Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Origrnal Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Мариус Габриел

Заглавие: Плът и кръв

Преводач: Незабравка Гошева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: английска (грешно указана американска)

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-132-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9323

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Сагуаро

Септември, 1973

Тусон, Аризона

Идън отвори очи.

Толкова дълго беше живяла в мрак, че сега светлината прониза мозъка й като острие на кинжал.

Първото нещо, което успя да види, беше небето. То се извисяваше над нея и се простираше до хоризонта като безбрежна, осеяна тук-таме с рехави облаци шир. Върховете им бяха посребрени, но в долната си част тъмнееха и от синевата на небето оставаха само отрязъци. Наближаваше страшна буря. Главата й се замая от величествената гледка и предчувствието за опасност, което витаеше във въздуха. Потърси инстинктивно ръката на Джоуел. Пръстите му се сплетоха с нейните.

Тя бавно сведе поглед и се взря в пейзажа, който ги заобикаляше.

В началото не можа да възприеме реалността. Последните гледки, които бе виждала, бяха семплите, спокойни форми на Южна Калифорния. Този свят й се видя толкова чужд и странен, сякаш беше кацнала на повърхността на непозната планета. Почвата оранжевееше. Растенията около нея имаха причудливи форми — извисяващи се прави стебла и изкривени като молитвено вдигнати ръце клони, бодливи вейки, завършващи с листенца, безразборно щръкнали бодлички, шипчета и мъхове. И всичко това бе поклащаща се под напора на силния вятър пустош. Усети стремителното движение на въздушните маси да брули лицето й.

Тя се вкопчи в ръката на Джоуел, отворила леко уста. Мозъкът й бавно започна да осъзнава онова, което виждаха очите, и да възприема пустинния пейзаж с кактуси, бодлива круша, москит и тамариск[1]. В далечината се мержелееха забулени в облаци виолетови планини, хванати в капана на бурята, която приближаваше към тях.

Прахта се носеше на облаци и вихрушки и се промушваше между кактусите, като по пътя си търкаляше бурените така, както дете търкаля обръч. Минаваше през редките листа на дърветата и свиреше пронизително в тръните на кактусите.

Идън се извърна към своя придружител. Джоуел не откъсваше очи от нея. Трябваше да извиси глас, за да надвика вятъра.

— Красиво е! Много красиво…

Той се усмихна.

— Наближава буря. Исках да видиш това.

— Прекрасно е!

Идън продължи да се оглежда наоколо. Нямаше никакви следи от човешко присъствие докъдето поглед стига, нямаше къщи, нито телеграфни стълбове. Само обширна пустиня и небе. Тя тръгна напред, като го дръпна със себе си.

— Как се наричат? — попита тя, загледана в огромните туловища.

— Сагуаро.

— О, да. Разбира се.

Сагуаро бяха властващата форма на живот на тази сякаш чужда планета, крале на безводната земя. Извисяваха се като гиганти, а тънките им съсухрени тела протягаха ръце, които сякаш молеха небесата или пъдеха натрапници. Някои от кактусите достигаха до дванадесет метра височина без нито едно клонче. На места бяха толкова много и толкова близо един до друг, че изглеждаха като гора, а другаде — като самотни монолити. Поклащаха се достолепно и полюшваха тежки клони на вятъра.

— А този вид как се нарича?

— Окотило.

— А онзи?

— Чола.

В друг момент пустинното пространство би й се сторило голо и празно. Но сега, след седмиците усамотение и лишения, богатството на пейзажа я впечатли. Имаше толкова много неща, които трябваше да види и осъзнае.

Тя възкликна развълнувано при вида на зрелите пурпурни плодове на бодливата круша и понечи да ги докосне. Той хвана бързо ръката й.

— Покрити са с бодлички, които не личат отдалече. После ще ти трябва седмица, за да извадиш всичките от пръстите си.

— Стават ли за ядене?

— Не са лоши.

Цялата тази строга красота завладя сетивата й, удивлявайки я със своето многообразие.

Джоуел й позволи да се разходи. Беше се вкопчила в ръката му, а той отговаряше на всички въпроси, които му задаваше. Стори й се, че са в Мексико. В действителност, разхождаха се из пустинна земя, но на няколко километра от къщата. Тя нямаше как да разбере разликата — обширната пустиня Сонора се простираше из цяла Аризона и достигаше Мексико и полуостров Калифорния, но за лаиците изглеждаше еднакво навсякъде. Единствено местните жители бяха в състояние да различат едната част от другата.

Невероятната горещина вече намаляваше с падането на здрача. Хладният въздух миришеше на дъжд. В далечината проблясваха светкавици.

— Кактусите сагуаро могат да живеят стотици години — каза й той. — Един голям кактус като този тежи около три-четири тона.

— Какви са тези червени неща на върха му? Цветове ли?

— Не, цветовете му са бели. Това са плодовете му. Индианците ги ядат. Имат сладък вкус.

Тя вдигна парче поресто дърво от земята, явно част от скелета на някое растение. Приличаше на тръба от дантела, лека като перце. Тя съзерцава възхитено причудливата й форма един дълъг миг.

— Тук живеят ли индианци?

— Не и в тази долина. Малко по-нататък, отвъд планинската верига.

— Сега разбирам защо ме изведе навън. — Тя се завъртя на пети. — Няма къде да избягам, нали?

— Няма.

Тя вдигна поглед към него.

— Това ли е твоят дом?

— Може и така да се нарече. Но иначе е любимото ми място.

Идън продължаваше да държи в ръка парчето мъртво дърво. Вятърът развяваше черната й коса. Изглеждаше свободна и волна като птица.

— Защо правиш това? — попита го тя.

Той едва разбра думите й от силния вятър, който се изви.

— Какво правя?

— Ами, отвлече ме.

— За пари.

— Не — поклати тя глава. — Парите не те интересуват, Джоуел. Ти не си такъв. Липсва ти всякаква пресметливост.

— Откъде знаеш?

— Била съм край такива хора през целия си живот. Един пресметлив човек никога не би дошъл да живее на подобно място. — Тя пристъпи към него. Зелените й очи го гледаха настойчиво. — Ти не си престъпник. Никога досега не си правил подобно нещо. Ако аз трябваше да отвлека теб, мисля, че щях да се справя по-добре. — Тя видя как ъгълчетата на устните му леко се извиха в усмивка. — Всяваш страх, но не защото си лош човек. Всяваш страх, защото си бил наранен. И стореното никога не е било поправено. — Вече почти го докосваше. Държеше кухото дантелено парче дърво в ръка като жезъл. — Затова го правиш. Заради раната, която някой ти е нанесъл. Майка ми ли те е наранила, Джоуел? Затова ли сега нараняваш нея?

Той сякаш беше замръзнал на мястото си, неспособен да говори, нито да се движи. Погледът му не се откъсваше от нейния. Небето беше зловещо притъмняло и светлината с цвят на охра се отразяваше в очите й, караше ги да блестят по особен начин. Косата й се спускаше покрай бледото овално лице, а вятърът я развяваше и заплиташе.

— Какво ти е направила? — попита тя.

Той все още не можеше да продума.

Около тях просветваха светкавици и изведнъж проехтя гръмотевица, която накара и двамата да подскочат. Магията се развали. Или може би просто се трансформира в друг вид енергия. Той я хвана за ръката и я дръпна напред.

— Ела! Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Ела!

— Започва буря! — извика тя, ала го последва, плъзгайки се по пясъчната дюна и подминавайки трънаците, които сякаш се опитваха да я уловят.

Пустинята й изглеждаше еднообразна, но той явно успяваше да намери пътя, който търсеше. Преведе я през няколко скупчили се едно до друго москитови дървета, чиито леки клони силно се люлееха на вятъра.

— Виж!

Той й сочеше към високо сагуаро, което се извисяваше пред тях. Идън веднага забеляза, че беше по-различно от останалите. Вместо да расте като колона подобно на всички останали, по средата на височината си то беше започнало да се разклонява и беше продължило да расте във формата на ветрило. Ветрилото беше като лице. Два клона, прилични на ръце, бяха израсли по-надолу. По средата на лицето кълвач си бе издълбал дупка, която напомняше уста. Гънките в зелената дървесина се бяха оформили като очи и нос. От двете страни на своеобразната глава стърчаха уши.

Дори на фона на този странен пейзаж, кактусът приличаше на чудато същество.

— Прилича на човек! — възкликна тя.

— Това е дух.

Тя не откъсваше очи от него.

— Защо кактусът е израснал по този начин?

Джоуел не отговори. Тя го хвана за ръка и те заедно загледаха странното растение. Закапаха първите капки дъжд. Небето над тях беше почти черно.

Тя му показа капките на дланта си.

— Ще завали като из ведро след не повече от тридесетина секунди. Какво ще правим?

— Ще се измокрим.

— Ами светкавиците?

— Какво за тях?

Изведнъж тя се засмя и отметна глава назад.

— Прав си. О, господи, колко е хубаво човек да е навън! — Тя вдигна лице към надвисналото небе и отвори уста, за да улови първите дъждовни капки.

Отново проехтя гръмотевица. Сякаш очаквал този сигнал, дъждът започна да се изсипва, носен от студените пориви на вятъра. Едрите капки ги удряха, падаха по листата на растенията и се забиваха в пясъка. Идън усети как фланелката й залепва за кожата. Беше изпаднала в състояние, близко до екстаз. Дивата стихия я въодушевяваше, възвисяваше духа й като вълна, по-силна от действието на какъвто и да било наркотик. Дъждът имаше сладък вкус. Беше душно. Усети как силните пръсти на Джоуел отново се сплетоха с нейните.

И тогава небесата сякаш се разтвориха.

Дъждът наистина започна да се излива като из ведро. Планините в далечината бяха изчезнали. Не виждаха на повече от четиридесет-петдесет метра пред себе си. Светът се беше превърнал в бяла водна завеса, на фона на която се извисяваха самотни единствено няколко кактуса сагуаро. Само след секунди и двамата бяха мокри до кости.

Дъждът беше първична, древна природна сила, по-стара от самото време. Той заличаваше всяка реалност и доминираше над снишилия се спотаил се свят. Носен от вятъра, той ги шибаше през лицата, изливаше се върху телата им и ги превръщаше от човешки същества в сврени един в друг изплашени животни. Не, превръщаше ги в джуджета. Около тях проблясваха ослепително бели светкавици и над долината отекваше гръм, последван от тътен.

Най-накрая стигнаха, залитайки, до скупчени близо едно до друго москитови дървета. Джоуел я дръпна надолу и те се свлякоха на земята, намерили временен подслон. Идън се сгуши в обятията му и той я придърпа към себе си. Притисна лице към мокрия му мускулест врат и вдиша мириса на кожата му. През клоните на дърветата върху тях продължаваха да се стичат струи дъжд.

Той я залюля както в килията. Люлееше я нежно и плавно, а едрото му тяло я закриляше.

Гръмотевиците бяха оглушителни. Разнообразието от звуци, което произвеждаха, беше изумително. От време на време звучаха като търкалящи се канари, друг път като звъна на огромни камбани. Изведнъж подхващаха насечен барабанен ритъм, после изчаткваха подкови на жребец, който все едно танцуваше по покрива на света, след което се разнасяше страховитият трясък на сгромолясващи се градове.

— Колко дълго ще продължи? — извика тя в ухото му.

— Половин час, а може би един — чу го да казва.

— Иска ми се да продължи вечно.

Идън потри лице в кожата му. Беше гладка и хлъзгава от дъжда. В обятията му не усещаше страх, не чувстваше болка. Вдиша с наслада мириса на кожата му. Отвори уста и го захапа нежно. Той потрепери и стегна прегръдката си.

Тя повдигна лице и устните й потърсиха неговите. Докоснаха се, но той извърна лице. Не искаше да го насилва. Щеше да я вземе когато пожелае. И може би тогава щеше да разбере някои от тайните, които толкова ревниво пазеше за себе си.

Седяха прегърнати под проливния дъжд. Времето сякаш беше спряло, а светът беше притихнал и наблюдаваше мълчаливо спектакъла. Чувстваше се така, сякаш се бяха озовали на място, управлявано от други сили, в центъра на торнадо, в оста на машина… Вакуум в световния порядък. Усети как съзнанието й се докосна до тишината. В центъра на бурята цареше спокойствие, а в сърцето на хаоса — тишина.

Тишина и спокойствие…

Изведнъж зъбците се задвижиха и машината започна да тиктака отново.

Осъзна, че тропотът идва по-отдалече. Продължаваше да вали, но вече не толкова силно. И небето беше започнало да просветлява.

Може би беше валяло около четиридесет и пет минути. Трудно можеше да се определи. Дали беше изпаднала в унес, или беше заспала? Чувстваше се толкова необичайно, сякаш се беше случило нещо значимо, което я бе променило. Сякаш току-що беше присъствала на някаква церемония, която бележеше нов етап от живота й. Може би сега наистина ще съм по-различна, помисли си тя.

Джоуел се размърда. Притискаше устни към мократа й коса, но вдигна бавно поглед.

— Бурята отминава.

Идън се изправи сковано и отметна косата от лицето си. Погледна го. Беше красив, помисли си внезапно. Когато болката си отидеше от лицето му, той наистина беше красив. Кой го беше осакатил? Тя се пресегна и го погали по бузата.

— Джоуел — промълви тя, — о, Джоуел! Това ли е името ти?

Устните му се разтегнаха в странна усмивка.

— „… каквото остана от гъсеници, изядоха скакалци; каквото остана от скакалци, изядоха червеи; а що остана от червеи, доядоха бръмбари.“[2]

Идън го гледаше.

— Откъде е това?

— Началото на Книгата на пророк Иоиля.

— От Библията? — Той кимна. — Какво още казва той?

— „И ще ви отщетя за ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници — голямата Ми войска, която пратих върху вас.“[3]

— И ти я знаеш цялата наизуст?

— Накараха ме да я науча наизуст.

— Кой?

— Един мъж, който наричаше себе си свещеник. — Той продължаваше да се усмихва, но тя забеляза сенките, които помрачиха погледа му.

— Кажи ми още. Моля те!

— „И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения.“[4]

— Красиво е! Какво означава? Какъв е точно смисълът?

Той отклони поглед.

— Дъждът почти спря. Ела.

Изправи се и я вдигна на крака. Вече само ръмеше. Светлината все още беше странна, но вече не толкова зловеща. Небето над тях приличаше на отразено море от сребриста мъгла. Тъмната маса на бурята се носеше на север и ръмжеше на сбогуване.

Идън вдиша дълбоко.

— О, този мирис…

— Креозот. От храстите е.

— Кои по-точно сред всичките?

Той й показа един обикновен, с нищо незабележим храст. По клончетата му бяха останали няколко очукани от дъжда жълти съцветия. Тя смачка между дланите си няколко листа и вдиша великолепното им ухание. Неуловимо, но силно, то сякаш олицетворяваше аромата на пустинята.

— Има лечебни свойства — осведоми я Джоуел. — От него раните зарастват по-бързо. Прочиства и стомаха.

— Така ли? — Тя откъсна едно клонче.

Беше прогизнала, а под фланелката й прозираха малките й гърди. Спортният й екип тежеше от влагата, която беше попил.

— Ще си изстискам дрехите.

Тя събу обувките си. Събу панталоните, съблече фланелката и ги изстиска силно. Той стоеше и се взираше на запад, където къс златисто сияние се опитваше да пробие мъглата.

— Това беше най-красивото нещо, което някога ми се е случвало — рече Идън.

Джоуел се обърна. Тя му се усмихна, застанала пред него гола, като се изключат памучните бикини, които й беше купил.

— Наистина.

Той пристъпи бавно към нея.

— Никога ли не си съжалявала, че си станала наркоманка? — попита тихо.

Идън усети как в гърлото й заседна буца.

— О, по дяволите! Какво те накара да повдигнеш тази тема отново?

— Сигурно си знаела какво си причиняваш?

— Разбира се, че съм съжалявала — отвърна тя с разтреперани устни. — Но не, не знаех какво правя. Мислех, че мога да държа нещата под контрол. Не съм мислила, че накрая ще свърша като наркоманка. Никой не мисли за това.

— Но всеки го съзнава.

— Ти, може би, да. Но аз не. — Стана й безкрайно тъжно. Чак й се доплака. — Трябваше ли да ми припомняш за това? Кажи! Това беше първият един час през изминалата година, през който бях забравила, че съм наркоманка.

— Ти вече не си наркоманка — рече той. — Изцелена си. Аз те изцелих.

— Не е така, партньоре — каза тя и изимитира западняшкия му акцент. — Наркоманите не се изцеляват.

— Виж — повелително изрече той и посочи голите й бедра. Белезите по млечнобялата й кожа избледняваха, а раните бяха зараснали. — Заздравели са.

Тя ги погледна.

— Скоро ще си направя нови.

— Ти не си наркоманка, Идън!

— Покажи ми игла и аз ще ти покажа какво е наркоман.

— Исусе! — промърмори той и гласът му стана още по-суров. — Толкова ме вбесяваш понякога, че…

— Влияя така на всичките си приятели — отсече тя.

— Обличай се — нареди той.

— Не бъди такъв пуритан.

— Хайде!

— Сагуарото няма нищо против. Небето няма нищо против. Само ти имаш нещо против. — Тя се завъртя изведнъж и хвърли дрехите си високо във въздуха. Те полетяха нагоре и при плавното си падане се закачиха на тръните. — Ето — каза тя доволно.

— Много умно, няма що — въздъхна той.

— Тялото ми ли те притеснява? — Тя разпери крака и ръце и изпъчи корема и малките си гърди. — Така ли е? Това малко грозно нещо?

Той не искаше да я гледа, нито беше склонен да си играе игрички, но тялото й привличаше погледа му неудържимо. Тя беше бледа морска звезда на фона на тръните и безбрежните пясъчни хълмове. Розовият триъгълник на бикините й сякаш му се присмиваше.

— Ти не си грозна, но… — млъкна той. Езикът му се беше вдървил.

— Кльощава, грозна, безотговорна наркоманка.

— Не си…

— Напротив!

— Идън…

— Каква съм тогава? — попита тя и пристъпи към него.

— Красива си. — Думите сякаш изскочиха без разрешение от устата му. — Цяло съкровище си.

— Съкровище? — Тя поклати глава и се засмя тихо. — Мина много време, откакто за последен път някой ме е наричал така. Мама ме наричаше съкровище някога, преди много време. — Тя подпря ръце на хълбоците си. — Десет милиона долара е доста голямо съкровище, нали?

— Нямах това предвид.

Зелените й очи блестяха.

— А какво имаше предвид, Джоуел?

Той се обърна рязко. Явно си нямаше доверие. Сърцето му биеше неравномерно, сякаш забравило добре отработения си ритъм. Той отиде, откачи дрехите й от храстите и й ги занесе.

— Гардеробът ти не е толкова богат — каза той и ги бутна в ръцете й. — Облечи се.

Почти се изненада, когато тя се подчини. Зърна за последен път гърдите й, преди да си облече фланелката. Бяха идеални — дръзки и заоблени, с прекрасни зърна.

Тя знаеше това. Харесваше й да изпитва властта си над него. В момента играеха игра. Ала скоро, той беше сигурен в това, играта щеше да приключи. Беше имал много малко любовници през живота си, макар доста жени да го преследваха. Но си даваше сметка какво правеше тя с него. И защо той се държеше така с нея.

Стисна зъби силно и изтри мокрото си лице с ръце.

 

 

Когато и последният тътен на бурята заглъхна, над пустинята се възцари дълбока тишина. Между кактусите сагуаро прелетя едър черен прилеп — първото живо същество, което беше видяла от началото на бурята досега. Вървяха заедно, без да говорят и без да се докосват. Вечерта беше сияйна. Вятърът беше утихнал и въздухът бе изпълнен с божествения аромат на храстите.

По всички растения блестяха бисерни капчици вода. От тръните на сагуаро също се отцеждаха капчици и всяко растение сякаш беше украсено с нимб от сребриста светлина.

На запад сред облаците се беше появила пролука, която отразяваше слънчевите лъчи върху далечните хълмове.

— Толкова е красиво — промълви Идън за сетен път.

— Съвсем скоро ще се появи дъга.

— Джоуел, виж! — Тя застина и се вкопчи в ръката му. През пътеката пред тях притича заек с опънати назад дълги уши.

— Какво толкова. Заек.

— Да, видях. — Тя се загледа замислено след него. — Бих искала да го хвана. Щях да си го взема.

— Той не би харесал килията ти.

— Със сигурност не би я харесал — промълви тя тихо. — Предполагам, че не е подходящо място дори за един заек.

За миг погледите им се срещнаха.

Пролуката в небето се беше разширила и слънцето изливаше ярката си светлина върху земята в цялата й прелест. Планините бяха обагрени в меки пурпурни и златисти нюанси. Той спря да им се полюбува. Идън го погледна.

Беше толкова висок и строен. Имаше великолепно тяло. Преди смяташе, че слабото му орлово лице има жестоко изражение. Но не беше така. То беше просто сурово като самата пустиня.

Очите му бяха тези, които всяваха смут у човека срещу него. Те се взираха мрачно изпод веждите му и сякаш заплашваха. Но сега вече беше съзряла болката, която се таеше в дълбините им. Сякаш бяха очите на млад пророк. Докато го слушаше как цитира Вехтия завет, тя почувства отгласа на древните строфи, който сякаш преследваше и нея. Сред тази пустиня, помисли си тя, изглежда почти като библейски герой. Дори й заприлича малко на Йоан Кръстител.

— Кажи ми още нещо от Библията, Джоуел — помоли тя тихо.

Той започна да рецитира без колебание. Гласът му звучеше нежно, а погледът му беше зареян към планините.

— „И ето, в оня ден от планините вино ще капе, и от ридовете мляко ще потече, и всички долища иудейски ще се напълнят с вода, а от дома Господен ще излезе извор и ще напоява долина Ситим.“[5]

— Кой те накара да запаметиш всичко това?

— Вече ти казах.

— Той твой баща ли беше?

Изведнъж Джоуел стисна мрачно устни. Тя видя как бръчиците около очите му станаха по-дълбоки.

— Наричаше се мой баща.

— А не беше, така ли?

— Не.

— Той ли те отгледа?

— Израснах в неговата къща.

— А религиозен ли си?

— Не. — Той се извърна неочаквано и продължи да крачи. Трябваше да побърза, за да го настигне.

— Хвани ме за ръката — помоли тя. Той вплете пръсти в нейните. — Ръцете ти са толкова големи… Силни и груби. С какво работиш, с камъни ли?

Усети за пореден път потреперването му. Той се извърна.

— Бяхме навън достатъчно дълго. Трябва да се връщаме.

Пролуката толкова се беше разширила, че покриваше половината небе. Наближаващата привечер беше ясна, обагрена в златисти нюанси. Светлината огряваше лицата им, докато се връщаха към колата.

Изведнъж той спря.

— Ето, виж!

Идън вдигна глава и погледна. Дъга!

Тя се издигаше над долината, високо в блестящия от свежест въздух. Върхът й беше невидим, но другият край се появяваше в далечината и се губеше в златистата мъгла.

Докато я гледаше, дъгата се извиси още повече, а цветовете станаха по-наситени, като накрая заблестяха с неземна яркост. Появи се и втора дъга редом с първата, но тя беше по-тънка и не толкова ярка като своята посестрима. Цветовете потрепнаха и смениха леко нюанса си на менливата светлина и мъглата. Тънките клони на окотило се издигаха нависоко и изпъкнаха, огрени сякаш от пламъците на огромен огън, но високият сагуаро се запази неизменен.

Идън усети страхопочитание пред спектакъла, който природата изнасяше пред нея. Сред тази необятна тишина, последвала силната буря, дъгите се усмихваха с чуждоземна красота. Тя усети обещанието за изцеление и за щастие, което покълна в този миг в сърцето й. Обещание свише, от дъгите, които си оставаха недосегаеми, но винаги мамеха напред с радостта и щастието, които излъчваха.

Задавиха я сълзи, но тя се застави да ги преглътне.

— Погледни ги! — Гласът й потрепери. — Не изчезват…

Той обви с ръка раменете й и я придърпа към себе си.

— Това означава, че всичко ще бъде наред — продума той нежно.

— Това поредната библейска мъдрост ли е? — попита Идън и тайно обърса очи.

— „Издигам своя лък сред облаците и нека това бъде символ на разменения между мен и земята обет.“ Тези думи винаги са имали един и същ смисъл още от библейски времена. Индианците също са вярвали в магическата сила на дъгата.

Дъгите проблеснаха и избледняха. Виолетовата лента, която имаше най-нежен цвят, вече едва се виждаше. И когато светлината се промени, двете дъги изведнъж се скриха.

Вечерното небе пожълтя. Планините отново придобиха синкав оттенък, а после се обагриха в индигово. Той продължаваше да я води за ръка през мократа пустиня. Осъзна, че е загубил превръзката за очи по време на бурята. Но пък сега не можеше да си представи, че ще трябва да я окове и завърже отново. Нямаше да има толкова голямо значение, ако тя видеше микробуса. Беше свалил номерата като предпазна мярка. А и когато стигнеха до къщата, вече щеше да е тъмно. Затова просто я заведе до мястото, където беше паркирана колата, встрани от прашния път.

— Така е по-цивилизовано — каза тя, когато се сви на седалката до него. — Отзад е истински ад.

— Но е по-сигурно — каза той и си даде сметка за заплашителните нотки в гласа си.

Запали колата и обърна в обратна посока. Поеха през спускащия се здрач.

— Благодаря ти — неочаквано каза Идън.

— Исках да видиш това.

— Знам. Затова ти благодаря.

— Кажи ми нещо — рече той, без да откъсва очи от пътя. — Все още ли продължаваш да мислиш за това?

— За дрогата ли? Да.

— Колко често?

— През цялото време.

— Знаеш ли колко време е минало от последното ти боцкане? Осем седмици. Как може все още да мислиш за това?

Идън въздъхна.

— Не искам да мисля за това. То просто ми е присъщо като глада и жаждата. Мисля не е точната дума. Сякаш са ти отрязали крак. Не можеш да мислиш постоянно за това. Но тялото ти винаги ще знае, че кракът не си е на мястото, и ще си спомня как се е чувствало, когато е бил.

— Така ли се чувстваш? Сякаш не си завършен човек без хероина?

— Никога не съм била завършен човек — рече тя тихо.

Той не знаеше какво да каже. Известно време пътуваха мълчаливо, докато Идън не заговори пак:

— По време на бурята… когато ме държеше в обятията си… беше толкова прекрасно, Джоуел. Почти почувствах как нещо се случва с мен.

— Какво?

— Не знам… нещо. — Тя погледна през прозореца към обляната в синкави багри привечер. — Почти повярвах в силата на дъгата.

— Не може да не знаеш — произнесе той сухо.

— Озадачаваш ме. Ти ме отвлече. Завърза ме в килията като куче. Веднъж едва не ми счупи ръката. А после в разгара на някаква буря ми казваш, че съм красива и съм ти скъпа по някакъв начин. — Тя се взираше в орловия му профил. — Ала след това започваш да ми говориш като социален работник как да се откажа от хероина. Доста налудничаво е, не мислиш ли?… Отговори ми! Не разбирам какво искаш от мен.

— Не искам след всичко това да се върнеш към хероина.

— Защо?

— Защо не си обикновено момиче — рече той ядосано. — Имаш ум, имаш характер, притежаваш борбеност. Не можеш просто да легнеш и да умреш!

— Голяма работа — сви тя рамене. — Така и така всеки момент могат да пуснат атомна бомба върху нас.

— Няма да пуснат никаква атомна бомба.

— Напротив. Опасността е реална. Всички ще се превърнем в радиоактивна пепел…

— Това не е причина да си инжектираш тези боклуци.

— Не е, но така поне не се тревожа за нищо.

— Може би ако се тревожиш малко повече — каза той грубо, — ще имаш нужда от много по-малко дрога.

— Но ако взимам повече — усмихна се тя, — ще се безпокоя по-малко.

— Не разбирам — произнесе той съкрушено — как изобщо си стигнала дотам. Как не си могла да се откажеш, когато си видяла, че дрогата започва да те прави зависима.

— Ами… човек не осъзнава, че изпада под нейна власт. Поне не и в началото. Стремиш се към дрогата. Първите няколко пъти, когато си я инжектираш, всичко е прекрасно. Най-хубавото усещане. Сякаш си на меден месец. Всеки път се приближаваш все повече и повече към рая. Когато се върнеш на земята, искрено се възторгваш. После започваш да усещаш спазмите. Когато прекрасният момент отмине, светът ти се струва по-ужасен от всякога. Поглеждаш се в огледалото и собственото ти лице ти се озъбва насреща. Тогава започваш да се чувстваш отвратително. — Тя преглътна. — Чувстваш се болен и уплашен. Вземаш иглата отново и знаеш, че когато се върнеш на земята, пак ще се чувстваш отвратително. Но после си казваш, ами ще се боцна все пак. И след това пак. Иска ти се постоянно да си надрусан и никога да не се връщаш на земята. Тогава всичко е наред. Знаеш, че винаги ще има още малко. Дори не трябваше да излизам, за да си купувам дрогата. Ръсти винаги имаше за мен още малко.

— И същевременно правеше солидна пачка — заключи Джоуел горчиво.

— Може би. — Тя преглътна отново. — И тогава разбираш, че си се хванал. Но пък си един щастлив наркоман. Харесва ти да бъдеш роб. Не искаш нищо друго. Не забелязваш, че животът ти променя цветовете си в черно-бели краски. Вече нищо няма значение, освен онова, което става в главата ти, когато си надрусан. Останалото е като един лош сън. Но дрогата вече не ти действа толкова силно. Толкова бързо отслабва въздействието й, че вече не я взимаш, за да ти стане добре, а за да не се чувстваш зле. Боцкаш се през цялото време. На всеки няколко часа. Така получих тези белези. Никога не спирах задълго. — Гласът й трепереше толкова много, че тя вече не можеше да говори. — Нито веднъж не спрях. Самото забиване на иглата си беше цяло едно пътуване. Чувствах се като…

Тя започна да плаче безпомощно. Чувстваше се безкрайно нещастна. Закри лицето си с ръце.

Джоуел спря микробуса и я прегърна. Страдаше за самата себе си и за онова, което си беше причинила. Започна да плаче на глас, но той я прегърна още по-силно.

— О, по дяволите — каза тя с променен глас. — Направо е ужасно. Не искам да се връщам пак към дрогата, Джоуел. Не искам… никога… да се връщам.

— Няма да се връщаш.

— Но аз… съм… толкова съм слаба. Толкова съм уплашена.

— Идън… — Той изведнъж започна да целува лицето й, веждите, страните й. Целуна очите й и усети солта от сълзите й. — Няма да се върнеш — продължаваше да шепне той. — Няма да се върнеш, скъпа Идън.

 

 

Коста Брава, Испания

Де Кордоба чакаше Мерседес край басейна и се взираше в кристално синята вода. Беше поискала да отиде сама при нотариуса. Не пожела дори Мая да я придружи.

Беше много бледа, когато дойде под стъкления купол. Ходеше изправена и по лицето й не се забелязваше и следа от мъка. Де Кордоба се изправи на крака и Мерседес смело посрещна погледа му.

— Свърши се.

Той не изказа нито състрадание, нито съчувствие. Тя не би приела подобно нещо.

— Кога ще получиш парите?

— Утре сутринта. Ще ги преведат в Цюрих.

— Добре.

— Банкерите ще ми се обадят в нотариата, за да потвърдят, че сметките са пълни. Тогава ще подпишем.

— Разбирам.

— Плащат два милиона за къщата и всичко в нея. Успях да взема назаем достатъчно, за да покрия оставащия един милион. Сега вече разполагам с пълната сума.

Той кимна.

— Вече всичко почти приключи — рече тя.

— Да. Моля се да е така.

— Време е да пуснем обявата в „Ню Йорк Таймс“.

— Ще им позвъня веднага.

— Благодаря ти. Искам да занесеш парите в Америка, Хоакин. Искам да вземеш Идън от този мъж и да ми я доведеш. Ще го направиш ли?

— Да — кимна той. — Ще ти я доведа.

— Благодаря ти.

Тя седна до него. Беше облечена с изискан официален костюм. Носеше черни ръкавици. Свали ги и ги пусна на пода, сякаш е била принудена да се докосне до нещо отвратително с тях.

— Дадоха ми две седмици, за да се изнеса.

— Къде ще отидеш?

— В хотел в Барселона.

— А после?

— А после… Не знам. Пак ще започна отначало, предполагам.

— А Мая?

— Ще отпратя Мая.

— Но защо?

— Исках да й предложа приятен живот. И това беше така през последните четири години. В замяна на това тя запълни място в сърцето ми, което винаги е стояло празно. — Мерседес направи гримаса. — Време беше да се разделим. Никога не съм искала да виждам как тя се превръща в стара мома на средна възраст. А после в болногледачка на една възрастна жена. Време беше да се разделим и тя да се омъжи. Да създаде семейство.

— Това ще разбие сърцето й.

— Млада е. Ще се съвземе. Аз също. — Тя се усмихна, без да откъсва очи от него.

Той почувства как сърцето му се сви от болка. „Тя е прекрасна жена — помисли си Хоакин, — една от малкото наистина прекрасни жени, които съм срещал през живота си!“ Силата й го изпълваше със страхопочитание. Тя седеше, лишена от всичко, което някога бе притежавала, и му се усмихваше. Не знаеше дали отвътре беснее, или плаче. Външно не показваше нищо. Личеше единствено, че се контролира по удивителен начин, на което бяха способни малцина.

— Забележителна си — продума той нежно.

— Не съм толкова забележителна. — Тя огледа стъкления купол и красивата къща, която вече не й принадлежеше. — Ти си влюбен в мен, нали, Хоакин? — попита тя, като продължи да оглежда къщата.

— Да.

— И аз в теб. Много си нежен. Винаги съм се възхищавала на това качество в един иначе твърд мъж.

Той преглътна. Сърцето му преливаше от чувствата, които искаше да изрази, но не можеше.

— Ще имаш нужда от място, където да живееш.

— Предполагам, че да.

Той не се поколеба повече.

— Ами аз ти предлагам такова място.

Видя как очите й се напълниха със сълзи. Но тя бързо отклони поглед.

— Благодаря ти, Хоакин — промълви Мерседес с дрезгав глас. Знаеше какво й предлага той.

— Не съм просто влюбен в теб. Аз те обичам! Наистина. Всичко, което имам, е и твое. Сега не е време за романтични признания. Но не искам да те изгубя, когато всичко това приключи и Идън се върне при теб. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб, Мерседес. Или поне близо до теб.

Последва дълга тишина.

— Това означава много за мен — каза тя най-накрая.

— Не е кой знае какво предложение, знам, но…

Тя го докосна по ръката, за да го накара да замълчи.

— Това е едно прекрасно предложение от един прекрасен мъж. — Говореше почти весело, но в очите й имаше сълзи. — Никога досега не съм обичала истински мъж, поне не и откакто бях много млада. Но може би ще обикна теб. Не мога да ти обещая нищо, Хоакин.

— Аз съм търпелив. Засега и това ме устройва — рече той, но му се прииска гласът му да не звучи толкова неуверено.

— Благодаря ти.

Мерседес се наведе и го целуна, както беше направила вече веднъж преди това. Той усети как устните й се задържаха за миг и сякаш изпиха душата му. После тя се изправи.

— Благодаря ти за всичко, Хоакин. Сега трябва да се видя с Мая.

 

 

Тусон, Аризона

Къщата беше потънала в тъмнина, когато пристигнаха. Идън продължаваше да плаче на седалката до него, но вече не толкова отчаяно. Беше започнала да се успокоява. Пороят от сълзи беше отприщил някаква преграда у нея. Може би бе престанала да се противи на идеята, че би могла да живее и без хероин. Само ако можеше да я накара да приеме факта, че пристрастеността й е вече победена.

Джоуел паркира микробуса и остана да седи в него. Изпитваше нерешителност. Какво да прави с нея? Противеше се на мисълта да я заключи пак в килията, след всичко, което беше преживяла. Не можеше да направи подобно нещо.

А и болезненото удоволствие от компанията й беше хванало в капан сърцето му. Искаше да бъде с нея.

Макар че беше лудост да си позволи нехайност.

Но той усещаше, че е луд. Но не и неуправляем. Просто се беше отделил от суровата и студена реалност на своите обичайни мисли. Беше свободен и летеше. Тя беше виновна за това. И какво, ако видеше къщата отвътре? Просто една къща.

Но щеше да забележи скулптурите.

Мерседес беше обещала да не се обажда на полицията. Ами после? Щеше да си поиска парите обратно. Щеше да реши да си отмъсти. Тогава може би щеше да отиде в полицията. Щяха да разпитват Идън. Щяха да се ровят в паметта й и за най-малката подробност. Нямаше как да не си спомни скулптурите. Неговата самоличност можеше да бъде установена чрез тях. Все пак нямаше кой знае колко млади скулптори, които да живеят в югозападната част, дори и Мексико да се включеше.

А щом веднъж я допуснеше в къщата, щяха да изникнат толкова много опасности. Телефонът. Телевизията. Радиото. Неговите документи. Книгите му. Ще трябва да кръжи около нея като ястреб…

Тя неочаквано заговори:

— Ще ме върнеш ли обратно долу в килията?

Той прекрати рязко размисъла си.

— Не — каза убедено. — Ела.

Въведе я в къщата и запали лампите. Идън застана в средата на стаята и се огледа мълчаливо. Пресегна се и докосна една от гладките, резбовани някога греди, които поддържаха тавана.

— Ти ли си построил тази къща?

— Какво те кара да мислиш така?

— Ти си бил! Всичко тук носи твоето присъствие, твоето докосване… — Тя посочи големия красив барелеф от пясъчник, монтиран на стената над камината. — Ти ли си го правил? Художник ли си? Не, скулптор. Всички тези ваяния твои ли са?

— Купувал съм ги. Колекционирам.

— Не. Твои творби са — отсече тя. — Само ти би могъл да направиш нещо подобно. — Идън вдигна една мраморна глава и се вгледа в гладкото лице, излъчващо безметежно спокойствие. — Това портрет ли е? Кой е това?

— Една жена, която познавах.

— Любовница ли ти беше? Обичаше ли я?

Джоуел неистово се опитваше да запази самоконтрол. Всичко се изплъзваше от ръцете му и се завърташе около него с бясна скорост. Усети как краката му се плъзгат, сякаш светът се беше килнал на една страна.

— Престани да задаваш въпроси. Моля те!

— Ти си прекрасен художник. — Тя остави главата и взе фигурка от глина. — Ако притежавах дори и частица от твоя талант…

Тя се огледа. Полирани дървени мебели, индиански рогозки и пана, керамични съдове, великолепен стар испански шкаф в колониален стил, недалеч от камината.

— Това е най-красивата къща, която някога съм виждала.

Той не можа да се сдържи и се засмя.

— Наистина! — повтори Идън сериозно.

— Аз си помислих същото, когато влязох в твоята къща в Санта Барбара.

Очите й се разшириха.

— Ти си бил там?! Кога? — Лицето му придоби каменно изражение и той се извърна, без да й отговори. Но тя изведнъж си спомни. — Ти си бил значи крадецът! — възкликна. — Беше влязъл с взлом в къщата, нали? Докато аз все още учех в Маунт Плезънт? Бил си ти! Беше изпочупил всичките ми кончета от стъкло. И цялата ми кукленска къща…

Той отиде да вземе хавлиени кърпи за двамата и й подаде едната.

— Кажи ми истината — помоли го Идън. — Ти си бил, нали?

— Да — пророни той с усилие. — Аз бях.

— Защо? Защо изпочупи всичките ми красиви неща?

— Бях ядосан.

— А после — рече тя замислено, — дойде в Маунт Плезънт да ме видиш. Това беше веднага след инцидента. Сега си спомням… Оттам си взел снимките! Имаше мои снимки как яздя и прескачам препятствия. Чудех се откъде си се сдобил с тях. Взел си ги от къщата!

— Изсуши си косата. Мокра е.

Тя продължи да го гледа още един миг с широко отворени очи. Не можеше да повярва. Сетне уви косата си с кърпата и започна бързо да я трие.

Джоуел отиде в кухнята и включи кафеварката. После опря чело на дървения шкаф и усети, че му прилошава. Стисна силно очи и видя трепкащите пред погледа му светлини. Какво да прави? Не можеше да я заключи. Не можеше да я пусне. А тя постоянно преодоляваше всичките му защитни механизми. Пред нея се чувстваше като гол. Трябваше само да попита и той й отговаряше. Взимаше всичко, което пожелаеше от него, без никаква съпротива. Щеше съвсем да разголи душата му. Щеше да узнае, щеше да разбере всичко…

Той подскочи, когато усети ръката й на гърба си. Беше се приближила зад него нечуто. Босонога.

— Какво има?

Той се извърна с лице към нея. Косата й беше объркана и тъмна, бухнала като облак около лицето й. В погледа й се четеше загриженост.

— Какво има, Джоуел?

— Не ме питай нищо повече — прошепна той.

— Но аз трябва да знам — настоя тя. — Защо го направи? Какво търсеше?

— „Ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници“ — не успя да премълчи той. — Ония години.

— Ония години? Какви години? За какво, за бога, говориш?

Той се отдалечи от нея и от зелените й очи. Отиде в другата стая и съблече мократа си риза. Ала тя го последва.

— Джоуел? За какви години говориш?

— Исусе Христе! — изръмжа той и се завъртя към нея. — Млъкни, Идън!

Тя потрепна, но не се отдръпна. Пресегна се и докосна големия белег под гръдния му кош. Кожата му пареше.

— Това от Виетнам ли е?

— Да!

— Горкият войник — произнесе тя съчувствено. — Знаеш ли какви сме ние? Куклата и верният оловен войник. От приказката. Знаеш я…

— Никога не съм слушал приказки — каза той. — Трябва да се измиеш. И да си облечеш сухи дрехи. Прогизнала си.

— Ти също — усмихна се тя. — Хайде да влезем заедно във ваната.

— Не…

— Хайде! Обещавам да не се опитвам да те изнасиля. Ще бъдем като брат и сестра.

Той я сграбчи за ръката достатъчно силно, за да я накара да изохка от болка и я помъкна към банята. Бутна я вътре.

— Измий се! Аз ще ти донеса сухи дрехи.

Когато се върна, тя се беше съблякла и седеше във ваната, присвила колене към гърдите си. Сапунисваше замислено бедрата си.

— Били са влюбени… — промълви тя. — Тя е била хартиена кукла, а той — оловен войник. Някой го изхвърлил през прозореца и той се озовал в канала, после в морето. Или нещо такова. Но той бил верен. Накрая се върнал при нея. После някой го хвърлил в огъня и той започнал да се топи. Затова хартиената кукла се хвърлила в огъня заради него и изгоряла, а той се разтопил. Приказката е на Ханс Кристиан Андерсен. Имах книгата, когато бях дете.

Джоуел погледна слабото й бледо тяло. Усети как копринената нишка, която ги свързваше, се опъна рязко.

— Разполагала си с толкова много играчки — рече той с несигурен глас, — с толкова много любов. Пели са ти приспивни песни. Разказвали са ти приказки. Всичко, което някога си искала…

— А ти?

— Не, аз нямах нищо.

— Не са ли те обичали твоите осиновители? Нали са те отгледали?

— Мисля, че ме мразеха. Знам, че ме мразеха! Те мразеха всичко и всички на този свят.

— Какво се е случило с истинските ти родители? — попита тя.

— Умрели са.

— Съжалявам — рече тя тихо и се облегна назад.

Къдриците между бедрата й се полюшваха под водата. Той се опита да не я гледа. Лицето й беше уморено. Емоциите я бяха изтощили. Видя, че под очите й има сенки, които затъмняваха зеления цвят на ирисите. Беше парадоксално, но той си помисли, че никога досега не е изглеждала толкова изящна.

Тя сведе поглед към тялото си и прикри с ръка тъмния триъгълник.

— Никога досега не съм изпитвала оргазъм — каза тя без никаква връзка с разговора.

Джоуел беше спрял да се озадачава от лекотата, с която като пеперуда менеше темата, все едно прелиташе от цвят на цвят. Изчака я да продължи.

Тя се усмихна загадъчно.

— Когато го казвам, това означава, че мъжът, който ще е с мен, трябва да се опита и да ме накара да изживея такъв. Да покаже, че е по-добър любовник от всички други мъже, да покаже какъв прекрасен член има. Никога не се получава. Аз, изглежда, не съм способна на оргазъм. Получавам го единствено по химически път. — Тя вдигна поглед. — Винаги си представям какво би било, ако… Като порива, който получаваш, когато се боцкаш за пръв път. Такова ли е усещането?

— Никога не съм опитвал хероин.

— Но си пробвал други наркотици. Като наркотиците ли е?

— Не, не е такова.

— Какво е тогава?

Той потри уморено лице.

— Задаваш невероятни въпроси.

— Хубаво ли е? — настоя тя, без да откъсва поглед от него.

— Да, хубаво е.

— Красиво ли е?

— Понякога.

— Значи не си пропуснал всичко в живота. Аз съм имала кукленски къщи, а ти оргазми. Кой от нас е притежавал по-хубавото нещо?

— Не си ли… — Той се поколеба. — Не чувстваш ли нищо?

— О, разбира се. Приятно е. Но не ме изпълва с кой знае какви усещания.

— С много мъже ли си била?

Тя се усмихна.

— Изчервяваш се. Защо се срамуваш от мен? Аз не се срамувам от теб. Чувствам се така, сякаш съм те познавала през целия си живот. Мога да ти кажа всичко. Искам да ти кажа. Да, била съм с много мъже.

— Колко?

— Поне десетина-дванадесет. Не е лесно да се запомнят. Когато обикновено е ставало, съм била друсана. Всъщност, първия път, когато ме люби мъж, бях толкова надрусана, че дори не осъзнавах. Беше на Уудсток. — Тя се замисли за момент. — Като се върна във времето, била съм надрусана всеки път, когато съм се любила.

— Може би това обяснява — додаде той — защо не си изпитала оргазъм нито веднъж.

— Никога не съм си го обяснявала по този начин. — Тя махна ръка от слабините си. — Е? — рече и премигна няколко пъти, така че миглите й изпърхаха. — Ти няма ли да се пробваш и да станеш щастливият номер тринадесет?

Той не можа да се сдържи и се засмя.

Тя изглеждаше доволна.

— Толкова си хубав, когато се смееш — прошепна тя. — Почти никога не го правиш. О, аз мога да те накарам да се смееш.

— Наистина ли?

— Чувствам се така, сякаш вече сме били любовници. Ти не се ли чувстваш така?!

— Не — измърмори той. — Не се чувствам така.

Идън наклони глава към едното си рамо.

— Не се ли влюбваш в мен? — попита тя и стаи дъх. — Поне мъничко?

Беше му трудно да диша. Той отвори вратата.

— Ще приготвя нещо за вечеря. После се връщаш обратно в килията.

 

 

Храниха се в кухнята на голямата дъбова маса, която беше нарязана и издраскана от може би едновековна употреба. Тя обожаваше всичко в тази къща — подредбата, мебелите, атмосферата. Благоговееше пред скулптурите му. Изпитваше наивна наслада от всичко като младоженка в някой забутан град на границата.

— Харесва ми тук — рече тя. Едва беше опитала храната си. Играеше си със свещта, която беше настояла да запали. — Ако ме задържиш тук завинаги — рече тя замечтано, — никога няма да се върна към дрогата.

— Аз съм твой похитител, а не пазач или спасител.

Идън подпря лицето си с ръце. Пламъкът на свещта се отразяваше в очите й, докато го гледаше.

— Защо не се откажеш от цялото това нещо? Обади се и кажи на майка ми да си задържи десетте милиона. За какво са ти?

— Тогава нищо от случилото се няма да има значение — каза той грубо.

— Напротив, ще има! — Тя се усмихна. — Ще имаш мен. Аз струвам много повече от някакви си мизерни милиони.

Джоуел не отвърна на усмивката й.

— Не. Искам тя да плати.

— За какво? — попита Идън и се облегна назад на стола си. — Какво точно ти е сторила? Спомена нещо за ония години. Откраднала ги е от теб? Бил си в затвора заради нея ли?

Той се изправи рязко.

— Ще измия чиниите.

— Не, аз ще го направя. Моля те! Позволи ми.

Тя събра чиниите и се захвана да ги мие. Джоуел седеше и я наблюдаваше.

— Предполагам — продължи Идън, — че ако ми разкажеш какво ти е сторила, а аз кажа на мама, тя ще те разбере.

— Тя никога няма да ме разбере. Тя просто не знае какво ми е сторила.

— Не знае ли?

— Ако сега влезе в тази стая, тя няма да може да ме познае.

— Не си луд, нали? — рече Идън и се извърна да го погледне. — Имам предвид, наистина луд. Лишен от разсъдък. И не правиш това само защото чуваш разни гласове или нещо подобно.

— Не съм луд — каза той мрачно. — Имам си причина.

— Но няма да ми кажеш?

— Не сега.

Идън въздъхна и се наведе отново над чиниите.

Той наблюдаваше слабата фигура с боси крака и разчорлена коса. Идън! Идън тук, в неговата кухня… Мие чинии? Струваше му се, че това е само сън. Че ако затвори очи за миг, тя ще изчезне.

Но Джоуел не пожела да затвори очи. Беше се вкаменил от поразителното значение, което се оказа, че тя имаше в живота му. Нямаше думи, за да обясни какво всъщност беше тя за него. Знаеше само, че би заложил всичко заради нея.

Разума си.

Душата си.

 

 

Вечерта беше приятно хладна, но Идън настоя той да запали огън в камината. Събра малко клони и съчки, за да гори в продължение на един-два часа и чак после да угасне.

Идън се сви на канапето до Джоуел и се сгуши в него. Имаше нещо безкрайно трогателно и чувствено в желанието да я прегръща. Беше го осъзнал. Редките прояви на преднамерена порочност бяха обезпокоителни, но не бяха искрени. Това бяха роли, които беше заимствала от мъжете, които я бяха използвали. На нея просто й харесваше да бъде в прегръдките му и го изразяваше с невинността на дете. Била бе с мъже, но единствено във физическия смисъл на думата. Във всеки друг тя беше девственица. Още не се беше пробудила.

Положи глава на рамото му и се загледа в пламъците.

— Изтощена съм.

Той не отговори.

— Наистина бях против войната — каза тя. — Обезумявах! Когато гледах телевизия, ми прилошаваше. Посещавах всички прояви — протести, митинги, демонстрации… Може би съм била едно крещящо от несправедливостта дете. Но като погледна назад, било е най-същественото нещо, което някога съм правила през живота си. А всичко останало… всичко останало е било пълна загуба на време. Блато.

— Не си живяла толкова дълго — рече той глухо. — Само на двадесет години си.

— Скоро имам рожден ден — каза тя, явно спомнила си за миг.

— След три седмици.

— Двадесет и една — каза тя замислено. — Ще ми организираш ли тържество?

— Тогава сигурно вече няма да си тук.

Тя не отговори. Положи нежно ръка там, където знаеше, че е белегът под гръдния му кош.

— Как беше според теб там, във Виетнам?

Той отвърна с усилие.

— Никога не говоря за това. Нямам желание.

— Дори и пред мен?

— Защо отношението ми към теб трябва да е различно?

— Ти каза, че съм съкровище. — Пръстите й натиснаха леко белега. — Как го получи?

— Попаднах на засада.

— Лошо ли беше ранен?

— Върнаха ме у дома.

— Разкажи ми. Моля те!

— Какво мога да ти разкажа? Видяла си всичко по телевизията.

— Наистина ли е било така? Горящи села? Кланета?

— Да — отвърна той кратко.

— Джоуел… може би ще ти се отрази добре, ако поговориш за това с някого.

— На теб няма да ти се отрази никак добре, ако чуеш онова, което имам да кажа.

— Какво са ти сторили?

— Оскверниха душата ми.

— Е, няма да те насилвам тогава. — Тя махна ръка от белега. Изведнъж се засмя и се претърколи върху него, като опря лакти на широкия му гръден кош. Усмихна се. — Хей! Странно е, нали? Имам предвид как се развиха нещата. Преди известно време се боях до смърт от теб. Виж ни сега.

— Никога не съм мислил, че ще се получи такова нещо — рече той, омагьосан от усмивката й. — Това е лудост.

— Е, и? Случи се. Вече не съм затворница. Сега съм гост.

— Само че не можеш да си тръгнеш.

— Кой е казал, че искам да си ходя? — Тя се наведе и докосна страната му с устни. — Може би започва да ми харесва да бъда похитена — продума тя, а той усети топлия й дъх по кожата си. Тялото й беше като перце върху неговото. — Моето убежище в пустинята. Чувствам се… в безопасност. Както никога досега. Сега ти носиш отговорност за мен. Аз ти принадлежа.

— Ти не ми принадлежиш, Идън — промърмори той дрезгаво.

— Но бих могла — прошепна тя и потърси погледа му, после отново го целуна по бузата. Устните й бяха толкова меки и нежни. Косата й падаше върху лицето му и го галеше. — Ти единствен си способен да ме държиш далече от порока. Нали, Джоуел?

— Идън…

Тя целуна слепоочията му, веждите му. Целуна трепкащите му мигли. Устните й бяха като кадифе.

— Великолепен си — въздъхна тя. — Като изгрев си! Появи се в живота ми с определена мисия. Да ме спасиш!

Не!

— Напротив, напротив…

— Аз дори не мога да спася себе си — произнесе той с болка.

— Аз ще те спася. Ти спаси мен, а аз ще спася теб. — Тя обхвана лицето му между дланите си и го целуна по устните. Той беше победен от сладостта им. Почувства как тя се усмихва. — Мустаците ти бодат. Може да ти ги обръсна.

Той лежеше като в транс. Умът му беше вцепенен и все пак я усещаше с всяко нервно окончание в почти болезнена агония. Почувства как езикът й докосна устните му, притиска ги нежно и изследва устата му. Целувката й беше опияняваща и въпреки това плаха. Беше по-нежна от всички докосвания, които беше получавал до момента, но усети как скритата й сила пленява душата му с лекотата, с която беше обхванала лицето му. Тишината в къщата и безбрежността на пустинята ги обгръщаха.

Идън се отдръпна леко назад и го погледна със замечтан, настойчив поглед.

— Омагьосала съм те — прошепна тя. — Не можеш да избягаш.

— Толкова си красива — промълви той. — С всеки изминал ден ставаш все по-красива.

— Може би въпреки всичко се изцелявам. — Тя повдигна фланелката си нагоре и хвана ръката му, като я насочи към гърдите си. Той обви с ръка нежния овал и усети зърното с дланта си. Дългите й мигли се сведоха.

— Приятно е — възкликна тихо тя. — А на теб?

В един миг той откри, че я целува страстно. Не искаше да го прави, но в съзнанието му бушуваше огън и той бягаше пред него, но стихията го пареше с пламтящите си криле.

Устните й бяха меки и влажни. Езикът й срещна неговия — нетърпелив и топъл. Тя се притисна към него. Джоуел усети трепетната й настойчивост.

Ръцете му се движеха нетърпеливо и галеха слабите й ребра, гърдите и възбудените зърна. Тялото й беше същинско чудо. Нейната изящност, мекота и грациозност бяха чудо. Всяка линия, всяка нейна извивка бяха вълнуващи.

Тя обви с ръце раменете му с притворени очи, като не преставаше да му шепне. Джоуел беше покорен от магията, зашеметен. Сякаш беше пил вода от Лета и сладката забрава го обгръщаше. Всичко изчезна, освен желанието, което изпитваше към нея. Никога досега страстта не беше имала такъв ефект върху него и не го беше поглъщала толкова всецяло.

Те се плъзнаха бавно на пода и се отпуснаха на рогозката пред огъня, който им нашепваше прекрасни неща. Кожата й беше като цвете и миришеше също толкова сладко. Тя притисна главата му към гърдите си. Зърната й бяха възбудени центрове на желанието. Той ги пое между устните си омагьосан. Идън потрепери и прошепна името му.

След малко го повали по гръб, издърпа ризата през главата му и я захвърли настрани. Огледа тялото му, по което танцуваха сенките на огъня.

— Красив — прошепна тя, — толкова си красив. — Прокара длани по гърдите му дотам, където шията му се съединяваше с извивката на рамото. — Ако бях скулптор, щях да те извая. От някакъв златист камък, като цвета на кожата ти.

Той не можеше да говори. Значението на онова, което правеше, го осени като светкавица. Усети изгарящ прилив на срам и отвращение от себе си.

Идън се усмихна по своя тайнствен начин.

— Никога не си мислел, че това би могло да се случи, когато ме отвлече в началото, нали? — Пръстите й проследиха тъмните къдрави косъмчета, които започваха от основата на шията и продължаваха през гърдите към корема, та чак до слабините. — Но аз се чувствам така, сякаш съм те очаквала цял живот, Джоуел.

— Не, не е така. Не можем да направим това.

— Не можем ли? — Тя се плъзна до него с пленяваща сърцето грациозност и облегна глава на ръката му, без да откъсва поглед от него. — Какво има?

Той я прегърна, задушавайки се от чувствата, които напираха да изригнат с пълна сила.

— Не можем — продума той задавено.

— Защо?

— Не можем.

— Имаш скрупули ли? Желаеш ме, нали?

Дишането му беше учестено и неравномерно.

— Желая те… Никога не съм желал нещо така, както желая теб сега!

— Ами тогава? — Тя го придърпа към гърдите си почти майчински и насочи устните му към зърната си. — Влажна съм — прошепна нежно. — Усещам го. Това ми се случва толкова рядко.

— Идън, моля те… — Тя видя измъченото изражение на лицето му. — Не мога, не, не мога!

Тя се усмихна с мъка.

— Защо? Не е просто физически акт. Знам това. Усещам го по себе си.

Той се отдръпна.

Не!

Идън въздъхна и се претърколи по гръб. Сложи ръце под главата си. Отблясъците на огъня играеха по бледата й кожа. Джоуел се бореше да възстанови контрола върху себе си, но белите му дробове сякаш бяха загубили способността си да поемат кислород. Изведнъж му причерня. За миг си помисли, че ще изгуби съзнание.

Когато овладя паниката си, той се обърна към нея и видя, че страните й са мокри от сълзи.

— Идън… — продума той безпомощно.

— Не се извинявай — каза тя. — Логично е. Съчетава се с всичко останало в живота ми.

— Не исках…

— Чукали са ме толкова мъже, които не съм желала. А първият мъж, когото наистина пожелах, не ме иска.

— Идън…

— Първия път, когато наистина изпитах нещо прекрасно, всичко се оказа мираж.

— Не разбираш. Има неща, които… Има причини, които дори не можеш да си представиш.

— Можеш да опиташ — каза тя, забила в тавана замъглен поглед.

— Един ден ще ти кажа. Заклевам се! — Той изтри сълзите от страните й. — Ще ти кажа. Но сега още не мога да го сторя.

Тя затвори очи.

— Искам да спя.

Той я взе в прегръдките си.

— Ще те сложа в леглото.

— Не долу! Моля те… Искам да спя при теб.

— Това е невъзможно — рече той отчаяно.

— Нямаш ли ми доверие?

— Нямам доверие на себе си.

Свали я по стълбите на ръце и я сложи на тясното желязно легло. Тя вдигна жален поглед към него като дете.

— Ще ме пуснеш ли някога отново навън?

— Да.

— Кога?

— Утре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Преди да се качи горе, той изгаси лампите в килията.

 

 

Тя не се събуди, когато й занесе закуската. Спеше като мъртва. Черната й коса беше разпиляна по възглавницата. Остави подноса и се качи горе.

Отиде под навеса и продължи да работи върху мраморната скулптура в изблик на неосъзната енергия. Фигурата вече придобиваше форма и започваше да се появява от камъка. Фигурата беше клекнала. Мускулите на слабите й източени бедра се бяха напрегнали до стените, които я държаха в плен. Той удряше длетото с бързи, отмерени движения, без да мисли. Трябваше да носи защитна маска, докато работеше, за да не влизат парченца мрамор и прах в очите и в устата му. Но не го правеше, само ругаеше и плюеше, когато това се случеше. Но той не спря, докато изтощението не го принуди да се отдръпне задъхан. Най-накрая се отдели от творбата си, изми я и се върна да приготви обяд за Идън.

Когато влезе в килията, тя вдигна гневен поглед към него.

— Къде беше?

— Работех.

— Липсваше ми. Събудих се и видях, че си бил тук и си си тръгнал. — Тя стана с ръка на кръста и подаде устни за целувка. Той я целуна непохватно. Не знаеше как да се справи с любвеобилността й. Идън се погали в него като котка. — Не прави повече така.

— Спеше толкова дълбоко. Не исках да те будя. Как се чувстваш?

— Страхотно… Вече.

— Добре. — Той я побутна нежно. — Яж.

Тя седна и огледа подноса с храна, после вдигна поглед.

— Може ли да изляза?

Той поклати глава.

— Не.

Изражението й късаше сърцето му.

— Моля те, Джоуел!

Искаше да й каже, че повече няма да я пуска навън, но не можеше да изрече думите.

— По-късно — рече накрая. — Когато се стъмни. Все още е ден. Някой може да те види.

— Наистина ли? — каза тя и се развесели. Той кимна. — Можем да се храним заедно — предложи тя. — Мога да готвя за двама ни. Не съм лоша готвачка. Моля те!

— Можеш да готвиш, щом искаш — съгласи се той безпомощно.

Тя се усмихна.

— Искам.

Започна да се храни с апетит, какъвто не беше показвала досега. Менюто й се състоеше предимно от плодове, сирене и хляб. Тя ги погълна, без да спира да бърбори за вчерашния ден, за бурята в пустинята, за скулптурите му, за усещането, което е изпитала, когато за пръв път е излязла навън след толкова много време.

Той я наблюдаваше и се дивеше на промяната, която беше настъпила у нея. Жизнеността и енергията сякаш се вливаха в нея, дори докато я гледаше. Изпитият й изнурен вид беше започнал да изчезва. Дори бе наддала. Кожата й цъфтеше. Като промяната, която обхващаше пустинята около десетина пъти на всеки век, когато дъждовете падаха в подходящото време и голата земя изведнъж се покриваше с полета от макове, глухарчета и всякакви други цветя и онова, което беше пустош, се превръщаше в градина, а онова, което изглеждаше мъртво, започваше да пращи от живот.

Тя беше толкова красива! Беше толкова красива, че се задушаваше от чувствата си. Приличаше на пеперуда, която е хванал в мрежа, и болезнено искаше да разтръска мрежата и да я освободи.

Но как би могъл? Как би могъл някога да я освободи?

 

 

Коста Брава, Испания

Де Кордоба свали куфарите по мраморното стълбище до ягуара. Нямаше кой да му помогне. Мерседес беше пуснала в почивка прислугата за събота и неделя. С изключение на портиера на портала, цялото имение беше пусто и смълчано. Очакваше заминаването на старите и пристигането на новите си господари.

Гърбът го заболя, докато качваше куфарите в багажника на колата.

После застана на слабата утринна светлина и се загледа в прекрасната къща, която допреди броени часове бе собственост на Мерседес Едуард. Редиците бели колони и високият стъклен купол блестяха ослепително на есенното слънце. Дърветата около къщата вече обличаха своята есенна премяна и сред зеленината златееха, червенееха или кафенееха листа. Той си помисли, че къщата никога не е изглеждала толкова прекрасна. Мястото беше като омагьосано.

Помисли си за момичето, за дъщерята, която не беше виждал никога и в чието име Мерседес беше пожертвала всичко. Щеше ли тя да разбере това някога? Щеше ли някога да осъзнае какво беше сторила майка й за нея?

Нямаше и следа от двете жени. Явно се сбогуваха някъде вътре в къщата. Мая нямаше да дойде с тях в Барселона. Мерседес й беше забранила.

Той само можеше да си представи колко нещастна се чувства Мерседес. Трябваше да се справи не само с ужасното безпокойство за Идън и загубата на всичко, което някога беше притежавала, но и с унищожаването на едно прекрасно приятелство, за което той знаеше, че е толкова истинско, че ще остане вечно. Сърцето й кървеше, сякаш пробойните бяха безброй. Но силата й, както винаги, го изпълни с възхищение. Той благоговееше пред тази жена.

И беше спечелила в крайна сметка, както всички знаеха, че ще се случи.

Щеше да остане с Мерседес в хотел „Палас“ в Барселона до завръщането на Идън. Мая отиваше в Севиля при майка си. Всеки миг щеше да дойде кола, която да я откара до летището. Беше малко вероятно, помисли си Де Кордоба, тя да види Мерседес отново. Веднъж щом Мерседес решеше нещо, нямаше връщане назад. Мая го знаеше.

Той чу скърцането на гуми по чакъла и се обърна. Едно такси паркира до ягуара. Шофьорът излезе.

— Транспорт до летището. Сеньора Дуран?

— Ще бъде тук след минута — каза Де Кордоба.

Шофьорът стоеше с ръце в джобовете и се взираше в къщата.

— Какво място, а? Някои хора знаят как да живеят.

— Да — кимна Де Кордоба. — Някои хора знаят как да живеят.

Другият мъж започна да се разхожда напред-назад и да си подсвирква, като риташе небрежно камъчетата, попаднали под подметките му.

Най-накрая вратата се отвори и Мая Дуран излезе. Беше облечена със семпъл костюм „Шанел“ със златни копчета — облекло, което винаги й бе отивало. Но лицето й сякаш не беше нейното. Беше пребледняла като платно и се държеше само с неимоверни усилия на волята. Изглеждаше изтощена от плач. Де Кордоба забърза към нея и я хвана под ръка, за да й помогне да слезе по стълбите. Усети, че цялото й тяло трепери.

— Благодаря ти — прошепна тя и докосна ръката му със своята.

Нейната беше леденостудена. Шофьорът на таксито задържа вратата отворена. Тя се обърна към Де Кордоба, но нямаше сили да каже каквото и да било. Беше виждал и преди лица като нейното — лица на умиращи или на прокълнати хора.

— Ще направя всичко по силите си — опита се да я успокои той.

— Благодаря ти — прошепна Мая.

Изглеждаше неспособна да помръдне, затова той се наведе и я целуна по едната страна и й помогна да се качи в колата, след което затвори вратата. Шофьорът махна на Де Кордоба за довиждане и седна зад волана.

Де Кордоба се отдръпна назад. Таксито зави и се насочи към портата. Той видя, че Мая е закрила лицето си с ръце. Де Кордоба изпрати таксито с поглед до края на алеята с кипариси.

 

 

Мерседес се появи след петнадесет минути. Подобно на Мая и тя бе изискано облечена. Беше спокойна, но под очите й имаше големи кръгове, а в стойката й се долавяше измъчена напрегнатост, каквато не беше забелязвал досега. Заключи вратата и се доближи до колата.

— Всичко ли е готово? — попита той.

Мерседес кимна. Не се обърна да погледне назад, когато потеглиха по алеята. Спряха на портала, за да оставят ключовете на портиера, и продължиха по пътя.

Той караше, без да говори. Чакаше тя да наруши първа мълчанието. Не го направи, докато не излязоха на магистралата за Барселона.

— Следващата седмица е двадесет и първият рожден ден на Идън — продума тя накрая.

— Може би това е добра поличба.

— Какво чака още?

— Не знам — отвърна Де Кордоба.

— Това обичайно ли е?

— Не.

Тя се обърна към него.

— Обявата се появява всеки ден във „Ню Йорк Таймс“ вече две седмици. Сигурно я е прочел. Сигурно знае, че парите го очакват. Защо не отговаря?

— Може би това е последната му игричка. Последното завъртане на ножа в раната.

— Може би сега ще я убие. Сега, когато съм разорена.

— Не — произнесе Де Кордоба решително. — Иска парите. И ти все още не си разорена. Десет милиона долара в брой те правят една много богата Мерседес.

— В сравнение с онова, което имах…

— Но той не знае това. Може би изчаква, за да се увери, че няма да стане някаква издънка.

— Никога не може да бъде сигурен в това. Както аз не мога да бъда сигурна, че ще ми върне Идън. — Дърветата от двете страни на магистралата бяха обагрени в приказна окраска и топлите есенни оттенъци на листата блестяха на слънцето. — Есента вече настъпва — продължи тя, като погледна през прозореца. — Идън е в ръцете му вече два месеца.

— Но е жива.

— Беше жива, когато ми се обади преди няколко седмици. Вече може да не е.

— Ти каза, че ти звучала добре.

— Звучеше ужасно! Но гласът беше неин.

— Направихме всичко каквото ни каза. Не сме се свързвали с полицията. Имаме пълната сума. Склонни сме да му сътрудничим. Така че той няма причина да нарани Идън нито сега, нито по-късно.

— Имаше един случай в Италия — каза тя и той усети, че й става трудно да говори. — Взеха парите и никога не върнаха жертвата.

— Да — кимна той. — Случвало се е. Но това е изключително рядко срещан подход. Ако похитителите убиват жертвите си често, то семействата на похитените няма да са толкова склонни да плащат откупи. Това би действало против тях. Виждала си папките ми. Знаеш, че в по-голямата част от случаите жертвите се връщат в домовете си живи и здрави. Мисля, че всичко ще свърши добре, въпреки че той е решил да си поиграе известно време с нас на котка и мишка.

— Аз също не съм лишена от нокти — закани се Мерседес мрачно.

— Трябва да запазим спокойствие — рече той кротко. — Това е най-важната част. Но краят е близо.

— Може би в хотела ще ни чака съобщение — каза тя.

Пътят до Барселона беше три часа. Те се регистрираха преди пладне в хотел „Палас“ срещу Плаза де Каталуня. Сградата на хотела беше изящна и стара, боядисана в снежнобяло, с жълти платнени тенти на всички балкони.

Нямаше съобщения за тях на рецепцията.

Стаята на Де Кордоба беше непосредствено до апартамента на Мерседес. Беше елегантно обзаведена и много удобна. Таванът беше гипсов, а мебелите — старинни и внушителни. Той погледна телефона. От тази сутрин обявите в „Ню Йорк Таймс“ щяха да съобщават този нов телефонен номер.

Той отвори остъклената врата и пристъпи на балкона.

Погледна към хаоса на улицата под него. Трафикът както винаги беше претоварен.

Утре беше шестнадесетият ден, откакто бяха започнали да пускат обявите в „Ню Йорк Таймс“. „ТЪРСИ СЕ ЗАМЪК В ИСПАНИЯ. ЦЕНАТА НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ИМАМ СУМАТА. МОЛЯ ВИ, СВЪРЖЕТЕ СЕ.“

Все още нямаше реакция. Това развитие на събитията го тревожеше. Не можеше да си представи кое толкова забавя нещата.

Спомни си помръкналата красота на Мая Дуран. Онези, които са обичали Мерседес Едуард, размишляваше той, рядко се възстановяваха от преживяното. „Всеки, когото някога съм обичала — беше я чул да казва веднъж, — е бил съсипан накрая.“

 

 

Тусон, Аризона

Джоуел се взираше във вестника, който стоеше разтворен на масата. Съобщението отново беше там, както и всяка сутрин през изминалите две седмици. През това време то се беше изменило малко. Имаше нов телефонен номер и още един допълнителен ред: „ГОТОВИ СМЕ ЗА СДЕЛКАТА. СВЪРЖЕТЕ СЕ С НАС ВЕДНАГА“. Усещаше отчаянието, което се криеше зад това изречение.

Той извърна бавно глава към верандата. Идън седеше на стария люлеещ се дървен стол с книга в скута си. Не четеше. Тя сякаш беше зареяла поглед в пустинята или може би спеше. Следобедният ветрец развяваше леко дългата й коса. Беше облечена с джинсова пола и бяла блуза без ръкави, които й беше купил от Тусон. Както винаги, сърцето му подскачаше от непринудената й грациозност, от изчистените линии на шията и ръцете й. Дори не се и надяваше някога да успее да извае подобни на нейните от мрамор.

В ума му изникна една мисъл, която се беше появявала там всеки ден през изминалите две седмици: „Какво да правя?“, и както ставаше всеки ден, така и днес той сгъна вестника, без да си отговори на този въпрос.

Изправи се и пристъпи навън. Идън вдигна глава и погледът й веднага се стопли. Откакто й беше разрешил да се разхожда свободно през целия ден, кожата й беше придобила златист тен. Така очите й изпъкваха изумително. Това беше последната част от процеса на лечение, превърнал болното дете в здрава и красива млада жена, която след една седмица щеше да навърши двадесет и една години. Носеше огърлица от сребро и мъниста от тюркоаз в стил навахо, която той й беше подарил.

Джоуел седна до нея.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. А ти?

— Чудесно — усмихна му се тя. — Става хладно, нали?

— Зимата наближава.

Тя се протегна лениво.

— Ще бъде ли също толкова красиво, както и през лятото?

— Дори още по-красиво — обеща той.

— Усещам как всяка клетка в тялото ми се отпуска.

— Изглеждаш добре — рече той. — Преобразила си се.

Тя повдигна джинсовата си пола с небрежен жест и разгледа слабите си загорели бедра.

— Заздравели са — каза тя. — Виждаш ли?

Джоуел кимна. Белезите, които преди бяха толкова явни, сега приличаха на сребристи точици. Кожата й беше като сатен. Тя вдигна едното си коляно и проследи с пръст старите белези. Погледът му обходи гладките й бедра, но той бързо отклони очи.

— Имам силни бедра, нали? — подхвърли тя разсеяно. — От ездата е. Чудя се как ли е Монако? Горкото момче! Предполагам, че никой не го е яздил от месеци. Забравила съм какво е да се седи на седло. — Тя разгледа белезите по глезените си. — Никога няма да изчезнат напълно. Нали?

— Може и да изчезнат.

Тя поклати глава.

— Не. Никога не можеш да го загърбиш напълно. Винаги ще бъде там. В очакване. Ще ме дебне.

— Все още ли си мислиш за това?

Идън дръпна полата си надолу.

— Да, мисля. Не на всеки пет минути, както в началото. Може би на всеки един час.

— На всеки един час?

— Ти не знаеш какъв напредък е това. Не съм сигурна, че някога въобще ще спра да си мисля за дрогата. Не смятай, че не искам. Но докато си спомням колко ужасно съм се чувствала, ще бъда защитена. Разбираш ли какво искам да кажа? Ако нямаш доверие в себе си, трябва много да внимаваш. Когато забравиш и си помислиш, че вече си в безопасност, тогава тя се завръща и те блъска в лицето.

— Един ден ще трябва да се научиш да си имаш доверие — каза Джоуел.

— Да — промълви тя. — Тук при теб е лесно. Просто не трябва да се безпокоя за това. Ти стоиш между мен и големия лош дракон. — Тя протегна ръка и той я хвана. Пръстите й бяха слаби и студени. Усмихна му се. Очите й бяха ясни и щастливи. — Хей, няма ли да работиш тази сутрин?

— Да. Просто досега четох вестник.

— Хайде тогава.

Отидоха заедно под навеса, хванати ръка за ръка. Тя се сви на своето място, на един стар плетен стол, и отвори книгата си. Сведе глава, но той усети погледа й върху себе си, докато взимаше длетото. Независимо колко вглъбен беше в работата си, никога не можеше да забрави напълно присъствието й.

В началото беше започнал да й разрешава да излиза вечер като совите. После през определена част от деня. Накрая просто беше престанал да я заключва.

Вече десет дни килията стоеше празна. Тя почти не слизаше долу, освен ако той не трябваше да напусне за малко къщата. Тогава я затваряше там, в случай че някой се появеше. Но не можеше да се накара да завърти ключа. Това щеше да разруши нещо между тях — нещо скъпо и много крехко.

През останалото време тя беше свободна да се разхожда където си поиска — в къщата и в околността. Спеше в стаята за гости на втория етаж. Постоянно я пълнеше с разни странни или красиви неща, които намираше в пустинята — камъни, причудливи парчета дърво, растения, чирепи от керамични съдове — всичко, което привлечеше погледа й.

Наричаха го „домашен арест“.

В началото той се чудеше дали новопридобитата свобода ще я направи по-неспокойна, дали няма да започне да прави опити да избяга от своя затвор. Но тя изобщо не даваше такива признаци. Единствено спокойствието й ставаше все по-пълно.

Разбира се, той пое голям риск, като я пусна навън. Но и тя като него се безпокоеше някой да не я види. При единствения случай, когато някой беше дошъл в ранчото, тя се беше скрила доброволно, с инстинктивната предпазливост на пустинно животно.

„Това е лудост — каза си Джоуел. — Кой е затворникът и кой пазачът?“

Присъствието й беше светлина в живота му. Той вече я обичаше може би повече от себе си.

Идън прекарваше повечето сутрини по един-единствен неизменен начин — свита на стола с книга в ръка. Беше доволна да стои така, да се припича на слънце и да се потапя изцяло в спокойствието и тишината. Ала рядко изпускаше Джоуел от поглед. Следеше всяко негово движение с периферното си зрение.

Джоуел работеше с обичайната си бързина, като се освобождаваше от напрежението и тревожните си мисли. Мраморната скулптура вече беше почти завършена. Както и всички негови творби, така и тази беше започнала да изглежда някак по-внушителна от първоначалния блок мрамор, от който беше започнал да я вае.

След два часа кожата му беше покрита с капчици пот. Той излезе и пъхна глава под чешмата. После се върна под навеса и огледа работата си.

Идън застана до него.

Динамизмът на скулптурата беше забележителен. Усещането за страдание и свръхусилие, увенчано с успех, беше почти осезаемо. Той усети задоволство от контраста между гладкото женствено тяло и назъбената скала, която я обграждаше. Не всички крайници бяха свободни. Част от фигурата все още беше хваната от камъка и все още се опитваше да се освободи. Той стоеше и се взираше в творбата си, опивайки се от удоволствието, което изпитваше да я съзерцава.

— Прекрасна е! — промълви Идън. Отдавна знаеше, че тя е моделът. Пресегна се и погали напрегнатите мускули на торса. — Иска ми се да притежавах поне частица от силата, която си ми дал. — Тя приближи едрата му ръка към устните си и целуна нежно кокалчетата. — Ти си велик скулптор! Толкова е изразително. Какво ще правиш с нея?

— Тя е твоя — рече той и се изненада, че въобще е попитала.

Идън не каза нищо. Помълча известно време, сетне се засмя:

— Знаех си, че ще кажеш това. — Знаеше също така, че го измъчват неизречени чувства и това беше видно с просто око, но тя се пресегна и придърпа главата му към гърдите си. — Обожавам те — прошепна. — Благодаря ти, Джоуел. — И притисна влажните си устни нежно към неговите.

Той я привлече за момент в прегръдките си със силна и внезапна страст.

От всички ситуации, в които беше попадал през живота си, тази беше най-странната. Това беше и най-странният период от живота му.

След миг я отблъсна както винаги.

— Хайде да похапнем — каза с равен глас.

 

 

Идън приготви обяда, като си тананикаше. После изми чиниите. Не беше толкова добра в готвенето, както му беше казала. Правеше само най-простите ястия, но той никога не се оплака и поглъщаше с наслада сготвената от нея храна.

Тя се радваше изключително много на обикновените домашни задължения като готвенето. Смяташе за голяма привилегия, че й беше разрешил да се заеме с тях. Беше й позволил един вид да стане господарката на къщата. Някога дори самото споменаване на подобно нещо щеше да я накара да направи гримаса. Сега това я изпълваше с тиха радост. Гледаше го как яде приготвената от нея храна. Поддържаше къщата чиста. Переше дрехите им и ги закачваше едни до други да съхнат на пустинното слънце. Краткотрайни действия, от които нямаше никакъв траен резултат, и въпреки това те бяха също толкова важни, колкото и ходът на времето.

След бурите и крушенията, сполетявали неведнъж кораба й, този рай й се струваше изключително скъп. Не искаше да си мисли за живота извън тази къща и тази пустинна градина. Умишлено беше заключила всички свои мисли за външния свят. Чувстваше се така, сякаш през изминалите седмици се е къпала в чудодейно спокойствие. Беше попивала от него и то я беше подхранвало, както все по-честите дъждове подхранваха кактусите сагуаро и техните съсухрени през лятото стъбла се изпълваха с мъзга. Скоро белите цветове щяха да разтворят своите уханни венчелистчета по здрач. А после сладките алени плодове щяха да узреят.

Идън усети погледа му върху себе си и се усмихна.

— Знам, че ме гледаш — реши да го изненада тя.

— Напълняла си.

— Прекалено дебела ли ставам?

— Не, ти никога няма да загубиш изяществото си.

Тя се обърна бързо, изненадана от удоволствието, което предизвика у нея комплиментът му. Но по лицето му разбра, че вече съжалява за думите си, затова не ги коментира.

— Чувствам се толкова добре. Никога през живота си не съм била така здрава. Дори и преди да започна да взимам наркотици. Сякаш съм… — Тя млъкна. Погледът й беше привлечен от облаците прах в далечината. — Джоуел — рече тя напрегнато, — някой идва!

Той се извърна рязко и лицето му се стегна. Но спортната жълта кола вече беше спряла отпред и от нея слизаше някаква жена.

Жената се качи на верандата и влезе през отворената врата на къщата. Беше облечена като каубой, с прилепнали джинси, пъхнати в украсени ботуши, леко разкопчана риза, шалче и шапка с периферия. Тя замръзна на мястото си, когато видя Идън, и свали слънчевите си очила, за да я разгледа по-добре. Идън също замръзна с нож в ръката. После натрапницата се обърна към Джоуел с усмивка.

— Здравей, Джоуел, скъпи. Как е при теб?

Идън погледна бързо към Джоуел. Той беше пребледнял и целият се беше напрегнал. Не помръдна, когато жената пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Натрапвам ли се? — изчурулика тя весело, без да се разстройва от напрегнатата тишина.

— Точно се канехме да обядваме — продума Джоуел.

— Е, не ми обръщайте внимание. — Тя свали шапката си и разтръска платиненорусата си коса, после отиде да види какво готви Идън. — Не гледай толкова уплашено, скъпа. Няма да ви изям обяда. Нито пък теб. — Тя се усмихваше мило, но имаше нещо в нея, което смразяваше сърцето на Идън. Прилоша й. Видя, че на златната плочка на шията й е изписано името Лила. Златните букви блестяха на фона на бледата кожа между гърдите й. Въпреки каубойските дрехи, тя имаше най-бледата кожа, която Идън някога беше виждала. — Как е името ти, скъпа?

— Идън — каза тя.

Устните й се бяха напукали за броени секунди.

— Е, и това ако не е божествено име — произнесе Лила и нарочно провлече, имитирайки аризонски диалект. — Мисля, че и сама можеш да видиш моето на шията ми. Нали?

— Да.

Тя заобиколи бързо Идън. Студените й сини очи обхождаха всеки сантиметър от тялото й, от босите крака до тюркоазените мъниста на шията й.

— Значи това е твоята малка индианка? — попита тя Джоуел. — Имаш по-добър вкус, отколкото някога съм предполагала. Сладка е.

— Лила — каза Джоуел тихо, — вече два пъти ти казах, че не искам да идваш тук. Защо просто не ме послушаш?

— Но както ти казах и преди, ти ме очароваш. Просто не мога да стоя настрана. — Тя се усмихна мило. — А и не съм толкова лесна за пренебрегване. Не понасям някой да ме отблъсква. — Тя се обърна пак към Идън. — Откъде си, скъпа? От източните щати?

— От Калифорния.

— А, можех да се досетя. Липсва ти само цвете в косите. Сан Франциско?

— Лос Анджелис.

— Аха. — Тя потопи пръст в соса за салатата, който Идън приготвяше, и го пъхна между начервените си плътно устни. — На колко си години, скъпа?

— На двадесет.

Лила повдигна едната си вежда и се отдалечи. Джоуел и Идън стояха мълчаливо, без да помръдват. Лила се оглеждаше. Направи няколко малки кръгчета, докато отново не застана срещу тях.

— Имаш красива къща, Джоуел — рече тя и си сложи шапката на главата. — Знаех си, че е такава. Падаш си малко домошар. Всичко си е на мястото. Никакви боклуци. Необичайно за един мъж. Или това се дължи на това малко цвете тук?

Джоуел процеди:

— Време е да си тръгваш, Лила!

Тя премести погледа си от него към Идън, без да престане да се усмихва.

— Нещо не е наред тук. Нали?

— Всичко е наред.

— Не, не е. Имам нюх за тези неща. Нещо ми намирисва. И мисля, че причината си ти, скъпа. — Тя срещна погледа на Идън. — Криеш се от нещо. Какво е то? Да не би да си непълнолетна? И баща ти да те търси?

Джоуел пристъпи напред със стиснати зъби.

— Няма да те моля втори път.

— Винаги си имал репутация на самотник, Джоуел. Но откакто тя се появи, си се превърнал направо в отшелник. Не си показваш лицето никъде. И не допускаш никой да идва тук. Ужасѐн си, че някой може да я види. Коя е тя?

— Просто приятелка — процеди той през зъби.

— Защо я криеш? Какво не е наред? Да не би да бягаш от нещо, скъпа? Да не би да имаш проблеми с полицията? Или с наркотиците?

Джоуел видя как страните на Идън пребледняха.

— Махай се оттук, Лила! — изръмжа той.

— Мъж като теб — рече тя нежно — и повлекана като нея? Не се връзва, Джоуел, момчето ми. Можеш да се справиш по-добре. Много по-добре.

Той пристъпи схванато към Лила и я сграбчи за ръката. Тя извика от болка и се опита да се отскубне. Но силата му беше много по-голяма от нейната. Той я завлече до вратата и я бутна към стълбите на верандата.

Не искаше да я блъска силно, но гневът го заслепяваше. Тя падна, претърколи се по дървените стъпала и се просна в прахта. Джоуел веднага съжали за постъпката си.

Но не се завтече да й помогне. Тя се надигна, бавно се изправи и се изтупа от прахта. Очите й го гледаха ледено.

— Ще ти струва скъпо, Джоуел! Бъди сигурен.

Тя не се обърна повече назад, когато тръгна към ферарито.

 

 

Барселона, Испания

Телефонът иззвъня.

Мерседес стигна първа до него и го вдигна.

— Да? Да, свържете го. Бързо! — Тя вдигна поглед към Де Кордоба. — От Америка е — изрече тя.

Той я проследи с поглед. Слабата елегантна жена във внушителния хотелски апартамент стискаше трескаво телефонната слушалка.

Но скоро връзката се осъществи и той разбра, че не беше похитителят. Лицето й сякаш се отпусна и стана безизразно. Разговорът беше дълъг, но тя отговаряше едносрично. Най-накрая се сбогува и остави слушалката.

— Кой беше? — попита той.

— Адвокатът на Доминик. Получил е припадък. Приет е в клиника.

— Съжалявам. Сърдечен удар?

— Не — отговори тя уморено. — Мозъчен удар. Нападнал е някакво младо момиче в дома си. Малолетна проститутка. Намира се в психиатрична клиника в Лос Анджелис. Трябвало е да постъпи там, за да не го арестуват.

Де Кордоба беше озадачен.

— Случвало ли му се е и друг път?

— Доминик е пристрастен към кокаина. Винаги си е падал по стоката, която продаваше. От години беше започнал да се превръща в психопат. Винаги съм знаела, че ще се случи. Майка му умря в подобно заведение — каза тя. — Най-големият му страх беше, че и той ще свърши като нея.

— Господ да му е на помощ.

— Странно как собствената ни съдба ни преследва? — Тя се обърна към него и изведнъж му се стори по-възрастна и уморена, отколкото я беше виждал досега. — Хоакин — рече тихо Мерседес, — защо не се свързва с нас? Защо не се обажда?

— Не знам — продума той. В гласа му се усети известна безпомощност. — Наистина не знам.

 

 

Тусон, Аризона

Джоуел дойде рано в стаята й, около един час след изгрев-слънце. Тя спеше дълбоко, обляна от утринната светлина. Дългите й мигли се открояваха на бялата кожа. Той стоеше и я съзерцаваше. Сърцето му се сви от красотата й. Тя лежеше като дете, подпряла с една ръка лицето си, а другата — простряла край себе си безстрашно.

И все пак, пълна беззащитност, помисли си той. Пълна беззащитност.

Седна до нея и я погали по косата с тръпнещи пръсти, докато не се размърда и зелените й очи не се отвориха сънено.

— Честит рожден ден — каза Джоуел.

Идън бавно се усмихна.

— О, да! Голям ден, нали?

— Голям ден.

— Вече съм на двадесет и една. Пораснала съм. — Тя се протегна и сключи пръсти около ръцете му. Придърпа го надолу. — Извинявай, сигурно имам ужасен дъх.

Не, тя ухаеше толкова хубаво. На млада жена. Устните й бяха меки. Той затвори очи безпомощно, докато се целуваха, с чувството, че е напълно загубен. Устните й се разделиха и той усети топлия й влажен език. Опита се да се възпротиви, но волята му изневери. Пръстите му се заровиха в косата й, когато целувката им се задълбочи и той започна да изследва вътрешната сладост на устата й. Тя изви шия към него, за да усети напълно докосването на езика му. Ръцете й се плъзнаха под ризата му и погалиха кожата му. Това го възпламени.

Както обикновено, той беше този, който се отдръпна.

— Имам подарък за теб — каза Джоуел с разтреперан глас.

— Искам теб — изрече тя нежно — за мой подарък.

Той се обърна и се насили гласът му да прозвучи весело.

— Хайде, ставай! Не я карай да чака.

— Нея? — Това предизвика любопитството й. — Какво има?

— Тя е отвън. Хайде, ела да я видиш.

Идън се смъкна от леглото и нахлузи джинсите си и една риза.

— Имам ли нужда от обувки?

— Ще имаш нужда от ботуши. — Той й ги подаде.

Очите й се разшириха.

— О, Джоуел! Не може да е вярно…

Каменната му физиономия не издаваше нищо.

— Кое не може да е вярно?

Тя започна трескаво да обува ботушите.

— О, не мога да чакам повече.

Изтича пред него. Той я последва по-бавно и чу радостния й вик, когато излезе на верандата.

Когато Джоуел се появи на прага, тя вече беше прегърнала шията на кобилата и притискаше лице до лъскавата козина.

— О, Джоуел! — каза тя през сълзи. — О, Джоуел…

Той се опиваше от радостта й.

— Харесва ли ти?

— О, Джоуел — възкликна тя за трети път. — Та тя е чистокръвна арабка. Сигурно е струвала цяло състояние.

— Е, знаех, че няма да харесаш друга освен чистокръвна порода.

Тя се обърна към него с мокри от сълзи страни.

— Обичам те!

Той се изчерви.

— В конюшнята я наричаха Роксан, но ти можеш да я кръстиш както си искаш.

Идън се приближи и го погали, после го целуна толкова силно, че той си помисли, че си е прехапал долната устна. Отвърза юздите от колоната на верандата и й ги подаде.

— Качвай се.

Тя се метна на седлото и пъхна крака в стремената. Цялата сияеше.

— Господи! Прекрасно е! Ами седлото? Не съм яздила на такова хубаво седло.

— Мексиканско е.

Тя го погледна.

— Така се срещнахме за пръв път — каза тя. — Спомняш ли си?

— Спомням си — отвърна той.

Тя отдалечи кобилата от него и препусна през двора. Джоуел се облегна на оградата на верандата. Наблюдаваше я и се любуваше на плавните танцови движения на коня. Под копринения бял косъм на кобилата се очертаваха аристократичните линии и изящните дълги мускулести крака. Лъскавата опашка беше гордо вдигната.

А тя яздеше прекрасно! Той беше запленен от грациозността й. Сякаш беше заживяла нов живот. Черната й коса се вееше след нея, а слабото й тяло се сливаше с това на кобилата, лека като магарешки бодил, напълно контролираща напиращата сила и кънтящите копита.

Идън отново обърна коня и препусна в галоп, вдигнала се над седлото. Той я проследи как преминава покрай него. Сърцето му се качи в гърлото. Копринената нишка, която ги свързваше, изведнъж беше оживяла и пулсираше силно вътре в него.

Исусе, ами ако падне…

Изведнъж си представи с ужас изпочупените й тънки кости и разкъсаната й сатенена кожа. Това предизвика физическа болка в слабините му. Обхвана го ужас. Пръстите му стиснаха подпорите на верандата. Не можеше повече да гледа. Извърна глава и затвори очи.

Главата му се изпълни с тропот, бушуващ вятър и облаци прах. „И видях: и ето, бурен вятър идеше от север, голям облак и огън на кълба, и около него сияние, а из средата му излизаше като че ли светлина от пламък изсред огън.“[6]

Измина цяла вечност, докато чуе гласа й.

— Та ти дори не ме гледаше!

Джоуел се обърна бавно. Тя беше жива. Дишаше задъхано, но сияеше. Избърса потта от челото си. По белия косъм на кобилата беше избила пот.

— Не гледаше.

— Гледах. — Насили се да й се усмихне с разтреперани устни. — Внимавай. Моля те.

— Гледай тогава!

Тя насочи коня и животното сякаш подскочи от пустинната земя във въздуха. Почти очакваше да й пораснат криле и тя да се понесе в кобалтовосиньото небе. Обгръщаше я облак прах, докато галопираше. Пробождането в слабините стана толкова силно, че му се искаше да се свие и да изстене.

Прокле се, задето беше купил животното. Какво беше сторил? Глупак, глупак, глупак… Беше й дал средство, с което да се унищожи.

Той я чу да го вика. Гласът й проехтя ясно и високо над тропота, като подет от вихрушка.

Това ли беше любовта? Това ужасно стягане, което можеше да накара костите ти да изпукат и да оголи кожата от плътта?

 

 

Вече беше спряла да галопира и разхождаше кротко кобилата пред къщата, когато бавно откъм пътя приближи колата на шерифското управление на област Пима.

Джоуел усети как смъртта стисна сърцето му в желязна хватка. Помисли си за миг за своя М-16, който криеше в килера. Но не можеше да помръдне. Сякаш обувките му бяха заковани за дървения под.

Идън също беше видяла полицейската кола. Той я видя как се извърна. Извика й безгласно: „Тичай, бягай, махай се далеч оттук!“. Но тя не прие съобщението. Спря кобилата. Косата й беше залепнала от пот за лицето.

Двама полицаи слязоха от колата и се приближиха към Джоуел. Единият от тях беше румен мъж на средна възраст със силно издадена челюст, която стърчеше далеч пред якичката на униформата му. Носеше черна папка. Другият беше млад и тъмнокос и ходеше с ръка на револвера си. И двамата носеха светлоотразителни слънчеви очила. Джоуел видя четворно отразения си образ в четирите стъкла.

— Здравейте. — По-възрастният мъж заговори пръв. Той се усмихваше широко. — Вие ли сте Джоуел Елдред Ленъкс?

Джоуел кимна. Езикът му беше залепнал за небцето.

— Здравей, Джоуел. Ние сме полицай Ханрахан и полицай Дейли от шерифското управление. — Мъжът с издадената челюст кимна по посока на ниската къща. — Хубаво местенце си имате. Красива гледка. На границата с Националния парк „Сагуаро“. Хубаво уединено местенце. Казаха ми, че вие сте един от водещите скулптори в града.

Джоуел най-накрая намери гласа си.

— С какво мога да ви помогна?

— Търсим това-онова.

— Като например?

— Изчезнали хора. Рутинна проверка. — Руменият полицай погледна Идън, която продължаваше да седи като истукан на белия арабски кон. Около нея се стелеше прах. — А коя е тя, Джоуел?

Знаеше кой ги е изпратил. Не беше Мерседес. Беше Лила! Той облиза устни.

— Това е една моя приятелка.

— А-ха. Тя при теб ли живее?

— Да.

— От колко време е тук?

— От няколко месеца.

— А има ли си име?

Той замълча.

Полицаят продължаваше да се усмихва.

— Няма си име, така ли? Да не би да й подвикваш по едно „Хей“ и толкоз?

По-младият мъж се обади.

— Ще трябва да й зададем няколко въпроса, господин Ленъкс. Имате ли нещо против да я извикате да се приближи?

— Тя не е направила нищо лошо. — Той не разпозна собствения си глас. — Възстановява се след тежко боледуване.

— Разбира се. Няма да я разстройваме, Джоуел. Но все пак ще трябва да поговорим с нея.

По-младият мъж махна на Идън и извика:

— Госпожице! Бихте ли дошла насам, моля?

Идън се отзова без колебание, като приближи кротко кобилата до двамата полицаи. Джоуел се отдръпна от подпорите на верандата. Мускулите му бяха напрегнати. Двамата полицаи се извърнаха дискретно. Израженията на лицата им не се промениха, но сега и двамата стояха с ръце на кобурите.

Умът му прехвърляше възможностите. Бяха опитни полицаи, но щяха да се окажат неподготвени за яростта му. Можеше първо да се пробва с по-стария. Да му вземе оръжието. А после да се справи и с по-младия. Сетне да ги заключи и двамата в килията. Да се качи в микробуса и да отпраши оттук завинаги…

— Добро утро. — Идън се усмихваше спокойно от седлото на коня. — Нещо не е наред ли?

— Нищо такова, госпожице. — По-възрастният полицай не спираше да се усмихва. — Както казах на Джоуел, търсим това-онова. Името ми е Ханрахан. А това е Дейли.

— Да не би някой да е подал оплакване?

— Нищо подобно. Много ли ще бъде нахално от моя страна, ако ви попитам за името?

— Не, разбира се. Казвам се Идън.

— Идън коя?

— Просто Идън.

Ханрахан записа името в папката.

— Яздите много красиво животно.

— Джоуел ми подари кобилата днес. Навършвам двадесет и една години.

— Ами, честит рожден ден, Идън. Не е лош подарък, а?

— Никога не съм получавала по-хубав.

— Не сте от този щат, нали?

— От Лос Анджелис съм. — Тя беше съвършено спокойна, а гласът й — равен и приятен.

На Джоуел му стана зле. По-младият полицай не го изпускаше от поглед и не сваляше ръка от кобура си.

— Имате ли адрес в Ел Ей?

— Не бих казала.

— Не бихте казала ли? Как така?

— Доста се местех.

Ханрахан прелистваше страниците в папката.

— Имате ли лична карта, Идън?

— Не — каза тя с усмивка. — Издирвате изчезнали, нали? Разполагате ли със списък?

Ханрахан кимна.

— Точно така, Идън.

— Аз не съм в него, полицай. Не съм избягала.

— Никога не съм казвал, че сте в този списък.

— Няма кой да ме търси.

— Ето това — засмя се руменият полицай, — наричам аз съмнително твърдение. Виж, Идън. Ако не ти представлява голям проблем, бихме искали да дойдеш с нас в полицейския участък. Само за да ни помогнеш да изключим някои подозрения…

— Арестувате ли ме? — попита тя намръщено.

— Разбира се, че не. Просто искаме да ни помогнеш.

— Не искам да ходя никъде.

— Ще ни помогнете, ако сте малко по-откровена с нас. Като например да ни дадете пълното си име и адрес.

— Иначе ще се върнем с призовка — каза по-младият полицай — и ще ви отведем с белезници.

Джоуел отново пристъпи напред, изопнат като тетива.

— Стойте на мястото си — каза грубо по-младият полицай и почти извади пистолета си. — Ако още веднъж пристъпите, господине, мога да изтълкувам погрешно намеренията ви.

— Спокойно, Дейли — каза благо по-възрастният мъж.

— Той просто се опитва да ме защити — каза Идън.

— От какво?

Тя се владееше напълно.

— Искате да знаете коя съм и защо съм тук, така ли?

— Точно така — каза Ханрахан с лекота.

— Добре — каза тя с лека въздишка. — Ще ви кажа. Аз съм пристрастена към хероина.

Изражението на Ханрахан се измени леко.

— Вярно ли е? — провлече той.

— Да. Или поне беше до това лято. Тогава срещнах Джоуел. Влюбихме се. Той ми помага да се откажа от хероина. Затова ме доведе тук. Заради спокойствието и усамотението. Това е идеалното място, нали?

— Минали ли сте вече през етапа „студена пуйка“?

Тя кимна.

— Джоуел ми помогна. Даде ми подкрепата, от която се нуждаех. Никога нямаше да се справя без него. Чиста съм от два месеца.

— Не виждам никакви белези от игли по ръцете ви, Идън.

Тя слезе от коня и разкопча колана си.

— Надявам се, че няма да ви обидя, господа. Никога не съм се боцкала в ръцете. Прекалено много си личат белезите. — Тя смъкна джинсите си. — Ето къде се инжектирах. Тук и около глезените.

Двамата полицаи се взираха очаровани в загорелите бедра и бикините, които прикриваха женствеността й. И двамата явно бяха забравили за присъствието на Джоуел.

Той можеше да пристъпи в този момент и да повали и двамата на земята, да ги обезоръжи…

Но нямаше нужда. Тя ги обезоръжаваше, без дори да си мръдне и малкото пръстче. Виждаше го по лицата им.

— Господи — промърмори Ханрахан. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Имах лош навик. Бях много зле. Джоуел ми спаси живота. Не, спаси душата ми. — Тя закопча джинсите си и напъха ризата в колана. — Винаги ме защитава. Смята, че се срамувам хората да разберат истината. Но аз не се срамувам.

— Много разумна нагласа. Вие бяхте много честна и аз го оценявам. Може би сега няма да имате нищо против да ни кажете истинското си име и адрес?

— Разбира се. Истинското ми име е Антигона Прингъл-Уилямс.

— Антигона?

— Затова предпочитам Идън. Адресът ми е Лексингтън Роуд, булевард „Сънсет“, Бевърли Хилс.

Ханрахан го записа.

— Звучи ми като доста хубаво място.

— Не е като тук, господин Ханрахан.

— Ще трябва да проверим информацията, Идън. Нали разбирате?

— Естествено. Родителите ми знаят, че вземам наркотици. Почти са се отказали от мен, ако трябва да бъда честна. Но в момента няма да откриете никого у дома. И двамата са в Европа на снимачната площадка. Баща ми е актьор.

— Ще намерим начин да проверим. — Ханрахан свали слънчевите си очила. Малките му очички я гледаха спокойно. — Знаете ли как разбрах, че ми казвате истината? — попита той.

— По коня — каза Идън.

— Точно така — кимна той. — Бил съм край коне през целия си живот. Наблюдавах го през цялото време, докато седяхте върху него. Чистокръвна арабска порода. Ако кобилата беше усетила някакво напрежение у вас, ушите й щяха да щръкнат като врабчета на телеграфни жици.

— Казвам истината.

Двамата вече бяха свалили ръце от кобурите си. Дори Дейли се отпусна и се усмихна.

Идън пристъпи към Джоуел и го хвана под ръка. Усещаше напрегнатите му мускули. Тя погледна двамата полицаи откровено.

— Съжалявам за фалшивата тревога.

— Не си изгубихме времето, Идън. А и ти внесе малко блясък в нашия еднообразен живот. Може да се върнем по-късно да проверим едно-друго. Нали нямате нищо против?

Джоуел усети как Идън го сръга в ребрата.

— Няма проблеми — каза той с леко дрезгав глас. Тя го бутна още по-силно. Той се насили да каже още нещо. — Съжалявам, че не бях особено сговорчив в началото. Но проблемът е малко деликатен.

— Винаги е по-добре да сте откровен с полицията, Джоуел. Ние не сме такива чудовища, каквито ни описват. Имайте го предвид.

Те се върнаха при колата си и бавно потеглиха по пътя, по който бяха дошли.

Стояха заедно на верандата и наблюдаваха залеза. В безбрежното небе почти нямаше облаци, а то самото се променяше от златисто до зеленикавосиньо, докато не придоби тъмносиния цвят на космическите дълбини. Пустинята тънеше в тишина. Горите от сагуаро и окотило стърчаха в черни силуети, открояващи се ярко на фона на вечерното небе. Звездите започнаха да блещукат със студения блясък на диаманти върху тъмносиньо кадифе. Чуваха как кобилата преживя доволно овеса, който й бяха дали.

— Старомодно, нали? — рече Идън. — Някои от най-красивите неща са старомодни. Залезите, дъгите, любовта… — Тя се облегна на перилата и опъна ръце. Той обгърна с поглед слабия й женствен силует на фона на небето. Косата й беше станала още по-дълга. Вечерният ветрец развяваше дългите и меки къдрици. — Обичам това място. Не понасям Калифорния. Винаги съм я ненавиждала. Всички искат да отидат там, но там всичко е мираж. Повярвай ми. Куп обещания, които никой не удържа. А после куп прецакани хора. Това не е истинската Америка. Това тук е Америка. Това е сърцето на Америка.

Джоуел беше нащрек от напрежението, което го изпълваше, и почти не слушаше разсъжденията й. Идън го докосна по ръката.

— Не мисли повече за тях. Тръгнаха си.

— Но ще се върнат.

— Заблудих ги.

— Но не за дълго.

— Вероятно дори няма да си направят труда да проверят. А и да го направят, ще помислят, че аз съм тази, която им казах, че съм. Ще си дадат сметка, че онази жена просто е действала от злоба.

— Ще се върнат — продума той през стиснати зъби. — Всичко свърши, Идън! Имаме около седмица. Може би и по-малко. Ще трябва да се махнем оттук.

— Ще отида с теб навсякъде — каза тя простичко.

— Майка ти е готова да плати откупа. Ще го взема. И после ще те върна при нея.

— Не говориш сериозно!

— Говоря напълно сериозно. — Той наблюдаваше чистия й младежки профил на фона на небето. — Може би напоследък ти дадох малко повече свобода. Но аз все още съм твой похитител.

— Не е вярно! Ти си мой приятел!

— Не се заблуждавай — отвърна той грубо. — Аз съм твой враг.

Тя замълча за доста дълго време.

— Напоследък не съм си мислила за дрога — каза тя най-накрая. — Понякога цели часове наред.

— Добре.

— Мислех за теб.

Той се насили да говори нормално.

— Вече никога няма да имаш нужда от наркотици. Свободна си.

— Не, не съм свободна. Не бих се справила без теб.

— Не казвай това — каза той рязко.

— Но това е истината!

— Какви фантазии ти се въртят в главата сега? — Той се обърна към нея. — Не сме актьори в някакъв холивудски филм. Забрави! Няма как да живеем щастливо до края на дните си!

— Можем да преодолеем това…

— Не можем! Идън, отсега нататък ти ще трябва да направляваш живота си. Без наркотици. Без ничия помощ. А аз ще изчезна. Никога повече няма да се видим.

— Знаеш, че не можеш да го направиш — отвърна му тя спокойно.

— Точно това ще се случи.

Тя го погали по бузата.

— Обичам те.

Джоуел отблъсна ръката й.

— Исусе! Та ти дори не ме познаваш.

— Знам достатъчно за теб.

Избухналата в него ярост го накара да удари с юмрук дървените подпори. Те се разклатиха.

— Мислиш, че мога да те отвлека за десет седмици, да взема десет милиона от майка ти и да обявя примирие? — Пръстите му се забиха в ръката й. — Ти си дете, Идън. Мислиш като дете, говориш като дете. В момента, в който те пусна на свобода, тя ще извика полицията. Онези ченгета ще се върнат тук с цялата полиция на област Пима.

— Аз ще я спра.

— Никой не може да я спре. Може би ще организира фалшивото ми самоубийство, както е направила с твоя приятел Ръсти. Куршум в мозъка.

— Не споменавай това! — извика тя и гласът й се пречупи.

— Всичко свърши, Идън. Свърши! Аз ще трябва да продължа започнатото. Никога повече няма да мога да се доближа на по-малко от сто и петдесет километра от теб.

Тя се вкопчи в него.

— Ще се справим! Няма да те оставя, Джоуел. Казваш, че ще ме изпратиш обратно при нея. Но това е само израз. Никога не съм живяла с майка ми, не и откакто бях на четиринадесет. Обичах я, но нямам нищо общо с нея.

— Идън…

— Ако ми позволиш да говоря с нея, ще оправя нещата. Ще й кажем да си задържи десетте милиона…

Не! Тя трябва да плати!

— Ти вече си отмъсти, Джоуел. Каквото и да имаш против нея, тя вече си е платила. Усетих го по гласа й. Нарани я. Нарани я дълбоко. Достатъчно е.

Той я отблъсна и се отпусна тежко на стола. Обхвана с ръце слепоочията си. Главата му щеше да се пръсне от болка. Тя го докосна нежно по рамото.

— Те ще разберат само онова, което аз им кажа, Джоуел. А аз няма да им кажа нищо.

— О, Идън! — простена той. — Ти си толкова наивна.

Идън седна до него.

— Имам нужда от теб — каза простичко. — Ти ме спаси. Сега си отговорен за мен.

Джоуел поклати безмълвно глава.

— Ако сега се върна, само след една седмица пак ще започна да се боцкам. Нямам надежда, която да ме крепи. — Тя положи копринената си глава на рамото му. — Не искам нищо от теб. Просто бъди до мен. И двамата ще продължим. И двамата ще изчезнем. Южна Америка. Канада, може би. Ще си намерим друга къща като тази. Някъде в затънтената провинция…

Идън продължи да говори замечтано. Фантазиите й бяха невинни, оцветени в нежни пастелни цветове. Тя ги усукваше като захарен памук.

Джоуел беше спрял да я слуша. Той седеше в ужасна самота, студен като смъртта. Беше преследвал отмъщението си сляпо, сякаш беше господ. В името на отмъщението той щеше да изгуби всичко. Своя дом. Своята самоличност. Своето спокойствие. И най-вече Идън, единственото живо същество, което някога беше обичал.

Всичко беше един безкраен низ от безсмислени грешки — от самото начало до края. Не трябваше да се свързва емоционално с нея. Ала когато беше видял белезите от иглите, всичко беше тръгнало в погрешна посока. Каква фатална и ужасна грешка.

И сега всичко щеше да се сгромоляса. Беше започнало да излиза от контрол. Той вече не стоеше в центъра на нещата. Плъзгаше се по ръба на бездната.

Носеше се към гибелта си.

Джоуел се изправи и дръпна Идън.

— Хайде.

— Къде?

— Връщаш се обратно в килията.

— За колко време?

— Докато настъпи часът да те върна.

— Джоуел, не!

— Тръгвай.

Идън започна да се съпротивлява, ала той я буташе към вратата. През последните седмици беше събрала сили. Вече не беше онази торба кокали. Вътре в къщата тя успя да се освободи от него.

Не можеш да ме вкараш там! — изрече тя, останала без дъх.

— Вече не е безопасно. Изобщо не трябваше да те пускам навън.

Тя се отдръпна, когато той пристъпи към нея.

— Няма да се върна долу.

— Напротив…

— Не!

Джоуел се спусна към нея. Колкото и да беше бърз обаче, тя му се изплъзна и извъртя тежкия стол от орехово дърво между тях двамата.

— Това ще бъде предателство, Джоуел! Ти предаваш нас. Всичко…

— Не ме карай да те нараня — произнесе той мрачно.

От черните му очи сякаш беше започнал да излиза пламък.

— Не можеш да ми причиниш това. Не и след всичко, което се случи между нас.

— То изобщо не трябваше да става. — Той сграбчи стола и го дръпна настрани. Един от краката му се удари в стената.

Идън го изгледа онемяла и се отдръпна.

— Джоуел, недей…

— Всичко свърши! Всичко свърши…

Лицето му беше непроницаемо. Приличаше на ужасяваща маска. Той вече не беше нежният, покровителствен мъж, който се беше грижил за нея с такава нежност. Беше се превърнал отново в тъмния воин, проникнал в ранчото и приближил се към нея, неотклонно решен да изпълни замисленото.

— Какво ти се е случило? — попита тя отчаяно. Очите й се напълниха със сълзи, които я заслепяваха. — Джоуел, спри! Не издържам…

Той я хвана за китката, без да й отговори и я дръпна по стълбите, които водеха към мазето.

Продължи да се съпротивлява, ала отчаянието отслабваше силата на мускулите й. Тя сграбчи перилото като дете и се запъна на място.

— Не искам да те наранявам — каза той и тя усети мъката в гласа му.

— Тогава недей — помоли тя. — Не ни причинявай това!

Той не извръщаше лице към нея.

— Налага се.

— Сигурно има и друг начин! Не може да…

— Няма друг начин. — Той я дръпна за ръката и я завлече надолу.

— Обичам те, Джоуел — плачеше тя. — Не мога да го понеса! Не мога да го понеса…

Трябваше да я тегли до долу, стъпало подир стъпало, тъй като тя се бореше през целия път. Когато стигнаха мазето, беше останал без дъх. Косата й беше разчорлена, а лицето й — пребледняло като на призрак.

Джоуел сведе поглед към нея. Изведнъж нещо му проблесна и той си я представи каквато беше някога — болна и мръсна. Беше като подъл удар, който го накара да залитне.

— Недей — скимтеше жално тя, — недей, недей, недей…

Трябваше да се насили да продължи, имаше усещането, че се бори с някаква могъща сила. Сякаш минаваше през блата като онези във Виетнам, умът му панически изпращаше съобщения до отслабващите му крайници и само мъртвата тежест на собственото му съществуване го влечеше надолу. Беше толкова тежка и толкова мъчно я тикаше напред.

На вратата на килията силите почти му изневериха. И двамата се бореха да си поемат въздух. Той направи гигантско усилие и я дръпна в малката сива стая.

— Ако ми причиниш това — заплаши тя, — никога няма да ти простя! Ще се самоубия!

— Само за малко е — продума той отчаяно.

— Ти ме унищожаваш! Недей, недей…

— Успокой се.

— Не можеш да ме натикаш в дупката така! — изкрещя тя. — Ще се надрусам веднага щом изляза оттук. Ще се надрусам с толкова много хероин, че никога повече няма да се събудя!

— Няма.

Очите й се бяха превърнали в малки процепи, които искряха диво в зелено.

— И вината ще бъде твоя. Ще се надрусам със свръхдоза, Джоуел. Ще се изчукам с всеки мъж, когото срещна, за да взема достатъчно пари, и после ще се надрусам с цялото количество, което успея да си купя. И вината ще е твоя!

Крехкият му самоконтрол се пречупи.

— Това е твоят скапан живот! — изкрещя той. — Прави каквото искаш.

Отчаянието й взе връх. Тя заби нокти в лицето му и го застави да отстъпи назад. Той успя да я сграбчи за китките, преди да успее да го издере съвсем. Тя риташе и се дърпаше. Силата й го изуми. Беше като животинче, което се бореше за живота си, извиваше се и дереше своя далеч по-силен нападател. Бореха се в тягостната тишина и дори не осъзнаваха дали го правят за или против нещо. Той я притисна към стената на килията и ребрата й едва не изпукаха. Успя да освободи едната си ръка и се нахвърли отново да го дере, усещайки как ноктите й се забиват в лицето му.

— Идън! — извика той разярено. — Спри!

Изведнъж всичко свърши. Тя нададе вик и се предаде. Стовариха се заедно на леглото. Едва дишаха. Тя отново посегна към него, но този път не за да го нарани, а за да се вкопчи в него.

— Моля те — прошепна тя и притисна устни към неговите. — Моля те не ме отпращай отново. Обичам те, Джоуел! Обичам те толкова много. Моля те, моля те…

Усещаше невероятна болка в гърдите си, сякаш сърцето му наистина се късаше. Кръвта бучеше в главата му като ударите на пневматичен чук. Устните на Идън бяха отворени, дъхът й — топъл и влажен.

— Моля те — повтори тя за сетен път с променен глас.

Той я прегърна. Целувката им беше внезапна и дива, със силата на отприщен бент. Той се претърколи върху нея и притисна слабото й тяло към леглото. Шепнеше името й дрезгаво и приглаждаше разрошената й коса назад от лицето, а устните му пареха клепачите й, страните й, отворените й устни. Неговите бяха брутални в страстта си, притискаха и хапеха нейните, а ръцете му се плъзгаха по гърдите, бедрата, хълбоците…

Тя плачеше от чувствата, които напираха в нея и се мъчеше да смъкне дрехите му. Ръцете й търсеха начин да докоснат кожата му и да се плъзнат по топлата мускулеста плът на гърба му. Сега ги изгаряше друг огън, по-силен отпреди, по-всепоглъщащ. Тя усети как кракът на Джоуел се плъзна между бедрата й и той се задвижи срещу нея в първично движение, на което нейното собствено тяло откликна импулсивно.

Издърпа ризата му трескаво и усети кожата му до своята. Не спираше да хлипа, очите й не виждаха нищо. Той зарови лице в шията й отчаяно. Тя потрепери, когато усети зъбите му, които я захапаха толкова близо до топлата артерия и опитаха вкуса на крехките й рамене.

— Ухапи ме пак — шепнеше тя. — О, Джоуел, Джоуел…

Тялото й беше толкова уязвимо за неговата мощ, че страстта му почти я смазваше. Беше на границата с болката. Той дръпна фланелката и оголи гърдите й. Идън зарови пръсти в черната му коса, докато той целуваше вдлъбнатинката между тях. Дъхът му пареше, ласките му бяха припрени и настойчиви. Той обви с ръце малките й гърди и погълна възбудените вече зърна. Зъбите и езикът му не спираха да я измъчват.

Тя се изви към него и притисна гърди към лицето му. Усети острата му брада по нежната си кожа. Не знаеше как да му се отдаде, как да изрази огромния копнеж, който я изпълваше. Искаше да го обгърне, да го обича, да изцели наранената му душа…

Джоуел се плъзна надолу и зарови лице в сатенено меката кожа на корема й.

— Кажи ми, че ме обичаш — умоляваше го тя. — Кажи ми, кажи ми…

— Обожавам те! — прошепна той задъхано. — Боготворя те…

Идън стенеше, докато пръстите му разкопчаваха медните копчета на джинсите й и ги смъкваха надолу по бедрата й. Трескаво желаеше да е гола и затова се отдели от него за миг. Захвърли джинсите си настрана, съблече трескаво и останалите си дрехи и се върна при него гола, с изключение на тюркоазените мъниста на шията си.

Обятията му на любовник я обгърнаха. Устните им се сляха. Докосването на Джоуел между бедрата й беше шокиращо усещане, което я накара да се изопне като тетива на лък. Дъхът застина в дробовете й. Тя не познаваше усещанията, които изпитваше в момента, но ги разпознаваше инстинктивно. Неизживени радости, нови, напълно нови. Пръстите му се плъзнаха между венчелистчетата на нейната женственост и сякаш погалиха най-дълбоката й същност. Тя усети как се овлажнява от желание и става толкова мокра, че сякаш плътта й се разтапяше от докосването му.

Никога преди не беше изпитвала подобно нещо. Това заличаваше самоличността й, поглъщаше я. Беше повече от удоволствие. Това беше силен поток, който минаваше през цялото й тяло, река, която извираше от разпукнатата земя.

Полът й вече се бе превърнал в един нов свят за нея. Сред удоволствието се криеше още по-голямо удоволствие и дори по-силен център на желанието. Той го откри нежно с вещина и възбудената тичинка отвърна на докосването на пръстите му, пробуждайки се за живот. Чувствата взеха връх над Идън и треперещото й тяло се изви от притока на пламналата кръв.

Идън почувства как открива цял един нов свят. Ето това. И това. Да, това всъщност бе търсила винаги.

Изведнъж си спомни. Спомни си как е било досега, как отчаяното е търсила, без да намира, как непрекъснато се е стремяла към удоволствието, което изобщо не е било там, където го е дирила.

Било е тук. Онова, което никога не беше намерила, но за което винаги бе копняла. Онова, което винаги бе знаела, откакто го познаваше, че ще й даде.

Сетивата й сякаш регистрираха приближаването на експресен влак, който свистеше по релсите. Тя се протегна към него и пръстите й потърсиха колана му. Усещаше, че този път ще свърши най-накрая. Искаше го вътре в нея, когато това станеше, искаше да го почувства, да бъде с него, да бъде в нея.

Тя му говореше, умоляваше го, без да разбира какви думи изричат устата й, нито дали той ги разбира. Пръстите й го намериха най-накрая, възбуден и твърд, като символ на мощта, който изпълваше ръката й. Беше страхотно. Тялото му се напрегна върху нейното и той отметна назад глава от невероятното чувство, което изпита при докосването й.

— Ела — помоли го тя, — ела при мен сега.

— Идън — прошепна той нежно. — О, Идън…

Сега! — задъха се тя. — Моля те… ще… ще свърша.

— Да — прошепна той и целуна страната й. — Да, да, да…

Но той не идваше при нея. Тя вече се спускаше по гърба на водопада и се понасяше безпомощна по течението. Защо той не идваше при нея? Искаше да го убеди, да го помоли, но думите й се бяха превърнали в неразбираеми стонове. Беше прекалено късно, помисли си тя трескаво, прекалено късно…

Чувстваше се така, както винаги беше знаела, че ще се чувства, дълбоко, в центъра на душата си. Не беше като хероин, не беше като нищо друго. Имаше начало и край, но между тях лежеше някаква мистерия. От слабините до вътрешностите й, от гърдите надолу към бедрата й и оттам обратно към мозъка.

— Ела при мен — чу се тя да мълви. — Джоуел, ела при мен…

Усети как той поклати глава. Разтвори замаяно очи и видя агонията, изписана на лицето му. Изпита съжаление към него, докато оргазмът й все още отзвучаваше на вълни.

— Любов моя, защо? Какво не е наред?

— Това… е… грях.

Инстинктът й подсказа, че не може да спори с него. Тя се плъзна към него и го пое с уста. Беше солен и топъл и изпълваше устата й. Тя чу гласа му, разтреперан и все пак екзалтиран.

Спомни си другите пъти, когато беше правила това, но не от любов, а от користно покорство. Тогава й се струваше като наказание. Сега беше красиво, свещено…

Тя не искаше да го дразни, не искаше да му даде повод да й откаже да го направи. Държеше здраво члена му с ръка и смучеше възбудената глава.

Той извика отново и в екстаза си тя чу, че вика името й.

Усети началото му, както беше започнало при нея — дълбок вътрешен спазъм. Изведнъж почувства как се изду, как под пръстите й семето му извира. Тогава той свърши, на малки капки, солени и гъсти. Тя се притисна към него, когато той се опита да й се изплъзне и усети потръпването на всеки мускул в тялото му. Беше го накарала да излее семето си върху нея, защото по този начин искаше да скрепи акта на единение, който трябваше да осъществят.

Потръпванията на Джоуел станаха забавени и съвсем замряха. Тя осъзна, че той плаче като дете. Остави го да се отпусне и прегърна главата му.

— Обичам те — повтори тя нежно. — Обичам те толкова много…

Той плачеше на гърдите й, а раменете му се тресяха от безутешна мъка.

Трябваше му известно време, за да се овладее. Тя го прегръщаше в мечтателно спокойствие, изпълнена от чудото, което й се беше случило, от промяната, която беше настъпила у нея, от новите и непонятни усещания, които бе изпитала.

— Това грях ли беше? — попита го тя, когато най-накрая спря да плаче.

— Не толкова голям, колкото другия — каза той. Гласът му звучеше безкрайно уморено. — Но пак е грях.

Тя погали мократа му от пот коса.

— Защо? Беше толкова прекрасно.

— Именно от това се боях. — Той седна, великолепен в голотата си. Но лицето му беше съсипано от мъка. Погледът му беше безкрайно отчаян, когато я погледна. — Ако ти бях казал преди, това никога нямаше да се случи.

— Да ми кажеш какво? — попита тя.

— Тя е и моя майка.

Идън затвори очи, за да не го чува. Чу единствено собственият си глас:

— Коя е и твоя майка? — макар вече да знаеше отговора и непоносимата мъка да бе започнала да забива ужасните си нокти в нея.

— Мерседес Едуард е моя майка. — Кожата й беше студена като лед, а мозъкът й — вцепенен. — Аз съм твой брат, Идън.

Бележки

[1] Тамариск (бот.) — средиземноморски декоративен храст с дребни листа и розови или бели цветове. — Бел.пр.

[2] Книга на пророк Иоиля. 1:4. — Бел.пр.

[3] Книга на пророк Иоиля. 2:25. — Бел.пр.

[4] Книга на пророк Иоиля. 2:28. — Бел.пр.

[5] Книга на пророк Иоиля. 3:18. — Бел.пр.

[6] Книга на пророк Иезекииля, 1:4-5. — Бел.пр.