Робърт Блох
Психо II (8)

Осем

Клейборн беше загубил представа за времето.

Струваше му се, че повиканият полицейски патрул никога няма да дойде. Когато колата най-сетне спря на паркинга пред болницата, дъждът вече беше престанал.

В колата имаше трима души. Шофьорът си остана на мястото, а другите двама слязоха и се запътиха към входа, където ги очакваше Клейборн.

Запознаха се набързо и без формалности. Едрият сивокос мъж с дебелия врат беше капитан Банинг, а по-слабият полицай се казваше Новотни. Клейборн се зачуди защо винаги едрите хора с груби черти ставаха началници, а по-крехките и дребни хора биваха подчинени.

Не че Банинг не си знаеше работата. Още преди да влязат във фоайето, той вече обсипваше Клейборн с въпроси. После нареди на Новотни да остане във фоайето и да запише показанията на Клара, момичето от регистратурата.

Банинг и Клейборн се отправиха към асансьора.

— Извинете, че се забавихме толкова — каза му Банинг, когато влязоха в кабината и тя потегли нагоре. — Чухте ли за катастрофата?

— Каква катастрофа?

— Междуградски автобус се блъснал челно в една къща в покрайнините на Монтроз и се преобърнал. Засега жертвите са седем и има около двайсет ранени. Затова почти всичките ни хора са там… също и хората на шерифа, линейките. На всичко отгоре имаме проблеми с електричеството. Има прекъснати жици заради бурята. Имате късмет, че изобщо успяхте да се свържете с нас. Тази вечер е такава лудница.

Клейборн го слушаше и кимаше от време на време, но думите на капитана някак си не достигаха до съзнанието му. Единственото, което имаше значение за него в този момент, беше нещото тук, в библиотеката.

Когато стигнаха там, Банинг започна да го обсипва с въпроси.

По нареждане на Клейборн, Отис бе покрил тялото с чаршаф, но иначе никой не беше пипал нищо в библиотеката. Банинг разпита и двамата, като отбелязваше отговорите им в тефтера си. По едно време той изпрати Отис да доведе Алън и когато дежурният по охраната пристигна, разпита и него.

Да, дворът беше претърсен — всичко, включително и складовите помещения и стаите на персонала. Клейборн бе наредил да се направи щателна проверка, макар и без много шум и на самата болница: стаите на пациентите, тоалетните, кухнята, пералното помещение, даже и килерите.

— Губим си времето — заключи Банинг и захлопна тефтера си. — Вашият човек е облякъл дрехите на жертвата и си е излязъл през главния вход. Най-вероятно е заминал с фургона, с който са дошли монахините.

— Но сестра Кюпъртайн също е заминала с него — възрази Клейборн. — Нима не го е познала?

— Капитане…

Банинг се обърна. На вратата стоеше още един човек в полицейска униформа; онзи, който беше останал в колата. Банинг тръгна към него между лавиците с книги.

— Какво има? — запита той.

Полицаят му отвърна с глух глас, който останалите не чуха, но Банинг шумно реагира на съобщението.

— Боже мили! — възкликна той.

Клейборн бързо се приближи към тях.

— Какво е станало?

— Фургонът — обясни намръщено Банинг. — Забелязан е от някакъв търговски пътник, който се движел по стария околовръстен път. Имал телефон в колата си и веднага повикал пожарната…

— Пожарната ли? Но какво се е случило?

Банинг пъхна тефтера в джоба си и каза:

— Щом разбера, ще ви се обадя.

Пожарната. На Клейборн пак му се стори, че сънува. Така се бе почувствал, когато Отис го повика в библиотеката. Кошмарното усещане, че го очаква нещо зловещо. Нямаше смисъл да бяга. Рано или късно щеше да се сблъска с него. Едва тогава щеше да се събуди.

— Мога ли да дойда с вас? — попита Клейборн. — Колата ми е отвън.

— Добре, щом искате, карайте след мен. — Банинг бързо се отправи към вратата. — Ако ме изгубите от поглед, елате на стария околовръстен път.

— Не се безпокойте, няма да ви изпусна.

И все пак го изпусна.

Докато даде нареждания на Отис, който щеше да го замества, докато се върне, и го предупреди да накара персонала да мълчи за случилото се, колата на Банинг напусна паркинга на заден ход.

Другите двама полицаи останаха, за да запишат допълнителните показания и да повикат линейка за тялото на сестра Барбара. Но Банинг нямаше нужда от шофьор. Задните светлини на колата му вече изчезваха в далечината, преди още колата на Клейборн да излезе на шосето.

Клейборн натисна педала на газта и стрелката на скоростомера отскочи на седемдесет. Нямаше полза; предната кола се движеше с деветдесет или дори повече, но той не смееше да я догони по мократа настилка.

След малко патрулната кола направи завой и се скри от погледа му. Клейборн намали на шейсет, но дори и така трябваше да внимава колата да не занесе. Затова подмина мястото, където трябваше да завие и когато разбра грешката си, се наложи да се върне назад. Но когато зави по стария околовръстен път, вече нямаше нужда някой да го води.

Пречистен от дъжда, въздухът по главното шосе беше хладен и свеж. Тукашният въздух щипеше ноздрите му и в него се усещаше някаква противна сладникава миризма. Скоро Клейборн съзря пред себе си зарево и разбра откъде иде миризмата.

Очакваше да види пожарни коли, но отстрани на пътя бяха паркирани само два автомобила, чиито фарове бяха насочени към трето превозно средство.

Клейборн позна фургона на монахинята, или поне онова, което бе останало от него. Предното стъкло липсваше, а в овъгления покрив на кабината имаше дупка; вратите зееха, увиснали на разтопените си панти. Задната стена на фургона беше изхвръкнала при експлозията на двигателя и разкриваше бъркотия от полуразтопени метални части, от които още се виеше пушек. Наоколо вонеше на изгорял бензин. Под остатъците от гуми се виждаха разпръснати парчета натрошено стъкло и всякакви други отломки.

Облегнат на колата си, търговският пътник шумно повръщаше в канавката. Патрулната кола, паркирана от другата страна на пътя беше празна, но когато Клейборн спря и слезе от колата си, видя Банинг да извръща поглед от кабината на фургона. На светлината от огъня лицето му изглеждаше сиво.

— Гръмнал е резервоарът — каза той.

— Нещастен случай?

— Още не мога да кажа. Може би е палеж. Пожарникарите трябва да знаят, ако изобщо дойдат. — Банинг впери намръщен поглед в пътя.

Смрадта беше нетърпима. Клейборн усети леко гадене.

— Според вас, какво се е случило? — запита той.

— Нещо не се връзва. Фургонът е бил спрян, когато е избухнал. Още е на ръчна спирачка. А както изглежда, огънят е започнал отпред. Тогава би трябвало те да имат време да излязат, преди да избухне резервоарът.

— Те ли? — възкликна Клейборн.

Той тръгна към зейналата кабина, но Банинг сложи ръка на рамото му и го спря.

— Няма смисъл да гледате. — Той кимна към търговския пътник от другата страна на пътя. — Бас държа, че сега съжалява.

— Трябва да знам.

— Добре, докторе. — Банинг наведе глава и му направи път. — Само да не кажете, че не съм ви предупредил.

Клейборн се наведе и погледна в кабината. Кожата на седалките беше напълно изгоряла, а таблото се бе превърнало в безформено парче пластмаса. Тук противната сладникава миризма беше по-силна, почти непоносима. Сега видя откъде идеше тя.

Напряко на пода пред седалките бе просната някаква катраненочерна маса, от двете страни на която се протягаха два израстъка. Димящото петно съвсем бегло напомняше на човешки торс, а заоблената подутина отгоре му представляваше една обгорена черна топка, по която не личеше и следа от човешки черти. Не бе останала нито коса, нито кожа, само на мястото на устата се виждаше зловеща кухина, зинала в безмълвен писък.

Той се извърна, зашеметен от гледката и миризмата, но после пак се наведе и надникна във вътрешността на фургона зад седалките.

Там в мрака едва се различаваше още едно такова петно. Повърхността му се бе набръчкала, като на месо, печено на жарава. Това тяло нямаше глава. Очевидно експлозията на резервоара бе разбила черепа. Но една анатомична подробност показваше, че тялото е женско — овъглената кухина на влагалището. На това място бе останало едно-единствено парченце кожа, която се бе отлющила и разкриваше полуобгорена розова плът.

Клейборн се отдръпна от кабината, като дишаше дълбоко. Усети изпитателния поглед на Банинг и се опита да овладее гласа и изражението на лицето си.

— Прав сте. Няма смисъл. Ще се наложи пълна аутопсия.

— Да, но ще трябва да почакаме — каза Банинг. — Съдебният лекар ще бъде много зает след оная автобусна катастрофа в Монтроз. Но вече имам някаква представа как е станало всичко. — Той прокара пръсти по наболата си сива брада. — Предполагам, че сестра Кюпъртайн или е била ударена и изпаднала в безсъзнание, или е била убита. После тялото й е било скрито в задната част на фургона. Следващата му стъпка е била да намери някое по-закътано място встрани от магистралата и…

— Почакайте — намръщи се Клейборн. — Първо ми казвате, че не знаете дали е било злополука, или не, а сега ми казвате, че имало убийство.

— По този въпрос изобщо не съм имал съмнения — рече Банинг. — Това поне личи от тялото отзад. Ако не е била мъртва или поне в безсъзнание, сестра Кюпъртайн щеше да се намира отпред и да се опитва да излезе от кабината, когато е пламнала колата.

— Но ние все още не знаем защо е гръмнал резервоарът — възрази Клейборн.

Търговският пътник безмълвно се приближи към тях с разстроен вид, а в това време Банинг се наведе и вдигна една почерняла метална цилиндрична кутия.

— Ето го отговора — каза той. — Намерих тази кутия от бензин тук на пътя, докато вие разглеждахте вътрешността на колата. Очевидно е имало палеж. Искал е да полее тялото и фургона и след това огънят да се погрижи за унищожаването на доказателствата. — Банинг кимна. — Само че по някое време сметката му е излязла крива и той не е успял да се измъкне навреме от кабината.

— Но за кого говорите?

— За вашия пациент. За Норман Бейтс.

Попаднал в капан. Значи онова нещо отпред в кабината беше Норман. Разбира се, кой друг би могъл да бъде?

— Не!

— Какво искате да кажете?

Клейборн гледаше Банинг, без да отговори. Защото не знаеше отговора, но беше твърдо убеден, че Банинг греши. Убеждение, плод на дългогодишен професионален опит, на дългогодишна работа с пациента си.

Търговският пътник го гледаше учудено, а Банинг поклати глава.

— В това има логика, докторе. Знаем, че Бейтс е заминал с фургона и че сестра Кюпъртайн е била с него. Нали така? Отначало не го е познала заради дрехите, а когато е разбрала заблудата си, вече е било твърде късно — халосал я е с нещо, както ви казах, и е дошъл тук. После е залял колата с бензин и това е! Какво друго може да се е случило?

— Не зная — рече Клейборн. — Не зная.

— Повярвайте ми. Бейтс е мъртъв…

Вой на сирени заглуши думите му. Тримата мъже се обърнаха и видяха светлини по пътя. Изскърцаха спирачки и пожарната кола спря, а фаровете й осветиха фургона и тримата мъже пред него.

Банинг се обърна и тръгна към пожарната, а търговският пътник го последва. Клейборн все още бе обзет от колебания и гледаше как униформените мъже слизат от колата и се приближават към останките от фургона. Началникът им остана да чака до колата и когато Банинг и търговския пътник се приближиха, им заговори.

Оттук нататък щеше да има приказки и само приказки безкрай, защото това бе единственото, което можеха да сторят. Щеше да дойде линейка и да откара изгорелите трупове, но приказките щяха да продължат — ненужни и безсмислени. Сега всичко беше безсмислено и Клейборн не искаше да го чува отново. Беше казал каквото знаеше и вече не се нуждаеха от присъствието му. „Оставѝ съдебния лекар да се занимава с аутопсиите. Ти си само страничен наблюдател и нямаш никаква вина.“

Той се върна при колата си и седна зад кормилото. Никой не го забеляза и не се опита да го спре, докато обръщаше колата, за да се върне на магистралата.

Постепенно шумовете заглъхнаха, а миризмата се разсея, или поне така му се струваше. Но споменът за видяното остана. Гледката на почернелите обезобразени трупове се мяркаше пред погледа му, по-истинска от пътя пред него.

Няма да има никакви последствия. Ти си невинен свидетел.

Но мислите за станалото продължиха да го измъчват, а опитите да се почувства невинен бяха безуспешни.

Защото Норман беше мъртъв.

Норман беше мъртъв и Клейборн беше виновен. Виновен бе, че подцени опасността и позволи на сестра Барбара да се срещне с Норман. Виновен бе, че пренебрегна задълженията си и ги остави сами. Освен това имаше косвена вина и за смъртта на сестра Кюпъртайн. Но преди всичко беше виновен, че се провали като лекуващ лекар на Норман. Истинското престъпление се състоеше в грешките, които бе допуснал в диагнозата и лечението.

Клейборн стигна до магистралата и машинално зави. Чистият и свеж въздух пречисти дробовете и съзнанието му.

Сега можеше по-трезво да прецени фактите. Едва сега разбра неохотата си да повярва в смъртта на Норман. Защото в известен смисъл не Норман бе този, който загина в пламналия фургон. Това беше самият Клейборн — представата, която сам бе изградил за себе си, всичките му планове, надежди и мечти, всичко бе изгоряло и бе изчезнало заедно с дима от пожара.

Сега вече нямаше да има книга, нямаше да има и бляскав научен доклад за това как е възвърнал разума на един очевидно неизлечим психопат, без помощта на шокова терапия, хирургична намеса или лекарствени средства. Сега осъзна, че това е била целта му през всичкото това време: да напише книгата, да си създаде име, да се измъкне от сянката на Стайнър и от безперспективната работа и да заеме приличен пост. В болницата той се чувстваше също такъв затворник, какъвто беше и Норман и ако събитията се бяха развили както трябва, и двамата щяха някога да бъдат свободни.

А беше близо, толкова близо до целта. Близо до успеха, близо до самия Норман. Толкова дълго време бяха работили двамата заедно, че той напълно го беше опознал, или поне така си мислеше. Как можа да допусне такава грешка?

От високомерие.

Гордост, вярата в могъществото на науката, в безкрайните възможности на интелекта. Ето това бе фаталната му грешка.

Понякога е по-добре човек да разчита на подсъзнанието си, както тази вечер, когато той за малко да изтърси, че Норман не е мъртъв.

Сепна се, когато разбра, че все още има същото чувство.

Ами ако наистина е жив?

Разбира се, това изобщо не беше логично, но и случилото се във фургона бе не по-малко нелогично. Банинг прибързваше със заключенията; сигурно и той го правеше от високомерие, отговорът му се струваше прекалено лесен. Но как би могъл Норман да полее фургона с бензин и да го подпали, без преди това да се измъкне от кабината? Норман може и да беше всякакъв, но не и самоубиец, нито пък глупак.

Трябваше да има друго обяснение. Ами ако е имало и друг… ако е бил замесен и трети човек?

Но кой?

И това не беше логично. Изобщо нищо тази вечер не беше логично освен това чувство, което упорито го гризеше. Освен ако не се самозалъгваше. Но не, вътрешният му глас непрестанно повтаряше: Норман е жив, жив, жив…

Клейборн примигна и направи усилие да се съсредоточи в шофирането. И тогава, в същия този миг, той видя нещо, захвърлено в канавката от лявата страна на шосето. Видя го, намали и спря.

Излезе от колата и пресече пътя да го разгледа по-отблизо. Възможно бе и да му се е привидяло.

Но когато вдигна мократа табела, закрепена как да е за дървения прът, разбра, че не е сбъркал. Надписът все още се четеше ясно.

„Феървейл.“

Клейборн постоя така, загледан в надписа и изведнъж всичко дойде на мястото си. Той огледа мястото, където бе намерил табелата.

Може би фургонът бе спрял тук, за да вземе стопаджията.

Ако е било така, в калта би трябвало да са останали следи. Наведе се да погледне по-отблизо, но всичко наоколо бе потънало във вода. Ами естествено, дъждът не може да не е заличил следите. Пък и нямаше значение. Нищо нямаше значение освен истината. Вярвай на инстинкта си. В крайна сметка, наистина е имало трети.

А щом е имало трети, тогава всичко беше възможно. Вероятно стопаджията е бил подмамен до мястото, където фургонът е трябвало да бъде унищожен, там е бил ударен по главата и е бил оставен сред пламъците, след като са му взети дрехите. През това време Норман…

Клейборн вдигна табелата, отнесе я до колата и внимателно я постави на задната седалка. После бързо потегли, а мислите му бясно запрепускаха.

Колата направи обратен завой. Феървейл беше в обратна посока след отклонението за стария околовръстен път. И именно натам би тръгнал Норман, след като е изоставил горящия фургон. Човек, способен да убие непознати в състояние на умопомрачение, несъмнено не би се поколебал да убие врагове, които познава.

Сам Лумис и съпругата му Лайла живееха във Феървейл.

Отклонението внезапно се появи отпред. За миг Клейборн се поколеба дали да не спре за малко и да предупреди Банинг. Но това означаваше още безкрайни обяснения и той вече знаеше каква ще бъде реакцията на полицая, когато му разкрие подозренията си.

Добре, но къде ви е доказателството? Всичко, с което разполагате, е някаква си табела, която сте намерили в крайпътна канавка. И само заради това очаквате да повярвам на хипотезата ви, че Норман е убил някакъв стопаджия и е изгорил тялото му във фургона? И дори да е така, откъде знаете, че ще тръгне да търси семейство Лумис? Може и да сте психиатър, но това не значи, че можете да четете мисли. Слушайте, докторе, вие сте уморен. Защо не се върнете в болницата да си починете? Оставете полицейската работа на нас.

Гласът на Банинг. Гласът на високомерието.

Клейборн поклати глава. Наистина се чувстваше уморен, напълно изчерпан. По този въпрос Банинг не грешеше. И не можеше да чете мисли. Как би могъл да убеди полицая, че знае и дори е съвсем сигурен какво мисли Норман?

Нямаше начин. Нито време.

Колата подмина разклонението и набра скорост, когато Клейборн, внезапно обзет от решителност, натисна педала на газта.

След малко от дясната страна на пътя видя табела, която прочете, без да намалява скоростта: „Феървейл 12 мили“.

Колата продължи напред с удвоена скорост.

Сега усещането бе по-силно от всякога — усещането, че се приближава към една ужасна цел в някакъв сън.

Но това не беше сън.

И нямаше никакво време.