вида на убити деца. И те плачеха — явно или тайно.

Системното бомбардиране на града беше довело всички и всичко до пълна разруха и изтощение. Мерседес се чувстваше смъртно уморена. А имаше толкова много ранени, за които трябваше да се погрижи.

Жени с пеленачета на ръце и деца се редяха на безкрайни опашки за хляб по улиците. Вече не можеше да се намери дори конско месо. Хората не се гнусяха да ядат дори кучета и котки. По улица „Рамблас“ мъже продаваха черен като катран тютюн, който бяха събирали от хвърлени на паважа фасове.

Как републиката беше успяла да издържи толкова дълго време? Тази година Франко беше въоръжил по-добре откогато и да било армията си. Беше стегнал организацията, а и бе получил солидна финансова подкрепа отвън. Победата му се изплъзваше на сантиметри. Ала това нямаше да продължи още дълго.

По всичко личеше, че до края на месеца националистите щяха да пометат Арагон и да достигнат морето. Така щяха да разцепят републиката на две. Скоро двата най-големи испански града — Мадрид и Барселона, щяха да бъдат претъпкани с бежанци и гладуващи. Накрая щеше да дойде и техният ред да се предадат.

Дори и битките да продължат още половин година, краят беше предизвестен. Всички го съзнаваха. Не минаваше ден бойните аероплани на Мусолини да не осъществяват полети над Барселона със смъртоносен товар на борда.

 

 

Отново се долавяше далечен тътен. Сърцата на хората, скрили се в подземието на жилищната кооперация, биеха уплашено до пръсване.

Мерседес срещна погледа на войника срещу себе си. Очите му бяха дълбоки, ясни и зелени и се взираха в нея с откровеност, която я притесни.

Тя извърна глава. В подземието се бяха скупчили около четиридесет души. Много от тях бяха непознати, случайно дотичали от улицата. Останалите бяха наематели и много от тях бяха по домашни роби и халати. Лицата на всички бяха изпити. Никой не говореше.

Мерседес продължаваше да усеща погледа на зелените очи на непознатия върху себе си. Не се сдържа и отново го погледна. Беше много хубав мъж. Тъмни вежди, високи скули и издадена брадичка, която му придаваше дръзка, животинска красота. Имаше гъсти мустаци над плътните широки устни, които в момента й се усмихваха и разкриваха бели зъби. Забеляза емблемата с американско знаме, пришита на черното му кожено яке. Американски доброволец. Още една филмова звезда, решена да участва в истинска война за сметка на Испания.

Тя отново извърна глава, без да отвръща на усмивката му.

Тътенът наближаваше.

— Не се безпокойте — рече портиерът на висок глас. — Тук сме в пълна безопасност. Е, натъпкали сме се като сардини в консерва, но няма как.

— През последните два дни са на всеки три часа — промълви разтреперана възрастна жена. — Дано това да е последната.

— Не се надявайте — измърмори в отговор възрастен мъж. — Ще продължат, докато не организираме военновъздушна защита.

— Или докато не им свършат бомбите, което е по-вероятно — додаде трети.

Чу се много силна експлозия. Една жена изпищя. От гредите на тавана започна да се сипе прах.

Мерседес вдигна поглед нагоре. Чуваше някакъв шум от фоайето. Тя се ослуша, мъчейки се да разбере какво става.

Ето пак! Тъничък гласец, който викаше нещо. Детски глас!

— Има дете във фоайето — извика тя.

Всички вдигнаха погледи нагоре.

— Не чувам нищо — рече портиерът.

— Горе има дете — повтори тя.

— Причуват ви се разни неща.

— Ето отново!

Мерседес беше клекнала до резервоара за вода, опряла гръб на стената. Сега се изправи веднага. Проправи си път през претъпканото подземие към вратата.

Американският войник срещу нея й подвикна на развален испански.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

— Отивам да доведа детето.

— Не можете да се качите горе! — Той я сграбчи за китката със силните си ръце. — Аеропланите са почти над главите ни!

Тя се изтръгна и се затича по витата стълба нагоре. Но фоайето на жилищната кооперация беше празно и тъмно. Нямаше и следа от дете. Може би наистина й се причуваха разни неща.

Експлозиите трещяха все по-близо. Мерседес усети как подът вибрира под краката й. Сякаш някой гигант крачеше по земята с оловнотежките си крака. Тя си спомни окървавените вързопи в болницата и се втурна навън.

Улицата беше пуста. Колите стояха зарязани от шофьорите, а някои врати зееха отворени. Редицата липови дървета по тротоара тъкмо беше започнала да се раззеленява. Беше студено и ветровито.

И тогава, на по-малко от стотина метра надолу по улицата, тя видя малка фигура на момиченце да подскача. Подскачаше, без да съзнава, че приближава смъртоносна заплаха.

Кой ли беше оставил малката навън? Къде бяха родителите й? Може би се бяха укрили някъде и я търсеха сред тълпата? А може би бяха мъртви?

Мерседес изруга и се затича към детето. То скачаше непохватно на въже, първо на единия крак, после на другия, а въжето минаваше над сплетената на плитки коса.

— Хей, момиченце! — извика Мерседес, без да спира да тича. — Ела! Ела тук!

Последва експлозия, която стана толкова наблизо, че въздушната вълна хвърли Мерседес на земята. Паважът потрепери под нея. От съседните покриви на сградите се издигна пушек. Едва сега детето се изплаши и се втурна да тича в противоположна посока.

— По дяволите!

Мерседес се спусна след него. Дългите й крака й даваха предимство, но уплашеното дете се носеше напред като вятър. Зави зад ъгъла и изчезна.

Гигантът с оловните крака приближаваше.

Мерседес стигна ъгъла и зави с разтуптяно сърце.

Изведнъж видя над покривите няколко черни кръста, които се носеха в небето.

Зад тях следваха още няколко като в сюрреалистична картина.

Тя огледа панически улицата. Ето го, слава богу! Малкото момиченце беше само на няколко метра и клечеше до едно дърво. Мерседес се втурна нататък. Детето вдигна поглед. Беше бледо и някак особено. Изведнъж тя забеляза дръпнатите очи и кръглото монголоидно лице. Детето беше със синдрома на Даун, с други думи — беше със забавено развитие. Затова никой не го беше грижа за него. Тя сграбчи малкото телце и се втурна към ъгъла, откъдето беше дошла.

Детето тежеше повече, отколкото предполагаше. То обви с ръце врата на Мерседес и притисна крака около кръста й. Тя отчаяно искаше да спре и да си поеме дъх, но не смееше.

Изпита усещане за обреченост. Белите й дробове пламнаха от недостига на въздух, тя обаче продължаваше да върви напред.

Изведнъж пред нея изникна пламък с цвят на охра. Горещи езици я близнаха. Тя усети, че забавя ход, когато оглушителна въздушна вълна я блъсна в гърдите и я запокити на земята.

Остана да лежи на паважа, без да смее да помръдне, изненадана, че не е мъртва. Всичко около нея беше станало на късове, които се сипеха обратно върху нея. Опита се да прикрие лицето си с ръце. Ушите й пищяха, но умът й беше бистър.

Въпреки димната завеса и виещия се черен пушек веднага забеляза детето. Пролази към него. То беше живо и се разпищя, като я видя. Ръцете и краката му бяха облени в кръв.

Половината улица изглеждаше барикадирана с отломки. Мерседес се изправи, взе детето на ръце и тръгна напред. Бомбоубежището й се струваше ужасно далече. Гърбът я болеше. Усети, че на главата си има рана.

Спомни си един отдавна отминал ден в ковачницата, залепената за дланта й монета и болката, която беше изпълнила мозъка й с алена светлина. Детето й се струваше все по-тежко. Виеше й се свят. Трябваше да овладее замъглените възприятия, които шокът беше породил.

Тогава видя как някой тича срещу нея и крещи с цяло гърло. Беше американският доброволец. Не можеше да разбере какво й казва, но се зарадва, че го вижда.

Той пое детето от ръцете й и го понесе към жилищната кооперация. Тя се препъваше и залиташе, задъхваше се, но вървеше със сетни сили. Пръстите му стискаха болезнено ръката й, а дъхът й свистеше мъчително в гърлото.

Стигнаха фоайето. Мерседес се почувства зле и й се прииска да повърне. Ала усети как американецът я хвана за косата и я изправи на крака.

— Безумна жена! — викаше той, като я дърпаше надолу по стълбите. — Луда, откачена…

Тя се опита да го отблъсне. Той ругаеше непрестанно с дрезгав глас, докато накрая не остана без дъх, и те успяха най-накрая да изминат и последните стъпала към подземието.

Хората закрещяха в надпревара, когато ги видяха да се появяват целите в прах и кръв. Някой пое детето, чиито очи блуждаеха от шока, но се оказа, че има само охлузвания по ръцете и коленете.

— Точно над нас са — каза американецът. — Улучиха една от сградите в другия край на улицата.

— Коя?

— Онази, високата, точно на ъгъла преди площада.

— Слава богу, че няма никой. Снощи евакуираха живущите там.

Земята се тресеше и тътнеше от падащите бомби. Американецът и Мерседес седнаха до резервоара за вода. Той обви с ръка раменете й, ала тя го отблъсна ядосано.

Никога не беше се оказвала толкова близо до смъртта. В главата й продължаваше да се върти мисълта за монетата и за деня, когато беше разбрала, че нейният баща всъщност не й е истински баща.

Тя докосна раната на главата си. Косата беше залепнала от кръв, но отдолу се усещаше подутина. Цялата беше в прах. Мозъкът й пулсираше.

Детето отново започна да плаче пронизително. Искаше майка си. А гигантът продължаваше да крачи навън. Всеки път, когато стъпеше на земята, някоя сграда се срутваше или на някоя улица зейваше яма. Ако стъпеше прекалено близо, и сградата над тях щеше да се срути и подземието да се превърне в масов гроб. Една жена взе детето на ръце и започна да го успокоява, но то не спираше да плаче.

След като въздушното нападение приключи, тълпи хора плъзнаха по улиците. Хаосът от отломки ги караше да занемяват, а неприятният мирис на експлозиви във въздуха им действаше възбуждащо. Въпреки разрушенията навън цареше почти радостна атмосфера. Всички се поздравяваха. Бяха оцелели. Нямаше тежко пострадали. Мерседес вече не се учудваше от нищо.

Стотици прозорци бяха изпотрошени въпреки капаците, които ги закриваха. Паважът искреше от счупените стъкла. Близо до пострадалата от бомба сграда един трамвай лежеше безпомощно, катурнат на едната си страна.

Главата на Мерседес бучеше. Чувстваше се зле — слаба, изтощена и ранена. Когато се обърна, за да влезе в жилищната кооперация, някой я докосна по рамото. Американският войник. Беше я беше последвал.

— Съжалявам, че ви нарекох с разни там епитети — каза той със силен акцент.

Наведе се и изненадващо я целуна по едната буза. Мустаците му погъделичкаха кожата й.

На дневна светлина очите му бяха още по-зелени и контрастираха удивително със загорялата му кожа и черната коса. Тя изтри грубо страната си.

— Отскубнахте ми половината коса — промърмори Мерседес и го стрелна с разярен поглед.

— Съжалявам и за това — рече той. — Дълбоко се извинявам. — Той протегна ръка. — Имате рана на главата. Може ли да я погледна.

Тя отблъсна ръката му.

— Добре съм!

— Не, изглеждате зле — добави той загрижено. — Сигурно сте получила сътресение на мозъка.

— Мога и сама да се погрижа за себе си.

— Трябва да промиете раната.

— Точно това ще направя.

Американецът се засмя тихо. Имаше бели зъби като на тигър.

Очите й проблеснаха гневно.

— На какво се смеете?

— Спомних си как тичах да ви търся, а над нас италианските военновъздушни сили сипят бомби.

Лицето й се поотпусна.

— Е, благодаря ви, че ме последвахте — произнесе тя с усилие.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — повторно попита той.

Тя кимна и без да му отговори, го остави да стои на улицата.

Апартаментът, където се бе нанесла, се намираше на петия етаж. От началото на бомбардировките никой не използваше изискания, облицован с дървена ламперия асансьор. Изкачването беше дълго и уморително.

Апартаментът не беше голям, но явно някога е бил обзаведен с много вкус. Подобно на останалите богати семейства, живели в тази жилищна кооперация, и собствениците на този апартамент бяха заминали за Франция след обявяването на войната. Централният комитет беше реквизирал цялата сграда. Мерседес трябваше да споделя апартамента с две други медицински сестри, но съквартирантките й постоянно се сменяха и за момента тя единствена го обитаваше. Наслаждаваше се на мраморната баня и обширния салон с паркет и кристални полилеи.

Нямаше почти никакви мебели освен огромно легло, което явно бе прекалено тежко, за да бъде пренасяно където и да било. Беше внесла от балкона няколко стола от ковано желязо. От нишите на стените надничаха множество малки бели мраморни женски бюстове, явно сторили се непотребни никому.

Останалото беше празно пространство. Мерседес обожаваше този апартамент. Портиерът гледаше винаги да има достатъчно топла вода, което беше ценно удобство във военновременна Барселона, а гледката, която се разкриваше към парка, беше направо прекрасна.

Тя огледа раната си в огледалото и реши, че няма нужда от шевове. Проми я внимателно и изпи два аспирина, за да спре главоболието й. Щеше да има синини по тялото там, където се беше ударила при падането. Американецът беше прав. Явно се беше побъркала, за да излезе на улицата по време на въздушно нападение. Вече се бе убеждавала безброй пъти колко глупаво нещо е голият героизъм. Здравият й разум сигурно е бил замъглен от умората и спомена за онези мъртви деца.

На сутринта трябваше да отиде пеша до „Саградо Корасон“. Нямаше обществен транспорт. А нямаше и нищо за закуска. Беше замаяна. Изми се и слезе по стълбите.

Американецът беше на улицата. Стърчеше сред групичката мъже, с които разговаряше. За нейна изненада, той се приближи към нея.

— Здравейте отново — поздрави я той. Тя само кимна. Той застана на пътя й и я застави да спре. — Името ми е Шон О’Кийфи. Понякога тукашните хора ме наричат Хуан. Същото е. — Той протегна ръка. Тя я пое неохотно. Дланта му беше широка и загрубяла. — Аз съм в Интернационалните бригади — рече той. — Току-що се завърнах от Арагон. Опитвах се да открия едни приятели, но не успях. Никой не можа да ми каже нищо за тях. Не знам къде да си намеря място да преспя тази нощ.

— Идете на гарата. Ще ви дадат одеяло и ще спите на пода.

— Звучи ужасно. Вие живеете в тази сграда, нали?

— Да.

— Може би семейството ви ще може да ми даде стая за седмица-две?

— Не, невъзможно.

— Наистина ли? Защо просто не ги попитаме…

— Живея сама — отвърна тя кратко.

— Нямате семейство?

— То не е тук.

Той изглеждаше изненадан.

— Сама в Барселона в тези времена? Но това е ужасно. Трябва да има някой, който да се грижи за вас.

— Ще тръгвам. Закъснявам. Довиждане.

Ала американецът закрачи редом с нея.

— Няма ли да ми кажете поне къде отивате, guapa^[1]?

— Не съм ви никаква guapa — отвърна тя с хладен тон.

— Ами как ви е името тогава?

— Мерседес Едуард — произнесе тя с неохота.

— И накъде сте се запътила, Мерседес Едуард?

— Към „Саградо Корасон“.

— Медицинска сестра ли сте?

— Да.

— Много добре. — Той хвана фамилиарно ръката й.

Този жест, обичаен дори между непознати, при него издаде собственически маниер. Това я накара да настръхне. Издърпа ръката си от силната му хватка и тръсна глава.

— Ако се опитвате да се задявате с мен, губите си времето.

Той се усмихна. В ъгълчетата на зелените му очи и край устните му се появиха бръчици.

— Мислите си, че съм дошъл чак от Западна Вирджиния, за да задявам някаква си кльощава испанска госпожица?

— Не съм испанка. Каталонка съм. — И след кратък размисъл добави: — И изобщо не съм кльощава.

— Напротив.

Те се погледнаха. Той беше висок и добре сложен. По голата му загоряла шия изпъкваха сухожилия, а яките му рамене изпълваха черното кожено яке. Ръката, която държеше ремъка на пушката, беше мускулеста и с изпъкнали вени.

Тя наистина изглеждаше слаба в сравнение с неговото силно и снажно тяло. Двете години война я бяха лишили от всичката излишна плът. Лицето й беше загубило мекия овал, типичен за осемнадесетгодишните девойки. Но тя беше удивително красива. Притежаваше тъмна, сериозна красота, която караше американския доброволец да я изпива с очи.

Макар да странеше от всякакви прояви на светски живот, тя изтълкува правилно погледа му.

— Водим глупав разговор — рече накрая. — Трябва да се връщам в болницата.

— Казармите „Ленин“ са в същата посока. Ще продължа с вас. Ще повървим малко заедно.

Тя ускори крачка, но той я следваше неотлъчно.

Зави надясно и продължи към стария център. Имаше малко превозни средства. Една пожарна кола тъкмо напускаше мястото на близкия пожар, за да се втурне да гаси друг.

Всеки, който беше обичал този оживен град през лятото на 1936 година, сега щеше да се разплаче при вида му. Барселона беше смълчана и унижена. Разрушена и изтощена от умората и глада.

Бомбардировките бяха чудовищно разрушителни. Тя се задавяше от мъка само като се огледаше.

— Използват нов вид бомби — отбеляза американецът. — Така са конструирани, че забавят процеса на избухване на взривното вещество. Минават през покрива и през десетина етажа, преди да се взривят. По този начин разрушават цялата сграда. Много ефективен метод.

— Да — съгласи се тя с горчивина, — много ефективен.

— Онова, което направихте, като спасихте детето… това беше едно от най-безумните неща, на които съм ставал свидетел, Мерседес.

— Но вие бяхте също толкова безумен да ме последвате — отвърна тя кратко.

— Сякаш нещо се случва с нервната ти система, когато стоиш и се криеш като плъх в мазето. Ругах ви. Наричах ви как ли не. Когато избухна онази ужасна бомба, не издържах. Изскочих навън. Всичко там изглеждаше така, сякаш беше настъпил краят на света. Мислех си, че следващата бомба ще падне точно върху мен. Когато ви намерих, бях побеснял.

— Нарекохте ме…

— Детето не беше добре. Малоумно беше.

— Какво значение има?

— Ами прави ви малко по-луда от мен. Все пак детето е живо. Постъпихте правилно. Много сте смела.

Той се загледа в профила й. Тя не отвърна нищо.

— Когато изскочихте от онова подземие — продължи той, — направо ми прилоша. Имаше нещо във вас, което не ми излизаше от ума. Изглеждахте отчаяна. Сякаш бяхте спряла да се интересувате от себе си. Не исках да умрете.

Бяха стигнали голямото кръстовище. Тя посочи надолу към улицата.

— Казармите са надолу по улицата и вляво. Довиждане.

— Мерседес…

Но тя вече се беше затичала към „Саградо Корасон“. Усети погледа му върху гърба си, но този път той не я последва.

 

 

„Саградо Корасон“ беше малка болница, създадена и ръководена от монахини, преди да ги изгонят оттам. Сега официалното й име беше болница „В. И. Ленин“, но старото име продължаваше да стои над входа. Тук поемаха случаите, с които Централната градска болница не можеше да се справи. Болницата разполагаше с педиатрично и лицево-челюстно отделение. Работата и в двете отделения изискваше много технически умения и емоционална устойчивост.

Привечер стана ясно, че непрекъснатите досега бомбардировки може би ще спрат временно. Лицата около нея бяха безизразни от голямото изтощение. Поне болницата не беше пострадала. Някои казваха, че това е заради големия червен кръст, който беше изрисуван на покрива, но Мерседес знаеше, че причината не е в това. Просто бяха имали късмет.

Тя се улови, че мисли за зеленоокия американски доброволец. Защо беше дошъл? Защо бяха дошли да пролеят кръвта си на испанска земя?

Десет хиляди французи. Пет хиляди германци. И още хиляди англичани, американци, поляци и италианци. Швейцарци, чехи и унгарци…

Не бяха изпратени от своите правителства, както Хитлер и Мусолини изпращаха цели армии, а бяха доброволци.

Жертвите сред тях бяха изключително много. Те се хвърляха в битките с пламенността на кръстоносци, сякаш защитаваха Божи гроб. Контингентът англичани вече се бяха проявили като лъвове на бойното поле. Ала три четвърти от тях бяха убити или ранени.

Тя обаче бе неспособна да разбере героизма им.

Голяма част от мечтите й бяха безвъзвратно умрели заедно с Хосе-Мария, Федерика и останалите загинали на фронта. Беше видяла прекалено много разкъсана плът и прекалено много детски лица, сгърчени от непоносима болка.

Явно другите бяха запазили вярата си, ала тя вече нямаше такава.

Убедена беше, че ще загубят войната. Съюзниците на републиката постепенно я изоставяха. Помощта беше спряла да пристига. Франсес приспособяваше в Херона коли и трактори в бронирани бойни средства. Палешниците се претопяваха за щикове. Каузата стоеше над всичко и никой не смееше да я пренебрегва, камо ли да се облагодетелства за нейна сметка.

Но Мерседес вече не се смяташе за част от революционното движение. Не можеше да продължава да споделя безумните им възгледи. Напоследък имаше малко приятели, било то мъже или жени. Две години след смъртта на Матилд тя продължаваше да е девствена. Нито един мъж не се беше доближавал до нея след Хосе-Мария. Тя бе пожелала да е сама и беше останала сама.

Дали американецът си беше намерил място, където да пренощува? Държа се грубо с него. Той я беше спасил все пак. Усети вина заради начина, по който го беше отблъснала.

Смяната й приключи и тя се запъти към къщи. Умираше от глад и изтощение.

Вечерта беше студена и ветровита. Тя беше облечена със сако и памучна рокля до коленете, но леденият вятър шибаше босите й крака. Заради въздушните нападения нямаше улично осветление, не светеха дори прозорците на къщите. Автомобилите пъплеха едвам-едвам, макар че от фаровете им струеше бледа жълтеникава светлина. Барселона се беше превърнал в град на мрака и призраците.

 

 

Сан Люк, Каталония, Испания

Франсес пристигна късно. Кончита го чакаше и когато чу превъртането на ключа в ключалката, слезе долу, за да го посрещне. Прегърнаха се и останаха дълго така в празната ковачница, без да продумат.

Тя усети умората му по начина, по който той тежко се отпусна върху нея. Претрепваше се от работа. Лицето му винаги бе сурово, но сега беше по-изпито и изнурено от всякога. Скулите му още повече изпъкваха. Брадата и косата му съвсем бяха посивели. Дори и тъмносините му очи сякаш бяха избледнели като стара риза, прана прекалено често.

— Ще се почувстваш по-добре, след като се нахраниш — рече тя и веднага сложи пред него чинията с вечерята му.

— Имаш ли новини от Мерсе? — попита той.

— Тази седмица пристигна писмо — кимна тя. — Изпрати и няколко снимки.

— Какво пише?

— Ще го прочетеш, след като се нахраниш. — Тя се пресегна и махна кичура коса, който беше паднал над челото му. — Изглеждаш ужасно, Франсес — каза тя. — Направо се погубваш…

— Е, нали не съм умрял — изръмжа той.

— Как вървят нещата? Добре?

— Напоследък е невъзможно да се открият способни техници. Или са неопитни момчета, или пък слабовати старци.

Тя забеляза, че по ръцете му имаше нови порезни рани, а някои от старите, които бяха по-дълбоки, още не бяха зараснали след последната им среща. Не каза нищо. Макар че трябваше да организира и надзирава работата на другите, тя знаеше, че той не понася зле свършената работа и сигурно се втурваше сам да оправи нещата. Продължаваше да се занимава с желязото и огъня въпреки своя недъг и петдесет и две годишната си възраст.

А тя продължаваше да стои сама и да чака. Разсейваше я единствено работата във фабриката за корк, която след началото на войната беше колективизирана и сега се ръководеше от работнически комитет. Почти не беше в състояние да мисли за друго освен за Франсес и Мерседес. Войната ги беше принудила да водят самотно съществуване, далече един от друг. Сякаш черната й сянка беше обезсмислила съществуването им като семейство и го беше отложила за някакъв далечен ден, който и тримата знаеха, че няма да настъпи.

След като се нахрани, той прочете писмото от Мерседес. Разгледа снимките, които беше изпратила. На една от тях беше заедно с още няколко сестри и всичките бяха облечени в бели престилки и шапчици с нарисуван червен кръст отпред. Тъмната й хубост прониза сърцето му. Липсваше му много, липсваше му дивият й, непокорен дух. Можеше само да предполага колко страда Кончита.

— Мерседес ще се върне — каза той нежно и погали една от снимките. — Тя е от хората, които оцеляват.

— Дори ако оцелее, никога няма да се върне при нас, Франсес. Изгубихме я. Изгубихме я отдавна, още когато беше дете.

— Ще се влюби. Ще започне нов живот с някой мъж. Това е съдбата на момичетата. При всички случаи щяхме да я изгубим.

Лицето на Кончита беше замислено.

— Когато се върна от фронта миналата година — продума тя най-накрая, — реших, че там е намерила някого. Някой, който е загинал. Имаше особен поглед в очите. Така и не сподели нищо за случилото се. Ала аз усетих. Ти почувства ли го?

— Нямам твоята интуиция — каза той уморено. — На мен просто ми изглеждаше безкрайно изтощена.

— Мислиш ли, че все още е девствена? — попита го Кончита.

Въпросът го стресна.

— Кой знае? Скоро ще навърши двадесет. Превърнала се е в красива жена. Ще се влюби — повтори той. — Нейната младост е нейният щит. Има достатъчно сили, за да се изправи пред онова, което я очаква. Когато всичко свърши, животът ще е пред нея. Ще има време да подреди всичко отново.

— Но толкова много ужасни неща се случиха. И от двете страни на барикадите. Натрупа се омраза…

— В Испания винаги е имало омраза. Това го умеем най-добре — да мразим.

— Но това, което току-що каза, Франсес, е ужасно! — Кончита се изправи и започна да разчиства масата. — Испания беше хубава страна, преди войната да избухне! Злото дойде от политиците и от въоръжаването на онази босонога дрипава паплач, която уби Матилд.

— Злото дойде най-вече от военните с техните лъснати кожени ботуши — рече той сухо. — И от мъжете, които обичат да се возят в лимузини „Хиспано-Суиза“.

Тя въздъхна, приключила с прибирането на масата. Направи кафе и за двамата, а в неговото сипа малко бренди.

Франсес я изчака в леглото, докато тя разтребваше кухнята. След банята изглеждаше по-отпочинал. Суровите бръчки около устата и очите му, които го правеха да изглежда по-стар, отколкото всъщност бе, се бяха поизгладили. Дори успя да й се усмихне.

— Имаш ли сили за малко нежност?

— Питах се същото и за теб.

— Ела в леглото и ще проверим — подкани я той.

Тя дръпна завесите и започна да се съблича. Той я наблюдаваше над чашата си с кафе. От погледа му струеше топлота.

Времето лишаваше тялото на Франсес от плът, но добавяше такава по тялото на Кончита. Тя беше на тридесет и осем години и вече наистина изглеждаше като омъжена жена. Гърдите й се бяха налели и закръглили. Беше станала пухкава на места, където преди беше слаба — ръцете, страните, раменете.

Тя съжаляваше за стройната си момичешка фигура, но не чак толкова. Франсес никога не беше споделял викторианските си предпочитания за фигурата на жената, но тя инстинктивно усещаше, че я харесва повече сега.

Той протегна ръка и тя се отпусна в прегръдките му. Сгуши се и прошепна:

— Толкова е хубаво всеки път, когато се връщаш. Живея само за тези моменти. Аз съм нищо без теб. О, колко те обичам…

Франсес не каза нищо, само я прегърна по-силно. Не го биваше да говори нежни слова, затова изразяваше чувствата си по друг начин. Целуна я нежно. Тя усети желанието му. Пресегна се и го докосна.

— Липсвах ли ти? — прошепна тя и го стисна леко.

Той изръмжа и устните му потърсиха нейните. Целуваха се отчаяно, сякаш се опитваха да заличат самотата и тревогите от изминалата седмица с този един прекрасен миг. Пълните й гърди го очароваха и възбуждаха повече, отколкото когато бяха по-малки.

— Моята малка яребична — мърмореше той дрезгаво. — Моята пухкава малка птичка. — Той я докосна и усети, че вече е влажна и го очаква. Погали копринените влажни гънки и я накара да потрепери от желание. Когато вече не можеше да издържа, тя се покачи върху него и насочи мъжествеността му в себе си, като леко стенеше от удоволствие.

— Ооо, прекрасно е — промълви тя, когато седна върху слабините му и опря ръце на гърдите. Погледът й беше замъглен от страст. — Толкова е хубаво. Господи, колко ми липсваше…

Той обхвана талията й с големите си ръце и започна нежно да я повдига нагоре-надолу. Усещаше го дълбоко в тялото си.

— Толкова е… хубаво — шепнеше тя. — Толкова е хубаво…

Спря да говори, но устните й останаха разтворени. Франсес я повдигаше и повдигаше, наблюдавайки как притваря очи и страните й аленеят от нарастващото удоволствие. Не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си, но тези мигове бяха по-ценни за него от самия живот. Когато целият този ужас приключеше, закле се той, ще си наваксат. Ще имат време един за друг, цяла вечност време само за тях двамата без нищо, което да застава между тях.

Любенето им беше бавно и умело като при хора, които отдавна се познават. Тя се изви назад със силен стон, който прозвуча почти като ридание. Пръстите му потънаха в бедрата й, преди и той да свърши. Почувства ясно силата, страстта и сладостта на сливането им. Мигът проблесна ярко, след което бавно започна да гасне. Тя полегна върху него като откъсната лилия и ръцете й обвиха врата му.

— Франсес, любов моя, любов моя…

Той я прегръщаше, вдишваше дълбоко чистия женски мирис в косата й, наслаждавайки се на близостта й. Напоследък често се улавяше, че мисли за чудото, с което беше променила живота му. Какво щеше да представлява той сега, ако Марсел Барантес не беше посетил ковачницата му през онази студена есенна вечер? Тя беше за него дар от боговете, златна тиара, която някое щедро божество, опростило греховете му, беше поставило незаслужено върху главата му. Той усети, че се отпуска и най-накрая излезе от тялото й. Тя му се усмихна. Винаги го правеше по един и същ начин.

Останаха да лежат кротко в тъмното, докато сънят не склопи клепачите им.

 

 

Барселона, Испания

Когато влезе във входа на жилищната кооперация, Мерседес спря рязко. Американецът я чакаше.

— Пак ли вие!

Той се усмихна.

— Пак аз.

— Какво правите тук? — попита тя ядосано.

— Какво ще кажете за един истински омлет, Мерседес? С малко селска шунка? — Той се наведе напред. Дълбокият му глас премина в дрезгав шепот. — Или една-две наденички? Бутилка хубаво rioja^[2]? А за завършек — праскови със сметана?

Тя го изгледа подозрително. Болка проряза празния й стомах.

— За какво говорите?

— Аз ще осигуря продуктите, а вие ще ги приготвите.

— Лъжец! — сряза го тя. — Откъде ще намерите такива неща в Барселона?

Вместо отговор той свали раницата си и я отвори. Нещо вътре изтрака. Мерседес надникна, изпълнена със съмнение.

Видя бутилки, самун хляб, половин парче шунка, няколко консерви и други неща, увити в парцали. Той затвори раницата.

— Откъде взехте всички тези неща? — попита тя озадачено.

— Една добра фея ми ги даде. Е, съгласна ли сте?

— Да не сте черноборсаджия? — попита тя безцеремонно.

Той й се усмихна и поклати глава.

— Щом не търгувате на черния пазар, значи сте крадец. И полицията все един ден ще ви хване и ще ви разстрелят.

— Съмнявам се. Но в момента губим ценно време. Умирам от глад! Да вървим и да се захващаме с готвенето. — Той тръгна нагоре по стълбите. — На кой етаж сме?

— Спрете!

Американецът спря и се обърна към нея.

— Е? — изгледа я в очакване.

— Чакайте. Нека помисля…

— Може би после ще хапнем малко сирене — мъчеше се той да я съблазни, като не я изпускаше от поглед. — А може дори да разтопим малко в омлета…

Устата й вече беше пълна със слюнка. Наложи й се да преглътне. Спомни си за пакета сушен нахут — единствената храна, която имаше за вечеря тази вечер. Истински омлет… Тя се бореше със себе си. Мисълта за топла храна беше почти непоносима.

— Не можете да прекарате нощта в моя апартамент.

— Все още не съм намерил къде да спя, Мерседес.

— Потърсете друго място. Явно разполагате с големи възможности, сеньор Западна Вирджиния. Добре, ще сготвя, но след това си тръгвате. — Тя отново преглътна. — Иначе нищо.

Погледите им се срещнаха в сумрака. Той беше много по-едър от нея, но на лицето й беше изписано изражение, което не търпеше отказ. Американецът въздъхна.

— Добре. След това си тръгвам. На кой етаж живееш?

— На петия — рече тя и се опита да прикрие тържествуващото си изражение.

Той се обърна и продължи да изкачва стълбите. Уморените й крака я носеха като по чудо нагоре след широкия му гръб и омлета.

Мерседес отключи вратата и го покани вътре. Той пристъпи в апартамента и опря пушката си в единия ъгъл. После се огледа и подсвирна.

— Ето това се казва апартамент, Мерседес. — Той се разходи из празния салон, като се възхищаваше на белите мраморни бюстове. — Господи! Така ли живее другата половина от човечеството? — Той надникна в другите стаи. — Малко е празно. Къде са останалите мебели?

— Собствениците са си ги взели.

— И целият този апартамент е на твое разположение?

— Засега.

— Можеш да подслониш шестима като мен в този мавзолей — смъмри я той.

— Мога. Но няма да го направя.

Тя го заведе в кухнята и застана настрани, докато той изпразваше съдържанието на раницата си на масата. Освен онова, което вече беше видяла, вътре имаше няколко вида сушена наденица, десетина яйца, увити в парчета вестник, бутилка зехтин, няколко бутилки арманяк и червено вино, консерви осолено месо, сардини, праскови, аспержи… Мерседес се замая при вида на толкова много храна.

— Откъде намерихте всичко това, за бога?

Американецът подуши доволно една наденица.

— От един приятел.

— Какъв приятел?

— Да ти кажа честно, почти не го познавам. Работи в американското консулство.

— И предполагам, че разполагате с премного американски долари, за да пазарувате на черно?

— Разбира се. Аз съм богат човек. — Той отвори джобното си ножче и отряза едно кръгче наденица. Подаде й го с широка усмивка.

Зави й се свят. Болката в стомаха й се усили. Тя преглътна.

— Това е кощунство! Всичката тази храна, а толкова много хора умират от глад.

— Да, ужасно е. Искаш ли парченце наденица?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря, не и след като знам какво ме очаква. — Тя запретна ръкави и започна да чупи яйцата за омлета.

Американецът се облегна на стената, като дъвчеше наденица и я наблюдаваше.

— Надявам се да си добра готвачка — рече шеговито.

— Достатъчно добра готвачка съм — троснато отвърна тя.

Почти съжаляваше задето бе приела предложението му. След две години хроничен глад, това изобилие й изглеждаше някак пошло. Опита се да потисне усещането си за неудобство, докато приготвяше храната.

Усещаше погледа му върху себе си. Нямаше съмнение, че той очаква от нея да се отпусне малко, след като хапнеха и пийнеха по чаша. Е, очакваше го разочарование. Ако пълният стомах породеше у него някои помисли, рече си тя мрачно, то тя имаше начин да го обезкуражи. Не се боеше.

Американецът взе една от бутилките вино и започна да я отваря.

— Имаш ли чаши?

— В шкафа са.

Той наля две чаши rioja и й подаде едната. Мерседес избърса ръце в престилката и я пое.

— За републиката — каза той полуприповдигнато-полуиронично и чукна силно чашата й. — Нека води по-добре следващата си война.

Виното имаше превъзходен вкус. Тя затвори очи, докато преглъщаше, и усети тъмния пламък, който се плъзна към стомаха й. Когато отново отвори очи, американецът все така продължаваше да не откъсва очи от нея.

— Къде е семейството ти, Мерседес?

— На север. В Херона.

— И те ли участват във войната?

— Баща ми участва.

— Какво прави?

— Преди войната беше ковач. Сега ръководи една специална част техници, които пригаждат тракторите и автомобилите и ги превръщат в бронирани коли.

— Да. Виждал съм такива бойни машини. Добре са направени, но не могат да се сравняват с германските „Панцер“.

— Е, правим каквото можем — отвърна тя кратко.

— Така е. Имаш ли братя или сестри?

— Не. — Тя вече усещаше виното във вените си. Отпи още една глътка и потрепери леко, когато то слезе в стомаха й. — Забравих името ви.

— Шон О’Кийфи. Говори ми на ти.

— И какво ви… те накара да участваш в тази „зле водена“ война и да дойдеш тук чак от Западна Вирджиния?

Красивото му лице разцъфна в усмивка.

— Младежкият устрем.

— Към кой батальон си зачислен?

— Към батальона „Листър“.

Той изрече името с гордост. Това беше елитен батальон, който се предвождаше от един от най-способните комунистически лидери, генерал и харизматична личност. Тя повдигна едната си вежда.

— Впечатлена съм. Вечерята ще е готова след минути. Би ли сложил някои неща на масата?

Започнаха да се хранят, седнали един срещу друг. Бяха прекалено гладни, за да разговарят. Топлата храна я накара да се усеща по начин, който си мислеше, че отдавна е забравила. Омлетът беше прекрасен. Беше придобил великолепен нов вкус за нея, тъй като гладът беше лишил небцето й от спомена за всякакви вкусове. Завършиха вечерята си с праскови от консерва и кондензирано мляко.

— О, господи — въздъхна той, — сега вече се чувствам по-добре. Откакто съм пристигнал в тази страна, не съм ял свястна храна.

Той наля по малко арманяк в чашите им и те останаха да седят един срещу друг и да се наблюдават предпазливо, преситени и леко изморени.

— Не ми отговори. Защо дойде в Испания?

— По същите причини, както и всички останали. За да защитя убежденията си на бойното поле.

— Комунист ли си? — попита тя.

— От най-отявлените. Може би не съм много добър в теорията. Но човек никога не забравя идеите, с които е израснал. Придават дълбочина на убежденията му.

— Мислех, че всички в Америка живеят като крале.

Той се подсмихна.

— Предполагам, че си чувала за Голямата депресия? Та по време на Депресията изкарвах по два долара и петдесет цента за десетчасов работен ден. Копаехме въглища в мините. Това прави около двадесет песети.

— Нашите миньори получават още по-малко.

— С тази разлика, че ние така и не получихме никакви пари. — Той извади портфейла си и й показа малък диск. Тя го взе. Беше пара, изрязана от евтина тенекия, на която пишеше М. К. О. М. и номинал от 25 цента.

— Това пари ли са?

— Това са вътрешнофирмени пари — отвърна той. — Инициалите означават „Миньорска корпорация на област Минго“. Получавах по една такава монета за всеки час работа. Единственото място, където можеше да се пазарува с тези пари, беше магазинът на компанията. Цените бяха двойно по-високи от тези в другите магазини. Ако се опиташ да пазаруваш другаде с тези „пари“, таксуваха ти ги с по-ниска стойност. Някъде около петнадесет цента. — Той грижливо прибра монетата в портфейла си, сякаш беше орден за заслуги.

Мерседес се намръщи.

— Какво става в Америка?

Той запали пура и дръпна няколко пъти, докато се разгори. Огледа пламъчето с присвити очи.

— И в Америка не всичко върви по мед и масло. Били са ме, стреляли са по мен с едрокалибрена пушка, обгазявали са ме, докато не падна на земята и не започна да се гърча в конвулсии. Знам какво е класова борба. Когато чух какво става в Испания, разбрах, че бих могъл да отвърна на всички удари под пояса законно, с пушка в ръка. Трябваше да дойда. Нямах друг избор.

Тя огледа белезите по загорялото му лице. Ръцете му бяха груби, по кокалчетата му също имаше белези. Излъчваше някаква особена, животинска агресивност. Имаше поглед на човек, способен да убива.

Изведнъж тя се уплаши от него. Изправи се и бързо започна да разчиства масата. Като имаше предвид онова, което току-що й бе казал, историята за приятеля му в консулството й се стори неправдоподобна. Запита се как и откъде беше намерил всичката тази храна.

— Става късно — рече тя кратко.

— Гониш ли ме?

— Трябва да поспя.

Той продължи да пуши лениво.

— А аз си мислех, че моята сърцераздирателна история ще трогне сърцето ти.

— Така е. Но вече е време да си тръгваш.

Той се облегна назад и й се усмихна. Тези негови дълбоки зелени очи не преставаха да я следят. Наистина беше много хубав мъж. И както повечето красавци, се смяташе за неотразим. Държеше се присмехулно и със самочувствие.

— Ами ако въпреки всичко реша да остана тук тази нощ?

— Не мисля, че ще го направиш.

Той си играеше с чашата и продължаваше да й се усмихва.

— Нима би могла да ме изгониш, Мерседес?

Тя не отговори. Само събра чиниите и се зае да ги измие.

Американецът се изправи и се приближи зад нея. Тя усети как ръката му се плъзга по талията й. Сърцето й подскочи и тя се опита да се отдръпне. Но той беше прекалено силен. Цялото му тяло сякаш бе изтъкано от железни мускули. Почти никакво усилие не представляваше за него да я задържи. Той й се усмихна и промърмори:

— Не се страхувай, за нищо на света не бих те наранил. Ти си прекрасна жена, Мерседес. Не трябва да оставаш сама…

— Пусни ме! — Тя извърна панически лице от неговото. Устните му докоснаха нежно слепоочието й. Той погали косата й със свободната си ръка. Нежното му докосване контрастираше с желязната сила в ръката на кръста й, която не й позволяваше дори да помръдне. Едно твърдо бедро я притисна към мивката. Тя се задъха. Сърцето й биеше лудо от страх и гняв едновременно. Не можеше да пъхне ръка в джоба си.

Устните му докоснаха нейните. Пареха. Дъхът му миришеше на коняк и пури. Първо я целуна леко, а после с разгаряща се страст. Тя усети как езикът му изучава очертанията на устните й и главата й се замая.

Отдръпна се рязко и отблъсна ръката, която се опита да я спре. Бръкна светкавично в джоба си и извади малък пистолет.

Насочи го към него с две ръце. Дишаше тежко. Видя как очите му леко се разшириха. Той замръзна на мястото си.

— Зареден ли е, Мерседес?

— Да — отвърна тя и махна предпазителя. — Ще стрелям! — Макар да беше женски, пистолетът беше смъртоносен като малка черна змия. Въпреки че трепереше в ръцете й, тя се беше прицелила в сърцето му.

— Дяволите да ме вземат — процеди той тихо.

В очите му играеха пламъчета, сякаш се забавляваше. Никога преди това не бе виждала мъж да се смее, когато срещу него стои насочено дулото на пистолет.

— Махай се! — заповяда му тя.

Той поклати глава със съжаление.

— Не. Предполагам, ще трябва да ме застреляш.

— Какво?!

— Щом вече съм тук, оставам. — Той взе пурата и всмукна дълбоко, за да се разгори огънчето. — Казах ти, няма да мръдна от тук.

— Махай се!

Той поклати тъмнокосата си глава.

— Не, предпочитам да получа куршум.

— Не се шегувам — извиси Мерседес глас. — Ще използвам пистолета. Наистина!

— И преди са стреляли по мен — уведоми я той с благ глас. — Просто го направи по-бързо.

— Тръгвай!

— Не.

Пръстите й стиснаха здраво изпъкналата дръжка. Сърцето й продължаваше да препуска като подивяло. Но в изражението му присъстваше нещо солидно, което не допускаше комедиантство. Тя срещна погледа му. В зелените му очи се четеше както подигравка, така и предизвикателство. Не можеше да дръпне спусъка, дори не можеше да го сплаши истински. Невероятно, но той я караше да се притеснява, въпреки че пистолетът беше в нейните ръце.

Неочаквано той скочи и хвана китката на ръката, в която държеше пистолета. Изви я леко и стисна шията й със свободната си ръка, като я лиши от въздух. Тя се задъха безпомощно. Щеше да смачка трахеята й с железните си пръсти. Кръвта забуча в ушите й.

Той й отне пистолета и я пусна.

— Никога повече не насочвай пистолет към мен — чу го тя да казва въпреки накъсаното си дишане. — Не го прави, чу ли ме, Мерседес! Трябвам да те нашаря за това. — Той я хвана за брадичката и вдигна лицето й към своето. — Използваш прекалено краен начин, за да защитиш добродетелта си — произнесе той мрачно. — Това не е шега.

Тя се отдръпна от него и си наля чаша вода. На гърлото й беше заседнала буца. Шон О’Кийфи я наблюдаваше, докато тя преглъщаше мъчително.

Извади пълнителя на пистолета и захвърли оръжието на масата, после се приближи към нея.

Тя се отдръпна.

— Не ме докосвай!

— Какво, по дяволите, ти става? Толкова ли се страхуваш от мъжете, че носиш пистолет в джоба си?

Той я грабна и я повдигна с лекота. Обувките й се изхлузиха на пода. Тръгна към спалнята. Тя се давеше, сякаш не й достигаше въздух. Въпреки леката немощ, която я беше обхванала, си каза сериозно, че трябваше наистина да го застреля. Щеше да я изнасили. Не знаеше какво да направи, за да му се противопостави. Чувстваше се напълно беззащитна. Сякаш целият й кураж и воля се бяха изпарили.

Той я положи на голямото легло и започна да се съблича. Първо свали колана, после ризата си.

— Наистина ли щеше да ме застреляш? — попита той.

Тя не отговори. Сякаш всичките й усещания бяха замрели. В душата й цареше пустота. Той се събличаше с непринудена естественост, сякаш го беше правил хиляди пъти преди това пред непознати. Имаше красиво, мускулесто тяло. В голотата му се долавяше някаква величественост.

Приближи се и я прегърна. Мирисът на кожата му я замая. Въпреки грубата си сила, той знаеше как да се държи нежно. Устните му потърсиха нейните. Усети как пръстите му разкопчават блузата й.

— Наистина ли щеше да ме застреляш? — повтори той. — Какво начало само. — Целуна ъгълчетата на устата й, страните й, пробяга по шията й и се спря точно под ушите. Вдъхна мириса й с разширени ноздри и Мерседес почувства как пръстите му разтварят блузата й, за да докоснат гърдите. Тя погледна американеца в очите и усети как нещо в нея се пробуди и затрептя.

Той беше идеален за онова, което си помисли. Не го познаваше, нито пък той нея. Идваше от далечна страна, където щеше да се върне след края на войната. Нейната девственост беше бреме, от което тя изведнъж разбра, че трябва да се освободи, преди то да е станало прекалено тежко и да започне да я завлича надолу.

Целуна я повторно по устните. Те се разтвориха разтреперано и лицето й се изви към неговото. Затвори очи и го придърпа върху себе си.

— Вземи ме — прошепна тя. — Да, да, вземи ме!

Той легна върху нея и разтвори бедрата й. Намести се между тях. Погледна лицето му с разширени от очакването очи. Сякаш за пръв път Мерседес осъзна колко красив мъж беше. Истински самец. Смел и напорист. Тя почувства почти болезнено неотразимостта му и сякаш острие прониза сърцето й. Дълбоката рана остана да зее отворена. Запита се дали някога щеше да заздравее. Той обви талията й с една ръка и повдигна бедрата й, за да може да проникне в нея.

Тя усети как женствеността й се предава и извика от силната болка. Той потъна дълбоко в нея, пронизвайки мрака, който обгръщаше отвътре съществото й. Тя се изопна като струна, но не можа да избегне болката, която бавно се превърна в пламък. Усети влага. Отвори очи и през сълзи видя как изражението на лицето му започва да се прояснява.

— Мерседес? — Той се повдигна на лакти и я погледна. После се отдръпна от нея и седна. Той включи малката лампа край леглото. Погледнаха се един друг.

— По дяволите — изруга сподавено Шон. — Та ти си девствена!

— Бях — поправи го тя.

— Мислех… когато каза… — Явно беше объркан.

Тя почти изпита жал към него.

— Всичко свърши вече.

— Но ако знаех, нямаше да се втурна към теб като бик на червено!

— А какъв друг начин има?

— Та ти кървиш!

Тя се изправи. Краката й трепереха, както когато ги обстрелваха на фронта. Отиде в банята и се изми. После се върна в спалнята с купа топла вода и кърпа.

— Мислех, че ще се върнеш с пистолета и ще ме застреляш — рече той разкаяно.

— Прекалено късно е. — Тя седна и изтри кръвта от него. След това разгледа любопитно инструмента, който я беше пронизал. Все още беше възбуден. Върхът беше покрит с лъскава кожа, която подчертаваше възбудената глава. — Колко интересно — каза тя и нежно го докосна.

— Гордея се с него — обяда той тържествено. Тялото му беше великолепно. Кожата беше мека като сатен и въпреки това тялото беше твърдо. Всичко в него беше красиво — мускулестите гърди, тъмните зърна, дори и възбуденият член, който държеше в ръката си.

Той се пресегна и я докосна между бедрата. Тя трепна леко, ала той беше пределно нежен. Пръстите му я докосваха умело и накрая болката поотзвуча. Докосванията му бяха толкова еротични, че скоро успя да възбуди сетивата й.

— Хубаво е — прошепна тя. Той знаеше къде между листенцата се спотайва тичинката. Знаеше как да я докосне и да я пробуди. Утробата й потръпна от леките вълни електричество. — Ела отново — прошепна тя.

— Може би трябва първо да си починеш.

— Не. Ела при мен.

Той отново легна върху нея и проникна в тялото й. Този път болката беше сладка. Започна да навлиза в нея на силни, но лишени от грубост тласъци. Никога не си беше представяла, че сексът би могъл да обладава такава мощ. Старата спалня скърцаше, сякаш стенеше от мъка. Силата му я изпълваше. Това придаде нов смисъл на съществуването й.

В нея се пробуди онова желание и настойчивост, които смяташе за отдавна забравени. Той заличи Матилд от съзнанието й. Тя бе оставила някаква почти невидима следа по кожата й, нещо като благовонен прах, от който едва сега започваше да се отърсва. Зърната й настръхнаха и се втвърдиха. Първоначалното смущение премина в увереност и целенасоченост.

Лицето му беше съсредоточено. Погледът му я изгаряше. Беше започнала да се движи заедно с него. Вълната от усещания нарасна и желанието избуя. Дори не беше подозирала, че в нея се крие толкова много страст. Толкова много желание и тъпа болка, които трябваше да бъдат укротени.

Изведнъж от слабините й се надигна огромна гореща вълна, която нахлу в мозъка и накара тялото й да се извие в дъга.

Тя извика приглушено. Заслепиха я сълзи. Вкопчи се в него, когато той свърши и извика името й, сякаш търсеше спасителен бряг сред разбушуваното море. Той сякаш за момент забрави силата си я прегърна така, че едва не я задуши.

После потрепери и се отпусна.

— Прекрасна си! — прошепна той. — Прекрасна, прекрасна…

 

 

Севиля, Испания

Вечерята беше разкошна, обслужването безупречно.

Готвачите се бяха постарали особено тази вечер и бяха приготвили най-редки блюда за банкета, който херцогинята даваше. Човек почти забравяше, че навън бушува война.

Много от гостите, разбира се, бяха с униформи. Господата превишаваха по брой дамите. Но напоследък из Севиля имаше толкова много свободни мъже, че беше трудно да се постигне баланс между двата пола на едно място.

Мургавият мъж с натежали клепачи, който седеше до домакинята, подпрял брадичката си с ръка, беше Жерард Масагер — човекът, който оглавяваше САФНИ. Той слушаше привидно внимателно слабия германски дипломат, с когото разговаряше.

Италианската му съпруга — Мариса де Боно, седеше през няколко души от него, между двама възрастни генерали, всеки от които се опитваше да обсеби вниманието й, преди дамите да се оттеглят. Мариса беше изискано слаба, с късо подстригана златиста коса и ясни теменужени очи. На ушите и на шията й блестяха великолепни сапфири. Лазурният им блясък си съперничеше с пламъка в очите й, но губеше първенството.

Дипломатът от Берлин говореше перфектно испански.

— Фюрерът е изключително доволен — каза той на Жерард, — че може да помогне на генерал Франко за окончателния триумф. Фюрерът особено много се гордее с факта, че толкова много млади германски доброволци са осъзнали своя дълг и са дошли да се бият за Испания.

Младият полковник от пехотата, който седеше до него, цяла вечер се бе опитвал да се напие и явно вече бе на път да успее.

— Доброволци ли? — изпелтечи той. — Странна дума.

Дипломатът не му обърна никакво внимание.

— Прекрасно е да видиш страна, хваната в ужасния капан на болшевизма, която извоюва свободата си въпреки престъпната намеса на Великобритания, Франция и други декадентски и проболшевишки настроени държави.

— Без съмнение — завалено произнесе полковникът, — фюрерът е изключително доволен, че може да изпробва толкова много нови оръжия на испанска земя.

Дипломатът намести своя монокъл и погледна полковника, който имаше тъмни сенки под очите си и пет сърмени ленти на униформата си.

— Фюрерът силно желае генерал Франко да бъде въоръжен на най-съвременно равнище — опита се да замаже той гафа.

— И е решен да изпробва новото си оръжие срещу непокорните испански граждани.

— Да не би болшевиките и евреите да носят името испанци? — попита германският дипломат и отправи унищожителен поглед на полковника.

— В Герника — не отстъпваше полковникът — е имало само испански монахини, свещеници и майки с деца. Нападението е извършено през деня насред пазара. Войниците са стреляли с нов модел картечници, докато гражданите са бягали панически. Бойните аероплани са довършили започнатото. Мястото е било сринато почти до основи и опожарено.

Берлинският дипломат се усмихна леко.

— Господине, приказвате също толкова зловещо, колкото и някой еврейски журналист от жълтата преса.

Офицерът се изчерви силно.

— Аз съм офицер от испанската армия.

Дипломатът му обърна гръб.

— Без хора като вас, сеньор Масагер, тази война щеше да бъде невъзможна за водене. Е, увенчават ли се с успех усилията ви?

— Да, жънем успехи, драги ми господине — отвърна Жерард лениво. — Задължени и благодарни сме на Фюрера. И на германския народ. Правим всичко възможно, за да им се отплатим.

Полковникът се взря в Жерард с кървясалите си очи.

— Валутата, която сеньор Масагер използва, е малко девалвирала. Испанската кръв не струва кой знае колко напоследък.

Жерард Масагер погледна раздразнено мъжа.

— Тази вечер май сте решен да обиждате всички наред.

— Не знаех, че човек като вас може да бъде обиден. Та нали сте недосегаем.

— Държите се непочтително, прекалихте — порица го херцогинята. — Може би сте изнервен и преуморен.

— Уморен, да — отвърна военният с висок, леко завален глас. — Уморих се да гледам как тази война се превръща в златна мина за спекуланти и паразити.

Всички присъстващи спряха да разговарят. Смутен шепот се понесе над масата.

— Господине, ако не се чувствате добре — произнесе Жерард Масагер с нетърпящ възражение тон, — може би трябва да се оттеглите, преди да сте станали за смях.

Полковникът остави салфетката си и се изправи. Един от ботушите му изскърца с механичен звук. Няколко души извърнаха любопитно глави към него.

— Напускам бойното поле и оставям хиените и лешоядите — заяви той с пиянски глас, така че всички да могат да го чуят. И излезе от стаята.

Някой се опита да го оправдае в настъпилата тишина.

— Изживява шок, не е на себе си.

— Изпаднал е по-скоро в истерия — присъедини се архиепископът.

Херцогинята като съобразителна домакиня спаси положението, като непринудено обяви, че е време дамите да се оттеглят и да оставят господата да се насладят на своите пури и на питието си. Всички присъстващи се изправиха на крака и жените напуснаха залата, шумолейки с копринените тоалети. Мъжете се отдадоха, необезпокоявани вече от никого, на поверителни разговори, хавански пури и френски коняк.

 

 

Жерард и Мариса се прибраха вкъщи едва в два часа след полунощ.

Мариса влезе на пръсти в стаята на сина им, за да се увери, че момчето е добре.

То се беше свило на една страна, захапало палеца на едната си ръка. Тя го целуна нежно по бузата. Момчето се намръщи насън.

В спалнята Жерард вече беше свалил ризата си. Както обикновено остави на Мариса да разкопчее тежките златни копчета за ръкавели. Тя отиде до тоалетката и свали сапфирите от ушите си и колието от шията. Прибра ги в огромната кутия за бижута, като погледна доволно искрящата купчина.

— Жерард — попита го тя, — ние спекуланти ли сме?

Той събу панталоните си.

— Това е дума, лишена от смисъл. Онзи мъж имаше нужда от един хубав ритник в топките. Ако не се укроти, някой ден наистина ще си го получи.

— Държа да узная какви сме — настоя тя.

— Разбира се, че не сме спекуланти — отвърна той раздразнено и влезе в банята.

Тя разкопча блестящата си рокля, съблече я и я окачи в гардеробната. Седна пред огледалото и огледа лицето си. Нямаше нито една бръчица. Все още изглеждаше като невинно момиче. Тялото й също беше запазило своята младежка линия и стегнатост.

Когато Жерард излезе от банята, тя му се усмихна в огледалото.

— Този офицер успя да ти провали вечерта, нали?

— Той засегна по-скоро домакинята, не мен.

Тя остави четката и се обърна към него.

— Толкова сме богати, Жерард. По-богати сме, отколкото някога сме мечтали. Но забогатяхме най-вече по време на войната, нали?

— Е, и?

— Онзи мъж ни нарече спекуланти пред всички. Това е грозна дума.

Той се приближи до нея и бръкна с пръст в кутията й с бижута. Извади оттам огърлица с кървавочервени рубини.

— Това има ли някакво значение за теб? — попита той с нежен глас.

Тя се усмихна леко и прокара ръка по камъните.

— Не, няма.

Той я целуна и си легна с книга в ръка.

Тя се съблече. Стройна и гола, тя се скри в банята. След малко се върна и се сгуши до съпруга си. Затвори очи и си спомни приема. Всички тези жени, които открито се мъчеха да се харесат на Жерард…

Бяха й известни прелюбодеянията му, ала не беше особено обезпокоена от тях. Все пак като италианка беше възпитана да не очаква особена вярност от съпруга си. И баща й беше същият.

А и Жерард беше много щедър с подаръците. Всички в Севиля говореха за бижутата й. Живееха във великолепна къща с десетина слуги. Притежаваха изящни мебели. Прекрасни картини, скъпи порцеланови сервизи и килими. Познаваха лично всички, които си заслужаваше да бъдат познавани. И всички, които трябваше, искрено им се възхищаваха или най-малкото изпитваха респект към тях. Те се носеха по гребена на вълната, а това беше една много, много дълга вълна.

Не, реши тя най-накрая, в действителност не я интересуваше как ги наричаха някои хора. Не я интересуваше какви са, стига вълната да не се разбиеше в брега.

 

 

Барселона, Испания

Никога досега не й се беше случвало подобно нещо. И никога нямаше да й случи отново.

Любовта помете Мерседес като ураган. Тя разби защитата й, преобърна живота й и я направи своя абсолютна пленница. Нейната сила не можеше да се сравнява с нищо друго преживяно досега. Беше избуяла за неимоверно кратко време и беше разцъфтяла. Може би защото времето жестоко ги притискаше.

Той заминаваше след две седмици. Прекарваха всеки възможен час в огромното легло. Понякога, въпреки необикновеното щастие, което изпитваха, я налягаха пристъпи на тъга, когато си спомнеше за Матилд или Хосе-Мария. Когато погледнеше от дистанцията на времето към тези две отминали връзки, тя осъзнаваше тяхната уязвимост и примирена нежност.

Шон беше толкова силна и ярка личност. Той изпълваше цялото й същество. Неговото докосване беше различно. Той беше толкова уверен в себе си. Проникваше в нея с целенасоченост, от която цялото й същество омекваше. Тялото на Хосе-Мария беше болезнено слабо, това на Матилд — меко. Тялото на Шон нямаше уязвими места. Той беше твърд и силен, уверен в себе си. Докосваше същите места, където и Матилд я беше докосвала преди много време, чертаеше същите пътеки на удоволствието. Но разликата беше както между слънцето и луната.

Матилд и Хосе-Мария бяха мъртви. А тя беше жива. Изпитваше странни чувства — смесица от тъга и възторг. Сърцето й тръпнеше. Матилд го беше предрекла. „Накрая случилото се между нас няма да означава нищо за теб.“

Нарочно остави спомените за Матилд и Хосе-Мария да се отдалечат в небитието и се отдаде всецяло на любовта си с Шон. Любеха се и разговаряха — той я слушаше в захлас, а тя него в забрава.

Той беше водил същия живот като Франсес и също като него се беше посветил безрезервно на каузата. Необяснимо защо той мъчително й напомняше и за Жерард Масагер. Физическата прилика с тези двама мъже беше далечна, като се изключи вътрешният заряд, благородството, тъмната коса и мургавата кожа. Но Жерард беше жесток човек, докато Франсес не, да не говорим за Шон. И тримата преследваха неотклонно целта си с удивителна безпощадност. Тази асоциация беше обезпокоителна и тя се опита да я прогони от мислите си.

Отначало Шон отказваше да повярва, че е била на фронта.

— Какво, по дяволите, те накара да отидеш? Заради баща си ли?

— Заради самата мен. Мислех, че постъпвам правилно.

— Къде беше?

— В едно място, наречено Гранадос.

Той вдигна вежди.

— В Арагон? Фашистите го щурмуваха и го превзеха тази година. Сега Гранадос представлява купчина развалини. Едва ли ще можеш да познаеш мястото, където някога се е намирал градът. — Той хвана ръцете й. Бяха слаби и красиво оформени, както и всичко останало в нея. Ноктите бяха къси, но овални като бадеми. Липсваше полировка. Напоследък само леките жени и любовниците на богатите мъже си слагаха лак или червило. — Колко време стоя там, скъпа моя?

— От януари до април 1937 година — отвърна тя тихо.

— Участва ли в някой от боевете?

Тя сви неопределено рамене.

Той се вгледа в лицето й.

— Не искаш ли да говорим за това?

— Не.

— По дяволите! — изръмжа той. — Това означава, че е било ужасно. Съжалявам, Мерседес.

— За мен беше също толкова ужасно, колкото и за всички останали.

— Ще ми разкажеш, когато си готова.

— Всичко изглеждаше толкова безсмислено. Толкова много смърт. И за какво, за нищо. — Тя вдигна тъмните си очи към него. — И става все по-ужасно, колкото по-дълго се проточва. Има толкова много фалш, лицемерие и меркантилност. Истинският идеализъм умря, Шон. Всичко е алчност, амбиции и жестокост.

— Така ли ти се струва?

— Вече не ме е грижа за революцията. Преди две години, когато заминах за фронта, бях друг човек, човек с идеали и надежди. Вече не съм същата.

— Аз никога няма да се променя — каза той и я погали по лицето. — Бил съм синдикалист и комунист през целия си живот. И ще продължа да бъда до края на живота си. Това е единствената идеология, която има някакъв хуманен смисъл за мен. Когато всичко това свърши, ще се върна в Щатите и ще се боря за правата на работниците. Ще дам своя принос за подобряване на условията на работа и на живота на обикновения човек. — Той видя изражението й. — Смяташ ме за безнадежден идеалист, нали? Не знаеш какво е, Мерседес. Компанията притежава хората. Тя се смята за господар на душите им. Миньорите работят по десет часа на ден, шест дни в седмицата. Когато се разболееш, спират да ти плащат. Ако пострадаш лошо при злополука, те уволняват. Когато продажбите спаднат, освобождават временно всички от работа. Именно липсата на човечност не можеше да понася баща ми, както и аз.

— Той като теб ли беше?

— Не съвсем. Не си приличаме. Наричаха го Червения Майк О’Кийфи. Наричаха го още и Черния Майк О’Кийфи заради цвета на косата му. Беше тъмнокос като мен. Но по-често го наричаха Червения Майк.

— А майка ти? — попита тя.

— Ирландка до мозъка на костите. Тя е специална. Не говори много, но е изключително силен човек. Винаги получава онова, което иска. Никога нямаше да напусна област Минго, ако не беше мама.

— Какво каза тя, когато й съобщи, че искаш да дойдеш да се биеш в Испания? — попита Мерседес.

— Заплака.

Мерседес си спомни лицето на своята собствена майка, което бе мокро от сълзи, когато я изпращаше на гарата.

— Пишеш ли й?

— Не си падам много по писането — рече той. — Мисля, че тя знае чувствата ми към нея.

Мерседес прокара длани по изпъкналите сухожилия на шията му, по широките рамене и зърната на гърдите. Космите по гръдта му бяха твърди и се надигаха под пръстите й, като че ли бяха заредени с електричество.

— Какво изпитваш към мен?

— Обожавам те! — Той разтвори робата й. Тялото й беше гладко като мрамор. Беше слаба, със светла кожа. Гърдите й бяха малки. Той се наведе да целуне трапчинката на шията й, малката вдлъбнатинка между гърдите й, твърдите зърна. — Обожавам те… — повтори той. — Никога не съм познавал друга жена като теб, Мерседес.

Тя видя как мъжествеността му се възправя от слабините като стълб. Наведе се и го пое между устните си.

Пръстите му се впиха за миг в раменете й. Тя замръзна и го усети да пулсира в устата й. Беше едър и горещ. Със солен вкус. Тя захапа твърдата му плът, отначало нежно, после по-силно. Той промълви името й и разтвори бедра. Застана на колене между бедрата му, обвила с ръце стегнатия му ханш. Мускулестото му тяло се изопна от възбуда. Пръстите му се заровиха в косата й.

Възбудата му възпламеняваше кръвта й като горящ нефтен кладенец. Въздействието й върху него беше вълнуващо. Беше го уловила в мрежите си и той зависеше всецяло от нейното благоволение. Беше неин. Макар и искрено убеден, че е господарят на ситуацията, че е учителят, а тя ученичката. Но тя се беше любила и преди това, макар и не с мъж, и също знаеше как да доставя някому удоволствие.

Шон се отдръпна от устните й и я покри с тяло. Дишаше учестено, лицето му беше потъмняло от страст.

— Боже мой — промълви той. — Къде си се научила да правиш това?

— Някои от децата го правеха в училищния двор, когато бяхме малки. Момичетата в Западна Вирджиния не го ли правят?

— Не и добрите момичета.

— О, никога не съм ти казвала, че съм била добро момиче — рече тя тихо. — Трябваше да ме спреш, щом това те обижда.

— Ние, американците, сме много по-праволинейни за разлика от вас, европейците — отвърна той нежно и я взе в обятията си. — И не съм казал, че не беше прекрасно. Просто… никой досега не е правил подобно нещо с мен.

— Значи и аз съм те научила на нещо — усмихна се тя. Тъмните й очи блестяха. Тя го притегли върху себе си и го насочи между бедрата си. — Ето — прошепна, когато го пое в себе си. — О, Шон, обичам те! Не мога да понеса мисълта, че ще трябва да заминеш.

— Винаги ще се връщам при теб. Винаги!

 

 

И изведнъж се оказа, че им остават само два дни в рая. Тя беше обзета от такава тъга, че той реши да я изведе от Барселона.

Притежаваше способността да намира и невъзможното и успя да се снабди с един мотоциклет, с който отпрашиха към Тоса дел Мар — малко рибарско селце на брега на морето. Далеч от Барселона въздухът беше свеж и спокоен и ужасното усещане за обреченост изведнъж изчезна.

Селцето излъчваше примитивизъм с белосаните си къщи. Слънчевите лъчи се отразяваха и изпълваха улиците с ярка светлина. Тук-таме се виждаха разцъфнали гераниуми в сандъчета по прозорците или някоя врата, боядисана в ярък цвят, която смекчаваше белотата, властваща в селото. Над покривите на къщите се извисяваше замък, построен така, че да гледа към Средиземно море.

Докато слизаха по каменните стъпала към морето, те се разминаха с три съвсем млади момичета. Всяка от тях носеше голям глинен съд за вода, който крепеше на главата си. При вида на високата фигура на Шон, те замълчаха. Три чифта блеснали очи го проследиха, докато отминаваха.

Той се спря и се загледа след тях. Тежките делви за вода придаваха и на трите момичета плавна, древна грациозност. Поклащащите се бедра и полюшващите се ръце се движеха възможно най-икономично, докато се изкачваха по стълбите, без да влагат усилие.

— Стига си зяпал! — разсърди се Мерседес.

Ревнуваше.

Той поклати глава.

— Просто се замислих дали осъзнават каква прекрасна гледка представляват с тези делви на главите си.

— Разбира се, че осъзнават — отвърна тя сухо и го хвана за ръката. — Именно затова не ги носят под мишница. Хайде, искам да ти покажа по-хубави неща от гърбовете на тези момичета.

Тя поведе Шон към малкия плаж. Двадесетина малки рибарски лодки лежаха безразборно по пясъка като сребристи риби, изхвърлени от прибоя. Заливът беше защитен от стръмните скали, обрасли с храсти агаве и бодлива круша. Водата беше прозрачна и бистра като стъкло. Няколкото лодки в открито море сякаш се носеха в небето. Тюркоазеният цвят в далечината преминаваше в ултрамарин, а после в заслепяващо златисто на хоризонта.

Той беше зашеметен.

— В Щатите това щеше да е известен курорт. Щяха да построят хотели и нощни клубове, да прокарат железопътни линии, които да докарват хиляди туристи.

Тя се усмихна.

— Това никога няма да се случи тук.

Те се покатериха по скалите и събуха обувките си на пясъка. Неколцина рибари се мотаеха около лодките или разпъваха мрежите. Над главите им лениво кръжаха чайки. Целият залив, изглежда, беше на тяхно разположение.

Те лежаха един до друг на топлия пясък, вплели пръсти. Тихият, нескончаем плясък на вълните им действаше приспивно.

— Това е раят — продума той едва чуто. — Мога да остана завинаги тук. С теб.

Трябваше да се върне на фронта в понеделник. Тя го погледна със замрежени очи.

Шон видя сълзите й.

— Не мисли за това — рече той.

— Просто се върни при мен — промълви тя задавено.

— Винаги ще се връщам при теб.

Той я прегърна. Устните им се докоснаха, топли и близки. Погали с ръка страната й и се взря в очите.

— Войната ще свърши скоро, Мерседес. Когато това стане, искам да дойдеш с мен в Щатите.

— Да дойда с теб в Америка? — повтори тя озадачено.

— Да. — Очите му бяха сериозни. — Сигурно вече си наясно с чувствата ми към теб.

— Но ние се познаваме едва от десет дни!

— Какво значение има това? — попита той. — Никога няма да се чувстваш по този начин с друг мъж, Мерсе. Никога повече!

Върнаха се в селото и хапнаха във fonda^[3], близо до малката църква. Сумрачният ресторант беше пълен с рибари, които се смееха и пушеха. Единственото блюдо в менюто бяха току-що уловените миди. Те си устроиха цяло пиршество с купчината миди, която им сервираха. Шон беше омагьосан от атмосферата на това място. Мерседес се хранеше мълчаливо.

Тя си мислеше за небостъргачите и улиците, пълни с автомобили, за онзи далечен свят на кораби, мостове и фабрики, където хората бяха като лилипути в страната на великаните на фона на онова, което създаваха. Свят, който беше коренно различен от малките каталонски селца. Тази представа я ужаси.

Но Шон беше прав. Той вече се беше превърнал в нейния нов живот.

В края на краищата може би само това имаше значение.

 

 

Върнаха се в Барселона вечерта и разбраха, че републиканците са претърпели големи загуби.

— Лерида ще падне всеки момент — съобщи Шон. — Тогава фашистите ще са разчистили пътя си на север, по река Сегре, до Тремп. Нали в Тремп се намира водноелектрическата централа, която снабдява Барселона с електричество? — Тя кимна. — След няколко дни всички лампи в Барселона ще изгаснат. Окончателно.

— Не говори повече за войната. Нека споменът за тази нощ да остане завинаги с нас.

Те запалиха една дебела бяла свещ, която тайно бяха взели от малката селска църква. По нея още личеше пищната позлата. Легнаха си и се любиха на оскъдната й светлина.

Напоследък любовта им беше станала по-чувствена и не толкова припряна. Допирът на кожата му до нейната предизвикваше екстаз в тялото й. Мерседес се притисна и устните й потърсиха неговите, когато краката им се преплетоха. Езикът му пламенно навлезе в устата й. Усещаше силните му тласъци в утробата си. Тя протегна ръка и го пое.

— Обичам те, Шон — изрече дрезгаво. — Обичам те повече, отколкото можеш да си представиш.

Пламъкът на свещта се отразяваше в очите му и ги караше да блестят като изумруди. Той отметна чаршафа и започна да разглежда тялото й на светлината на свещта. Кожата й блестеше като слонова кост. Той поглади нежните извивки от ребрата до талията, та чак до бедрата.

— Има толкова голяма разлика между телата. Някои са обикновени, други — грозни, трети — красиви. Твоето е най-красивото, което някога съм виждал. А го познавам толкова малко. Докосвал съм го само на тъмно.

Той разтвори бедрата й. Тя му позволи да го стори без свян. Пръстите му изучаваха слабините й и опознаваха тайните им.

— Никога не съм виждал такива чудеса преди — мълвеше той.

Тя лежеше по гръб и го следеше с обожание.

— Другите жени не ти ли разрешаваха да ги гледаш?

— Не и по този начин.

— Срамуваха ли се да ти позволят да ги гледаш?

— Предполагам. Както вече ти казах, ние в Западна Вирджиния не сме толкова чувствени, нито изискани.

Тя наклони глава на една страна.

— Е, и? Интересно ли е, сеньор Западна Вирджиния?

— Прекрасно е. — Той я докосна и проследи с върховете на пръстите си нейната женственост. — Като цвете е. Дискретно.

— Дискретно ли?

— Ами мъжката природа е доста по-очевидна, нали?

Тя се усмихна.

— Особено твоята.

— Но при теб всичко е толкова спретнато. Сгушило се е тайно и чака някой да го открие. Трябва само да затвориш крака, и вече е изчезнало. — Той я докосваше чувствено и тя потреперваше под ласките му. — Бъди търпелива с мен — каза той нежно. — Аз съм просто невежия Мик.

Наведе се и я целуна. Устните им се сляха. Мерседес усети, че й прималява. Ръцете й обвиха главата му. Езикът му откри набъбващата тичинка и удоволствието изведнъж стана невероятно.

— Шон… — прошепна тя.

Той не отговори. Беше се изгубил в дълбините й. Уханието на тялото й го упойваше. Ухание на мускус и амбра. Той я изследваше с език, който неуморно се движеше, галеше…

Тя се остави изцяло на удоволствието. Само коремните й мускули се стегнаха. Дъхът й започна да излиза все по-учестено.

Той се ориентираше по нейните реакции. Тя изви бедра към него с нараснало желание. В любовта той беше по-груб и изискваше повече от Матилд и Хосе-Мария. Използваше езика и зъбите си толкова умело, сякаш искаше да я погълне.

Усещаше възбудата му. Знаеше, че той също изпитва удоволствие и това личеше от начина, по който я държеше, без да я пусне нито за миг, без да спира да се движи.

Той се надвеси над нея и навлезе в дълбините й. Тежестта му я притисна към постелята. Тя беше толкова влажна, че той навлезе в нея без никакво усилие. Любенето им беше болезнено сладко и страстно. Оргазмът дойде, подобно златно копие, което се заби в нея и я накара да извика трепетно. Тя усети и неговото потръпване, усети как изля семето си в нея на гореща и гъста вълна. Дишаше задъхано, но не спираше да я целува ненаситно. Мерседес усети своя собствен мускусен мирис на устните му.

Почувства как той бавно се отпуска. Страстната им любов сякаш го беше зашеметила. Тя усети как мускулите му потрепериха и се отпуснаха. Той се сниши и постепенно излезе от нея. Тя шептеше името му отново и отново и не спираше да го гали.

— О, сърце мое — мълвеше тя. — О, живот мой.

 

 

Три нощи по-късно, когато той се беше върнал на фронта, тя застана на прозореца и се загледа в парка и в притихналия сред мрака град. Тук-таме в нощта просветваха бледи светлинки от запалени свещи. Само слабо осветен трамвай се виеше като лъскав червей през града.

Дали той щеше да се върне при нея?

Изгаси лампата и си легна.