Робърт Блох
Психо II (17)

Седемнадесет

В сряда сутринта на Джен й провървя на пропуска на студиото.

Тя пристигна рано, нейната тойота беше в средата на дългата колона от коли на служителите и когато видя новия пропуск, залепен на предното стъкло, пазачът й даде знак да мине.

Тя не беше се обадила предварително и за щастие никой не я попита дали има уговорена среща.

Разбира се, Анита Кедзи се учуди, когато Джен влезе в приемната на Дрискол. Още с влизането й изпъкналите като на насекомо очи зад дебелите лещи зашариха по разграфения тефтер, сложен на бюрото между разговорната уредба и телефона.

— Не виждам името ви тук — каза мис Кедзи. — В колко часа ви каза мистър Дрискол да дойдете?

— Не ми е казал нищо. — Джен се усмихна разсеяно. — Просто бях наблизо и реших да се отбия за малко.

Присвитите устни на мис Кедзи издадоха реакцията й. Решила да се отбие. Сякаш не знае, че никой не може да се срещне с продуцент без предварителна уговорка. Все едно да наминеш във Ватикана, за да си кажете две думи с папата.

— Опасявам се, че е възпрепятстван — каза секретарката. От деловия й тон не можеше да се разбере дали Дрискол е зает и не иска да говори с никого, или просто страда от запек. — Ако искате, мога да му кажа, че сте тук.

— Не се безпокойте — каза Джен. — Всъщност работата не е толкова важна.

Но работата беше важна. Тя си погледна часовника. Десет без петнайсет. Рой не беше й казал точно кога ще се срещнат, а тя не посмя да го попита, за да не събуди подозрението му. Беше предположила, че срещата ще е насрочена за десет часа и съответно си направи план за действие: да се изтърси малко по-рано, да каже на Дрискол, че е дошла за проба на костюмите, и уж случайно да бъде в приемната му, когато този доктор Клейборн пристигне.

Тя не се надяваше да я поканят, но поне може би щеше да има възможността да се запознае с него, да види какво представлява той и евентуално дори да разбере защо е дошъл. Разбира се, Рой щеше да се ядоса, но след вчерашната вечер Джен беше решила, че е безполезно да го разубеждава. В момента искаше да разбере само едно: дали доктор Клейборн е неин съмишленик или противник.

Но беше късно — тя го бе изтървала.

Джен вече се накани да си тръгва, когато Аиита Кедзи я повика.

— Мис Харпър…

— Моля?

— Ще ми направите ли една услуга? Трябва да изляза за малко. Мистър Дрискол се сърди, когато напускам офиса, без да оставя някого да вдига телефона.

— Не се тревожете. Ще постоя тук.

— Благодаря ви.

Секретарката стана, втурна се към коридора и затвори вратата след себе си.

Джен се засмя. Тя не разбираше кой знае колко от ентомология, но стигна до извода, че май и насекомите имат пикочни мехури. Благословени да са бъбреците на мис Кедзи.

Сега трябваше само да измисли по какъв начин да се възползва от недостатъчната й бдителност…

Разговорната уредба й подсказа най-доброто решение. Без да изпуска от очи външната врата, Джен отиде до бюрото и включи уредбата.

Гласът на Дрискол:

— Окей, докторе, нека разгледаме нещата от друг ъгъл. За мен няма връщане назад. Споразуменията са постигнати, договорите са подписани, снимките започнаха. Имате ли представа колко ще ми струва само един ден закъснение? Аз ви излагам факти и цифри. А вие идвате при мен само с това ваше подозрение…

— Но това не е просто подозрение — чу се гласът на Рой Еймс. — Това е една професионална преценка.

— А мнението на доктор Стайнър? Той не е съгласен с нея, лично ми го каза. И полицията смята така.

— Този човек е лекувал Норман Бейтс. Единствено той е в състояние да прецени. Пристигнал е тук на собствени разноски.

— Повярвайте ми, оценявам вашата постъпка! Но няма място за спорове. Докторе, съжалявам, че сте си губили времето…

— Може и да не си го е губил — чу се тихият говор на Джордж Уорд. — Спомняте ли си за вашата идея да изпратите Рой във Феървейл преди доизпипването на сценария?

— Да, но Стайнър ми отказа.

— Доктор Клейборн е човекът, с когото е трябвало да разговаря Рой. Сега той ви е дошъл на крака. Ако го наемете като консултант за няколко дена…

— Идеята е добра! — прекъсна го Дрискол. — Нека докторът си каже думата…

— Но аз нямам интерес да ви помагам в създаването на вашия филм. — Солидният, плътен глас явно принадлежеше на доктор Клейборн. — Предупреждавам ви — единственото изявление, което пресата ще получи от мен, е, че този филм не е трябвало да се прави.

Ама че дивотия. Джен изключи уредбата. Този самодоволен мръсник като нищо ще изпълни заканата си. Ако започне да прави публични изявления, може да ни създаде големи главоболия, защото ще се намесят Дружеството на психиатрите и други влиятелни организации.

Зад гърба си Джен чу приближаващи стъпки по коридора. Сигурно се връщаше мис Кедзи.

Джен не я дочака да влезе. Отиде до вратата на вътрешния кабинет и рязко я отвори.

При появата й мъжете в стаята се спогледаха учудено. Широката й усмивка беше предназначена за всеки от тях, но Джен се прицели във високия мъж, застанал пред бюрото на Дрискол. Сигурно това беше доктор Клейборн.

— Здрасти — каза тя, — надявам се, че не съм ви попречила.

Дрискол се намръщи.

— Какво искаш? Имаме съвещание…

— Чух.

— Чула си?

Джен му хвърли един невинен поглед.

— Сигурно някой случайно е оставил уредбата включена.

— Къде, по дяволите, е Кедзи?

— Излезе за малко и ме остави да вардя крепостта.

Дрискол посегна към уредбата на бюрото си, но Джен го спря с жест.

— Моля ви, не й се карайте. Вината е моя. Не биваше да подслушвам.

Продуцентът продължи да се мръщи, но отдръпна ръката си.

— Окей, подслушвала си. Какво искаш?

Рой и Джордж също гледаха намръщено, но Джен не им обръщаше внимание. Не обръщаше внимание и на Дрискол. Гледаше право в лицето застаналия пред бюрото висок мъж. Той беше по-млад, отколкото тя бе предполагала — не беше красив, но студеното му, самоуверено изражение контрастираше с нервните разкривени лица на останалите. Той устоя на погледа й.

— Вие сте доктор Клейборн, нали? — каза тя. — Аз се казвам Джен Харпър.

Той й кимна, погледът му омекна в отговор на нейната усмивка.

— Виждал съм една ваша снимка.

— В такъв случай знаете, че аз изпълнявам ролята на Мери Крейн във филма.

— Да.

Дрискол избухна.

— Какво става, вие сваляте ли се? Маце, ако имаш да кажеш нещо…

— Имам — усмихнато му каза Джен и пак загледа доктор Клейборн в лицето. — Нужна ми е помощта ви.

Очите му светнаха.

— За какво става дума?

— За вас.

— Май не ви разбирам.

— Имам предвид филма. Искам да ни сътрудничите. Всички искаме.

— Вече изложих становището си…

— Знам. Но може да го промените.

— На какво отгоре?

— Защото този филм трябва да бъде направен — изстреля като картечница Джен. Втренченият му поглед я предизвика и тя изпревари въпроса му, като го попита: — Чели ли сте сценария?

— Всъщност не съм.

Гласът му продължаваше да е твърд и уверен, но погледът му беше омекнал. Джен почувства, че самочувствието й се възвръща. Беше го хванала натясно и сега тя диктуваше условията на играта.

— В такъв случай трябва да го прочетете. Това е прекрасно литературно произведение.

С крайчето на окото си тя забеляза, че Дрискол и Уорд следят разговора напрегнато. Те нямаше да се намесват, бяха оставили топката на нея. Рой също бе престанал да се мръщи и това беше добър признак. Но тя не бе дошла тук, за да успокоява Рой; интересуваше я доктор Клейборн.

— Нямам предвид стила — каза тя. — Става дума за замисъла. Това не е страхотарско филмче, в което се предъвкват вехти ужаси. Норман Бейтс е представен като най-обикновен човек с неговите надежди, страхове и желания, които не се различават от нашите. Но е обзет от мания, която не може да преодолее. Това, което върши, е ужасяващо, но ние му влизаме в положението и накрая осъзнаваме, че той е жертва повече от всеки друг. Главен герой на тази трагедия е нашето общество.

Доктор Клейборн започна да се усмихва.

— Страхотна реч. Колко време сте я репетирали?

— Не съм я репетирала. — Джен беше съвсем искрена. — Ако бях я репетирала, щях да ви кажа колко много държа на ролята си, колко хора си изкарват хляба с този филм. Но става дума за нещо повече. — Тя си пое дъх, гласът й зазвуча по-спокойно. Думите сами излизаха от устата й. — Вие сте лекар. Занимавали сте се с Норман Бейтс, познавате проблемите му. Никога ли не ви се е доисквало да кажете на хората какво представлява той всъщност — да ги накарате да разберат и да споделят проблемите му. Сега получавате тази възможност. И ние я получаваме. Прочетете сценария. Кажете ни кое в него е правилно и кое — погрешно, за да научат всички истината. Дължите това на себе си и на вашия пациент.

Доктор Клейборн се поколеба, изгледа я изпитателно и се предаде.

— Права сте, разбира се — каза той. — От ваша гледна точка. Само че нещата не са толкова прости. Но аз се опитвах да обясня на мистър Дрискол и останалите, че Норман Бейтс може би още е жив. И ако това е вярно, продължаването на снимките излага всички ви на евентуална опасност.

— Съгласен съм — каза Рой. — Виж какво, Джен…

— И аз съм съгласна — бързо го прекъсна Джен, все така усмихната. — Но мистър Дрискол вече е решил да продължи. И тъкмо поради това е необходимо доктор Клейборн да остане с нас.

Пак погледна високия мъж.

— Сега ще ви кажа моето лично мнение — заяви тя. — Ако сте прав и се окаже, че Норман Бейтс е жив, бих се чувствала много по-спокойна, ако знам, че вие сте тук.

Доктор Клейборн се замисли. И каза не на Джен, а на Джордж Уорд:

— Свободен съм до неделя. В какво се състоят задълженията на консултанта и откъде да започна?