Алекс Кош
Примамка за призраци (6)

Глава 6

— Помниш ли, че Джеймс заповяда да нанесеш защитни руни по стените на стаята преди да се стъмни? — тихо ме попита Джен.

Седях на стол в коридора срещу стаята, където доскоро лежеше Деймис, и се опитвах да осъзная случилото се. В този свят хората бяха свикнали с факта, че са постоянно в опасност и могат да умрат всеки момент, но аз за първи път се сблъсквах със смъртта толкова отблизо. За мен както и да е, но какво да кажем за майката на момчето? Първо загуби едното си дете, а сега и второто. Дори не мога да си представя какво й е в момента.

— Да, тръгваме след минута — отвърнах разсеяно.

Може би трябва да й се обадя, да я успокоя някак? Въпреки че нямах представа какво се казва в такива случаи. А и с Деймис се познавахме отскоро…

Реших за известно време да оставя този въпрос настрана и да се разсея с работа, така че послушах Джен и се качих с нея в нашите стаи. Там, след като извадих принадлежностите за рисуване, смесих невидимата боя с кръвта си и започнах да изписвам руни по стените. За щастие не беше необходимо да ги нанасям върху цялата повърхност, достатъчно беше да създам един шаблон с дължина около метър върху всяка от четирите стени и още един по-малък — върху входната врата.

Щях да отида в съседната стая на Джен, за да повторя операцията с руните, но тя ме спря:

— На мен не ми трябва кръвта ти по стените.

— Но това е защита…

— Знам. Джеймс Харнет ми даде този артефакт, той прави хората в стаята невидими за призраците.

Джен извади от чантата си двадесет сантиметрова фигурка със зеленикавосив цвят и я сложи на нощното шкафче до леглото.

Странно. Медиумът убеждаваше Ника и мен, че артефакти, които предпазват от призраци, не съществуват. А на Джен е дал точно такъв артефакт. Кого ли от нас е излъгал?

— Какво страшилище — измърморих аз, гледайки с интерес фигурката.

Дебеличко, зъбато чудовище със зелена кожа, нещо средно между нос и зурла на муцуната и лапи с големи нокти. Кожата издаваше в него родствена връзка със земноводни, но в същото време гърбът и краката му бяха покрити с дебел слой люспи, създаващи някакво подобие на облекло.

— А, според мен той изглежда доста сладък — не се съгласи бодигардката.

Погледнах Джен със съвсем нови очи. Изглежда жената имаше някакъв проблем с главата. Кой би сметнал подобна гадост за сладка? И на този човек са поверили скъпоценния ми живот? Във всеки случай, ако тя толкова вярва на думите на Джеймс, това са си нейни проблеми, а аз все пак ще нанеса допълнителна защитна руна на вратата между нас.

— Какви са бъдещите ти планове? — попита Джен без много емоции.

— Да изчакам да заспите и да отида да поговоря с местните призраци — на мига отговорих аз и веднага млъкнах.

Ой.

Жената се намръщи.

— Ама че план. Аз отговарям за теб и не мога да те пусна сам.

— Но ако сте наблизо, те може да не говорят с мен — бързо се взех в ръце аз, докато мислено проклинах правдолюбивия си език.

— Ако съм на достатъчно разстояние, всичко ще е наред — не се съгласи Джен. — Нали видях, че спокойно разговаря с онзи призрак на улицата, докато аз седях в колата до вас.

По дяволите, имаше логика в думите й, но, честно казано, в присъствието на Джен се чувствах някак неудобно. Може би защото никога не съм имал бодигард или просто се чувствах виновен за смъртта на брат й. А най-вероятно и двете, плюс откъснатото и студено отношение от нейна страна. Не съм свикнал с такова нещо.

— Добре — махнах с ръка, като реших да отложа въпроса до нощта. — За начало просто ще се огледаме наоколо. Но преди това…

Много ми се искаше да се посъветвам с някого и да обсъдя смъртта на момчето, но бодигардката не беше много подходяща за това. На сестра си с такъв въпрос също не си струваше да се обаждам, тя очевидно не е човекът, от когото да очаквам съчувствие. Освен това Ника едва ли би одобрила изследванията ми в болницата. Доколкото бях схванал логиката на нейното мислене, тя изобщо не беше против да ме излага на опасност, но само в нейно присъствие. В моята способност да се защитя сам тя изобщо не вярваше. Както, между другото, и самият аз.

Джеймс… от него съчувствие също няма да дочакам. Както и на помощ от него също не бива да разчитам. Най-добре би било да се обадя на Миси, тя винаги се отнася добре с мен, но откакто разбрах, че е ханьо и обича да разчленява хората, исках да сведа до минимум общуването с нея. В телефонните ми контакти останаха само таксиметровият шофьор Дони и икономът на семейство Михайлови, а на тези двамата определено нямах намерение да се обаждам.

Миси, Джеймс или Ника?

Но всичко се реши вместо мен, тъй като телефонът ми звънна.

— Ника, здравей.

— Малък, как си? Моето сестринско чувство ми подсказва, че имаш нужда от помощта ми.

— Наистина ли? — не повярвах аз.

— Разбира се! Освен това Миси ми се обади и ме предупреди, че ти по собствена воля си решил да започнеш разследване в болницата.

— Е, „разследване“ е твърде силна дума — малко се смутих аз. — Така, спри. Откога поддържаш толкова близък контакт с асистентката на Джеймс? Нали не я харесваше?

— Откакто тя те спаси, разбира се — веднага отговори Ника. — Това автоматично я превърна, ако не в семеен приятел, то със сигурност в моя добра приятелка. Освен това видях снимки на това, което беше останало от похитителите… беше вълшебно. Кой би си помислил, че една скромна секретарка може да направи такова нещо. Аз съм възхитена!

Разбира се, трябваше да кажа на Ника кой ме спаси. За разлика от светите отци тя знаеше как да задава правилните въпроси и беше наясно, че не мога да лъжа. Е, поне някак успях да премълча факта, че Миси не е съвсем човек. Кой знае как би реагирала на разкриването на своята тайна?

— И нямаш нищо против?

— Точно обратното, гордея се с теб! Не е изминала и седмица, откакто започна да учиш при медиума, и вече първа самостоятелна работа! Сега главното е да не се провалиш и да разбереш какво се случва в тази болница.

Главното е да не умра, докато се опитвам да направя това, бих казал аз.

— Между другото, за това — казах аз. — Представяш ли си, Деймис умря.

Спомняйки си за момчето, отново почувствах тежест в сърцето. Дишането ми стана по-трудно.

— Момчето, чиято сестра Орлов уби? Как така? Мислех, че сте го спасили.

— Спасихме го — въздъхнах аз. — А после той умря в болницата от мозъчен кръвоизлив.

Ника известно време мълча.

— Ти каза, че той е демонстрирал някакви X-способности. Това означава, че в тялото му е имало доста силна концентрация на X-тела и в този случай малки вътрешни и външни наранявания се лекуват значително по-бързо. И със сигурност в болница не умират от подобно нещо. Може би все пак полтъргайстът му е нанесъл някаква вреда?

— Той беше прегледан пред нас и тогава всичко беше наред — отвърнах неуверено. — Но говорих с обикновена медицинска сестра, малко вероятно е тя да знае пълната диагноза.

— Ами тогава ти разбери от какво всъщност е умрял. Може би има нещо общо със сестра му или с това, което толкова много е уплашило момичето-призрак. Но не те съветвам да парадираш с нашата фамилия или че си ученик на медиум. Това може да привлече твърде много внимание.

— А как тогава?

— Измисли нещо, ти си умно момче. Между другото, почти цялата информация за болницата трябва да я има в мрежата, доколкото си спомням, те са длъжни да публикуват статистиката си.

Побъбрихме си още малко, но времето наближаваше девет вечерта, когато приключваха свижданията и работното време на докторите, а аз исках да се разходя сред хората и да чуя какво си говорят. Изненадващо, но разговорът с Ника ме ободри. Както си и мислех, съчувствие от нея не дочаках, но колко подкрепа и положителна енергия!

Всички ние, нагледали се на детективски сериали, искрено вярваме, че и сами бихме могли да проведем разследване. Какво толкова трудно — да разпиташ хората, да забележиш по реакцията им дали казват истината или не, по някакъв фас от цигара или косъм на земята да разкриеш убиеца. Да, ама не! Има си причина хората да учат за това с години. А в моя случай аз дори не знаех какво точно да търся!

Затова просто се лутах из коридорите на болницата, опитвайки се да видя нещо подозрително, но според мен най-подозрителният в болницата бях аз. Особено като се има предвид, че зад гърба ми постоянно се мяркаше намръщеното лице на Джен. На пръв, втори и останалите погледи болницата изглеждаше най-обикновена. Хора, лежащи в общи и индивидуални стаи на горните етажи, хора, чакащи на опашки пред лекарските кабинети — на долните етажи. Хора с медицински халати, които сноват между кабинетите. Навсякъде хора, хора, хора. И никакви призраци.

След като разговарях с няколко служители, успях да разбера, че моргата се намира в мазето на болницата, но това вече беше ясно от думите на момичето-призрак. Както и това, че цялата мистика вероятно се случва там. Като цяло вероятно напразно се притеснявах, че изглеждам подозрително. Какво друго би правил един тийнейджър, попаднал в болница, освен да обикаля по коридорите от скука? Сестрите се отнасяха към мен изненадващо благосклонно и за първи път познах прелестите на тийнейджърската възраст и симпатичното лице. Само за двадесет минути станах притежател на няколко ябълки, парче торта и телефоните на няколко „сладки внучки“, а най-важното, лицето ми стана познато на персонала на болницата. Сега, дори и да ме срещнат да обикалям по коридорите през нощта, ще има много по-малко въпроси. Аз съм просто отегчен, любопитен тийнейджър.

— А случайно нямате ли екскурзии в моргата? — попитах сестрата, отговаряща за третия етаж, докато тя старателно ме поеше с чай. Милата сивокоса жена със странно име Луана беше една от първите, които решиха да ме сватосват за внучката си. Освен това слабото ми телосложение предизвика в нея изгарящо желание да ми даде цялата си храна, от което се възползвах. Не, не страдах от недохранване, но беше страхотно извинение да поседя с нея и да си побъбрим за това и онова.

Джен седеше пред кабинета на уролога до бюрото на медицинската сестра и старателно се преструваше, че всъщност планира да стигне до този прекрасен лекар.

— Екскурзия в моргата? — повтори Луана. — Защо някой по своя воля ще ходи в моргата?

— Ами, например, начинаещите лекари — предположих аз.

— За стажанти имаме отделно крило. В действащата морга никой няма да ги пусне.

— Защо?

— Не знам. Такива са правилата — сви рамене жената. — Ако наистина искаш да станеш лекар, мога да се опитам да ти уредя посещение в учебния корпус. Да се огледаш.

— Определено не планирам да ставам лекар — отвърнах с гримаса.

Гледайки травмите или раните на други хора, аз винаги по инерция си ги представях върху себе си. С такъв глупав навик явно не си струваше да постъпвам в медицинския. Уф, изглежда пак казах твърде много и се лиших от възможността да проуча по-добре болницата.

— Ти какво спря да ядеш? — опомни се Луана. — Яж, яж, че виж колко си слаб, направо е страшно да те гледа човек. Искаш ли още едно парче торта? Споменах ли, че моята внучка я е правила?

Луана, разбира се, беше мила жена, но нямаше много полза от общуването с нея. По думите й болницата била идеално място, където всичко работело като по часовник и всичко това благодарение на новия директор. Произшествието с полтъргайста смяташе за абсурден инцидент, който изобщо не влияе на картинката като цяло. А като цяло всичко било наред: „магьосникът“ директор контролирал абсолютно всяка дреболия, постоянно купувал ново оборудване, медикаменти, наемал най-добрите лекари. Под негово ръководство към сградата бил пристроен учебен корпус и били създадени VIP стаи за специални гости, какъвто бях и аз. И тъй като той контролираше всичко толкова добре, то не можеше да не знае какво се случва в тяхното мазе. Какво пък, мрежата ще ми помогне, по-късно ще се опитам да прочета за вездесъщия директор на болницата.

В девет вечерта цялата суматоха изведнъж секна, сякаш някой махна с магическа пръчка. Коридорите с лекарите опустяха, останаха да работят само спешните служби на първия етаж. При това на всеки етаж с болнични стаи дежуреха по един охранител и една медицинска сестра, и да се промуша незабелязано покрай тях към асансьора беше доста проблематично. Да не забравям и за камерите — не бяха много, но коридорите изцяло се виждаха от охраната. След като отбелязахме всичко това, ние с Джен се върнахме в нашите стаи, където извадих лаптопа от чантата си, а бодигардката остана да бди в съседната стая.

— И да не си посмял да излизаш от стаята без мен — намръщено предупреди жената. — Може и да не се справя с призраците, но от хора така или иначе съм длъжна да те защитавам. Не забравяй, че Орлов знае заради кого е умрял синът му и е само въпрос на време да реши да си отмъсти.

Мда, съвсем забравих за семейство Орлови. Интересно дали хората на Михайлов са успели да изтръгнат някаква полезна информация от полицая, заловен от Миси? Може би ще успеят да притиснат Орлов и тогава нуждата от бодигард ще отпадне. Дано.

— Няма да ходя никъде сам — уверих я аз. — Но мисля да започна да търся час след полунощ, когато повечето пациенти вече ще спят. Така че, ако искате, можете да подремнете засега.

— Благодарение на специални техники бодигардовете могат да не спят по няколко дни — леко високомерно отвърна Джен. — Така че ти почивай, а аз ще се грижа за теб.

— Както кажете — едва сдържайки раздразнението си, казах аз.

Човек свиква с всичко, така че постоянното присъствие на бодигард до мен рано или късно ще престане да ме дразни. Но засега това не се случваше. Усещайки студения поглед на Джен върху гърба си и мислено ругаейки, аз седнах пред компютъра, за да проуча цялата налична информация за болницата. Съвсем обикновено медицинско заведение на Златния остров, дори не е VIP. Но с идването на новия директор започнало активно развитие: привличане на спонсори, ремонт и изграждане на учебен корпус, наемане на най-добрите специалисти. Дмитрий Прохоров произхождаше от обикновено семейство, а не от аристократично, и за него да постигне такъв успех без семейна подкрепа беше подобно на чудо. Готин мъж като цяло. Висок, красив, със силна волева брадичка и лека уверена усмивка. На такъв ти се иска да се довериш.

Това, в което програмистите са добри, е да търсят отговори на своите въпроси в мрежата: в официална документация, във форуми, в примери от чужд код. Аз още в моя свят се справях доста добре в събирането на аналитична информация за рекламни компании, което сега много ми помогна по-подробно да сравня показателите на тази болница с останалите. На пръв поглед смъртността бе малко под средната, което беше логично, тъй като в болницата работеха най-добрите специалисти, а оборудването беше модерно. Но разликата беше твърде малка. Може би основната причина за това беше, че тук се лекуваха по-тежките случаи, но интуицията ми подсказваше, че всичко не е толкова просто. Ами ако в мазето на болницата се случва нещо, което позволява на директора да печели огромни суми, които вече официално да инвестира изцяло или частично обратно в болницата? Разбира се, това е само много фантастично предположение. Но защо да не пофантазирам? Тогава, ако в една градска болница на Златния остров средногодишно умират около хиляда души, то в условия на максимално качествени медицински услуги този брой вероятно може да бъде намален с десет до двадесет процента. Но статистиката оставяше болницата на същото ниво, а не на по-добро, тоест директорът може да прави нещо със същата тази разлика: да търгува с органи, да ги продава в робство, да ги използва за експерименти… не знам кое е по-изгодно в този свят. Възможно е това да се е случило и с Деймис. Ако е така, то той може още да е жив и да е някъде в мазето на болницата. Или пък си изсмуквам всичко от пръстите, просто защото не искам да повярвам в смъртта на момчето? Мисля, че ако споделя тази информация с Миси и Джеймс, те ще могат да кажат доколко съм се увлякъл в предположенията си.

Когато изплувах от мрежата, вече наближаваше два сутринта — точно време за разходка. Първоначалният ми план беше да изчакам нощта, а след това да мина по етажите под предлог, че търся една от медицинските сестри. Няма значение защо. Присъствието на Джен можеше леко да развали моята „легенда“, но не можах да измисля нищо по-добро.

Ех, жалко, че в сграда е безполезно да се пуска хартиено самолетче за търсене на призраци, а Джеймс все още не ме е научил на други начини. А може и самият той да не знае, все пак вариациите на гофу в неговия арсенал далеч не бяха безкрайни. Във всеки случай аз вярвах, че момичето само ще дойде при мен, само трябва да й кажа, че съм тук, ако вече не знае.

Вратата на стаята на бодигардката беше открехната и видях, че тя лежи на леглото.

— Джен, ще дойдете ли с мен? — попитах високо, но в отговор чух само тишина.

Поглеждайки в стаята, с изненада разбрах, че смелата ми бодигардка спи. Еха! А каза, че може да остане будна няколко дни. Но сега похъркваше с такова удоволствие, че съвестта ми просто не ми позволи да я събудя. Както се казва, войникът спи — службата си върви. Така ми е най-добре.

„Няма да сляза в мазето — успокоявах сам себе си, докато опитвах да се справя с лекия адреналинов тремор. — Просто ще мина по етажите и ще търся призраци, да ме нападнат хора няма никакъв смисъл.“

Внимателно затворих вратата на стаята на Джен и напъхах стрелички и гофу в джобовете си. Е, време е да отида на лов.

Но още с отварянето на вратата към коридора едва не умрях от сърдечен удар. Точно пред мен стоеше бледо момиче в стара рокля и весело стърчащи настрани плитчици.

— Здравей, теб търся — бързо се окопитих аз.

— Защо? — подозрително се намръщи момичето. — И ти ли искаш да ме изядеш?

— Не, разбира се! — отвърнах бързо. — И какво означава „и ти“?

— Маймунки. Едни такива малки. От дълго време се опитват.

Тя бахтаки ли има предвид или нещо друго?

— Вече може да не се страхуваш от тях, хванахме всички — успокоих момичето-призрак аз.

— Наистина? — зарадва се тя. — А той?

Малкото й пръстче посочи някъде встрани. Погледнах през прага и видях хуманоидна сянка, която се хвърли в един от въздухопроводите.

— Хм… не, този не сме го хванали — чувствайки се глупаво, отвърнах аз. — Но откъде се е взел тук?

Момичето сви рамене.

— Откъдето и всички останали. От мазето.

— Ти виждала ли си и други маймунки? — попитах напрегнато, стискайки стреличка в едната си ръка и защитно гофу в другата.

Ако бахтаките ме нападнат отново, Джеймс вече няма да е наоколо, за да ги натъпче в торба. Сега въпросът беше наистина ли говоря с призрак в момента? Ами ако това е дух на бахтаки?

— Не само маймунки — отвърна междувременно момичето. — Има и сенки, змии, топки…

О, боже, ако тя така нарича други същества, обикалящи из болницата, значи съм в сериозна беда. Всички те, като домашния дух и бахтаки, изпитват към мен нездравословно привличане, примесено с омраза.

— И всички те обикалят из болницата? — уточних аз, оглеждайки се.

— Не едновременно — поклати глава момичето. — Винаги по различно време. Повечето изобщо не ми обръщат внимание, като мозъците, но някои специално преследват мен. Маймунките, например. Или зъбатите.

Да обикалям из болницата през нощта вече не ми се струваше толкова добра идея.

— Какви са тези зъбати?

— Едни такива кръгли червени топчета, целите покрити със зъбати усти. Според мен те дори нямат очи, но въпреки това ловуват по-добре от маймунките. Именно зъбатите изядоха всички останали призраци, оставяйки ме тук съвсем сама.

— А преди колко време се появиха всички тези същества?

— Спрях да следя времето преди около двадесет години. Но имам чувството, че са тук от съвсем скоро. Нека да помисля… — тя започна да лети пред мен от една страна на друга. — Не помня времето, но беше веднага след като добавиха още един корпус към болницата.

Аха! Значи точно в момента, когато Прохоров започва да управлява болницата. Ненапразно го подозирах. Мушнах пръст в небето и, както се казва, попаднах точно в центъра.

— О, не, те ме намериха! — изведнъж възкликна момичето и се опита да прелети през стената в стаята ми, но защитната руна с проблясване я отхвърли на няколко метра.

— През вратата — казах със закъснение, но момичето вече стремглаво летеше по коридора.

И тогава направо през тавана се посипаха сфери от месо с големина на баскетболна топка. По-голяма част от телата им наистина беше покрита с усти, пълни с множество остри зъби, а останалата повърхност представляваше червени мускулни влакна. Един вид мутирали парчета месо, прекалили със стероидите.

Веднага щом ги видях, разбрах, че нямам абсолютно никакво желание да завързвам по-близко познанство с подобни същества. Затова направих бърза крачка назад и затръшнах вратата след себе си. И го направих точно навреме, защото върху нея веднага се посипаха множество удари. Усещането беше такова, все едно футболисти се опитват с топки да пробият вратата. За щастие защитната руна, която пламваше при всеки удар, издържа. След няма и минута ударите изведнъж спряха и настъпи тишина.

Дори нямах време да въздъхна с облекчение, когато зад гърба ми се раздаде дрезгав мъжки глас:

— Е, бягащият, така ли ще се криеш зад вратата или все пак ще спасиш малкото момиченце от ниблерите?