Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Origrnal Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Мариус Габриел

Заглавие: Плът и кръв

Преводач: Незабравка Гошева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: английска (грешно указана американска)

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-132-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9323

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Ковачницата

Май, 1924

Сан Люк, Каталония, Испания

Беше времето на новостите и на чудесата.

Като дядовият й нов модел форд, който предизвика истински фурор в селцето. Никой друг в Сан Люк не притежаваше автомобил. Когато дядо й ги караше до плажа, тя седеше в скута на баща си на предната седалка и се пръскаше от гордост. Около тях се вдигаха облаци прах, а хората ги гледаха занемели, със зяпнали усти.

Киното на дядо й, наречено „Тиволи“, пък беше същински палат на мечтите, потънал в приглушена вълшебна светлина.

А ковачницата на баща й — центърът на вселената и на техния дом, беше сякаш задната врата на преизподнята! Мускулите му лъщяха от пот, докато придаваше на желязото онази форма, която то щеше да запази вовеки веков. Изпод мощните удари на чука му изхвърчаха искри. Когато отваряше вратичката на пещта, отвътре като живи напираха огнени езици и тя побягваше ужасена.

И изведнъж сякаш цялото й приказно царство се срути, когато се разбра, че Мерседес трябва да тръгва на училище.

Леля Луиза беше упълномощена да я придружи през първия й учебен ден. Мерседес не я обичаше много. Но когато я оставиха сред тълпата деца с непознати физиономии в класната стая, тя проследи отдалечаващия се широк гръб на леля си със сълзи на очи.

Училището беше квадратна сива сграда с камбанария, на върха на която се възвисяваше ръждив железен кръст. Имаше и пясъчна площадка за игра, обградена с липи, върху чиято кора бяха издълбани безброй инициали.

Няколко строги монахини от женския манастир ръководеха училището, тъй като беше църковно. Само директорът се оказа мъж. Методите на обучение се основаваха на дисциплината, като се наблягаше най-вече на физическите наказания. По-възрастните монахини най-често прибягваха до пръчката.

Един ден сестра Еуфемия се ядоса и заудря плесници на Мерседес с грубите си ръце, докато тя не се скри под чина с писъци. Беше изпаднала в шок от изненадата и от болката, които изпита. Никой досега не беше я удрял.

Сестра Еуфемия я издърпа и я върна на мястото й.

— Виждам, че си се метнала на баща си — изсъска тя, тикайки месестото си лице в лицето на Мерседес. — Бунтарски дух и горделиво сърце. Това е богохулство и порок. Научи се да потискаш злото в себе си, ако не искаш да изгориш в пламъците на Ада, чадо мое.

Мерседес плака през целия ден. Тя се научи да не предизвиква гнева на сестра Еуфемия. Но не можеше да скрие интелигентността си. Напредна бързо не само в четенето и писането, но и в аритметиката и географията.

Но най-вече по катехизис. Преместиха я на първия чин.

Така отлетя първата й учебна година.

Един ден, няколко седмици преди първото й причастие, сестра Каталина я извика настрани от другите. Мерседес я обичаше най-много от всички монахини.

— Няма да съм тук, за да продължа да те уча през следващата година — каза й тя с любящ глас. — Ще ти липсвам ли?

— Да, сестро.

— Аз съм стара, Мерседес. Време е да се оттегля и да посветя дните си на молитви и мисли за онова, което ме очаква. Но ти можеш да идваш да ме виждаш понякога в женския манастир, ако желаеш.

Мерседес кимна.

— Бог те е надарил с интелигентност, Мерседес. Един ден можеш да станеш сестра на Господа като сестра Еуфемия. — Тя премяташе броеницата си, докато говореше. — Или като мен. Можеш да учиш други деца в същото това училище. Това ще ти хареса, нали?

Мерседес кимна.

— Но макар че сега си още дете, един ден ще се превърнеш в жена. А в една жена има много други неща, освен ума, които имат значение. Чистота. Кротост. Душата ти е чиста, Мерседес. Неопетнена. Тя е като снежнобял лист хартия, на който ще записваш историята на своя живот. Разбираш ли ме?

— Да, сестро Каталина.

— Някога и Луцифер е бил горд и умен. Той също е бил надарен и талантлив. Но гордостта му го е провалила. Той е попаднал в бездънна яма от прегрешения и е очернил душата си. Оттогава всява ужас. Преди много време, преди още ти да се родиш, баща ти е извърши страшен грях. Грях, който тежи като голямо черно петно на душата му.

— Какво е направил? — попита Мерседес уплашено.

— Ужасно нещо — изрече монахинята и в гласа й се долови патос. — Нещо, за което дори не трябва да споменаваме.

— Какво? — настоя момичето.

Сестра Каталина сложи ръка на рамото на момичето.

— Той беше наказан за този си грях — рече тя. — Силата на Господ Бог го застигна и осакати, така че за всеки да бъде видим грехът му. И докато той не се разкае, грехът ще продължава да го измъчва. Вътрешно. Завинаги.

Мерседес я гледаше смълчано. Сърцето й туптеше болезнено.

— Затова внимавай, Мерседес — каза й тя и я погали по рамото. — Внимавай. Помни, че онова, което напишеш в тази твоя чиста душа, ще остане там завинаги до деня на Страшния съд. И тогава ангелът ще разкаже на Господ какво си записала, а Господ ще реши дали да се качиш горе и да минеш през вратата с гълъбите, или да слезеш долу, в огнената геена.

— Татко в геената ли ще отиде? — пита Мерседес ужасено.

Сестра Каталина махна ръката си от рамото на Мерседес.

— Ако се разкае и се върне в лоното на църквата, той ще бъде спасен. Ако ли пък не, никаква сила във Вселената не може да махне това петно от душата му, Мерседес. То е там завинаги, черно и омразно.

Мерседес си спомни зейналата паст на пещта, алена и бумтяща. Тя знаеше, че баща й никога няма да се покае и да се върне в църквата. Оттогава ноктите на страха се впиха в нея — в ума и сърцето й.

Получи първо си причастие през декември. Цялата облечена в бяло.

 

 

Април, 1923

Сан Люк, Каталония, Испания

Дойдоха в Сан Люк няколко дни след седмия й рожден ден — трима от guardia civil с преметнати през рамо карабини. Търсеха Бертран Кантарел, работник във фабриката, който живееше в селото.

Може би щеше да има престрелка.

Мерседес изтича след тях с разтуптяно сърце, за да види какво ще стане.

Бертран се беше барикадирал в къщата си. Те му крещяха да излезе, но той не искаше и да чуе. Тогава войниците от guardia разбиха вратата. Хората започнаха да излизат по улиците. Войниците свалиха карабините си и влязоха с насочени дула в къщата.

Малко по-късно изведоха мъжа навън. Отново бяха преметнали карабините си през рамо. Не беше се стигнало до престрелка. Носът и устата на Бертран кървяха, бяха размазани. Ръцете му бяха оковани в белезници отзад на гърба. Съпругата му София и синът му се хвърлиха към него, плачейки на глас. Единият от войниците ги отблъсна грубо и ги застави да стоят настрана, като насочи карабината си към тях.

Мерседес усети болка в стомаха си, болка, която я караше да бяга от мястото. Ала не можеше. Беше се хванала за полата на една жена, неспособна да откъсне поглед от ставащото пред очите й.

Тогава дойде четвърти мъж. Той влезе в къщата на Бертран и започна да изхвърля и да чупи вещите им на улицата. Мерседес и останалите хора гледаха смълчани. Тримата от guardia civil изпушиха по една цигара, докато обсъждаха последните борби с бикове. Бертран гледаше жена си и сина си, застанали до купчината разнебитени вещи, но не каза нищо.

По лицето на София се четеше паника и мъка.

Столове, дрехи, една маса, няколко тенекиени чинии. Нямаше много неща за изхвърляне. Скоро всичките им вещи бяха на улицата.

Чак когато погромът приключи, войниците поведоха Бертран надолу по улицата. Униформените им шапки се открояваха на фона на голата му глава. Една жена прегърна София и момчето и ги отведе. Някой се опита да събере вещите им.

Какво престъпление беше извършил Бертран? Тя попита дядо си, когото видя да стои на площада в компанията на неколцина възрастни мъже.

— Не мисли за това. Отивай да си играеш със зайците.

— Но те изхвърлиха на улицата и изпочупиха всичките му вещи.

— Добре че имаме силно правителство — рече дядо й на останалите. — Тези хора биха дръзнали да убият и краля.

Бертран!

— Не, не Бертран — усмихна се дядо й. — А хората, които мислят като него. Така че могат да очакват единствено това в отплата. — Той потупа многозначително Мерседес по рамото с топчестия си показалец. — Разкажи на баща си за това, Мерсе.

Мерседес се върна тичешком в ковачницата. Майка й беше там и говореше с баща й, докато той работеше. Изглеждаше бледа и разтревожена.

— Бертран лош човек ли е? — попита Мерседес баща си.

— Не. Само беден. Когато пораснеш, Мерсе, ще разбереш, че бедните хора рядко могат да си позволят да са лоши. Както и че лошите хора рядко са бедни. — Баща й я повдигна с големите си ръце и я сложи на коляното си. Тъмните му очи блестяха. — Сан Люк е едно заспало затънтено място. Но има хиляди такива селца като него. Както и градове, в които живеят хиляди мъже и жени. В това море от селца и градове се надига мощна вълна. Един ден това море ще се надигне и ще залее цяла Испания. И водите ще отмият цялата несправедливост и нещастие, които петнят земята ни.

— Франсес, стига толкова — каза майка й разтревожено и посегна да я вземе.

Баща й се засмя и остави Мерседес да слезе от коляното му. Майка й я вдигна със слабите си ръце.

— Боже мой! — ахна тя. — Станала си толкова тежка, млада госпожице. Чудя се дали още ще мога да те кача по стълбите?

Явно, че можеше. Но не искаше да обсъжда Бертран Кантарел и стореното от него. Мерседес остана с усещането за лоша поличба. Досега не й беше хрумвало, че вратите могат да бъдат разбивани. Винаги се беше чувствала толкова сигурна, когато вратата биваше затваряна и залоствана. Можеше ли някой да разбие и тяхната врата?

Мерседес Едуард приличаше на фея. Беше хубава и притежаваше всички онези признаци, които показваха, че един ден ще се превърне в истинска красавица. Очите й бяха големи и тъмни и в тях блестеше интелигентност. Косата й беше дълга и гъста, катраненочерна. Тя по-скоро се виеше, а не се къдреше. Падаше на дълги и тежки масури, които баща й наричаше змиите на Медуза.

Тя дори и не подозираше за гневните протести, които заливаха Каталония и цяла Испания. А и как би могла? На седемгодишна възраст Мерседес не беше напускала границите на Сан Люк.

Иначе познаваше селото като всяко друго местно дете. Познаваше всяко тъмно стълбище, всяка врата, всяка криволичеща уличка. Можеше да назове поименно обитателите на всяка къща, както и кой се спотайва зад всеки затворен прозорец.

Никога не беше се питала обича ли Сан Люк, дори не забелязваше красотите му, ала се оказа, че дълбоко в себе си винаги бе питаела любов към него. Осъзна го едва когато вече беше много късно. Засега съзнанието й беше насочено към настоящето и само неясен копнеж по бъдещето потрепваше в нея.

 

 

Наскоро след това Леонард Корнадо, едно от най-големите момчета в класа, почти единадесетгодишен, съобщи на всеослушание в двора на училището, че Бертран е мъртъв.

— Сложили са оловна тежест на врата му и са го удавили в морето — обясни той.

Той показваше на децата, които бяха се насъбрали, мускулите си, докато говореше. Седеше на един от по-ниските клони на едно от дърветата в далечния край на двора. Това беше тронът, от който обикновено държеше речите си.

— Виждали ли сте такова нещо? — Той нави ръкава си и им показа бицепса си.

Мускулът се изду под бялата кожа внушителен с размерите си.

— Защо са го направили? — попита Мерседес.

— Би искала да разбереш, а? — ухили се Леонард.

Беше луничаво момче с лукава усмивка и лешниковокафяви очи. Демонстрира им и другия си бицепс, като докосна носа си със стиснатия си юмрук, заел позата на Адонис. Дотичаха да гледат още три момичета. Те бяха очаровани от Леонард Корнадо. Мерседес също. Затова винаги се присъединяваха към него, особено когато беше решил да им покаже нещо.

— Но защо? — настоя Мерседес.

— Защото той е мръсен малък Ленин, ето защо. Като някои други хора, които всички познаваме. — Едно от момичетата се изкикоти и сръга с лакът приятелката си. — Така постъпват с анархистите — рече той. — Завързват оловна тежест на врата им и ги давят в морето. Те потъват на дъното, задушават се и се удавят. После рибите им изяждат очите. Ето това заслужават всички анархисти. — Той отново показа стегнатия си бицепс на момичетата. — Пипнете. Като от желязо е.

Момичетата стиснаха твърдия мускул с леки ахвания и потръпвания. Едно или две от момчетата ги последваха. Леонард им намигна.

— Искате ли да усетите още нещо, което е като желязо?

— Не ставай гаден, Леонард — рече едно от момчетата.

Всички знаеха какво следва. Момичетата се скупчиха с широко отворени очи.

— Хайде — подкани го едно от тях.

Леонард разкопча панталона си и бръкна вътре.

— Напълнете си очите с… това!

Момичетата изпищяха в един глас.

— Скрий го, нерез такъв — извика същото момче.

Но всички гледаха Леонард, който гордо се опипваше.

— Колко отблъскващо! — прошепна отвратено Фина, най-голямото от момичетата.

Тя беше на десет години.

— Не, не е — отвърна Леонард дяволито. — Това е вкусна наденичка. Някой иска ли да я опита? — Той се обърна към Фина. — Хайде, Фина. Знам, вкусът ще ти хареса.

— Хайде, Фина — изсъска едно от момичетата и я побутна с лакът. Другите я гледаха жадно.

— Не бих си и помислила дори. — Фина навири чипия си нос и отметна назад плитките си. — Ще се отровя.

— Не, няма — отвърна Леонард бързо. Очите му блестяха. — Хайде!

Другите продължиха да я окуражават. Фина се усмихна и пристъпи напред.

Мерседес се обърна и тръгна през прашния двор. Вече беше виждала всичко това. За Леонард нямаше значение кой смуче наденичката му, момче или момиче, а и Мерседес знаеше какво става накрая. Това не я интересуваше.

Онова, което в момента занимаваше ума й, беше мисълта, че е възможно изобщо някой да потъне в морето с тежест, завързана на врата му. Задавя се и се дави. После рибите изяждат очите му.

Леонард беше лъжец. Беше казал всичко това само за да се опита да я уплаши. Не, такова нещо не беше възможно.

Но Мерседес беше видяла как разбиват вратата на къщата на един човек и влизат в дома му. Беше видяла същия мъж да кърви, пребит от войниците. „Не е възможно“ вече не й звучеше убедително.

 

 

Една вечер Бертран се появи отново. В началото Мерседес помисли, че е пиян. Той мина много бавно през площада на селото, като вързоп стари дрехи, който всеки момент щеше да падне и да се разпилее. Тогава светлината от нечий прозорец освети лицето му. Беше подуто и безцветно като карнавална маска. Едното му око беше залепнало от засъхнала кръв.

Тя се втурна в ковачницата и едва успя да разкаже на майка си и на баща си какво е видяла. Баща й излезе мрачен и мълчалив. Беше решил да намери Бертран. Майка й я сложи да си легне. Мерседес я помоли да остави запалена свещта, защото във всяка сянка й се привиждаше чудовищно подутото лице на Бертран.

Бертран и семейството му напуснаха Сан Люк на следващата сутрин и никога повече не ги видя.

Според леля Жозефина, която работеше в пекарната, случилото се беше свързано с дълго продължилата стачка във фабриката, където работеше Бертран. Той, беше казала тя, се бил опитал да саботира производството, като развалил някаква скъпоструваща машина. Семейство Масагер, които бяха собственици на фабриката, побеснели.

— Затова го съсипаха — чу я Мерседес да казва на един клиент. — Получил е херния. И пикае кръв. Откъде ще намерят пари за лекар?

Майка й беше направила zarzuela за вечеря. Това беше сочна яхния със скариди, миди и пиле. Но Мерседес нямаше апетит. Беше й лошо. Майка й я изпрати да си легне и сложи в леглото й бутилка с гореща вода. Тя се сви на кълбо и дълго не можа да заспи.

 

 

Мерседес се гордееше с баща си, независимо какво говореха хората.

Тя разпознаваше работата на баща си по всички къщи — от тежките железни чукчета на вратите до красивите, малко странни ветропоказатели на покривите.

Неговите ръце се бяха докосвали до всичко това. Сложно украсени ключалки и мандала, резета и решетки за балкони, железни казани и тепсии, хиляди неща, които бяха излезли изпод неговия чук и бяха влезли в живота на другите хора. Но най-прекрасната му творба бяха портите на женския манастир.

Те бяха прекрасни в своята внушителност и изтънченост едновременно. Виещите се змии бяха като живи, а листата и цветята — толкова нежни. Тя обожаваше тези врати. Струваха й се като райски порти. Караха я да изпитва гордост. О, каква гордост!

Мерседес им се любуваше, когато ходеше в манастира при сестра Каталина. Тя я канеше в сенчестата градина и я черпеше с чаша мляко и бисквити.

Напоследък сестра Каталина говореше все по-малко и по-малко. Беше станала по-слаба и изпита от всякога и често правеше дълги паузи, сякаш й беше трудно да диша. Мерседес знаеше, че по време на тези паузи тя изпада в нещо като унес. Ала това нямаше значение. Тя обичаше да ходи там. Обичаше да стои и да гледа портите, да докосна със страхопочитание черните змиеобразни извивки. Обичаше спокойствието на павирания двор, из който сновяха насам-натам облечените в черно фигури на монахините. Харесваше й усещането за извисеност и близостта до синьото небе.

Понякога си мислеше, че би било прекрасно да стане монахиня. Оттук се виждаше навътре в морето и далеч към планините. Човек можеше да се облакъти на стената и да гледа къщите в Сан Люк, дори просячетата, които се скупчваха около полите на някоя по-богата жена. Тук, горе, беше лесно човек да повярва в Бога.

Април неусетно се източи и отпочна май. По поляните нацъфтяха хиляди макове. Сякаш безброй котки бяха донесли плячката си от безброй уловени птици и бяха напръскали всичко наоколо с безброй капки кръв.

 

 

Май 1927

Сан Люк, Каталония, Испания

Тази сутрин децата се бяха скупчили около автомобила, паркиран пред сградата на училището.

Мерседес веднага забеляза, че това беше различен от дядовия й форд автомобил. Дълъг, лъскав, искрящочервен, с лъщящи метални части. Всяко едно от огромните колелета приличаше на кошница, изплетена от лъскави жици.

— „Студебейкър Седан“! — шепнеше Хуан Капдевила с възхищение.

Хуан Капдевила беше най-добрият приятел на Мерседес и капацитет по въпросите за колите. Имаше смешни щръкнали уши, които можеше да мърда по особен начин. Приличаше на кльощав прилеп.

Звънецът започна да бие. Децата неохотно се запътиха към голямата зала.

Тази сутрин учителите, насядали на подиума в дъното на залата, бяха много сериозни. Сред официалните гости имаше и двама непознати. Когато молитвите приключиха, сеньор Санчес, директорът на училището, се прокашля тържествено.

— Повечето от вас, деца, знаят, че Испания в момента води война в Мароко — започна той. — Героична война срещу един див и варварски народ, наш враг. По време на война се случва понякога мъжете да жертват дори живота си. Днес искам да поговорим за един човек, който е направил най-голямата жертва. Това е един смел войник, който е намерил смъртта си в пустините на Африка.

Той се прекръсти и всички присъстващи го последваха.

— Името му е лейтенант Фелип Масагер, най-големият син на едно семейство, което е щедър благодетел както на нашата църква, така и на това училище. Той е загинал като герой, като е повел атака с щикове, изисквала изключителна смелост. Последните му думи са били „Да живее Испания“. Училището ще поръча плоча в памет на героичната му смърт. Нека да се помолим.

Преди да ги освободи, директорът направи още едно съобщение.

— Бих искал Мерседес Едуард да се яви в кабинета ми след молитвите.

Мерседес пъхна разтрепераните си ръце под мишниците. Това можеше да означава само едно — наказание за някакво провинение. Момичетата винаги биваха наказвани по-лошо от момчетата — бой с твърда тръстикова пръчка.

Леонард Корнадо я ритна скрито по глезена и изви ръце, имитирайки мъчение. Хуан я потупа съчувствено по рамото. Тя тръгна към кабинета на директора, влачейки унило крака.

Сеньор Санчес седеше зад бюрото си. Не беше сам. От другата страна седеше някакъв мъж. Мерседес позна един от гостите в залата за молитви тази сутрин.

— Това е момичето на Едуард — каза сеньор Санчес.

— Наистина е тя — рече непознатият с дрезгав глас. Очите, които се взираха в нея, бяха черни и настоятелни, с тежки клепачи и дълги мигли. В тях имаше нещо — очакване или любопитство — бързо пробягало чувство, прикрито веднага.

Директорът си играеше с очилата си.

— Нали слушаше, когато тази сутрин говорех за героичната смърт на лейтенант Фелип Масагер?

Мерседес кимна.

— Това е неговият брат, сеньор Жерард Масагер.

Жерард Масагер! Мерседес беше обхваната от истински ужас. Да не би да я очакваше нещо по-лошо и от бой? Да не би да имаше нещо общо с баща й? Тя си спомни как Бертран Кантарел беше преминал през Сан Люк с обезобразено, отекло лице и пребито тяло. Тя видимо се разтрепери.

— Сеньор Масагер току-що се е завърнал от Африка, където е бил на поклонение на гроба на брат си. Дошъл е да ни съобщи тъжната вест. Извиках те, защото той искаше да се запознае с най-добрата ни ученичка.

— Да, сеньор — прошепна тя.

— Славата ти се разнася надлъж и нашир. Разбрах, че имаш отлични оценки по всички предмети. Вярно ли е? — Мерседес не каза нищо. Е? — попита той рязко. — Да не би да си глътна езика?

— Не, сеньор.

— Отлични ли са оценките ти?

— Да, сеньор.

— Дори и по аритметика?

Мерседес погледна невиждащо директора.

— Мисля, че да, сеньор.

Жерард се засмя. Беше облечен в хубави дрехи. На ревера му беше забодена с карфица малка лентичка черен плат. Жалейка. Приличаше й на филмова звезда. Косата му беше лъскава, разделена на път. На малкия пръст на дясната му ръка проблясваше голям пръстен с диамант.

— Няма нужда да се преструваш на скромна, Мерседес Едуард. Това не е добродетел. Искам да виждам хора, които знаят цената си. — Черните му очи я наблюдаваха изпод тежките клепачи. — Ела тук.

Мерседес се подчини с разтуптяно сърце. Усети миризмата на одеколон и нови дрехи — мирис на истински мъж. Той я наблюдаваше напрегнато.

— Да — каза най-накрая. — Има интелигентно лице. Не сте ли съгласен с мен, директоре?

— Лицето й наистина е интелигентно, сеньор Масагер.

— Сигурно във вените й тече добра кръв. — Пълните му устни се извиха в усмивка. — Скоро ще се превърне в красавица. Има хубави очи. Кой е бащата на момичето?

— Ковачът на Сан Люк. Франсес Едуард.

— Ааа, онзи, който създава проблеми.

— Точно така, сеньор Масагер. Той е анархист. Чувам и по-лоши неща за него.

— На колко години си, Мерседес?

Гърлото й беше пресъхнало.

— На девет.

Тя усети как мъжът хвана брадичката й със силните си пръсти и повдигна главата й. Тя срещна черните очи на мъжа, но не посмя да се отскубне от силната му хватка.

— Трепериш, Мерседес. Боиш ли се от мен?

Мерседес не отговори. Тя усети как пръстите му се стегнаха и стиснаха страните й, докато тя не се разтрепери.

— Не се страхувай от мен. Ти предизвика интереса ми, Мерседес.

Директорът полюшваше леко очилата си и я наблюдаваше със снизходителна усмивка.

— Да, предизвика интереса ми — повтори Жерард. — Ще следя напредъка ти с най-голямо внимание. Очаквам големи успехи от теб.

Най-накрая я пусна. Не си усещаше бузите, сякаш ги бе смачкал. Искаше й се да разтрие натъртеното си лице, но не посмя.

— Сега искам да чуя как си научила таблицата за умножение до девет.

Мерседес започна да реди цифрите.

По-бързо — прекъсна я Жерард грубо. — Нямаш цял ден на разположение.

Мерседес започна отначало, колкото можеше по-бързо. Тъмният мъж я слушаше намръщено. Накрая се обърна към Санчес:

— Често ли биете това дете?

— Почти не се случва — усмихна се раболепно директорът.

— Лошо — отвърна Жерард. — Има нужда от малко бой. Всички момичета имат нужда от бой. Ако покаже с нещо, че изостава в учението, директоре, каквото и да е, ако не се справя толкова добре, колкото може, очаквам от вас да я накажете, и то строго. Много строго. Докато не започне да моли за милост. Ясно ли е?

Санчес кимна мрачно.

— Както кажете, сеньор.

Това шега ли беше? Сега вече Мерседес открито трепереше.

Жерард се облегна назад на стола си, без да откъсва поглед от момичето.

— Кажи ми, за какво си мечтае едно малко момиче като теб, Мерседес Едуард?

— Аз… не знам, сеньор.

— Сигурно има нещо, което много желаеш. Нещо, за което би дала дори дясната си ръка. Е?

— Спестявам — прошепна тя. — За… колело.

— Колело. Е, пусни това в прасенцето-касичка.

Тя видя, че между пръстите на мъжа блести монета, която той протягаше към нея.

Ахна, когато я взе. Очите й бяха широко отворени от смайване. Беше едно дуро. Цели пет песети! Голямата сребърна монета лежеше в дланта й. На нея беше гравирана главата на момчето крал — Алфонсо XIII.

Директорът се изправи.

— Това е наистина много ценен подарък. Какво ще кажеш сега, момиче?

— Благодаря — прошепна Мерседес и стисна монетата в шепата си.

Покорно благодаря — поправи я Санчес.

— Покорно благодаря.

— Ако се справяш добре с учението, следващия път ще получиш друга такава монета. Ако ли пък не… очаквай сълзи.

Мерседес кимна стреснато.

— Е, Санчес. — Жерард Масагер се изправи на крака и погледна златния часовник с тънък златен ланец, който извади от джобчето на жилетката си. — Времето тече.

— Разбира се, разбира се. — Санчес отпрати Мерседес. — Връщай се към уроците си. И да не загубиш парите, че ще ти счупя ръцете!

Мерседес побягна към двора, стиснала парите в ръка. Не можеше да повярва. Въобще не я набиха. Жерард Масагер, най-влиятелният човек в околността, както беше чувала, й беше дал едно сребърно дуро!

Червеният студебейкър блестеше ослепително на слънцето. На лъскавия капак се беше облегнала небрежно млада жена. Беше слаба и източена. Златистата й коса беше подстригана късо, по момчешки, но въпреки това беше много красива. Пушеше цигара с дълго цигаре.

Бялата й рокля, събрана на фльонга на едното й бедро, се скъсяваше дотолкова, че откриваше слабите й глезени и обувките с високи токове от кожа на кошута.

Сърцето на Мерседес пропусна един удар. Каква красота! Ангелска. Тя си се представи облегната небрежно на някоя кола като русокос ангел.

Побърза да се скрие зад дебелия ствол на една от липите, когато Санчес и Жерард излязоха от кабинета.

— Съжалявам, че се забавих, любов моя — каза Жерард на младата дама. Той потупа фамилиарно директора по рамото. — Мислех да ви попитам дали бащата на момичето се намесва по някакъв начин в обучението й. Дали не я просвещава с неговите идеи?

— Явно не — отвърна Санчес. — Едуард изглежда се е укротил доста, след като се ожени за дъщерята на Барантес.

— Не разчитайте на това — рече презрително Жерард. — Познавам този тип хора. Те не променят възгледите си. До следващия път, Санчес.

Той отвори вратата на колата, за да се качи младата му приятелка. Може би му беше годеница. Мерседес проследи как студебейкърът потегли.

После погледна монетата в ръката си. Сякаш току-що беше надникнала в един нов свят.

Изтича в класната стая, където вече беше минал половината от урока по история и измърмори извинение пред учителката, която я пусна в клас. Седна на мястото си, на чина до Хуан. Юмруците й бяха здраво стиснати.

— Дай да видя — прошепна той, обърна лицето си на кльощав прилеп и я погледна съчувствено.

Мерседес протегна юмрука си под чина и бавно разтвори пръсти. Вместо червените белези, които Хуан очакваше да види по дланта на Мерседес, там проблясваше огромна сребърна монета.

Хуан разтвори толкова широко очи, че ушите му неволно помръднаха.

 

 

Майка й не се беше върнала от работа, когато Мерседес се прибра вкъщи, но баща й беше в ковачницата и майстореше панти за Жозеп Арно, който стоеше до него и му разправяше нещо.

Задъхана, тъй като беше тичала през целия път от училището до къщи, Мерседес съобщи на един дъх невероятните новини от изтеклия ден. Наложи й се да крещи, заради бумтенето на пещта.

Жозеп Арно я слушаше усмихнато. Но лицето на баща й беше като от камък.

— Виж — завърши Мерседес задъхано и триумфално протегна ръка. — Само виж какво ми даде сеньор Масагер! И каза, че ще ми даде още една, когато дойде следващия път в училището, ако се справям добре с уроците!

Франсес взе монетата и я хвърли в зейналата пещ.

Мерседес не повярва на очите си.

Татко!

— Моята дъщеря не може да приема пари от семейство Масагер — рече той с безизразен глас. — Никога!

— Но тя си беше моя! Върни ми я!

Франсес взе чука.

— Качвай се в стаята си и се заеми с домашните си — нареди й той грубо.

— Ти си крадец — разплака се Мерседес. — Крадец! Върни ми я!

Арно цъкаше неодобрително с език и поглаждаше посивялата си коса.

— Не говори така на баща си, Мерседес.

— Той ми открадна парата! — По лицето й се стичаха сълзи. — Той е крадец!

Тъмносините очи на баща й заблестяха гневно.

— Вземи си я тогава. — Той извади монетата от пещта с щипците и я пусна в отворената й длан.

Мерседес я стисна, без да се замисли. Металът зацвъртя в дланта й. Тя се опита да я пусне, но монетата беше се залепила за кожата й и не искаше да падне. Тя започна да пищи. Болката беше нетърпима и тя размаха ръка като подивяла.

Монетата падна на земята най-накрая. Беше оставила идеален червен кръг на дланта й. Тя клекна и продължи да плаче от болка.

— Никога повече не ме наричай крадец, Мерседес. Никога повече. — Той я дръпна и пъхна ръката й в коритото с вода, сякаш ръката й беше парче желязо, което току-що беше изковал. — Никога не приемай каквото и да било от Жерард Масагер. Докато си жива. Не само от него, от когото и да било друг от семейство Масагер. Разбра ли ме?

Мерседес се отдръпна от Франсес. Черните й очи блестяха на бялото лице.

Мразя те! — изсъска тя и изтича на улицата без да вижда нищо.

Франсес се втурна след нея, смъртно пребледнял. Дърводелецът го настигна и го задържа разтревожено за рамото.

— Децата са странни животинчета. — Арно беше баща на четири деца и дядо на шест внучета. Той потупа съчувствено ковача по широките рамене. — Те не са парчета желязо, на които можеш да придадеш определена форма, или парчета дърво, които можеш да издялкаш. Особено момичетата. Момичетата са къде-къде по-трудни.

Франсес го отблъсна и сграбчи каната с вино, която стоеше до вратата, на най-студеното място в работилницата. Отпи голяма глътка, сякаш се надяваше течността да развърже възела от болка и гняв, който стягаше гърдите му.

Беше видял от лицето на Мерседес да го гледат черните очи на Жерард Масагер.

Тя не беше негово дете. И никога нямаше да бъде. Той се взря невиждащо в прашинките, които танцуваха на прага на ковачницата. Какво ли щеше да каже Кончита, когато разбере за случилото се.

 

 

Барселона, Испания

Когато машината се задейства, се чу едно „бррр“, последвано на мига от два еднакви изстрела от пушка. След всяко изхвърляне един от летящите глинени дискове изчезваше в облак от малки парченца. От трибуните се чуваха аплодисментите на публиката.

Стрелецът, млад маркиз, отвори пушката и изхвърли празните гилзи. Справяше се добре този следобед. Той се протегна и отново опря пушката на рамото си.

— Пускай.

Бррр…

Бум! Бум!

В павилиона Жерард Масагер кръстоса обутите си в сиви памучни панталони крака, сплел пръсти зад врата си. Мариса се упражняваше заедно с другите състезателки. Вече беше спечелила първите два кръга и след малко отново идваше нейният ред.

Бракът обещаваше да бъде сполучлив и той го знаеше. Мариса беше италианка. Семейството имаше големи връзки. Чичо й беше италиански дук и близък приятел на Мусолини. Няколко нейни братовчеди заемаха важни постове във фашистката йерархия. Двамата с Мариса щяха да прекарат медения си месец в Рим и Флоренция, където той щеше да бъде представен на Дучето. Очакваше с нетърпение тази висока чест. Хората можеха да се присмиват на превземките му, но Мусолини беше велик човек. Фашизмът, като сила в международната политика, тепърва щеше да жъне успехи.

Бъдещето му принадлежеше. Комунистите бавно, но сигурно губеха позиции в цяла Европа. В Португалия, Италия и Германия уличните боеве вече бяха минало. Те бяха спечелили. Фашизмът предлагаше стабилност и просперитет. Това беше философията, от която се нуждаеше Европа през XX век. Край на анархията. Устоите на новото време вече бяха факт.

Скоро и Испания щеше да стане фашистка държава. Това беше единственото разрешение. Комунизмът трябваше да бъде спрян. И с божията помощ щяха да го спрат. Скоро!

Маркизът мина по пътеката, опрял пушка на едното си рамо. На негово място застана Феликс Мартинес, който в момента беше идол на арената за борба с бикове. Той предизвика вълна от аплодисменти, особено сред женската част от публиката, когато отиде наперено до мястото си, показвайки стегнатия си задник. На тила му подскачаше прибраната му на опашка лъскава коса.

Жените обичаха победителите. Насилниците.

Мариса се чувстваше най-удовлетворена само когато я обладаваше пряко волята й. Като снощи. Жерард пресуши чашата си, наслаждавайки се на опияняващия вкус на джина. Затвори очи и си припомни как я беше обладавал на копринените чаршафи. Членът му проникваше дълбоко в тялото й като острие на оръжие. Спомни си как чу устните й да шепнат името му, когато семето му се изля в нея.

После си смениха позициите. Тя възседна лицето му, за да може той да я задоволи още веднъж с език. Пръстите му разтваряха устните, скриващи женствеността й, която тя искаше той да покори.

А двадесет минути по-късно вече разговаряше на високо интелектуална тема за музиката на Пучини с братовчедите си по време на вечерята, подпряла брадичка на ръцете си и отворила широко невинните си виолетови очи. Ако се беше приближила малко повече, всички щяха да усетят неговата миризма в дъха й.

Великолепно! Никой друг не я заслужаваше.

Жерард се отдаде на усещането за пълно удовлетворение. Дори можеше да каже, постижение. Чувстваше се като избраник на боговете.

Фелип лежеше в песъчливия си гроб в Мароко и вече нищо не можеше да застане между Жерард и наследството на семейство Масагер. Никога не беше се чувствал спокоен в присъствието на брат си. Винаги съществуваше възможност, макар и малко вероятна, Фелип да извърши някое геройство и да си възвърне изгубеното място в сърцето на баща им.

Баща им беше много разочарован, когато през 1918 година Жерард му бе дал отвратителната кореспонденция, но не беше обезнаследил малкия содомит. Разбира се, разразил се беше страхотен скандал. Но изпращането на Фелип в армията с надеждата това „да го направи мъж“, не беше много по вкуса на Жерард.

— Пускай!

Бум! Бум!

— Добри попадения! — Той учтиво аплодира тореадора и оправи лентичката черен плат на ревера си.

Осем или девет млади жени, всичките с широкополи шапки, седяха около една кръгла маса близо до него. Те уж следяха с интерес стрелбата, но той беше усетил погледите, които му хвърляха изпод дългите си мигли, и тихите им забележки.

„Разбира се, сега той наследява всичко…“

„Баща му е богат като Крез…“

„Сгоден е за Мариса де Боно…“

„Прекрасна е, нали…“

„А и той изглежда толкова мъжествен…“

Когато огледа групичката малко по-внимателно, Жерард си каза, че беше преспал поне с три от тях някога. Три бяха минали по реда си, оставаха още шест.

Фелип бе намерил геройски смъртта си и това беше идеалното разрешение. Славата на семейството растеше. Дори и той, Жерард, се къпеше в романтичния ореол на своя брат, който беше станал светец по един наистина достоен начин. Честно казано, тази мисъл го забавляваше.

„За да командваш атака с щикове, се изисква изключителна смелост…“

Той се усмихна на себе си. Прекрасно! Всичко това ще бъде написано на паметника му. Дори и баща им беше повярвал в подвига на Фелип.

Ала истината, която Жерард беше научил от циничния млад офицер след петия коняк в задушния армейски клуб в Мароко, далеч не беше толкова бляскава. Фелип бил заловен от група судански войници в някаква забравена от бога клисура на километър от лагера им. Те разпорили корема му, опитвайки се да извадят вътрешностите му. За нещастие обаче Фелип бил спасен точно в този момент. За невероятно облекчение на всички, той издъхнал в болницата ден по-късно, плачейки за майка си.

Жерард поръча още едно питие на сервитьора и огледа павилиона изпод тежките си клепачи. Светските хроникьори се бяха смесили с присъстващите високопоставени особи и драскаха трескаво в бележниците и щракаха с фотоапарати. Тук можеха да се видят най-новите модни тенденции.

Бум! Бум!

Донесоха му питието и той разклати замислено ледените кубчета в чашата.

Срещата му с Мерседес Едуард тази сутрин беше изключително събитие. Беше отишъл да види момичето от чисто любопитство, но си беше тръгнал впечатлен от нея. Тя беше истински бисер. Никога нямаше да успеят да я профанизират. В нейните вени течеше неговата кръв. Потеклото й я издигаше над останалите.

Преживяването го беше развълнувало дълбоко. Никога преди не беше се чувствал по този начин. Не спря да мисли за нея през целия ден. Детето беше много красиво. Погледът й беше опияняващ — очите на Масагер. Искаше му се да целуне треперещите устни, да докосне виещата се на масури черна коса. Толкова му се искаше да я притисне и смачка в прегръдките си. Ако бяха останали сами, със сигурност щеше да го направи. Щеше да допре устни до нейните…

„Моята дъщеря…“

Той се замисли дали да каже на Мариса, че има дъщеря на име Мерседес. Реши да не го прави засега. Жените бяха ревниви същества. Тя искаше да го дари с bambini[1] и нямаше да оцени по-ранната поява на Мерседес.

Но той се закле да направи нещо за детето един ден. Когато пораснеше. Да, щеше да направи нещо от нея. И горко му на онзи груб ковач, ако се изправеше на пътя му. Детето беше негово, негово собствено.

Той си спомни големите лапи на Франсес и как беше смлял ръката на Хосе. Опасен исполин. Е, не беше толкова трудно да се справи с мъж като него. Той си спомни как го бяха пребили в ареста. Сърдитият грубиян нямаше да е толкова високомерен следващия път.

Той отпусна небрежно ръка в скута си, почувствал как пенисът му набъбва и се втвърдява. Продължи да наблюдава скромните млади сеньорити изпод сведените си клепачи, невъзмутимо потърквайки еректиралия си член.

В ума му изплува образът на едно дете. Бъдещето беше в неговите ръце.

Бум! Бум!

 

 

Сан Люк, Каталония, Испания

Марсел Барантес много беше напълнял, откакто бе продал магазина и беше открил кино „Тиволи“. Сега едва крепеше внушителния си корем.

— Горката ми внучка — плачеше той от жал и гняв в малката си кухня. — Този мръсник] Как е могъл да направи такова ужасно нещо?

Намаза дланта на детето с йод и Мерседес се сгърчи от мъчителната болка.

— Защо татко беше толкова ядосан? — попита тя.

— Не го наричай така! — Свинските очички на Марсел бяха подути и пълни със сълзи. — Той не е твой баща.

Тя се взря в него през сълзи.

— Той не е твой баща — натърти Марсел. — Не е твой истински баща. Как е могъл, това грозно чудовище, да ти причини подобно нещо, малкото ми пиленце? — Марсел отмести йода с разтреперана ръка и издуха нос. — Не, ти имаш къде-къде по-добро потекло, Мерседес. Някога смятах, че Едуард ще бъде добър баща. Но съм направил ужасна грешка. Не трябваше за нищо на света да…

Когато се обърна, Мерседес беше застанала на прага и го наблюдаваше. Лицето й беше бяло като платно.

— Кой е моят истински баща? — попита тя тихо.

Едва сега Марсел осъзна какво е сторил. Той се изчерви и премигна няколко пъти, за да прогони сълзите от очите си. Не можа да каже нищо.

— Жерард Масагер ли е мой баща? — попита тя.

Марсел кимна. Все някога детето трябваше да научи. Мерседес вече не усещаше болката в ръката си. Чувстваше се променена. Друга. Сякаш вече не беше онази Мерседес, която бе била досега. Не, вече никога нямаше да бъде онази Мерседес.

Бяха я лъгали. Бяха я лъгали през целия й живот.

Тя се обърна и побягна.

— Чакай! — затътри се Марсел след нея. — Не можеш да си тръгнеш така! Остани още малко! Луиза и Мария приготвят гъска. С кнедли.

Но Мерседес тичаше навън към слънчевата светлина, а разпуснатата й коса приличаше на кълбо черни змии, които се виеха около главата й.

 

 

— О, Франсес — укори го Кончита същата вечер, — защо го направи?

— Мисълта, че момичето се отвръща от нас и се обръща към тях, направо ме убива — произнесе той с дрезгав глас.

— Тя никога няма да се отвърне от нас, любов моя. Мерседес те обича. Тя е твоя дъщеря.

— Жерард Масагер е богат. Той притежава земя, хубави дрехи и вещи. Ами ако един ден каже на Мерседес: „Аз съм твоят баща“? Ами ако един ден Мерседес погледне Франсес Едуард и види в него само селския ковач, груб човек, който едва може да чете? Дръвник, който я е лъгал, като се е зовял неин баща, без да има истинското право за това?

— Тя не бива да разбира.

— Ами ако разбере? И аз трябва да стоя настрана, когато някой ден Жерард Масагер се появи и каже: „Това е моята дъщеря“?

— Не, Франсес, не — рече тя тъжно и погали упоритите му къдрици посивяваща коса.

— Трябва да намеря някакъв начин. Седя тук и си мисля. Трябва да научим момичето, Кончита.

— Да я научим на какво?

— Да я научим кое е добро и кое зло.

— Искаш да кажеш, да я просветиш в твоите политически идеи — додаде унило тя. — Франсес, ти ми обеща, че никога няма да се опитваш да я просвещаваш в твоите анархистични идеи. За бога, остави я да изживее детството си!

— Тя има нужда от нещо повече. Не искам да я изкушават с техните скъпи дрънкулки, Кончита. Когато разбере, ще може да направи избор, който ще се основава на логиката, а не на слепите емоции. Избор, който ще се основава на политическо самосъзнание, на чувство за справедливост, на разбирането за добро и зло на този свят.

— На нейната възраст?

— Време е да започнем да се отнасяме към нея като към голям човек. Ще започна още от утре.

— О, Франсес…

Тя се изправи и влезе в спалнята на Мерседес. Детето спеше неспокойно. Лицето й беше бледо, а черната й коса бе разпиляна по възглавницата. Големият мехур на дланта на дясната й ръка накара Кончита да потрепери. Тя разбираше какво чувства Франсес или поне си мислеше, че разбира. Но щеше ли да го направи, ако детето беше негова плът и кръв? Тя се намрази за въпроса, който си зададе, но беше неизбежно.

Както спеше, нацупила устни и стиснала клепачи, Мерседес й заприлича на Жерард. Откритието силно я разтревожи.

Мерседес проплака на сън. Кончита я погали по косата. Кой знае какво минаваше през ума на невинното дете?

 

 

Юни, 1928

Сан Люк, Каталония, Испания

— Ей, ти!

Леонард Корнадо бутна Мерседес в гърба.

Тя и Хуан Капдевила се бяха свили в далечния край на двора, опитвайки се да намерят спокойно местенце, където да няма крясъци и боричкащи се тела по време на обедното междучасие, но Леонард ги беше открил.

— Остави ни на мира. Махай се.

— Това е моето място — отвърна Леонард. — Ти се махай.

— Аз дойдох първа тук.

Не, аз бях пръв! — Леонард ухилено дръпна дългата черна коса на Мерседес.

Тя се извърна ядосано.

— Остави ме на мира!

— Махай се, Леонард! — Хуан Капдевила застана до Мерседес. Завря войнствено грозната си прилепска физиономия в тази на Леонард и процеди: — Остави я на мира или…

— Или какво? — предизвика го Леонард.

— Или ще те принудя!

Леонард го зяпна невярващо, после се изсмя презрително. Той беше най-силното момче в училището.

— Ти? Ти ли, грозно добиче такова? Мога…

Той млъкна и залитна назад, когато Хуан го блъсна в гърдите.

— Просто я остави на мира — повтори Хуан заплашително.

Луничавото лице на Леонард почервеня от гняв.

— Ще си платиш за това, Капдевила! За какво се влачиш с тази никаквица, а? Баща й изравя трупове на монахини, а майка й е блудница.

Мерседес се спусна към него като подивял звяр, оголила зъби и нокти. Леонард успя да я хвана за китките, преди да издере с нокти очите му. Но не можеше да устои на дивата й ярост.

— Тя се опита да ме убие! Махнете я от мен! — изкрещя той и двамата му „придворни“, Мигел и Феран, се нахвърлиха върху Мерседес.

Хуан пък от своя страна се метна бързо на гърба на Феран и стисна за врата по-голямото момче.

Нечие коляно се заби силно в корема на Мерседес. Тя залитна назад, останала без дъх. Нещо твърдо я фрасна по носа. Главата й пламна от нетърпимата болка. Светът се обагри в червено и започна да бумти като пещта в ковачницата.

Тя се олюля, загубила зрение за момент. Беше безпомощна. Не можеше да се мери с тях в боя. Тя се блъсна в нечие тяло и чу гласа на Леонард Корнадо да казва:

— Свалете ги на земята да им дадем урок.

Тя се спусна с оголени нокти в посоката, от която идваше гласът. Ноктите й одраха нечие лице, а гласът изскимтя от болка. Тя се опита да рита, но всичко свърши за секунди. Нечии силни ръце я повалиха на земята. Лицето й беше завряно в земята и тя усети вкуса на пръстта в устата си. Рамото й беше притиснато от нечие коляно.

— Опита се да ме убиеш, нали? — говореше Леонард задъхано. — Малка анархистична кучка! Ще те науча аз теб.

Тогава по страната й започна да се стича нещо горещо и мокро. Тя усети в устата си солен амонячен вкус на урина.

Леонард Корнадо пикаеше върху нея.

Разгневена, тя се опита да се завърти, но кракът на Леонард я притисна отново към земята. Пикнята се стичаше по лицето, ръцете и гърба й. Другите две момчета се заливаха от смях.

Беше непоносимо, но се опита да издържи. Щеше да дойде и нейното време. Пикочният мехур на Леонард най-после се изпразни. Силната струя завърши с няколко капки. После той пусна Мерседес и отмести крак. Луничавото му лице се хилеше над нея, а лукавите му очи блестяха.

— Погледни се, Мерседес. Най-умното момиче в училището. Но аз ти се изпиках на лицето! Ще се изпикая и в лицето на онзи анархист, баща ти, и на онази курва, майка ти.

Мерседес лежеше неподвижно. Беше прекалено възмутена и ядосана, за да говори или да прави каквото и да било. Просто фиксираше Леонард с пламтящите си черни очи. Знаеше, че един ден ще го убие. И то скоро.

Ала Леонард не подозираше какво му мисли. Той се изсмя дрезгаво и й обърна гръб. Другите две момчета пуснаха Хуан и също се изправиха. Тримата си плеснаха ръцете, докато се отдалечаваха, в чест на лесната победа.

Мерседес се опита да се изправи. Ръцете и краката й бяха като от гума. Тя усети как Хуан я повдигна. Прилепът, на чието грозновато лице личеше дълбока драскотина, я гледаше тъжно.

— Съжалявам за това, което ти сториха — рече той. — Трябваше да успея да ги отблъсна. Само че ме нараниха по лицето и ме повалиха.

Мерседес се олюля.

— Съжалявам.

Хуан огледа приятелката си невярващо. Цялата беше в мръсотия, с изпокъсани дрехи. Дългата й черна коса беше изцапана с кал и пикня.

— По-добре да отидем да те поизмием преди следващия час. Иначе Санчес ще се ядоса.

Той поведе Мерседес към тоалетната и затвори вратата. С помощта на носната си кърпа, сапун и вода, той започна да мие Мерседес. Тя се остави в ръцете му, заета с мисълта как да убие Леонард. „С камък — подсказа й един глас в нея. — Удари го по главата, докато излиза от училище. Счупи му главата!“

Омразата извираше дълбоко от нея и се събираше на върха на пръстите й, като я изпълваше с трептяща сила. Беше пребледняла, а от двете страни на носа й имаше малки вдлъбнатини, като следи от нокти. Тя се облегна на стената и усети студените плочки с голите си рамене. Притисна мократа кърпичка към носа си, докато Хуан переше блузата й в умивалника и се опитваше да я успокои.

— Ще го хвана — изрече Мерседес, стиснала зъби. Вече не плачеше. Тя погледна кърпичката. Кървенето постепенно спираше. — Ще го убия! — закани се тя.

— Заслужава си го. — Хуан изстиска блузата и я подаде на Мерседес. — Мокра е, но поне е чиста.

Тя импулсивно се протегна и прегърна Хуан Капдевила.

— Ще го убия — прошепна тя на верния си приятел. Не беше негова вината, че бяха го надвили. Беше се бил храбро за нея. Тя го целуна по изпъкналите скули. Пръстите й се впиха в раменете му. — Кълна се, наистина ще го убия!

 

 

Мерседес подреди чантата си, преди да удари последният звънец. Когато го чу, вече беше готова. Изтича навън първа, дори преди Хуан, веднага след като сестра Еуфемия разпусна класа. Не зави надясно към Сан Люк, а се затича надолу по пътя към Пале, откъдето щеше да мине Леонард.

Целия ден беше го планувала. Беше решила как точно ще го извърши.

Знаеше къде да го нападне. Близо до мината за охра.

Мината се намираше на около два километра встрани от пътя за Пале, скрита сред коркови дъбове и див розмарин. Беше изоставена от години.

Много възрастни вече бяха забравили, че въобще съществува такова място и съответно бяха пропуснали да забранят на децата си да играят там. По-смелите деца понякога изучаваха тъмните галерии. Но никой не знаеше колко навътре в земните недра продължаваха галериите. Човек можеше да скрие нещо там за години напред. Завинаги.

Тя мина задъхано през фиданките, без да обръща внимание на драките, които деряха коленете й. Когато стигна мястото, което си беше наумила, потърси подходящ камък. Най-накрая откри онова, което й трябваше — назъбено парче шиста, тежко колкото металната част на брадва, но не толкова, че да не може да го хвърли силно. По форма камъкът наподобяваше сокол — заострен и подходящ за нанасяне на удари.

Сърцето й препускаше лудо, а в устата си усещаше вкус на кръв, нещо като вкус на ръждиво желязо. Тялото й трепереше, а тъмните й очи блестяха като на подивяло животно, докато надничаше над ароматния розмарин, див градински чай и сивкава бабина душица. Цикадите продължаваха да пищят пронизително в следобедната жега. От мястото си ясно виждаше пътеката.

Тя зачака, плувнала в пот.

 

 

Кончита напълни ведро с вода от кладенеца и го качи горе, за да започне да приготвя вечерята, нещо, което правеше всеки ден, след като се прибереше от фабриката за корк.

Тя започна да отмива пръстта от главите лук, с които щеше да приготви вечерята.

Искаше да се преместят от селото. С клиентелата, която Франсес вече си беше създал, можеха да отворят прилична работилница в Палафрюгел или Ла Бисбал, някъде, където течеше по-активен живот, а нямаше само прах и отмрели мечти. Град, където мъж като Франсес, с неговото минало и политически убеждения, нямаше да изпъква толкова много. Някъде, където ръката на Жерард Масагер нямаше да може да ги достигне толкова лесно. Някъде, където Мерседес щеше да е щастлива.

Тя обичаше дъщеря си със сляпа страст, която не се поддаваше на обяснение, нито на изясняване. Съпруга си пък обичаше по причини, които лесно можеше да изброи. Заради неговата благост. Заради вродената му доброта. Заради силата му. Заради начина, по който се беше посветил на Мерседес още от самото начало.

През 1918 година беше обещал на Кончита, че заради нея и дъщеря им няма да посещава събранията в Барселона, няма да говори за революция, няма да държи никога повече речи. Досега беше останал верен на обещанията си. Но тя знаеше, че убежденията му през изминалото десетилетие са се затвърдили, вместо да се разколебаят.

Тя въздъхна тежко. Мерседес беше единствено дете. Това не беше добре за нея. Нито пък за тях. Защо не си бяха родили други деца? Тя беше на двадесет и осем години, в разцвета на красотата и женствеността си. Трябваше досега да е родила поне две деца на Франсес.

Той я любеше почти всяка нощ с наслада и любов. А цикълът й неотменно я спохождаше всеки месец.

Може би вината беше в него? Може би е получил някакво увреждане, когато са го простреляли?

Мерседес беше последният му шанс, освен ако по чудо не се случеше нещо друго. Затова беше реагирал толкова гневно, когато Жерард Масагер се бе завъртял около Мерседес. Затова искаше да сподели своите идеи с момичето. За да оформи мисленето на Мерседес по подобие на своето.

Защото така или иначе плътта на Мерседес принадлежеше на друг мъж.

Тя сложи заека в глинена тенджера заедно с главите лук, стръкчета билки и половин литър червено вино и я пъхна във фурната. Развърза престилката си и се загледа през прозореца. Видя каменните стени на Сан Люк. Село от камънаци. Прашни улици и посивели от времето дървени порти. А над покривите с глинени плочи се синееше ясното небе.

Тя погледна часовника на стената. Мерседес трябваше да се върне от училище след малко.

 

 

Мерседес зорко следеше децата, които минаваха по пътя. Пръстите й инстинктивно стискаха камъка. Зъбите й бяха здраво стиснати. В очите й се стичаха капчици пот и тя примигваше с досада. Беше видяла да минават Хуан и Фина с развяващи се плитки.

Сърцето й прескочи един удар. Леонард вървеше по пътя, преметнал чантата си през рамо, забил поглед в земята. Беше сам. Мерседес усети пулсиращата енергия във върховете на пръстите си, която извираше дълбоко вътре в нея. Не се поколеба. Надигна се леко и извика.

— Леонард!

В първия момент си помисли, че Леонард не я е чул. После момчето спря и се взря несигурно в гъсталака.

— Леонард! — извика тя отново. Пръстите й напрегнато стискаха камъка.

— Кой е? — извика Леонард в отговор.

— Ела тук! Имам нещо за теб!

Тя видя как лукавите лешникови очи оглеждат зелените храсти.

— Кой е? — попита Леонард. — Мерседес Едуард? Ти ли си?

— Ела, ела — извика Мерседес отново.

— Какво искаш? Още бой ли?

— Имам нещо за теб.

— Какво? — попита Леонард подозрително. Все още не можеше да види ясно Мерседес.

— Нещо специално!

— Е, донеси го тук.

— Не мога.

Зададе се група деца и Мерседес замълча.

— Е? — извика Леонард, когато отминаха. — Какво си ми приготвила, Мерседес Едуард?

— Реших да ти изсмуча наденичката — извика тя.

Изражението на луничавото лице на Леонард се промени. Напоследък все не успяваше да накара момичетата да го направят. Не и откакто бяха започнали да му растат косми и наденичката му беше започнала да мирише по особен начин, както казваха те, на умряла риба. Той се поколеба и облиза устни.

— Ще я смуча колкото поискаш!

Леонард се почеса по крака замислено. Не можеше да устои на подобно предложение.

— Добре — рече той и навлезе в храсталаците. — Но мисли му, ако не го направиш добре! Ще те убия. Къде си? Мерседес…

— Насам.

Мерседес се спотайваше и следеше Леонард, който си проправяше път сред храстите. Беше абсолютно убедена в онова, което се канеше да извърши. Момчето ругаеше, когато драките го деряха по краката или се закачаха за чорапите му.

— О! Къде си се свряла, по дяволите?

— Тук, до голямото дърво.

— Не можа ли да избереш по-лесно място? — Той беше започнал вече да разкопчава панталона си, докато лешниковите му очи търсеха Мерседес. Мина на петнадесетина метра от нея, без да я забележи, зает с копчетата на панталоните си.

Изведнъж светът стана необичайно бял и смълчан.

Тя се изправи на крака и пристъпи зад Леонард.

Камъкът вече беше високо над главата й. Тя го залюля в ръка. Изви се като сокол към слепоочието на Леонард Корнадо и се прицели.

Последва удар. Устремът прониза цялата й ръка и се прибра обратно в леговището си дълбоко в нея. Разтърси я.

Краката на Леонард се подгънаха като подрязани житни класове. Той се свлече без звук. От главата му шурна кръв. Тялото му потрепери странно и той падна възнак.

После остана да лежи неподвижно.

 

 

На вратата се почука и Кончита чу гласа на баща си, който я викаше от долния етаж.

— В кухнята съм, татко — извика тя.

Той се качи задъхан по стълбите, почуквайки с бастун по стъпалата. Целуна розовите й страни. Миришеше на вино, както се случваше често напоследък.

— Сама ли си?

Тя кимна.

— Не знам къде е Мерседес. Закъснява. Трябваше да си дойде от училище още преди часове. Предполагам, че пак се е размечтала някъде по пътя.

— Хмм… — Баща й посочи с бастуна си каната с вино на кухненската пейка. — Може ли?

Тя се усмихна.

— Щом искаш да пиеш в този час.

— Какво общо има часът с пиенето? — Той стисна бастуна си под мишница и отпи голяма глътка. Мустаците му бяха почти бели и виното ги обагри в червено.

— Няма ли да седнеш? — покани го тя.

— Няма да остана дълго. — Той отпи още веднъж и остави каната. Облегна се на бастуна си и започна да си играе с излъсканата му дръжка. — Виж сега — произнесе той неочаквано, — дойдох да поговорим.

Кончита се усмихна.

— За какво?

— За момичето.

— Искаш да кажеш за Мерседес? — Тя наклони глава. Чертите на лицето му бяха покрити вече с дебел слой сланина, която ги правеше безизразни, но тя усети, че има нещо. — Какво става, татко? — попита с нежен глас.

— Искам да я отведеш.

— Да я отведа къде?

— Искам и двете да дойдете да живеете при мен. С лелите ви. Далеч от Едуард.

Тя се засмя изненадано.

— Татко, не ставай глупав! Франсес е мой съпруг. Той е баща на Мерседес.

— Франсес не е неин баща — отвърна Марсел.

— Разбира се, че Франсес е неин баща.

— Не, не е. Не мисли, че не знам какво е направил Франсес с момичето. Пълни й главата с опасните си глупости, Кончита. Трови съзнанието й. Превръща детето в малко анархистче. Учи я, че хвърлянето на бомби и паленето на фабрики е начин на борба за по-добър живот. — Той се взря в нея. — Как можеш да позволиш подобно нещо? Да не би да искаш да порасне такава, с белези от куршуми, изпълнена с омраза?

Тя стисна устни.

— Може да й се случи и нещо много по-лошо от това да израсне като баща си.

— Този мъж не е неин баща — сряза я Марсел. — И което е по-важно, момичето го знае.

— Какво знае?!

Марсел се оригна и сложи ръка на устата си. Сведе поглед и настоя:

Знае, щом ти казвам.

Кончита замръзна, без да откъсва поглед от него. Изведнъж погледът й стана леден.

— За какво говориш, татко?

— Погледни как върви момичето в училище! Някога беше първенецът, а сега е сред последните. А беше толкова добро момиче. Сега е като фурия…

— Ти каза, че Мерсе знае — прекъсна го Кончита тихо. — Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да узнае. — Възрастният мъж започна да почуква по пода с бастуна си като раздразнено дете. — Трябваше все някога да разбере, нали?

— Ти си й казал? — прошепна смаяно Кончита. — Ти си й казал, че Франсес не е неин баща?!

— Толкова голямо престъпление ли е това?

— Не мога да повярвам — продума съкрушено Кончита и седна. — Кога й каза?

— Когато Франсес направи онова ужасно нещо с нея. С нажежената монета.

— Преди толкова месеци? — Кончита пребледня и се разтрепери. — Искаш да кажеш, че момичето е знаело през всичките тези месеци? Та това е почти една година?

Очите й се напълниха със сълзи от мъката, която я изпълни. Изведнъж разбра защо Мерседес се беше променила. Разбра всичко.

— Как можа? Как можа да направиш такова нещо, татко?

— Но това е истината, нали? — избухна баща й. — Тя трябваше да узнае.

— И реши, че ти си този, който трябва да й каже? — Гневът я изпълни до последен предел. Детето се бе справяло само с целия този ужас. Без никой до нея, който да я успокои. Без никой, който да й обясни. — Решил си сам да вземеш нещата в ръцете си ли?

— Все някой трябваше да ги вземе — опита се да се защити той. — Знаеш колко много обичам това момиче. Когато се втурна разплакана вкъщи, крещейки от болка с онова ужасно нещо на дланта си… — Той повдигна рамене. — Ще кажеш, че не съм постъпил правилно. Но в онзи момент бях способен да убия Едуард. Ако ми се беше мернал, щях да го застрелям.

— Постъпил си ужасно!

— Ужасно беше онова, което той направи на Мерсе! С какво право го направи? — попита Марсел Барантес, извисявайки глас. — Само защото истинският й баща е решил да й направи подарък! Сякаш той залива момичето с щедри дарове! Та той не й дава дори едно центаво за бонбони. Сякаш момичето е дъщеря на странстващ калайджия!

Гневът й продължи толкова, колкото да пресуши сълзите й. Сега вече се беше изпарил. Тя се изправи.

— Татко, прибирай се — рече тихо. — И не идвай повече тук.

— Така значи, а? — кресна той, сложил едната си ръка на кръста. — Собствената ми дъщеря ме изхвърля от къщата си като куче?

— Просто си върви — повтори тя.

— След всичко, което направих за теб! След всичко, което трябваше да понеса от теб и от онзи фанатик грубиянин…

— Когато Франсес разбере какво си направил — каза тя с тих глас, — вероятно ще те убие. Затова просто се прибери вкъщи и стой далеч от нас.

Марсел Барантес отвори уста, за да й извика още нещо, но нещо в погледа й го накара да замълчи.

Тя захапа кокалчетата на ръката си, за да не заплаче отново. Едва сега започваше да осъзнава целия ужас на случилото се. Те мислеха, че промяната, която се забелязваше у Мерседес, се дължи единствено на грубостта на Франсес.

Господи, колко много болка бяха причинили на това дете? Какво беше преживяла през всичките тези месеци? И не беше продумала нищо. Просто ги наблюдаваше, а в очите й се четеше омраза и поругано достойнство. Исусе Христе!

Къде беше Франсес? Ами Мерседес?

Изведнъж сърцето й се преобърна. Къде още се бавеше Мерседес? Почувства, че се е случило нещо ужасно.

 

 

Очите на Леонард бяха отворени и гледаха към синьото небе. Устата му също зееше. Кръвта от дупката в слепоочието му се процеждаше в пръстта.

Мерседес се взря в него, стиснала камъка в ръка. Не беше сигурна дали Леонард е мъртъв. Но знаеше, че сега трябва да довърши започнатото. Да разбие главата му с камъка, после да завлече тялото му в мината за охра в най-тъмния и дълбок тунел. След това щеше да се прибере, сякаш нищо не се е случило.

Тя седна на гърдите на Леонард и вдигна камъка високо над главата си, готова да смаже луничавото му лице.

Леонард обаче се оказа жив. Изведнъж изхриптя и издаде странен гъргорещ звук.

— Не…

Мерседес отпусна камъка, после отново го вдигна, прицелила се точно в челото му.

— Не! Не… дей! — Кестенявите очи вече не гледаха лукаво, а умоляващо. Бяха изблещени от неподправено отчаяние. Умоляваха я. Лицето му беше толкова пребледняло, че луничките му изглеждаха тъмни като кръвта, която беше опръскала кожата му. — Недей — успя да изрече повторно той. — Мо… ля, ааа, моля… не…

Мерседес искаше да го направи. Искаше да довърши започнатото. Но разбра, че не би могла.

Пулсиращата енергия я беше напуснала. Изгарящият я отвътре гняв вече не отекваше в съзнанието й. Чувстваше се празна. Притихнала, почти спокойна.

Чувстваше се така, сякаш някой нежно бута ръката й надолу. Тя бавно я отпусна.

Леонард обърна очи и затвори клепачи.

Мерседес вдигна глава и се огледа. Жълтеникава охра, синьо небе, зелени дървета. Горещина и жужене на насекоми. Един гущер пробяга по близката скала.

Тя усети как гърдите на Леонард се повдигат под бедрата й и се зачуди защо все пак не го беше убила.

— Аз толкова… съжалявам — въздъхна Леонард. — Съжалявам…

— Млъкни — каза някой със спокоен глас.

Клепачите на Леонард трепнаха.

Това, че беше готова да го убие, реши тя, това, че беше способна да го направи, бе също толкова добре, както и ако го бе извършила. Също толкова добре.

Да. Също толкова добре. Наистина беше лесно. Сега, когато бе разбрала как става.

Тя слезе от него и клекна над лицето му. Свали гащичките си. Леонард лежеше неподвижно, докато тя изпразваше пикочния си мехур върху лицето му. Той беше толкова зашеметен, че дори не извърна лице. Ала това не й достави никакво удоволствие. Беше чисто и просто въздаване на справедливост.

Изправи се, когато свърши.

— Сега знаеш какво е — чу Мерседес собствения си глас да казва сериозно. — Трябваше да те убия. Благодари на Господ за късмета си.

Леонард заплака, докато тя невъзмутимо се отдалечаваше.

Бележки

[1] Bambini (итал.) — деца. — Б.пр.