Алекс Кош
Примамка за призраци (17)

Глава 17

— Как по-точно? — попитах, без да откъсвам очи от момчето.

Колкото повече се вглеждах в лицето му, толкова повече разбирах, че момчето е мъртво. Окончателно и неотменимо. Бледо изпито лице, посинели устни, пълна липса на изражение… Може и да не знаех някои неща за този свят, но случаи на магическо възкресение в местните търсачки не бях срещал.

— За да разберете как мога да върна момчето, ще трябва да обясня какво точно правя тук.

— Просто така? — подозрително попита Лора. — Ще ни разкриете тайните си?

— Разбира се, бих предпочел всички да си тръгнете, оставяйки ни сами с медиума, но вие няма да се съгласите. А аз имам нужда от доброволната му помощ — спокойно отвърна Гудуин. — Освен това тази болница вече привлече твърде много ненужно внимание и така или иначе ще трябва да затворим магазина.

Беше много странно да говоря с тъмната маскирана фигура. Може би във филмите изглежда нормално, но в реалния живот приглушеният глас зад маската звучеше тихо и леко неразбираемо. Освен това да говорим за толкова сериозни неща, без да виждаме лицето на събеседника, си беше съмнително удоволствие. Изобщо не беше сигурно, че зад маската е именно Ездача, за него би било твърде рисковано лично да говори с нас.

— Вие се занимавате с култивиране и изучаване на същества, нали? — реших да покажа осведоменост аз. — Не разбирам какво общо има животът на момчето с това.

— Няма, всичко свързано със съществата е остатък от работата на предишния директор на болницата. Механизмът беше добре регулиран и затова го оставих. Но на мен това не ми е интересно — каза ми Гудуин. — Мен винаги са ме интересували само хората. Както не е трудно да се досетите, това е пряко свързано с моя дар.

— Роналд Тумс е пускал съществата по коридорите на болницата? — повторих аз, не вярвайки на ушите си.

Ако Ездачът не лъже, то главата на призрака, дори и под „детектора на лъжата“, е успяла да ни измами. Ще трябва да поговорим с него още по-строго, когато се озовем на по-безопасно място.

— И е правил доста добри пари, трябва да отбележа — потвърди Гудуин. — Аз просто запазих схемата му за попълване на бюджета на болницата чрез продажба на израснали същества и техните органи.

— А момичето от телевизора? — попитах напрегнато. — И тя ли се е появила в болницата благодарение на Тумс? И каква може да е ползата от нея?

Гудуин кимна.

— Разбирам откъде идва такъв интерес, ти доста отблизо общува с нея. Полза от нея няма никаква, животът на хората е един вид дан към това същество. Не знам какво се е случило там, но Роналд Тумс се е сблъскал с момичето и така я е ядосал, че е получил проклятие не само върху собствената си глава, но и върху болницата като цяло.

Неволно трепнах при споменаването на главата на Роналд, но не изглеждаше, че Ездачът на трупове знае за призрачната глава на бившия директор.

— Ако Садако не бъде нахранена навреме, тя ще дойде в болницата за десерт и тогава ще умрат десетки, може би дори стотици хора.

— Значи вие спасявате хора, господин Гудуин? — скептично попита Лора.

— Разбира се. Защо ми са излишни жертви и излишно внимание — съгласи се Ездачът на трупове. — Нека си хапва по малко и да си живее някъде там в гората — той ме посочи. — Ти самият ще умреш след няколко дни от нейното проклятие и трябва да си наясно колко силно е това същество.

Джен, Лора и Макс ме зяпнаха изненадани.

— Какво значи „ти ще умреш“? — попита Лора.

— Все пак официалната статистика за смъртността на медиумите е силно занижена — промърмори Макс, което в тишината на празното помещение прозвуча не по-тихо от нашите гласове. — Никаква застраховка, никога.

— Малко преувеличава — махнах с ръка аз. — Садако не е толкова опасно същество.

Освен ако, разбира се, Миси не ме е излъгала.

— Да бе, да. Първи клас на опасност според класификацията на съществата — изсумтя Ездачът. — Бих казал, че е по-лесно да се справиш с дракон, Висш демон или полубог, отколкото с мистично чудовище като Садако. Но късмет.

Лора ме хвана за ръката.

— Истината ли казва?

— Е, проклятие наистина получих — неохотно признах аз. — Но колкото до това, че е абсолютно невъзможно да се оцелее от него, силно се съмнявам. Как изобщо можем да вярваме на тип зад маска?

А и Миси ме увери, че Садако не е проблем. Тя няма причина да ме лъже. Или има?

— Наивно момче — засмя се Гудуин. — Изглежда установихме на кой от четиримата гости му липсва мозък. Но се радвам, че повдигна тази тема, защото сега ще ти е по-лесно да приемеш предложението ми.

— Какво общо има моето проклятие със сделката? — попитах подозрително.

— Ако ми помогнеш, аз ще те освободя от проклятието. Така че всеки ще има изгода от нашето сътрудничество.

— Вие току-що казахте, че със Садако е невъзможно да се справи човек — веднага забелязах непоследователност в думите му аз.

— И е така. Но аз знам тайната как да прехвърля нейното проклятие върху друг. И ще я споделя, ако сътрудничеството ни е успешно.

Аз също знам как да предам проклятието. Само че тук няма никаква видеокасета, доколкото разбрах. Като цяло имах силното усещане, че Ездачът нарочно протака времето, или за да ни се подиграва, или защото има друга причина за това.

— И така, какво трябва да направя? — не издържах аз. — За какво изобщо става дума?

— Добре, слушай. Моята способност ми позволява да дарявам трупове с псевдоживот и да ги контролирам като кукли. За съжаление, ползата от тях не е голяма, но псевдоживите тела имат още едно свойство — в тях могат да бъдат заселени призраци. Така аз получавам послушни работници, на които им липсва само едно — запазване на способностите. X-телата в кръвта след смъртта постепенно изчезват и аз от години се опитвам да реша този проблем.

Уж всичко е ясно, но нищо не е ясно.

— И как мога аз да ви помогна с това?

— Наскоро научих, че уменията на медиум могат да подобрят връзката на душата с псевдоживото тяло. И руните онмьоджи са идеални за това, защото позволяват да се оперира с духовна енергия. Просто трябва да се избере правилния модел. Честно казано, първоначално мислех да хвана Джеймс Харнет, но това е доста сложна задача, в крайна сметка той е най-добрият медиум в Барса, боец от ниво Специалист. И е голям късмет, че той си взе ученик. Слаб, но вече добре запознат с руните.

О, стига! Да не иска да каже, че аз доброволно съм дошъл при него в болницата точно в момента, когато той има нужда от мен? Каква изобщо е вероятността от такова събитие? И силно преувеличава знанията ми за руните, още нищо не съм научил.

— Първоначално ми беше интересно да гледам как работи най-добрият медиум на Барса — продължи Ездачът. — Така че унищожих част от защитата от призраци и зачаках. Е, а когато в болницата се появи полтъргайст, всичко, което трябваше да направя, беше да извикам медиум и…

Внезапно Ездачът на трупове прекъсна и извади от дълбините на наметалото си вибриращ мобилен телефон.

— Съжалявам, но интересният ни разговор ще трябва да бъде прекъснат — каза той, прочитайки нещо на екрана. — Вашето зелено приятелче, оставено като резерв, най-накрая е унищожено, което означава, че вече няма нужда да протакам времето.

Хухлик? Как изобщо Ездачът е разбрал за него и, още повече, е успял да го убие?! Или просто блъфира?

Джен веднага извади метателните ножове.

— Опасност!

Стоящите покрай стената мъртъвци едновременно направиха крачка към нас. В ръцете им се появиха хладни оръжия, което не можеше да не ме радва. Това очевидно беше по-добре от огнестрелно оръжие.

— Аз мислех, че сме се договорили — каза Лора и извади меча си от ръкава.

Ездачът вдигна успокояващо ръце.

— Разбира се. Но аз не вярвам много на клетви, така че сега ще направим следното: на вас тримата ще ви инжектирам една от многото отрови, извлечени от прокажена хрътка. Тази отрова действа по-бавно, отколкото другата, отровила вашия приятел — за около седмица. И след седмица, ако всичко е наред и си държите езика зад зъбите, аз ще ви изпратя противоотровата.

— Стоп. Никой не е казвал, че ще ни тровят — напрегна се Макс. — Аз съм против.

— Аз съм съгласна с вашите условия — спокойно каза Лора и се отдалечи на няколко крачки от мен и Джен. — Вземайте младежа и ни инжектирайте отровата си.

Какво става, по дяволите?!

— Значи си готова просто така да ме дадеш на този психопат? — неволно се възмутих аз.

Въпреки че дяволът с маската почти ме убеди, че за мен е изгодно да си сътруднича с него, мъртвият Деймис до него не ми позволяваше да му се доверя напълно. Още повече, че не очаквах Лора да го посрещне с такава лекота.

— Ако трябва да избирам между живота на едва познато момче и брат, разбира се, че бих избрала брат си — обясни тя, хвърляйки ми виновен поглед. — Освен това той обещава да ти помогне да спасиш момчето, нали това искаше?

— Глупости — измърмори Макс. — Нима за първи път си решила да вземеш информирано решение? Каква радост. Но сега не е подходящ момент да рискуваш здравето ни — прекалено е!

— Стига си хленчил, Макс! — извика му Лора. — Ще решаваме проблемите приоритетно, сега най-важното нещо за нас е да получим противоотрова за Дони възможно най-бързо.

— Веднага щом получите доза отрова и се върнете в стаята, всички данни, събрани от моя предшественик за прокажените хрътки, и противоотровите, с които разполагаме, ще ви бъдат донесени — увери я Гудуин.

— Просто така? — попита невярващо Макс.

— Разбира се. Ние с вас нямаме конфликти и не е нужно да си създавам врагове в лицето на две семейства аристократи. Така че ме последвайте и…

И тогава се раздаде трясък и в бялата маска на ездача се появи черна дупка. Точно в средата на челото. Последваха още няколко изстрела. Джен, която през цялото това време мълчаливо слушаше разговора ни, спокойно изпразни целия пълнител в черната фигура. В същия момент всички мъртъвци, включително неподвижно стоящият Деймис и голият ни водач, беззвучно се втурнаха към нас.

Джен метна няколко ножа, които уцелиха мъртъвците точно в главите и незабавно ги обезвредиха. При това те не паднаха на пода, а останаха да стоят неподвижно на краката си.

— Хвърляй листчетата! — извика ми Лора, приготвяйки се да посрещне нападателите.

Веднага извадих няколко блокиращи гофу от джоба и ги хвърлих във въздуха, активирайки ги. Вятърът ги подхвана и ги изпрати в лицата на мъртъвците, но двама от четиримата успяха да ги посрещнат с мечовете и да ги разполовят. За такъв вариант с Лора не бяхме мислили. Но момичето не чака мъртъвците да ни нападнат и с мощен въздушен поток ги изтласка обратно към стената.

— Още! — извика тя към мен.

Хвърлих още гофу и този път Лора ги изпрати да летят по сложна траектория, която завърши върху челата на останалите неблокирани мъртъвци. Едно гофу стигна до Деймис, а голият мъж получи метателен нож от Джен.

— Много рано стреля — недоволно каза Лора на бодигардката ми. — Можехме да го изстискаме за още информация.

— А според мен той вече беше готов да започне да действа — не се съгласи Джен. — Изпреварих го само с няколко секунди. Или наистина смяташе да приемеш отровата му?

— На идиотка ли ти приличам? — недоволно попита Лора.

Момичето приближи до тялото с качулка и свали маската от лицето.

— Съмнявам се, че е бил Ездача — предположих аз. — От това, което прочетох, когато той умре, мъртъвците трябва да загубят силата си. А и защо ще рискува и ще се среща лично с нас?

— Съгласна съм — кимна Лора. — Но трябва да погледнем.

Уви, лицето под маската не ни беше познато. Нищо общо със сегашния директор на болницата, просто още един ходещ труп.

— По дяволите! — изруга Макс. — И какво ще правим сега?

— Ще претърсим всички помещения — сви рамене Лора. — Тук някъде трябва да има лаборатория. — Аз вярвам… Аз много се надявам на това.

— Глупаво — раздаде се внезапно мъжки глас от устата на Деймис. — Няма да намерите нищо тук, но предложението ми все още е в сила. Ако момчето дойде с мен, вие ще получите противоотровата.

— Ти уби дете заради своите експерименти — не издържах аз. — И Бог знае колко още хора. Как можеш да се довериш на такъв безчувствен убиец?! Аз дори не знам дали сте човек!

— Всъщност вие първи ме нападнахте по време на преговорите — отбеляза Ездачът, продължавайки да говори от тялото на момчето. — И също не заслужавате особено доверие. Давам ви шанс след шанс, а вие продължавате да отказвате. Е, както разбирам, тези хартийки би трябвало да блокират душите, които са заселени в телата на мъртъвците. Отлично решение. Но има едно „но“…

Всички мъртъвци едновременно вдигнаха ръце, грабнаха ножовете и гофу и се освободиха от блокерите ми.

— … в тези тела няма души.

Застреляният от Джен мъртвец с качулка неестествено бързо скочи от пода и се втурна към Лора. Махване с ръка и главата отлетя настрани, но това изобщо не забави тялото. То я сграбчи за раменете и я повали на пода. За щастие, в ръцете на мъртвеца нямаше никакви оръжия и Макс бързо отхвърли тялото с ритник.

— Трябва да се махаме оттук! — извиках аз. — Под управлението на Ездача мъртъвците могат да се движат дори когато са нарязани на парчета! Не знам как да ги спра!

Но какво да правя с тялото на Демис?! Не можем да го вземем с нас, не исках и да го оставяме тук. По дяволите, може би просто трябва да се съглася с предложението на Ездача?!

— Каква е тогава ползата от твоите листчета? — възмутено възкликна Макс, докато отблъскваше упорито напиращия гол мъртвец.

Самият аз се срамувах. Твърде късно се сетих, че гофу може да работи само ако в тялото има призрак.

Джен успешно кълцаше с двата ножа мъртъвците, които я нападаха, а Лора с меча си не изоставаше от нея. Макс, от друга страна, отблъскваше противниците предимно с ръце, осъзнал, че от пистолета му няма да има полза. Но дори без огнестрелно оръжие се справяше добре, докато от мен нямаше абсолютно никаква полза.

Много бързо стана ясно, че липсата на пълноценен „водач“ на тялото си има своите недостатъци. Ездачът не можеше да управлява качествено всички кукли едновременно. Ето защо докато един мъртвец нападаше Лора, много бързо губейки крайници от ударите на меча й, останалите извършваха само механични действия с оръжията си. Така че Джен и Макс с лекота отблъскваха атаките им.

— Отстъпваме! — заповяда Лора, махна с ръка и отново изпрати мъртъвците в полет към отсрещната стена.

Изтичахме от залата в коридора, затръшвайки вратата след себе си. Уви, не можехме да я заключим, тъй като и тук бравата беше електронна. Джен трябваше да държи дръжката, за да попречи на мъртъвците да излязат.

— Сега!

Макс сви длан в тръбичка и издуха през нея тънка струя пламък по края на стоманената врата. След петнайсетина секунди металът се разтопи, затваряйки здраво вратата. Отвътре се чуваха удари, но те бързо спряха, щом Ездачът разбра, че вратата е блокирана.

— Сега накъде? — попита Макс.

— Мисля, че трябва да се разделим и бързо да претърсим всички помещения — предложи Лора.

— Вие филми на ужасите не сте ли гледали? Не бива да се разделяме! — възмутих се аз, с което веднага си спечелих учудените погледи на всички.

— Филми на ужасите?

— За какво говориш?

По дяволите, вярно, че не се интересувах особено от местното кино. Трудно е да се обхванат всички сфери на живота. Какви сюжети от филми на ужасите могат да бъдат популярни в свят, в който в домовете живеят призраци, в гората може да се срещнат зомбита, мъглив ягуар или дори Садако, а периодично на произволни места се отварят портали към ада? Или при тях това не е жанр на ужасите, а суров натурализъм?

— Като се разделим, по-бързо ще огледаме всички помещения — повтори Лора. — Хайде, аз и Рома ще изследваме лявата страна, а Джен и Макс — дясната. Ако нещо стане, викайте.

— Предпочитам да отида с Джен — възразих аз.

Момичето рязко спря и се обърна към мен.

— Какво?

— Нямам ти доверие — изразих на глас опасенията си аз.

Ако не беше глупавата правдивост, определено щях да измисля по-мек отговор, но, както обикновено, не можах.

— Нали не мислиш, че наистина се съгласихме с предложението му? — възмути се Лора. — Това беше заблуда!

— Да, точно така — някак неуверено се съгласи с нея Макс. — Заблуда.

Какво пък, може би Лора е просто много добра актриса, но в един момент аз наистина повярвах, че е готова да ме размени за брат си. И изобщо не я обвинявах, ние се познавахме едва от няколко дни. Но това не означаваше, че съм готов да се предам на Ездача на трупове. Също така интуицията ми подсказваше, че и Макс като мен прие думите на Лора сериозно и, за разлика от мен, те му харесаха. Както и да е, не исках да тръгвам с нея.

— Ще ми е по-спокойно с Джен — повторих аз. — И нека не губим време в разговори.

Лора ме изгледа обидено, но не тръгна да спори.

Изненадващо, но нито една врата в коридора не беше заключена. Свободно ги отваряхме и виждахме… празни стелажи и маси, изключено оборудване и клетки за същества с различни размери. Също празни.

— Мисля, че разбирам какво става — казах аз, когато пътищата ни с Макс и Лора се пресякоха в коридора след огледа на поредната стая. — Ездачът каза, че ще затваря местния магазин. Явно вече е успял да събере цялото оборудване и материали и да ги транспортира някъде.

— И какво ще правим сега? — разстроено попита Лора.

Застинахме по средата на коридора, без да знаем накъде да продължим. И тогава от една от стените излезе добре познатият призрак на момиче.

— Малката — зарадвах се аз.

— Кой? — попита Макс, оглеждайки се. — За какво говориш?

— Появи се призрак — обясних аз. — Момиче, вече мислех, че зъбатите са те хванали.

Момичето поклати глава.

— Те не могат да ме хванат. Татко не би позволил.

— Татко?

— Да. Той помоли да ти кажа, че, както е обещал, Лора Палмър е отровена и ще умре след седем дни. Затова, ако искаш тя да оцелее, трябва да последваш мен и моя нов приятел.

Момичето бръкна с ръка в стената и измъкна от нея дърпащо се единадесетгодишно момче.

— Деймис?!