Робърт Блох
Психо II (4)

Четири

Сестра Кюпъртайн не успя да посети новия пациент в стая четиристотин и осемнайсета. Когато се разрази бурята, все още беше в стаята на Тъкър и докато се сбогуваше с него, дъждът забарабани по стъклата на прозорците.

Тръгна забързано сред бъркотията, настъпила в коридора; от време на време я блъскаха превъзбудени пациенти, които се връщаха в стаите си, придружени от роднини и приятели. По коридора бързаха сестри и санитари, привлечени от крясъците, идещи от заключените стаи в края на коридора. Когато най-сетне се добра до вратата на асансьора на четвъртия етаж, пред него вече се бе струпала нетърпелива и разтревожена тълпа.

Асансьорът пристигна и посетителите се натъпкаха вътре. Сестра Кюпъртайн също пристъпи напред, но кабината вече беше пълна. Вратата й се затвори със звън, а монахинята остана да чака заедно с още шестима души.

Никой не се бе опитал да й направи място в кабината, нито пък някой от останалите чакащи й обърна внимание. Няма вече уважение, няма и следа от почит. Света Дево, прости им… накъде е тръгнал светът в наши дни?

Сестра Кюпъртайн сви устни, като си припомни поредицата от унижения, които бе изтърпяла тук. Възрастният мистър Тъкър беше в едно от заядливите си настроения и бе отхвърлил предложението й да се молят заедно. Когато тя го укори за това, той й отвърна със сквернословия. Разбира се, това би могло да се очаква от човек в неговото състояние, но за поведението на сестра Барбара нямаше никакво извинение; отказът й да се качи горе с нея беше открита проява на неподчинение. Може би ще се наложи да поговори за нейното поведение с игуменката, когато се върнат довечера в метоха.

Когато асансьорът пристигна, отново се разнесе гръм. Този път сестра Кюпъртайн беше сред първите, които влязоха в кабината. Слизането обаче никак не беше бързо. Асансьорът спря първо на третия, а сетне и на втория етаж и всеки път в кабината се вмъкваха нови и нови хора. Дребничката сестра Кюпъртайн бе притисната като в менгеме в левия заден ъгъл на кабината. И когато стигнаха фоайето и вратата се отвори, тя бе принудена да чака, докато другите излязат. Под черните си одежди тя усети как тялото й се облива в пот. Очилата й се бяха замъглили от топлината на телата в претъпканата тясна кабина.

Тя ги свали и докато бършеше стъклата им в ръкава си, някаква двойка, забързана към изхода, едва не я събори на земята. Най-после успя да ги сложи на носа си и огледа фоайето. Само няколко души се мотаеха около регистратурата, но сестра Барбара не се виждаше никъде.

Сестра Кюпъртайн присви очи и погледна към стенния часовник над регистратурата. Пет и десет. Навън вече беше тъмно като в рог, а дъждът се лееше като из ведро: Света Майко, ще се намокрим до кости само докато стигнем до фургона. Къде е това момиче?

Тя се приближи към регистратурата и сестрата я погледна.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Сестра Кюпъртайн се опита да се усмихне.

— Търся… — Гръм заглуши въпроса й и част от отговора на сестрата.

— … видях я да излиза само преди минута.

— Излязла ли е? Сигурна ли сте?

— Да, сестро. — Момичето изглеждаше загрижено. — Нещо не е наред ли?

— Не, нищо. Благодаря ви.

Сестра Кюпъртайн се обърна и тръгна към изхода. Грях е, че излъгах. Но лъжата несъмнено беше дребна. Това изобщо не беше работа на момичето и нямаше смисъл да я тревожи. Но тя не можеше да се примири с такова явно неподчинение. Игуменката непременно ще узнае всичко това още тази вечер.

Но дотогава имаше толкова много време! Все още предстоеше досадното пътуване с кола в тази ужасна буря. Сестра Кюпъртайн спря за миг и се загледа през остъклената врата към водните талази, носени от вятъра. От време на време светлини от фарове прорязваха мрака, фаровете на потеглящи коли, които изчезваха в нощта. За миг сноп светлина озари силуета на фургона, който все още стоеше до вратата на паркинга. Да благодарим на Бога и за дребните неща! Тя Му се помоли да опази и дрехата й.

Най-после се реши да отвори вратата и изтича навън. Водата веднага заля тежките й обувки, а дъждът безмилостно шибаше капюшона й. Докато стигне до средата на паркинга, тежките дъждовни капки измокриха стъклата на очилата й и тя почти нищо не виждаше. Свали очилата, за да ги почисти, но се подхлъзна и изкълчи глезена си. Острата болка я прониза като нож и тя извика. Препъна се и политна напред, но болката се поуталожи и тя успя да се задържи ма крака. Едва тогава откри, че очилата се бяха изплъзнали от пръстите й.

Сестра Кюпъртайн безпомощно се взря надолу, като се опитваше да ги различи сред потъналата във вода черна настилка на паркинга. Беше безполезно — нищо не виждаше. Слава богу, че имаше още един резервен чифт в метоха. Най-добре да престане да се ядосва и да се скрие от този дъжд.

Когато отново тръгна слепешком напред, вятърът свирепо зави и задърпа напоените й с вода ръкави и разветите й поли.

Внезапно в тъмнината пред нея се появи светлина и се чу ръмженето на запален мотор, който надви воя на вятъра. Тя вдигна поглед и видя, че фургонът потегля. Какво, за бога… Нима сестра Барбара се готвеше да тръгне без нея?

— Чакай! — изкрещя тя и се запрепъва към светлината. — Чакай ме!

Фургонът намали и спря, когато сестра Кюпъртайн с пъшкане се добра до него и затърси слепешком дръжката на вратата. Вратата се отвори отвътре и тя с мъка се настани на седалката до шофьора.

Моторът изрева и фургонът профуча през портите на приюта. Още преди колата да излезе на пътя, сестра Кюпъртайн вече се бе впуснала в тирада, за която знаеше, че по-късно ще съжалява.

— Къде беше, сестро? Защо не ме изчака във фоайето? Как може да проявяваш такава липса на уважение? След като си излязла сама, поне можеше да дойдеш да ме вземеш при входа.

— Съжалявам…

Отговорът на спътничката й бе прекъснат от тътена на нова гръмотевица. Не че това имаше някакво значение, понеже сестра Кюпъртайн съвсем не беше свършила с укорите.

— Виж ме… цялата съм вир-вода! И си загубих очилата там, на паркинга. Ама наистина… ей, внимавай!

Фургонът занесе по мокрото шосе и застрашително се насочи към зиналата край него канавка, но сестра Барбара завъртя кормилото тъкмо навреме, за да избегне катастрофата.

— Моля ти се, гледай къде караш…

Сестра Кюпъртайн млъкна, тъй като внезапно си даде сметка, че сега не е време за караници. Опасно бе да се разсейва шофьора в този порой.

Тя замълча и се загледа в предното стъкло, по което ритмично се плъзгаха чистачките и разкриваха неясните очертания на пътя. Сестра Барбара я погледна, но нищо не каза. В тъмното бе невъзможно да се види израза на лицето й. След миг пак се обърна напред и се концентрира в шофирането по хлъзгавия път. Дъждът трополеше по покрива.

Сестра Кюпъртайн продължи да гледа напред и смътно различи група дървета, чиито клони се превиваха от вятъра. Веднага след тях имаше отклонение от главния път, което минаваше през някаква гориста местност. При него фургонът намали, зави наляво и потъна в тъмнината между дърветата.

— Обърка пътя! — извика сестра Кюпъртайн, като се мъчеше да надвика рева на бурята, но сестра Барбара продължи напред през тунела от преплетени клони. Сестра Кюпъртайн я задърпа за ръкава. — Не ме ли чуваш? Не трябваше да завиваш тук!

Този път сестра Барбара кимна и спря фургона отстрани на тесния път. С дясната си ръка се протегна към ключовете и изключи мотора. После се наведе напред и лявата й ръка посегна към пода на фургона, между краката й.

За миг сестра Кюпъртайн си помисли, че неясната приведена фигура до нея й прилича на някаква хищна птица. Но само за миг.

После фигурата се изправи и се обърна към нея едновременно с блясъка на светкавицата.

На тази светлина сестра Кюпъртайн видя изкривеното лице под капюшона и вдигнатата ръка с проблясващия железен лост, която замахна напред.

Така и не чу гръмотевицата.