Алекс Кош
Примамка за призраци (4)

Глава 4

Стискаше раменете ми с такава сила, че едва не загубих съзнание от болка. Но в същия момент Джеймс ме хвана за врата и ме дръпна назад, като едновременно с това удари полтъргайста с един от ножовете. От такива резки тласъци се почувствах като плюшено мече, което го дърпат няколко деца. Цяло чудо е, че не ми откъснаха лапата.

— Мразя децата — раздразнено изсумтя медиумът, бутна ме в гърба и сграбчи Деймис за яката. — Хлапе, това вече не е твоята сестра. Полтъргайстът напълно губи личностния си компонент, остават само отделни спомени, които използва, за да наранява хората.

Със свободната си ръка медиумът свали превръзката от очите си, извади два листа гофу и ги накара да се реят във въздуха като щит между нас и полтъргайста.

— Ти си компонент! — възмутено възкликна момчето и стисна юмруци. — А това е моята Елла! Опиташ ли се да я убиеш, ще ти счупя всичките кости!

Медиумът уморено завъртя очи и здраво разтърси момчето.

— Събуди се, тя вече е мъртва! Господи, защо изобщо обяснявам това — той ме погледна изразително и отблъсна Деймис от себе си. — Знаеш ли какво, аз бях до тук. Фиксирал съм я, нататък се оправяй сам, и с момчето, и с полтъргайста.

Намръщих се и направих крачка към момчето.

— Слушай, Дейм, сам разбираш, че сестра ти е мъртва. Тя успя да си отмъсти на онзи идиот, но заплати определена цена за това. Отиди в съседната стая и ще видиш колко много хора е убила само тази вечер.

Само нека отива сам, аз втори път не искам да виждам тези ужаси.

— Това не е била тя!

Елла, сякаш напук, отново беше приела образа на сладко момиче и стоеше мълчаливо, гледайки брат си с мила усмивка. И никой никога не би си помислил, че това ангелче е способно да разкъсва хора на малки парченца.

— Тя е била — казах твърдо. — И ако не я спрем, ще има още смъртни случаи.

Виждайки, че Деймис още се съмнява, аз самият започнах да се ядосвам. Защитните гофу постепенно тлееха, намаляваха по размер, а ръката ми пулсираше от болка така, сякаш всеки момент ще избухне. А тъй като не можех просто физически да сдържа езика си, веднага казах на момчето всички не особено приятни мисли:

— Време е да пораснеш, Деймис. Вече си направил грешката да я пуснеш тук. Ако не беше ти, хората щяха да са живи.

Момчето ме погледна неразбиращо.

— Да я пусна? Как така?!

— Нали ти си повредил защитните руни на стената и прозорците? — предположих аз.

— Всъщност спях, когато тя се появи в стаята ми — възмутено отвърна Дейм. — Лампите на етажа вече бяха изгасени и в коридора крещяха хора. Така че, ако някой я е пуснал в болницата, това определено не съм аз.

Звучеше странно, но не изглеждаше момчето да лъже.

— Както и да е, тя е дошла тук само заради теб — продължих бързо. — И ти, като единствен мъж в семейството, трябва да поемеш отговорност за нейното упокоение. В случай, че не си забравил, твоята сестра ми се довери и сама ме помоли да я запечатам, за да не се превърне в чудовище. Въпреки че се намесиха непредвидени обстоятелства, последното й желание, преди да се превърне в полтъргайст, беше точно това.

Видях как различни емоции и мисли се борят в момчето, но в крайна сметка то направи правилния избор.

— Добре. Но първо ще говоря с нея…

Той се приближи до невидимата преграда между нас и полтъргайста.

— Елла. Чух, че си отмъстила на онзи изрод Орлов. Това е страхотно, но Елла, която познавам, никога не би убила човек. А сега и тези хора тук, в болницата. Със сигурност не са били виновни за нищо.

Момичето-призрак се усмихна нежно.

— Не съм направила нищо лошо. Те лъжат. Просто исках да бъда с теб, ти си моето любимо братче.

— И не се опита да ме убиеш?

— Разбира се, че не. Никога и с пръст не бих те докоснала, нали знаеш.

— Съжалявам, много те обичам — изхлипа Деймис, обръщайки се към мен, и видях сълзи по бузите му. — Прав си. Това вече не е тя.

И в същия момент момичето-ангел изчезна, а на нейно място се появи чудовище. Раздаде се яростен писък и остатъците от висящите във въздуха листи пламнаха в ярки пламъци. Джеймс отново се втурна на помощ, но този път полтъргайстът беше по-бърз и буквално грабна Деймис със своите нелепи отвратителни крайници. Част от секундата и момчето напълно изчезна вътре в чудовището.

— Защо всички толкова много обичате да говорите — раздразнено каза Джеймс, докато поставяше превръзка на очите си и образуваше защитна стена от още две гофу. — Имай предвид, че ще те таксувам за всяко използвано гофу!

— Край, запечатвам я — озъбих се аз, и сам разбирах каква глупост съм направил, губейки време в разговори с Деймис.

— Вече е късно — направи гримаса Джеймс. — Ако я запечаташ сега, момчето ще пострада. Не много, но част от душата може да бъде отнесена заедно с полтъргайста. Обикновено такива гофу не действат на живите, но тя се опитва да погълне малкото си братче и затова сега душите им са свързани.

— И какво да правя сега?

— Същото като преди — да говориш, щом толкова ти харесва — сви рамене медиумът. — Опитай се да я убедиш да пусне малкия, призраците нали обичат да говорят с теб. Само имай предвид, че с всяка секунда шансовете на малкия да оцелее стават все по-малки и по-малки.

Едно беше да разговаряш с Елла, а съвсем друго — с червеното създание, в което се беше превърнала. По някаква причина в такъв събеседник не се усещаше никакъв емоционален отклик.

— Елла, твоят брат тепърва има много да живее — казах аз възможно най-тихо, опитвайки се да уловя погледа на чудовището. Въпреки че там дори нямаше очи. — Пусни го.

От кървавата кайма, изграждаща тялото на полтъргайста, изведнъж се появи главата на момичето. Излезе направо от рамото като някакъв цирей и ме погледна.

— Този свят е твърде жесток за такива като нас. Мама и татко напуснаха семействата си, защото те бяха против техния брак. В резултат на това нашите така наречени роднини направиха всичко, за да им попречат да получат нормална работа, достойна за аристократи. Баща ни беше боец на ниво специалист, но всички сериозни работодатели отказаха да работят с него поради влиянието на семейството. Затова той беше принуден да работи за най-различни хора, най-често с много съмнителни занимания. Там той и умря. Аз се надявах да подобрим положението си, като вкарам Деймис в добра Академия, и дори се свързах с този извратеняк Григорий Орлов. Той обеща да помогне на семейството ми, ако стана негова приятелка, но ме измами…

Усещах някаква преструвка във всичко случващо се, сякаш полтъргайстът по някаква причина бавеше времето.

— По-добре го остави да стане част от мен — продължи главата на момичето. — Заедно ще отмъстим на всички, които са направили злини на нашето семейство. Ще намеря всеки, който е погледнал накриво майка ми или Деймис. Всеки, който се е подигравал с мен.

Да, животът им, изглежда, наистина не е бил лесен.

— Каквито и проблеми да сте имали, това не е причина да лишаваш Деймис от бъдещето. Твоите родители са пожертвали всичко, за да бъдат заедно и да ви отгледат, нима усилията им не са достойни за уважение?

Като че ли на лицето на момичето се появиха някакви съмнения. Никога не съм се смятал за добър оратор, но тук, изглежда, успях да намеря ключа към нея.

В този момент зад гърба ми Джеймс изведнъж тихо изруга, заобиколи ме и удари с длани по невидимата преграда между нас и полтъргайста. Вълна от енергия се излъчи от ръцете му и стената изведнъж започна да се движи като бутало на хидравлична преса. Призракът усети опасността и опита да се оттегли към далечната стена, но невидимата преграда бързо го настигна и буквално го откъсна от тялото на момчето. Деймис за миг остана на място, след което се свлече на пода, а полтъргайстът продължи да бъде изтласкван, докато не се сплеска като гъсто червено желе по отсрещната стена.

— Почти я бях убедил! — възмутено възкликнах аз.

— Да бе, как не — изсумтя медиумът, увивайки кърпички около окървавените си длани. — Полтъргайстът не може да има други емоции, освен отрицателни. Така че да говориш с него е напълно безполезно.

— Но защо тогава ми казахте да се опитам да го убедя?

— Просто за да му отвлечеш вниманието. Ако не си забелязал, докато вие говорихте, гофу тлееха много по-бавно. Затова успях спокойно да подготвя усилване на преградата — той ми показа дланите си, надраскани с някакви шарки. — Да изкараш полтъргайст от човек.

Бързо приближих до момчето и проверих пулса му, за да се уверя, че е жив.

— Запечатай го вече — уморено нареди Джеймс. — Колко дълго можеш да дърпаш Ктулху за пипалото.

Полтъргайстът висеше във въздуха в сплескана форма между две защитни бариери, така че ми беше достатъчно да прикача гофу и да насоча енергия в него, за да го активирам. Червената маса безшумно беше засмукана в листа хартия, който веднага се нави на руло. Рулото стана много горещо, но изглежда нямаше да пламне.

Джеймс ме потупа по рамото.

— Е, момче, поздравления за първия ти полтъргайст. Сега можеш официално да се считаш за ученик на медиум. Много бавен, обичащ да дрънка, вместо просто да си върши работата, но все пак — ученик.

Намръщих се, без да изпитвам абсолютно никаква радост по този повод. По-скоро точно обратното, много ми беше жал и за Деймис, и за невинно убитата Елла. Може дори да се каже, че е била убита два пъти — първо от психопата Орлов, а сега и аз…

— Хей, не го приемай така, сякаш правиш нещо лошо — каза Джеймс, усещайки мислите ми. — Като я предадеш на църквата, ти ще й позволиш да се прероди… или да отиде в Рая… не съм много наясно, честно казано. Но всичко е по-добре от това да заседнеш тук, превърнат в затъпял агресивен призрак.

— Вероятно сте прав — неохотно признах аз. — Добре, че сега поне ще мога да си почина.

Джеймс зловещо се усмихна.

— А, не, основната работа едва сега започва.

— Говоря за днес — уморено уточних аз.

— А, да, днес почивай — милостиво разреши медиумът.

Като взе листа със запечатания призрак от мен, Джеймс извади телефона и се обади на Миси.

— Привет. С полтъргайста в Шеста болница се оправихме. Обади се на ръководството да разблокират етажа и да изпратят лекар тук… и чистачи. Или по-добре патоанатоми. Много патоанатоми, обичащи пъзелите. Не, жертвите не са много, но са пръснати на голяма площ. И също така проучи пазара, хванах тук няколко бахтаки, мисля, че могат да бъдат продадени изгодно.

След известно време светлината на етажа се включи.

— А защо изобщо са изгасили лампите? — попитах аз. — Това само ни усложни работата.

— На кого по-точно? — насмешливо попита медиумът. — Един уважаващ себе си медиум трябва да може да вижда в тъмното. А относно електричеството какъв е смисълът изобщо да блокираш етажа, ако оставиш достъп до електрическата мрежа? Много призраци с лекота се придвижват по електрическите проводници. Представяш ли си какво би се случило, ако такова същество се вмъкне в електрическата мрежа на болницата и получи достъп до оборудването?

Ами да, от умора вече започвах да тъпея, нали бях чел за нещо такова. Разбира се, не всички призраци можеха да го правят, а само някои. След превръщането в полтъргайст те изглеждаха различно и имаха различни способности и наклонности. Някои просто убиваха, други измъчваха, а трети просто обичаха да плашат хората. Зависи от късмета им. Или липсата му.

Не минаха и пет минути и целият етаж се изпълни с хора: охрана, медицински сестри, чистачки. Деймис беше отведен за лечение, а аз — в травматологията, където ми обработиха ръката. Междувременно Джеймс воюваше с ръководството на болницата за уловените бахтаки. Излизайки от кабинета на травматолога, го заварих да се кара с мустакат дебелак.

— В поръчката се споменава само полтъргайстът — размахваше дебелакът сноп листа пред носа на медиума. — Всичко останало е собственост на болницата! Нямате право просто така да изнасяте нещо оттук.

— Колко интересно — подсмихна се Джеймс, без да пуска чантата. — Тогава потвърждавате, че държите такива опасни същества в болницата? Те са от трети клас на опасност, което означава, че задължително трябва да са вписани в регистъра. Имате ли съответните документи в този сноп?

Дебелият за миг се смути, но бързо си възвърна увереността.

— Просто нямахме време да ги впишем в регистъра, тъй като полтъргайстът нападна сградата.

— Жалко — уж съчувствено каза Джеймс. — Но аз вече подадох заявка за регистрация на заловените същества. Въпреки това, ако можете да посочите точния им брой, тогава дори може да повярвам, че вече са били хванати от персонала на болницата — той извади чантата пред себе си. — И така, колко са?

— Откъде да знам, може би не сте хванал всички — отвърна уклончиво дебелият.

— И все пак?

— Няма да играя тези игри. Ако отказвате да ни върнете нашата собственост, по-нататъшните разговори ще се водят от адвокатите.

Джеймс кимна в знак на съгласие.

— Да, така ще направим. А в същото време аз ще поканя няколко телевизионни журналисти, които познавам, за да покажат на хората, че сред пациентите на вашата болница се разхождат опасни чудовища.

Нататък не чух разговора им, знаейки много добре, че да опиташ да вземеш нещо ценно от Джеймс е мисия невъзможна. Не бих се учудил, ако медиумът таксува дебелака за времето, което е загубил в спорове. Вниманието ми привлече детска фигура, застанала в тъмната част на коридора. Странно беше дори това, че коридорът бе перфектно осветен от плафониери и по принцип в него не можеше да има тъмни места.

В полумрака беше доста лесно да се обърка силен призрак с жив човек, но самата поява на момичето много „дебело“ намекваше за нейния произход. А и малката изглеждаше толкова уплашена, че ако все пак е жива, то аз силно съчувствах на родителите й. Синини под очите, събрана на две плитчици коса, изтъркана стара, някак дори не особено съвременна, рокля.

— Те правят ужасни неща — шепнешком ми каза момичето.

— Кои те? — попитах също толкова тихо.

— Злите хора. Там, в мазето.

Преглътнах нервно.

— И на теб ли направиха нещо лошо?

— Не. Прекалено съм добра в криенето.

— Как попадна тук?

— Живея тук от много време — момичето започна да сгъва малките си пръстчета и аз с отвращение забелязах, че по тях няма никакви нокти. — Две, три, четири. Да, четири по десет години.

— Години?!

— Да, вече съм възрастно момиче — важно кимна малкото момиченце.

— Много възрастно — съгласих се аз. — И какво става тук? Какво си видяла?

— Те пренасят мъртви хора в мазето — каза момичето многозначително, сякаш е някаква тайна.

Всъщност звучеше доста логично. Обикновено моргата се намираше именно в мазето, защо работниците да не носят труповете там?

— А после те излизат оттам.

— Кой? — уточних за всеки случай аз, макар вече да се досещах какво ще отговори.

— Мъртвите.

Казвайки тази дума, момичето просто се разтвори във въздуха, а някъде в далечината се чу шепотът й:

— Мъртвите идват.

Господи, какъв страх. Добре поне, че не започна да пее детска песен, иначе моят набор от кошмари щеше да се допълни с още един. А така засега е търпимо. Тройка по десетобалната скала на ужасите.

След като се съвзех малко от неочакваната среща, махнах на Джеймс, че ще посетя Деймис, и се насочих към стаята му. Момчето вече беше дошло в съзнание и се чувстваше доста сносно, а лекарят ме увери, че просто тялото му е много отслабнало. Дейм наистина изглеждаше уморен, сякаш за минутите, които прекара в полтъргайста, бяха успели да изцедят всички сокове от него.

— Благодаря ти — каза той тихо, когато влязох в стаята.

Съдейки по мокрите ивици по бузите му, бях прекъснал важно занимание на Деймис — той оплакваше сестра си.

— Няма проблем. Ако някой от другите ти роднини внезапно се превърне в полтъргайст, извикай ме — изтърсих аз, преди да осъзная какво говоря. — Съжалявам, глупава шега!

Противно на опасенията ми, момчето неочаквано се усмихна.

— Но това наистина е смешно — той с усилие се надигна на лакът. — Няма да се извинявам, че се опитах да ти попреча и ти нараних ръката. Заслужи си го, като ме обвини, че сам съм пуснал полтъргайста в болницата. Разбира се, обичам сестра си, но не бих изложил други хора на опасност.

— Но все пак ми попречи — напомних му леко обидено.

— Просто като видях Елла пред себе си, се разстроих — отвърна малко смутено момчето. — Имах чувството, че всичко може да бъде както преди.

— Разбирам — кимнах аз. — Трудно е да пуснеш любимите хора.

— Много.

Момчето отново изхлипа, но се овладя.

— Ти беше прав, тя наистина се превърна в чудовище.

— А ти защо ми повярва? — изведнъж си спомних аз. — Как разбра, че това вече не е Елла? Видях как лицето ти се промени след последните й думи.

Дейм се усмихна слабо, а по бузите му отново потекоха сълзи.

— Елла беше много добро момиче. Някои я наричаха ангел и тя се държеше така. Но във всичко, което касае възпитанието, сестра ми беше истински тиранин. Да ми се скара беше от лесно по-лесно.

Помълчахме известно време.

— Ще дойдеш ли на погребението? — попита накрая Дейм.

— Аз? Но… ние с нея дори не се познавахме. В живота.

— Затова пък направи много за нея след смъртта. Помогна да намерим тялото й и дори позволи на Елла да отмъсти на онзи мръсник Орлов.

Е, не точно позволих. Всъщност там нямаше други варианти.

— Добре, ще дойда — съгласих се аз.

Поговорихме още известно време и аз обещах на Дейм, че пак ще го посетя в болницата. А после Джеймс дойде за мен, и без дори да погледне към Деймис, ми заповяда да го последвам.

— Е, как вървят преговорите? — поинтересувах се аз.

— Разбира се, те не получиха нищо — медиумът изразително разтърси торбата. — И дори не трябваше да използвам картата „черният списък на Асоциацията на медиумите“. Много е опасно за институция като болница да остане без услугите на медиуми, така че да се карат с нас не е много добра идея.

— И на една ваша дума ще ги вкарат в черния списък? — уточних аз.

— Разбира се. И дори не е за това, че съм най-добрият медиум в този град — Джеймс почисти невидим прах от рамото си. — Макар че и това също не бива да се забравя. Тези огромни вноски, които плащаме на Асоциацията, дават плодове, във всеки случай тя винаги ще застане на наша страна.

Слязохме до паркинга, където Дони вече ни чакаше.

— Респект на мъжете! — бодро ни посрещна той. — Вече чух, че сте се справили с това същество. По дяволите, беше наистина страшно, а аз съм попадал в различни ситуации, дори с демони ми се е налагало да се сблъсквам от време на време. Но да срещнеш нещо невидимо и неосезаемо, това наистина е ужасяващо.

Джеймс се намръщи на залелия ни поток от думи.

— Ти май обеща да ни возиш безплатно — напомни му той, качвайки се на задната седалка.

— Разбира се — вдигна палец Дони. — И ако трябва да отидете още някъде другаде, не се колебайте да ми се обадите. Ще ви направя отстъпка. А сега ми разкажете какво се случи там! Обещахте!

Медиумът ме погледна изразително.

— Разбрах — въздъхнах аз, настаних се по-удобно в седалката и мислено съжалих, че няма да мога да спя по пътя. — Сега ще ти разкажа…

След като нахвърлих с какво сме се сблъскали и Дони се успокои малко, дойде време да разкажа за срещата с момичето-призрак в болницата.

— Приличаше ли на платежоспособен човек? — попита хладно медиумът.

— Дори и да забравим, че беше малко момиченце? — попитах аз. — Тя е призрак. Откъде пари у нея?

— Ще се изненадаш колко пари може да се получат от някой мъртъв банкер. Понякога дори приемам подобни поръчки, но само ако съм сигурен, че призракът не лъже и парите съществуват.

— Но тя изглеждаше много уплашена.

— Чудесно. За съжаление ръководството на болницата не се е обърнало към нас за помощ, което означава, че това не е наша работа. Запомни първото правило на медиумите: ние никога не работим безплатно.

— Това общо правило ли е за всички медиуми или само ваше? — не можах да устоя да не го подкача аз.

— Ще се изненадаш, но дори не аз съм го измислил — изобщо не се смути Джеймс. — Как мислиш, много ли призраци може да срещнеш, ако се разхождаш по улиците на града?

— Доста — отвърнах колебливо.

— Аз бих казал дяволски много! И ако дори веднъж помогнеш на някого, те ще започнат да нахлуват в дома ти масово. А всеки от тях си има своя история и причини да остане тук. Готов ли си да се заровиш във всичко това сам?

— Не, но…

— Е, приключихме — прекъсна ме медиумът. — Някой май казваше, че е уморен, а самият ти говориш като напълно отпочинал. Може би тогава ще се заемеш с рисуването на гофу за известно време?

Веднага се престорих, че съм заспал, и прекарахме остатъка от пътуването в пълна тишина. Още повече, че сънят наистина усърдно ме дърпаше в своите мрежи.

Следващите дни преминаха изненадващо спокойно и донякъде дори отпуснато. Аз стоях в хотела на лаптопа си, прелиствах безкрайни новинарски сайтове, разговарях с Ника по телефона, учех се да рисувам нови гофу. Може би това би могло да се нарече заслужена почивка, ако не беше Джен. Моят бодигард и преди не можеше да се нарече душата на компанията, но след инцидента на строителната площадка тя се превърна в истински леден айсберг. Дори от съседната стая усещах лъхащата от нея студенина на отчуждението и някаква безнадеждност, но да поискам да я заменя с някой друг нямах достатъчно наглост. А и как да уволниш някой, който е рискувал живота си за теб и при това е загубил партньора си? Беше много странна ситуация.

Мислите за момичето-призрак не излизаха от главата ми. Нещо се случваше в тази болница. Дори Джеймс призна, че бахтаки не могат да се появят в сградата сами, тези същества са твърде редки. А тук изведнъж цяло люпило. Изглежда са се събрали там от целия град, но какво толкова ги е привлякло? Може би еманациите на болка и страх, излъчвани от болницата, са били твърде силни?

Настаних се на стола с чаша кафе и заразлиствах новинарските сайтове на Златния остров. Тук мрежата все още не се беше развила толкова, колкото нашия роден Интернет, така че броят на такива сайтове беше ограничен. Освен това тук никой не беше чувал за свободата на словото и само лицензирани медии можеха да разпространяват новини.

„На изложението за иновации компанията «РегТех» представи нов защитен костюм «Страж». Удобен за носене в ежедневието, с допълнителни функции за промяна на цвета и възможност за дишане под вода. Засега това са само експериментални образци, материалите за тяхното производство са твърде скъпи, но след няколко години компанията обещава да оптимизира производството, а след това всеки от бойците на Златния остров ще бъде оборудван с подобна броня.“

„Социалната мрежа за публикуване на видеоклипове стана невероятно популярна. Някои смятат, че с времето тя дори ще може да замени телевизията. Вече всяка уважаваща себе си телевизионна звезда има акаунт там и споделя събития от живота си.“

Тези новини, разбира се, бяха интересни, но сега ме интересуваше нещо друго — всякаква информация за болницата, в която все още лежеше Деймис. Ако момичето беше право и там се случваше нещо странно, то трябваше поне да бъде споменато в новините. Разбира се, съобщенията за опасни инциденти станаха основното място за търсене и скоро попаднах на нужната информация:

„Градска болница номер Шест тази вечер беше нападната от полтъргайст. По наши данни са загинали четирима души. Безусловно това е голяма загуба, но за нападение на полтъргайст броят на жертвите се оказа изненадващо малък. Всичко това благодарение на навременните и бързи действия на медиума Джеймс Харнет, пристигнал на обаждането буквално за пет минути. Интересното е, че това не е първият инцидент в Шеста болница, преди седмица тук се самоуби един от хирурзите, като преди това удуши свой пациент. Представители на църквата увериха, че не става дума за някаква мания, а просто резултат от психологическо пренапрежение. А миналия месец една от пациентките на болницата се хвърли през прозорец. Разбира се, всичко се случва и теорията на вероятността е на страната на болницата, но аз бих предпочел да се лекувам някъде другаде. Просто за всеки случай.“

Ха! Знаех си! Нещо се случва там.

— Джеймс, ранената ръка ме боли много — заявих аз на медиума, надниквайки в кабинета му. — И ребрата подозрително ме болят.

— Дойде просто да се оплачеш ли? — уточни той.

— Не. Мисля, че няколко дни престой в болницата ще ми помогнат. В същото време ще наглеждам Деймис.

— Какво толкова си се загрижил за това момче? — недоволно ме попита медиумът. — Заради него загинаха хора. Ама че компания.

— Той каза, че не е пускал полтъргайста в сградата.

— Естествено, че ще каже — изсумтя скептично Джеймс. — Но вчера болничният персонал провери защитните руни в стаята му, били са повредени.

— Значи лъжат!

Медиумът недоверчиво се подсмихна.

— На никого не съм казвал за връзката на малкия с полтъргайста, така че специалистите от болницата можеха да посочат всяка стая, но са избрали точно неговата. Защо?

— И на мен ми е интересно защо? Също така и това момиче-призрак… нещо не е наред тук. Нали няма нищо страшно, ако полежа там няколко дни? Ако в болницата се случва нещо, то призраците сами ще се свържат с мен.

Джеймс ме погледна замислено.

— Можеш, разбира се, да прекараш ден-два там, но само за платени изследвания, и то за твоя сметка. В обикновена стая няма да те настанят с бодигард, а без него нямам право да те пусна. Твърде е рисковано.

И слава Богу! Поне ще си почина от киселата й физиономия.

— Съгласен съм! Но защо да е рисковано? Току-що казахте, че там нищо не се случва.

— Не се е случвало до твоето пристигане — поправи ме медиумът. — Не забравяй, че ти привличаш призраците. Освен това Орлов много добре знае заради кого синът му умря в ужасни мъки, между другото, дори няма какво да се погребе там. Да не мислиш, че ще го остави просто така?

Честно казано, съвсем бях забравил за този Орлов.

— И най-важното! — категорично заяви медиумът. — Ако там наистина се случва нещо, не ме викай, преди да си намерил някой, който ще плати за нашите услуги. Някой жив и платежоспособен. Иначе и пръста си няма да мръдна.