Робърт Блох
Психо II (25)

Двадесет и пет

Като автор Рой се стараеше да избягва щампите. Но когато Клейборн влезе в кабинета му, се усети, че използва шаблонен израз:

— Какво е станало? Изглеждаш сякаш си видял привидение.

Клейборн седна срещу него от другата страна на бюрото му.

— Току-що имах среща с Вицини.

— И той не е харесал поправките — кимна Рой. — Какво друго ти каза? Изнесе ли ти любимата си лекция за насилието?

— Да, обаче…

— Не му обръщай внимание. От години повтаря все същата теза, когато дава интервюта или участва във филмови семинари. Знам за нея, защото един мой приятел му я измисли. Срещу двеста долара — ухили се Рой. — Но не си получи парите.

— Не става дума за това. — Клейборн все още изглеждаше зашеметен. — Защо не ми каза.

— Кое?

— Че Вицини толкова прилича на Норман Бейтс.

— Будалкаш ли ме? — усмивката на Рой изчезна. — Имаме снимки…

— Отпреди години. Той прилича на сегашния Норман.

Рой го загледа и постепенно започна да схваща.

— В такъв случай да не би него да си видял онази вечер в супермаркета?

— Може би. — Клейборн се замисли. — Какво знаеш за този човек?

— Само неща, които съм чел или чувал. Започнал кариерата си в Италия с главни роли в имитации на каубойски филми. Когато дойде на мода киното на ужасите, станал режисьор. Отишъл във Франция и снел там един-два филма. Loup-garou, историята на човека-вълк, бил първият му успех. Тогава му хрумнала идеята.

— Коя идея?

— Да комбинира секса с насилие. — Рой повдигна рамене. — Много се харесваше по филмовите фестивали.

— Теб не те ли впечатли?

— Мен никой не ме пита. Киноманите харесваха това, което виждаха на екрана, а счетоводителите харесваха цифрите, които виждаха в тефтерите си. Пристигна тук с договор за три филма и пусна корени в Холивуд.

— Що за човек е?

— Винаги е бил потаен. Разбира се, по негов адрес се пускат много клюки.

— Какви например?

— Обикновените. Че се е женил и развеждал пет пъти, че бил педераст, че се чукал и по двата начина, че бил встрастен наркоман. Имаш голям избор.

— Ти нямаш ли мнение за него?

— Само за работата му. Мисля, че наистина е откачен. От тия, които ще ти осъвременят Джек Изкормвача и ще го накарат да разпорва жертвите си с електрически трион. Вицини наистина е побъркан на тема масови убийства. Сигурно знаеш, че той подхвърли на Дрискол идеята да направи този филм. Това е станало преди да ме поканят, но чух, че първоначалното му намерение било той да играе Норман.

— Не знаех — поклати глава Клейборн. — Разбира се, те си приличат…

— Сигурно Дрискол го е разубедил, казал му е, че им трябва известен актьор, и е подписал договор с Пол Морган. Но Вицини лично репетира с него, дори му подбира перуките и костюмите.

— И ножа — каза Клейборн. — Тъкмо това правеше, когато го видях преди малко. Той като че ли знае точно какво оръжие е използвал Норман.

Рой си пое дълбоко дъх.

— Нищо чудно, че си се уплашил. Ако той наистина се идентифицира с Норман…

Клейборн стана.

— Мисля, че трябва да си поприказваме с мистър Дрискол.

Но Анита Кедзи беше на друго мнение. Тя завъртя глава още в момента, в който те влязоха в стаята й.

— Съжалявам, но го няма — им каза тя. — Не мога да ви кажа ще се върне ли следобед, или не…

— Браво, мойто момиче.

Мис Кедзи вдигна очи, когато Марти Дрискол отвори вратата зад гърба й и кимна на посетителите си.

— Поздравявам ви — каза той. — Страниците ми харесаха.

Рой хвърли поглед към Клейборн.

— Вицини не е на същото мнение.

— Знам. — Дрискол не изглеждаше притеснен. — За това ли сте дошли да си поговорим? — Той ги подкани с жест да влязат в кабинета му.

— Мистър Дрискол — го повика Анита Кедзи, когато той вече се канеше да ги последва. — Нали щяхте да се обаждате в Ню Йорк?…

— Не се тревожете. — Продуцентът си погледна часовника. — Сега там минава седем, той сигурно е излязъл да вечеря. Ако иска, ще ми се обади вкъщи довечера.

Тя се намръщи, но той затвори вратата и седна на бюрото си срещу Рой и Клейборн.

— Радвам се, че се отбихте. И без това се канех да ви търся, защото Вицини вдигна голяма врява. — Той се усмихна на Рой. — Развали ли ви настроението?

— Той говори само с мен — каза Клейборн. — Като че ли не одобрява начина, по който са туширани сцените с убийствата.

— Няма значение, аз го одобрявам. — Дрискол пусна широка усмивка, за да огрее с нея и двамата. — Запомнете едно нещо. Вицини в момента е на голям зор. С наближаването на започването на снимките всички сме изнервени.

— Тъкмо това исках да обсъдим — му каза Клейборн.

— Имате думата.

Докато психиатърът разказваше за спречкването си, Рой наблюдаваше реакциите на Дрискол.

Той като че ли слушаше доста внимателно, седнал неподвижно на голямото си бюро. Намеси се едва когато Клейборн спомена за приликата между Вицини и Норман Бейтс.

— Не забелязвам такава — каза той.

— Но Вицини я забелязва. Дори е искал да играе ролята.

— Джордж Уорд ще ви разцелува за тия думи — засмя се Дрискол. — Това е негово хрумване — дори го е включил в рекламите.

— Сериозно ви говоря. Този човек е…

— Голям режисьор. — Дрискол се наведе напред. — Без него сме загубени. Пол Морган може би още ще събира публика в провинцията или поне се надяваме на това, но не е касов актьор. Джен е едно нищо. Вицини е стоката, която ще оправи играта.

— Дори ако е душевно неуравновесен ли?

— Всички режисьори са малко откачени. Това не бива да ви притеснява.

— Но то ме притеснява — намръщи се Клейборн. — Нощес, когато сте научили за пожара, вие сте потърсили Рой. Защо не сте направили опит да се свържете с Вицини?

— Всъщност направих такъв опит — колебливо каза Дрискол. — Предадох съобщение на автоматичния му секретар.

— Което показва, че не си е бил вкъщи — още повече се намръщи Клейборн. — Каза ли ви къде е ходил? Изобщо обадил ли ви се е след това?

— Голям ясновидец сте! — Дрискол тупна с длан по бюрото си. — Да не мислите, че Вицини е подпалил павилиона, за да саботира собствения си филм?

— Някой го е направил.

Гъстите вежди на Дрискол се повдигнаха нагоре.

— Вижте какво, докторе. Нощес надрънках куп дивотии на ония загубеняци, за да съм сигурен, че ще си затварят устата и няма да се изтърват пред никого за станалото. Но между нас казано, тази заран още в седем часа повиках Талбът в кабинета си.

— Това шефът на охраната ли беше?

— Точно така. Той разследва случая. И тубата за бензин. Тя беше покрита с мои отпечатъци и с отпечатъци на Мадеро, но проверката показа, че има и други. Знаем кой е напъхал тубата под леглото и, да ме прощавате, това не е Вицини.

Рой се наведе напред.

— Защо сте толкова сигурен?

— Имаме пръстови отпечатъци на всички работещи в студиото. И Талбът установи, че третите отпечатъци принадлежат на Лойд Парсънс, един от бояджиите. Викнахме го днес по обяд и след като Талбът го притисна, той всичко си каза.

— За пожара ли?

Дрискол се усмихна тържествуващо.

— Спомняте ли си какво ви казах нощес? Всичко е станало горе-долу така: Парсънс вчера следобед работил в Седми павилион с още няколко души — не по декора на спалнята, а по съседния. Довършвали банята за сцената с душа. Позабавили се. Когато другите си тръгнали, той останал да прибере инвентара. От думите му излиза, че тубата с бензин се е озовала там съвсем случайно: били изписали шеллак за плочките на стената, но някой допуснал грешка. Както и да е, канел се да занесе всичко това в склада, но не могъл да намери количка. Трябвало да я вземе от техническата служба, но бил или много изморен, или много мързелив. Затова натикал всичко под леглото в съседния декор. След това решил да си полегне за малко и да запали цигара — на персонала е забранено да пуши по време на работа.

— Трябвало да излезе навън — каза Клейборн.

— Същото му казахме и ние, но той сума време ни обяснява колко скапан се чувствал. Ако питате мен, този човек пафка марихуана — всички работници пафкат, особено по-младите — и го е било страх, че на улицата ще го хванат. Естествено той не си призна, но това много добре обяснява защо се е унесъл. Когато пламъкът лумнал, се събудил, уплашил се и избягал, точно както аз предположих. Имал е късмет, че не е изгорял.

— Вярвате ли на неговите приказки? — каза Рой.

— Ако лъжеше, щеше ли да разказва неща, за които знае, че можем да го дадем под съд.

— А ще го дадете ли?

— А след това да си имаме разправии със застрахователното дружество… В момента само това ни липсва. — Дрискол избута стола си назад. — Аз естествено не му казах това. Той ми се примоли да не го издавам на профсъюза и аз се съгласих, но при условие че ще напусне по собствено желание. Не знам какво обяснение им е дал — заболяване, смъртен случай в семейството — но от днес следобед той вече не работи при нас. Бъдете спокойни, това няма да се повтори.

Рой очакваше, че Клейборн ще възрази, но той просто кимна.

Той продължаваше да мълчи и след като излязоха от офиса на Дрискол и тръгнаха през маранята от следобедното слънце по главната улица на студиото. Пръв заговори Рой.

— Все пак, какво мислиш? Вярно ли е това?

— Ако ме питаш за бояджията, не знам. Но не съм сигурен, ако става дума за Дрискол.

— Има ли начин да го установим?

Клейборн се загледа в залязващото слънце.

— Страхотно би ми се искало да има — каза той.