Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юел Гюстафсон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunden som sprang mot en stjärna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Хенинг Манкел

Заглавие: Кучето, запътило се към далечна звезда

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: шведска

ISBN: 978-954-357-237-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16110

История

  1. — Добавяне

7

На сутринта Юел се събуди, влезе в кухнята и веднага разбра, че Самюел изобщо не се е прибирал през нощта.

Печката не беше запалена, на мивката не стоеше чаша с недопито кафе.

Страхът отново стегна душата му. Някакъв звяр с остри зъби и нокти загриза вътрешностите му.

Юел реши да излезе, да навлезе навътре в гората и да умре.

Самюел няма да се върне — беше убеден.

Избягал е като мама Йени и го е оставил сам. Дори не си е направил труда да го повери на баба Вестман.

Колкото и да се опитваше да си внуши, че си въобразява и това не е истина, пред очите му стоеше доказателството: студената печка и неизползваната чаша за кафе.

Нямаше за кога да се самозалъгва.

Облече се и излезе на улицата. Отново бе захладняло и от устата му излизаше пара.

Мисълта да отиде на училище му се струваше невъзможна. По нещастния му вид всички щяха да разберат, че Самюел го е изоставил и се е преместил при сервитьорката Сара. Юел реши да тръгне през гората и да навлезе възможно по-навътре, та да пресече намерението си да се откаже и да се върне.

На север се простираха най-необятните гори, прорязвани от дълбоки клисури и черни езера. Не един и двама се бяха изгубили там и никой повече не ги бе виждал. Юел щеше да стане част от тях. Само дето възнамеряваше да се изгуби нарочно.

Пое по баира към железопътната гара. „За последен път“ — мина му през ума. По едно време се обърна да огледа следите си. Замисли се за скалата, където бе издълбал името си.

То ще остане.

Случилото се му се струваше несправедливо. Каква вина носи той, като няма право да избира кои да са негови родители?

И защо Сара бе избрала точно Самюел? Или е станало обраното — той я е избрал?

„Сигурно се е ядосал, задето не се справям с домакинската работа — предположи Юел. — За него съм нескопосен като мама Йени…“

Стигна до разклона към къщата на Симон Вихрушка и спря.

Дали да не опита от чудотворната му супа, преди да се изгуби в гората? Ако с нейна помощ наистина успее да надникне в бъдещето, Юел се интересуваше какво ще се случи след смъртта му.

Проправяйки си път между гъстите клони, пое по следите от камиона и стигна до двора на Стария зидар. Наоколо се търкаляха ръждясали машини, разглобени автомобили и тъкачни станове. Приличаше на гробище, само дето върху надгробните камъни — в случая ръждясалите машини — нямаше имена.

Огледа порутената къща. От комина не се виеше дим. Цареше пълна тишина. Юел се приближи до прозореца и надникна предпазливо. Седнал до масата, Стария зидар четеше книга. Държеше молив и от време на време отбелязваше по нещо.

Вдигна очи, погледна право към Юел и му направи знак да влезе.

— Ела, момче! — извика той, за да го покани.

Юел натисна дръжката на вратата, но се оказа, че всъщност трябва да я повдигне нагоре за разлика от всички брави, които бе отварял. Пристъпи в тъмно антре. Миришеше на смола. До купчина вестници, натрупани до тавана, стоеше пластмасов манекен в стара кожена наметка.

В стаята, където седеше Стария зидар, димеше запалена камина. Из помещението се разхождаха кокошки и чоплеха скъсания килим.

— Ще ти сипя супа — усмихна се домакинът. — Чух те отдалеч.

— И как? — изненада се Юел.

Стария зидар посочи ъгъла в стаята. Там лежеше куче и гледаше госта. Куче със сива козина…

Приличаше на кучето, запътило се към далечна звезда. Но не беше същото.

— Лукас има много остър слух — обясни стопанинът. — Сядай.

Юел се настани върху стол, чиято облегалка бе закована с гвоздеи за облегалката на друг стол.

— Какво четеш? — поинтересува се момчето.

— Изобщо не се интересувам от заглавията на книгите. Започвам да чета някаква книга и ако не ми хареса, я захвърлям и вземам нова. Краят на този роман, например, не ми допада и ще напиша друг, който да е по мой вкус.

— Позволено ли е?

Мъжът присви очи.

— На този свят малко неща са позволени. Не се разрешава да ходиш с различни обувки, да живееш в стара ковачница и да гледаш вътре кокошки. И въпреки това аз го правя. На никого не преча. А и нали съм луд.

— Наистина ли?

— Е, поне преди време бях. Всички мисли ми причиняваха страдание. Сега не е така. Мисля само за приятни неща. Но пак съм си малко луд.

— Нали обеща да ме нагостиш с твоята супа — подсети го Юел. — Интересува ме какво ще се случи следобед и довечера.

Стария зидар го изгледа продължително.

— Виждаш ми се тъжен — отбеляза накрая той. — Сякаш те мъчат много мисли, от които искаш да се отървеш. Прав ли съм?

Юел кимна.

— Да. Така е.

И започна да му разказва за неволите си. Думите сами излизаха от устата му. Дори не се колебаеше дали да ги изрече. Сподели му за татко Самюел, когото вече наричаше само по име; за мама Йени и за „Селестине“; за Тайното общество и за сервитьорката Сара; за камъка, който бе запратил по прозореца, и за кучето, запътило се към далечна звезда.

Не се съмняваше, че Стария зидар го слуша внимателно. Не приличаше на човек, дето само се преструва на заинтересован.

Юел свърши разказа си. В стаята настъпи тишина. Чуваше се само как кокошките кълват килима.

— Сега двамата с теб ще се повозим на камиона — каза Стария зидар и стана. — Ще ти покажа нещо.

Юел се качи в шофьорската кабина. Досега не се бе возил в камион. Стария зидар седна зад волана, завъртя ключа и дръпна някакъв лост, но двигателят не запали.

— Слез и удари капака с този чук — поръча той на момчето.

— Къде точно?

— Където вече има вдлъбнатини — поясни Стария зидар. — Удряй с всичка сила и не спирай, докато не ти дам знак.

Юел го послуша. И двигателят наистина запърпори. Но как бе помогнал чукът?

Качи се обратно в кабината. Неочаквано иззад седалката изскочи кокошка и избяга през отворената врата.

— Чудех се къде се е дянала — промърмори Стария зидар. — През лятото идват тук, в камиона, да снасят яйца.

Излязоха на главния път и поеха на север. „Ако бяхме тръгнали на юг, може би щеше да ме закара до Мутала — помисли си Юел. — Щяхме да пътуваме ден и нощ, докато пристигнем…“

След няколко километра Стария зидар намали и зави по страничен път. Юел се питаше какво ли ще му покаже. Не му се искаше пътуването да свършва. Бялата гора му приличаше на необятно море, камионът — на кораб, замръзнал върху вълните.

От близкия клон литна едра птица и се отдалечи, размахвайки крила. Клонът се разлюля и от него се посипа сняг.

Внезапно Стария зидар спря и изгаси двигателя. Юел остана прехласнат от настъпилата тишина. Хиляди дървета гледаха и слушаха, притихнали в мрака…

Стария зидар погледна замислено през прозореца.

— Да слизаме — и той скочи от шофьорската кабина.

Юел го последва и нагази в снега след него. Дърветата се извисяваха съвсем близо едно до друго. Юел се питаше къде ли го води Стария зидар. В неговата компания се чувстваше в безопасност. Всички зловещи слухове се оказаха лъжа.

Неочаквано дърветата оредяха и пред тях се ширна побеляло езеро. Гората го опасваше от всички страни. В средата на заледеното езеро се издигаше скала. Двамата се приближиха и Юел установи, че е лодка, замръзнала сред езерото.

Стария зидар понагласи греблата, за да направи място. На дъното на лодката лежаха и две-три сгъваеми столчета — на такива рибарите седят върху леда.

Стария зидар ги извади, настани се на едното и подкани Юел да направи същото.

— На картата това езеро няма име — подхвана Стария зидар. — Аз го нарекох Езерото на четирите вятъра. Звучи тайнствено, нали? Ще ти обясня кое ме накара да избера точно това име… Първия път, когато дойдох тук, се чувствах много потиснат. Тъкмо бях излязъл от болница, където се лекуват хора с черни мисли. Държат ги зад заключени врати и прозорци с решетки. Радвах се, защото най-сетне ме пуснаха на свобода, но ме гнетеше самотата и мисълта колко много години изгубих там. Докато се разхождах из гората, открих това езеро. Случи се през зимата, точно по това време. Застанах насред заледеното езеро горе-долу на същото място, където се намираме сега с теб, и извиках с всички сили името си: Симон! Нямам представа защо го направих. Дойде ми отвътре. И изведнъж от гората се извиха четири вятъра. По един от всяка посока. Първият — студен — нашепваше в ухото ми „печал, печал“. „Гняв, гняв“ — фучеше и съскаше вторият. Третият ме лъхна с топлината си и прошепна „радост, радост“. Отначало не чух какво ми нашепва четвъртият — едновременно топъл и студен. Постепенно разбрах, че ме подканя да избера кой вятър да вее в лицето ми. Обърнах се към вятъра на радостта и застанах с гръб към останалите. И изведнъж всичките ми грижи се изпариха. Тръгнах си щастлив. Когато се нуждая от гласовете на ветровете, идвам тук. Историята на това езеро прилича на приказка. А може би наистина е само приказка и ветровете не съществуват. Но дори да са измислица, те ми помогнаха. Ще се върна и ще те изчакам в камиона. За да се появят ветровете, трябва да си сам. Извикай името си и те ще дойдат.

Стария зидар се изправи и сгъна столчето.

— Ще те чакам в камиона — повтори той. — Сам ще намериш пътя по следите ни в снега.

Мъжът се изгуби в сянката на дърветата. Юел остана сам.

„Ветровете не говорят — помисли си момчето. — Само в приказките камъни се смеят, а гъби, наредени една до друга — пеят в хор. Ветровете не могат да шептят.“

Но какво му пречи да извика името си? Дори да не вярва, че нещо ще се случи. Реши да извика, за да провери поне дали ехото ще му отвърне:

— Юел!

Прозвуча му много кратко и самотно. Сякаш стопанин вика своята котка или крава. Ехо не се чу. Юел опита повторно: този път извиси глас.

От гората не повя вятър. Всичко бе притихнало.

Момчето си представи, че вятърът наистина съществува. Защо не? Щом няма такъв вятър, ще си го измисли.

По същия начин той често долепяше до ухото си раковини, донесени от Самюел, и си въобразяваше, че шумът е глас.

Изведнъж слънцето проби облачната покривка над върховете на елите. Юел обърна лице нагоре. Постопли се. Мисълта да умре в гората му се стори направо безумна.

Как въобще му бе хрумнала?

Засрами се. „Колко глупаво — прецени той. — Исках да отида в гората и да умра от студ. Кой нормален човек се изгубва нарочно?“

Прозря тайната на езерото. Четирите вятъра вероятно изобщо не съществуват, но застанал насред езерото, човек започва да мисли за друго и се отказва от предишните си намерения…

Обзе го нетърпение да се прибере час по-скоро. Днешният ден сигурно бе най-подходящият да си поговори със Самюел. Сара с червената шапка сигурно вече му е омръзнала.

Юел сгъна столчето, остави го в лодката и пое по следите си в снега. Елите се приближаваха към него. Той се гмурна в сенките им, образуващи тунел.

Ето го и камиона. Двигателят пърпореше жаловито. Стария зидар седеше зад волана. Юел отвори вратата и се качи на седалката до него.

— Добре ли мина? — поинтересува се мъжът.

Юел кимна.

— Време е да се прибирам вкъщи — каза малкият.

Стария зидар го откара и спря пред портата.

— Така и не те почерпих със супа — сети се той.

— Ще се отбия друг ден.

— Както искаш — усмихна се мъжът и потегли към дома си.

Юел се изкачваше по стълбите и не спираше да се чуди дали Симон Вихрушка се е сетил как онази вечер му помогна, когато Юел падна с колелото. „По-вълнуващо е да не знам“ — помисли си той.

Дръпна отривисто вратата. Още в преддверието разбра, че Самюел вече се е прибрал. Не биваше да става така. Нима времето е напреднало толкова много? Самюел винаги се прибираше късно вечер. Днес изглеждаше много сериозен.

„Разкрил ме е — изплаши се Юел. — Разбрал е, че аз хвърлих камъка, че не съм ходил на училище; всичко, всичко е разбрал…“

Юел се напрегна да обмисли положението. Самюел не понасяше лъжи и ставаше много лош, ако някой се опита да го измами. Значи Юел първо трябваше да разбере каква част от истината е излязла наяве, та да признае само прегрешенията, които баща му е разкрил.

Но Юел грешеше. Причината за мрачното настроение на Самюел се криеше другаде.

— Днес стана злополука — съобщи той. — Върху един от колегите ми падна дърво. Заведохме го с коня в болницата, но лекарите не успяха да го спасят.

Преди време друг работник почина в гората. Тогава Самюел остана вкъщи няколко дни. Не правеше нищо, само разглеждаше морските си карти. После пак тръгна на работа.

Юел се вгледа в баща си. Изведнъж Самюел, седнал на кухненския диван и отпуснал големите си ръце върху масата, му заприлича на малко дете. Едрите му, загрубели от работа юмруци постепенно се смалиха. Понякога дори ръцете излъчват тъга.

Юел си събу ботушите, съблече си якето и седна на стола.

„Ако го утеша, ще разбере, че аз, а не Сара, съм най-близкият му човек“ — обнадежди се Юел.

Самюел не беше запалил печката. Юел стана и хвърли вътре топка хартия и дърва. На няколко пъти погледна баща си крадешком, но той продължаваше да се взира в мушамата.

Юел запали огън и сложи вода да заври.

— Мъртъв е — продължи Самюел. — Тази сутрин Еверт Петершон е станал, сварил си е кафе. Изобщо не е подозирал, че като отива в гората, се обрича на гибел…

Самюел вдигна глава и погледна Юел. Безпомощното му изражение го правеше да изглежда малък. Толкова малък изглеждаше обикновено след като няколко нощи подред се бе мъчил да прогони вътрешните си демони, чистейки цялото жилище, или когато лежеше с тежък махмурлук след запивка…

— Гората е опасна — обади се Юел. — Защо не се махнем оттук? Какво ти пречи пак да кръстосваш моретата? Следващия път дървото може да падне върху теб. Какво ще правя тогава аз? Пак ли ще ме оставите на баба Вестман? Или ще ме пратиш при Сара?

Последното се изплъзна неволно от устата му. Самюел не реагира. Продължи да се взира с тъжен поглед в мушамата.

— Мислил съм за това — призна той. — Какво ще стане с теб, ако ме сполети беда? Много пъти съм мислил…

— Няма да се преместя при Сара — заяви Юел. — Предпочитам да живея при Симон Вихрушка.

Самюел го изгледа изумен.

— Защо? — попита той. — Той не е с всичкия си…

— Нищо му няма — защити го Юел. — Дори е доста умен.

Самюел поклати глава.

— Не, не може да живееш при него. Но много пъти съм се питал как да постъпя…

— Ако се преместим другаде, няма за какво да се тревожиш. В морето няма дървета.

— Там дебнат други опасности. И те могат да ти строшат главата — отвърна Самюел.

Водата на печката завря. Юел сипа три лъжици кафе от буркана и бавно преброи до девет — така приготвяше баща му кафето си. После постави върху масата две чаши.

— И ти ли пиеш кафе? — озадачи се Самюел. — Не знаех.

— Понякога си наливам половин чашка.

Изведнъж баща му го изгледа много особено, сякаш го виждаше за пръв път.

— Скоро ще навършиш дванайсет. Съвсем съм изключил…

Разбърка кафето си.

Юел реши да продължи с откровенията. Самюел изглеждаше толкова тъжен, че едва ли щеше да се ядоса.

— Не харесвам Сара. Защо се срещаш с нея?

— Сара е чудесна компания — възрази Самюел. — С нея винаги се развеселявам. Смее се до припадък, макар да са я сполетели ужасни нещастия.

— Ние не се ли смеем?

— Стига си сравнявал. Понякога ми липсва… — Самюел млъкна.

— Мама Йени — довърши Юел.

Самюел кимна. Беше се смалил съвсем.

— Йени ми липсва, разбира се — призна той. — Но тя реши да си тръгне. Не искам да тъгувам по нея. Не желая да страдам заради човек, който нехае за мен.

— Откъде знаеш?

Изведнъж Самюел отново наедря и възвърна ръста си.

— Тя си хвана пътя. Избяга от мен, от теб, от всичките ни планове за бъдещето. Възнамерявахме да останем тук само няколко години, докато поотраснеш. Бях най-обикновен моряк. Не ме бива за никаква друга работа освен за дървосекач. Решихме, че ще бъде хубаво да поживеем на място, където не сме били преди. Но само няколко години. После пак щях да се кача на някой кораб. И най-неочаквано тя просто избяга…

Самюел удари с юмрук по масата.

— През всичките тези години не е пращала никаква вест. Нито дума. Дори не знам дали е жива и с какво се занимава…

— Имала е безпокойство — прекъсна го Юел. — Баба Вестман ми каза.

— Тази дъртачка! Какво ли разбира!

Юел се чудеше как да продължи. Искаше да разпита Самюел хем за мама Йени, хем за Сара. Но нямаше как да говори и за двете едновременно.

Самюел стана.

— Не съм гладен. Сготви си нещо. Знам, че можеш. Аз ще се поразходя.

— Не ходи при Сара — помоли Юел. — Не ходи при нея.

— Ще ходя при когото си искам — тросна се Самюел и го изгледа изпод вежди.

Юел долови застрашително пламъче в очите му.

— Юел, преди няколко вечери някой хвърли камък по прозореца на Сара. Ти ли го направи?

„Да, аз бях — помисли си гордо момчето. — Аз, Юел Гюстафсон, хвърлих камъка. Довлякох стълба до стената на къщата й, надникнах през прозореца и видях Самюел Гюстафсон, седнал гол върху леглото на Сара, да й показва белега си. Аз, Юел Гюстафсон, хвърлих онзи камък с надеждата да уцеля главата на Сара, да й излезе огромна цицина и тя никога повече да не сложи червената си шапка…“

Юел си каза всичко това наум, но на глас отвърна:

— Не съм мятал никакви камъни.

„Не бива да отмествам поглед — насили се той. — Иначе Самюел ще разбере истината.“

Докато гледаше баща си в очите, Юел се опитваше да мисли за друго. За кучето, запътило се към далечна звезда. Да, ето това е идея.

— Само питам — оправда се Самюел. — Случи се през нощта и не допускам да си бил ти. Освен ако отново не си започнал да ходиш насън…

— Не съм — отвърна Юел.

Самюел си обу ботушите, облече си коженото яке и си сложи калпака. Винаги спазваше една и съща последователност.

— Ела с мен — предложи неочаквано той. — Ще идем двамата. Сара ще ти приготви нещо за ядене.

Да отиде с баща си в дома на тази жена? Юел не повярва на ушите си. Ама сериозно ли?

— Хайде — подкани го Самюел. — Да тръгваме.

Юел изпадна в невъобразим възторг.

Защо се зарадва толкова, при все че изобщо нямаше желание да вижда Сара? Сам не разбираше какво му става.

Самюел му бе предложил да го вземе със себе си и в същия миг отново се беше превърнал в татко Самюел.

Момчето почувства как по цялото му тяло плъзва живителна топлина; все едно потапяш премръзналите си крака в леген с гореща вода.

— Идваш ли, или не? — попита го Самюел.

Юел кимна. Идва, разбира се…

Докато вървяха по улиците, потънали в зимен мрак, Юел мислеше колко странно е, че точно днес, когато самият той възнамеряваше да се изгуби нарочно в гората и да замръзне в някоя преспа, е загинал работник.

Момчето крачеше плътно до баща си. Отдавна не бяха го правили…

— Тъжно ли ти е? — попита Юел.

— Да. Много ми е трудно да приема, че Еверт вече го няма. Винаги е тежко, когато смъртта идва съвсем неочаквано. Той беше само на двайсет и четири. Два пъти по-голям от теб. Преди няколко дни сподели, че събрал пари за мотоциклет. Беше толкова горд. А сега всичко свърши…

— Какво се случва, когато някой умре?

— Иска ми се да знаех — отвърна татко Самюел. — Но нямам представа.

Юел не познаваше Еверт. От колегите на баща си бе виждал само Нилсон. Наричаха го Всеможкото — нисичък дебеланко и говореше като жителите на Даларна. Веднъж дойде на гости да пие кафе. Юел чу как двамата с татко Самюел обсъждат намерението си да купят заедно риболовна лодка. Но идеята остана само на думи. Повече никой не спомена за лодка…

Юел направо не вярваше, че се съгласи да тръгне с баща си към дома на Сара. Най-голямо недоумение у него будеше радостта му. Само преди няколко вечери, докато скиташе отчаян по нощните улици, бе хвърлил камък по прозореца й, а сега й отиваше на гости. Юел, разбира се, продължаваше да не я харесва. Отношението му към нея не се бе променило. И въпреки това крачеше към дома й…

„Възрастните не са като децата — разсъждаваше той. — Изобщо не разбират защо понякога правим неща, които не искаме. Не проумяват, че сервитьорка с червена шапка не може да замени изчезналата майка.“

Пред портата на Сара Юел се разтревожи. Ами ако татко Самюел го сграбчи за врата и отново го попита дали е хвърлил онзи камък?

Връхлетя го ужасяващо подозрение: татко Самюел го е довел тук, за да го разобличи пред Сара!

Юел спря.

— Какво има? — попита баща му. — Да не си промени решението?

Юел се помъчи да отгатне намеренията на татко Самюел по гласа му. Какво ли е узнал?

— Хайде, да влизаме, Юел.

Момчето го последва, но безпокойството му не се уталожи.

Качиха се по стълбите, осветявани от самотна крушка.

Преди Самюел да почука на вратата, Сара го изпревари и отвори.

„Чакала го е — съобрази Юел. — Но не е очаквала и аз да дойда.“

— Юел! — възкликна тя и се засмя. — Колко се радвам, че си дошъл с баща си!

Колкото и да не му се щеше да си признае, жилището на Сара му хареса: по-малко дори от тяхното, но светло и топло. Вътре ухаеше на хубаво. А имаше и електрическа печка.

Юел реши да се отдръпне, ако Сара посегне да го погали по бузата. Но не го направи. Не помръдна глава.

Най-трудно му беше да погледне към прозорците, без да издаде вината си.

На мястото, където бе минал камъкът, беше залепено парче картон. Пукнатините в стъклото стигаха чак догоре.

Юел се престори на силно заинтересован от някакъв календар на стената, само и само да хвърли крадешком поглед към прозореца.

За щастие стоеше с гръб към татко Самюел и Сара, докато двамата обсъждаха, че стъкларят щял да дойде чак на следващия ден. Юел се надяваше да сменят темата, защото ако продължаваше да се взира в календара, рискуваше да събуди подозрение. Татко Самюел започна да разказва за мъртвия Еверт. Сара също беше потресена — в бирарията чула за трагичната злополука.

Опасността премина и Юел спокойно се обърна към възрастните, седна и се заслуша в разговора им.

Забеляза сълзи в очите на Сара.

— Познавам Еверт — нареждаше тя. — Понякога се отбиваше в заведението да пийне бира. Никога не прекаляваше с алкохола. Не е създавал никакви проблеми.

Юел се натъжи. Не знаеше дали заради Еверт, или защото Сара се бе просълзила. Просто скръбното настроение в стаята го зарази.

„На негово място можех да бъда аз — прииска му се да каже. — Ако не се бяхме отбили до Езерото на четирите вятъра, щях да замръзна в някоя преспа.“ Не посмя обаче да го изрече на глас. Продължи да си седи мълчаливо. Сара — толкова едра жена — плачеше с толкова дребни сълзи…

Дълго говориха за Еверт. Сара донесе бира за Самюел и сок за Юел. После се зае да приготвя вечеря.

— Юел иска да си купим електрическа печка — съобщи неочаквано татко Самюел.

— Прав е — кимна Сара. — Всяко домакинство се нуждае от такава печка.

Юел вече харесваше Сара малко повече. Но нищо не пречеше баща му да купи печката и без да се съветва с нея.

Сара поднесе вечерята. Юел беше гладен. Започна да се храни мълчаливо. Струваше му се, че вече знае всичко за Еверт, който лежи в залата за траурни ритуали и никога не бе ходил до Езерото на четирите вятъра…

Юел седеше до татко Самюел на диван, досущ като дивана в тяхната кухня.

Нахраниха се и Юел се почувства безкрайно изморен. Как щяха да му стигнат силите да излиза посред нощ и да скита с Тюре? Нуждаеше се от спокоен сън, за да не заспи отново на чина в училище.

Баща му забеляза колко му се спи.

— След малко си тръгваме, Юел.

Клепачите на момчето натежаха още повече — беше разбрал, че тази нощ татко Самюел ще спи в леглото си у дома.

Сара му предложи да си полегне на дивана в другата стая — там, където бе хвърлил камъка. Юел кимна и я последва. Умората го надви. За пръв път се чувстваше толкова изнемощял. Докато е тук, татко Самюел няма да посмее да се съблече гол и да покаже белега си на Сара.

Юел ще бди това да не се случи…

Сара го зави грижливо с одеяло. Не бързаше да се връща при баща му в кухнята. Погрижи се да му е топло и удобно.

— Ти си чудесно момче — похвали го тя. — Самюел може да се гордее с теб.

После го остави. В кухнята двамата с татко Самюел продължиха да обсъждат злополуката с Еверт.

„След малко ще се приберем — помисли си Юел. — След съвсем малко…“

Събуди се. Не знаеше къде се намира. Баща му спеше до него на дивана. Не беше гол, а по потник, който приличаше на рибарска мрежа, и по гащета. Юел установи, че самият той е облечен във фланелена риза…

Надигна се предпазливо, за да не събуди татко Самюел. Сара спеше в леглото си с глава, обърната към стената.

„Не са искали да ме будят“ — съобрази Юел.

Отново се отпусна върху дивана. Под главата му остана ръката на баща му.

„Не са искали да ме будят. Затова сме останали тук. Иначе щяхме да се приберем вкъщи…“

Изведнъж Юел се сети, че Тюре го чака при товарните вагони!

Погледна часовника на Самюел върху близкия стол. Стрелките светеха в мрака. Внимателно се изхлузи от дивана. Два без четвърт. Тюре го е чакал напразно.

Стомахът му се сви. Как ще се оправдае? С какво ще му обясни отсъствието си?

Отново се сгуши до татко Самюел.

„Ще разкажа на Тюре, че заедно със Симон Вихрушка съм ходил до Езерото на четирите вятъра — реши Юел. — Ще ме разбере…“

Юел се вторачи в дупката на прозореца. Навън в нощта бродеше неговото куче.

Кучето, запътило се към далечна звезда…

 

 

Кой свири?

На Юел му се присъни лодката сред Езерото на четирите вятъра. Зимата си е отишла. Лодката се полюшва над малките вълни, а Юел, легнал на дъното, вдишва аромата на смола и гледа синьото небе.

Но кой свири?

Мелодията все идва отнякъде. Някой, невидим за очите му, свири на пиано от кристал. Звуците постепенно заглъхват и се изгубват…

Иска му се да не става от лодката, но се издига до небесния лазур, все едно Четирите вятъра понасят тялото му нагоре и само след миг той лети над лодката, а тя се смалява под краката му…

Отвори очи. Мелодията от съня продължаваше да звучи в ушите му. Върху гърдите му, под брадичката, Сара бе сложила червена музикална кутийка. Дървена фигурка удряше два цимбала върху капака.

Юел наблюдаваше как ръцете на малкото човече се движат все по-бавно, докато мелодията постепенно заглъхва…

Застанала на вратата на кухнята, Сара се усмихваше. Беше облякла работните си дрехи — черна пола и бяла блуза.

— Време е да ставаш — рече тя.

— Къде е Самюел? — попита Юел, макар отлично да знаеше отговора.

От няколко часа баща му вече работеше в гората. Представи си го как реже с трион и сече поредното дърво, докато около него останалите чакат реда си…

— Снощи спеше много дълбоко и той не искаше да те буди — обясни Сара. — Спеше непробудно като камък.

„Камъните не спят — възрази наум Юел. — Те не дишат, не се смеят, не спят. Камъните не мислят и не говорят. Камъкът си е просто камък…“

Стана и се облече. В кухнята го очакваше чиния с каша.

Юел не беше свикнал някой да му приготвя закуска.

Докато той закусваше, Сара си решеше косата пред огледалото. Прибра я с две фиби зад ушите.

Юел забеляза, че ушите й леко стърчат. Не много, но видимо. Тя обаче не се стараеше да ги прикрива…

— Хубав будилник — отбеляза той.

Когато стана време да си тръгва, тя го погали по бузата.

— Побързай, да не закъснееш — посъветва го тя.

Той мина напряко през гробището, но не прескочи семейния гроб на Нилс Виберг.

Ако госпожа Недерщрьом го попита защо вчера не е бил на училище, ще й каже, че го е сдрусала настинка. За да звучи достоверно, Юел започна да вдишва студения въздух дълбоко през ноздрите си, та като влезе в класната стая, носът му да е запушен. Така учителката няма да се усъмни в думите му.

Реши, че е имал 38,6 градуса температура. Ако иска да му повярват, не бива да отговаря колебливо или с цяло число. Не 38 градуса, а 38,6.

За негова изненада госпожа Недерщръом изобщо не го попита защо е отсъствал. През деня не се случи нищо необичайно.

Ото пак се бе разболял и Юел се надяваше съученикът му да не се появи в училище поне седмица, та да повтаря отново годината. Осъзнаваше колко жестоко е да си пожелава такова нещо, но дори цял живот да останеше в един и същи клас, Ото не би предизвикал Юеловото съчувствие.

На път към къщи се отби в бакалницата на Свенсон. Продавачът седеше на стол зад тезгяха. Болеше го глава.

— Картофи, мляко, клечки за зъби и консервирана херинга — поръча Юел.

Свенсон се надигна от стола с охкане и пъшкане. Примига, сякаш му костваше усилие да стои буден.

— Да кажеш на баща си да се разплати с мен. От последния път мина месец.

Юел обеща. „Свенсон ще почака още месец — помисли си. — Първо ще си купим електрическа печка, после Летящия кон. Заплатата на татко Самюел няма да стигне за друго.“

Вкъщи Юел извади дневника и записа преживяванията си със Симон Вихрушка в Езерото на четирите вятъра: „Стария зидар току-що избяга от десетгодишно пленничество при дивашките племена на остров Суматра. Заедно с него слязохме на Острова на четирите вятъра…“.

После се пъхна в прозоречната ниша и зачака татко Самюел.

Снегът се топеше. Макар че слънцето вече бе залязло, от покрива продължаваше да капе върху корниза.

Предстоящата среща с Тюре го тревожеше. Тайно се надяваше да не дойде. Искаше му се сам да търси кучето, ако реши да излезе посред нощ.

Юел се замисли за Тайното общество. Не стана, както си го представяше. Впрочем той нямаше ясна представа за Обществото, когато го създаде. Сигурен беше само в целта на организацията — да намери кучето.

Онова куче, което бягаше в тъмната нощ и се оглеждаше, все едно се бои от нещо. Всичко започна с него.

„Трябва да го открия — помисли си Юел. — Важно е. Защо — нямам представа. Но знам, че трябва да го открия, преди да изчезне на път към далечната звезда…“

Защо си представя, че кучето тича към Космоса? И на този въпрос Юел нямаше отговор. Сигурно защото звучеше приятно като парола или тайно заклинание.

Чудеше се как така понякога на човек му хрумват мисли, които сам не може да проумее.

Все едно в главата ти не ти, а друг избира за какво да мислиш.

Юел дъхна към прозореца и написа името си върху замъгленото стъкло.

Юел е хубаво име за разлика от Ото. Хора на име Юел не се срещат често, но все пак има такива. Например, едно момче в училище се казва така. Сещаше се обаче поне за десетима на име Тюре и за двайсет на име Маргарета.

Юел веднага измисли две правила. Скочи от нишата и извади дневника си от витрината на „Селестине“.

„Правила за Юел Гюстафсон“, написа той. „Да се спазват задължително.“ И продължи:

Първо правило: не е нужно да си най-добрият, но не бива да си най-лошият. Второ правило: ако нещо ти се стори лошо, намери нещо още по-лошо. После лошото няма да ти изглежда чак толкова лошо.

Май се изразява прекалено объркано. Но не му хрумваше как да го напише по-стегнато. Понякога просто не ти хрумват най-точните думи…

Долу вратата се хлопна. По стълбите се чуха тежките стъпки на татко Самюел.

Юел бе забравил напълно да свари картофи. Пъхна дневника в джоба си и се зае да пали печката. Докато се събличаше в преддверието, баща му започна да кашля.

— Май съм настинал — рече той, влезе в кухнята и седна.

Юел му помогна да си събуе ботушите. Краката му миришеха на пот.

— Пфу, как вони! — сбърчи нос татко Самюел. — Време е да съберем мръсните дрехи.

За прането използваха протрит моряшки чувал, който носеха на перачка — вдовица на име Нилсон. Тя живееше в къщата, където се намираше бакалницата на Свенсон.

След вечеря татко Самюел извади голямото поцинковано корито. Юел стопли вода на печката. Два пъти слиза за още дърва.

Татко Самюел седна в коритото с колене, опрени о брадичката. Докато гледаше как баща му седи свит, без да помръдва, Юел избухна в смях.

— Какво толкова забавно има? — попита татко Самюел.

— Нищо.

Юел се зае да му изтърка гърба.

— По-силно — подкани го баща му. — След толкова сечене на дървета имам чувството, че по кожата ми се е образувала дървесна кора. Търкай по-силно де…

Дойде ред на Юел. Татко Самюел му изтърка гърба и му изряза ноктите. След това двамата, увити в хавлии, седнаха да се топлят пред печката.

— Как ще се сушим след баня, когато сменим тази печка с електрическа? — попита татко Самюел. — Във фурната ли ще се пъхаме?

Лицето му стана сериозно.

— Тази вечер ще отида при майката на Еверт да изкажа съболезнования.

След като се стоплиха, той извади черния си костюм от гардероба. Много рядко го обличаше. Двамата с Юел го огледаха внимателно под лампата — да не би да са го прояли молци.

— Купих го от Англия, от град на име Мидълзбро. Спряхме на пристанището и някакъв китайски търговец се качи на борда. Тогава костюмът ми се стори много скъп, но издържа доста години.

Татко Самюел показа на Юел етикета, пришит към вътрешния джоб на сакото.

— Виждаш ли? Пише, че е произведен в Англия. Баща ти не се облича с какви да е дрехи.

Наложи се Юел да му помогне да си върже вратовръзката. Момчето сбърка няколко пъти, преди да съобрази как точно да я обърне, за да направи възел. Татко Самюел пуфтеше и се задъхваше, защото ризата го стягаше.

— Костюмът е хубав, от Англия. Но ризата ми я уши един калпав шивач от Вестерьотланд. Тясна ми е.

— Не е твой размер.

— Размер, та размер! Ризата трябва да е по мярка. И толкоз.

После татко Самюел приглади с вода непокорната си коса. Юел държеше огледалото за бръснене така, че баща му да вижда тила си.

— Добре ли е? — попита татко Самюел.

Юел огледа внимателно прическата от всички страни.

Не беше свикнал да вижда баща си в официално облекло. Едва ли много деца могат да се похвалят с татко, който има костюм от Англия.

— С този костюм бях на сватбата ни, когато се венчах за мама Йени. Иска ми се да можех да ти покажа сватбената ни фотография, но тя я взе.

— Защо още не си ми разказал за мама Йени? — попита Юел.

— Ще ти разкажа, но не сега. Време е да тръгвам.

— Ще се прибереш ли?

— Да, разбира се. Няма да се бавя. В момента майката на Еверт е сама и плаче. Всички колеги ще отидем при нея. Началниците вече са се отбили. Редно е да я подкрепим. Поне бащата на Еверт няма да преживее смъртта на момчето си. Почина преди няколко години.

Татко Самюел млъкна. Юел му помогна да си обуе ботушите.

— Махни ми — извика малкият след баща си.

На улицата татко Самюел се обърна към прозореца и махна на Юел. После пое по улицата и се изгуби от погледа му.

Юел свали „Селестине“ от витрината и внимателно издуха праха от платната и парапета й. В трюма намери мъртва муха. Извади я с помощта на кибритена клечка, а едното й крилце се откъсна. Мухата му напомни за Еверт.

Никак не искаше да мисли за мъртвия дървосекач. Не и сега. При мисълта, че възнамеряваше да легне в някоя преспа и да умре, направо го побиваха тръпки.

Прогони черните мисли и постави „Селестине“ на мястото й. После извади една от навитите на руло карти на татко Самюел и я разгъна върху кухненската маса. Започна да разучава имената на океаните и дълбочината им. Същевременно обмисляше по кой път да насочи кораба, на който е капитан.

„Всичко това съществува — мислеше си Юел. — И ме чака. Ако татко Самюел не иска да дойде с мен, някой ден и сам ще тръгна да пътешествам…“

После отново нави картата на руло и я прибра в цилиндричната й опаковка. Легна си и заспа, унесен в сънища за морето, което го чака…

Събуди се, когато баща му се прибра. Татко Самюел надникна в стаята му.

— Как мина? — попита Юел.

— Ама ти не спиш ли?

Баща му влезе и седна в края на леглото.

— Не беше забавно.

Юел се надигна и му помогна да си свали вратовръзката. Неочаквано баща му го притисна към гърдите си. След няколко мига го пусна и прошепна:

— Заспивай, моето момче.

Юел забеляза колко зачервени са очите му. Татко Самюел излезе и си изплакна устата. От стаята му се чуваше тихо радиото. Леглото на баща му изпращя, после радиото замлъкна.

Юел пъхна будилника под възглавницата си. И отново се върна към морето. Застана на капитанския мостик. В лицето му духаше топъл вятър…

В полунощ се събуди, облече се и излезе. Стигна до товарните вагони и се притаи в тъмното. Ослуша се напрегнато. Не искаше и този път Тюре да се промъкне незабелязано зад гърба му.

Обърна се и се вторачи в мрака. В далечината се чуваше двигател. Сигурно Стария зидар отново обикаляше с камиона си.

Неочаквано Тюре го тупна по гърба. Пак успя да го стресне.

— Защо не дойде вчера? — попита Тюре.

Юел му обясни какво се бе случило. В тъмното не можеше да види дали Тюре му вярва, или не.

— Да тръгваме — подкани го момчето.

Двамата се отправиха към моста.

Тюре спря под високия свод на моста и извади изпод якето си голяма градинарска ножица.

— Твой ред е — заяви той. — Вчера постъпих както се разбрахме: намазах храстите на Безносата с лак. Тази нощ е твой ред. С тази ножица ще изрежеш растенията по стената.

— Нищо не сме се разбирали — възрази Юел. — Не съм искал да мажем храстите с лак. Нямам намерение да режа никакви растения.

— Така си и мислех. Голям си пъзльо.

— Не съм пъзльо.

— Не ти стиска.

— Напротив! Просто не искам.

Тюре го изгледа презрително.

— Нали според устава трябва да се покатериш върху моста, ако измениш на принципите на Тайното общество — процеди той и плю. — Ти направи точно това: не удържа на думата си. Чаках те, но не дойде. В такава организация не може да се оправдаваш. Длъжен си да спазваш правилника.

Тюре вдигна очи към високия свод на моста.

— Чакам — заяви злорадо той.

Юел разбра какво иска Тюре от него: да се покатери.

— Нямаше как да дойда — отрони Юел. — Така се случи.

Трябваше да го каже по-категорично, а не толкова тихо и неясно.

Тюре му подаде градинарската ножица.

— Или растенията, или моста — отсече той.

— Нали ти казах: нямаше как да дойда!

Гласът му прозвуча като писукане на пиле, което не смее да отвори човка…

Юел се помъчи да обмисли положението, но времето го притискаше и умът му блокира. И друг път му се беше случвало. Така и не се научи как да го преодолява.

— Пикае ми се — рече той, за да спечели малко време.

Направи няколко крачки встрани и обърна гръб на Тюре.

— Ще пикаеш от моста — изхили се Тюре.

Юел разкопча ципа на панталона си и се напъна да изцеди няколко капки, докато мислеше усилено.

Не искаше нито да реже растенията на Безносата, нито да се катери по моста.

Защо Тюре го принуждава да избира между две ужасни неща? Юел не бе изменил на принципите на Тайното общество. Кое правило гласи, че е забранено да се успиваш?

Мисълта на Тюре течеше много бързо и Юел направо се объркваше от аргументите му. Хвана го яд.

Нямаше никакво желание да пълни хорските домове с мравки и да опропастява храсти. Неговата цел беше да намери кучето. Не искаше да действа по чужда воля. Въпреки това взе ножицата от ръцете на Тюре.

— Ще го направя — заяви той, — но не защото съм предал Тайното общество.

Минаха по моста и поеха към къщата на Безносата. Спряха пред портата.

— Ще те изчакам тук — каза Тюре.

— Все ми е тая — отвърна Юел.

Отвори предпазливо портата. Струваше му се, че тъмната къща го дебне като хищник и само чака удобен момент да се нахвърли върху него.

Приближи се внимателно. Обърна се. Тюре се бе скрил.

През зимата увивните растения на Безносата представляваха само голи клони, които пълзят и образуват паяжина. Ала лятно време зелените им листа покриваха цялата стена.

Юел пак се ослуша.

Внимателно провря ножицата между стената и клоните и сряза веднъж, после втори път.

Вратата се отвори. Отвътре някой запали лампа и светлината обля Юел. Сърцето му се разтуптя.

Застанала боса на вратата, безносата Йертрюд прикова поглед в него. Черната дупка на мястото на носа й зееше срещу него.

— Какво правиш? — попита тя.

Юел не успя да помръдне от мястото си, камо ли да побегне.

Безносата не звучеше нито ядосана, нито изплашена, а някак тъжна.

— Влез — покани го тя.

Юел погледна крадешком към портата, но от Тюре нямаше и следа. Осъзнаваше, че трябва незабавно да се махне оттам. Хукне ли, Безносата няма да го настигне.

И въпреки това не помръдна.

— Влизай де — повтори тя.

„Ако ми се беше развикала, щях да си плюя на петите — помисли си Юел. — Но как да избягам от жена, която изглежда толкова тъжна?“

Приближи се до вратата.

— Ела да си поговорим в кухнята. Навън е много студено. Замръзвам.

Юел знаеше, че не бива да влиза. Така ще се озове право в капана. Но краката му сами прекрачиха прага.

В кухнята беше топло. Юел застана непохватно насред стаята, чудейки се къде да дене голямата ножица.

Йертрюд излезе и се върна с кърпичка, натъпкана в дупката на лицето си.

От ботушите на Юел течеше мръсен разтопен сняг. Смутен, той застана пред мокрото петно, за да го скрие. Безносата се бе загърнала в черно наметало над нощницата.

— Как се казваш? — попита тя.

Юел мълчеше.

„Дали да не си измисля някое име, или да я излъжа, че се казвам Ото?“ — мина му през ума.

— Няма да те бия — успокои го тя. — Макар че съм много силна. Искам само да разбера защо го правиш. Една сутрин заварих кухнята, пълна с мравки. После някой съсипа френското ми грозде. Никога повече няма да даде плод. А сега ти се опита да изрежеш цветята ми.

„За да я сплашим“ — помисли си Юел. Нали така каза Тюре? Не я изплашиха, а я натъжиха.

Къде се изгуби Тюре? Защо не му се притече на помощ? Ако някой от Тайното общество попадне в плен, другите трябва да го освободят. Няма нужда от правило, то се разбира от само себе си…

Понеже не знаеше какво да отговори, Юел заби поглед в пода, като се мъчеше да скрие ножицата зад гърба си.

— Защо? — попита повторно тя.

— Искам да се прибера вкъщи.

Само това му хрумна. И то си беше самата истина. Неочаквано тя отново излезе от кухнята. Пусна грамофон. Върна се с тромбон в ръка. Застана пред Юел и засвири мелодията, която идваше от грамофона. Беше натъпкала шал в отвора на тромбона, за да заглуши звука. Полюшваше се в ритъма на музиката. На Юел изпълнението й му хареса. Тромбонът звучеше също като инструментите от грамофона.

Неочаквано плочата зацикли и започна да повтаря мелодията. Тромбонът — също. Безносата гледаше Юел, без да сваля очи от него. Удари с крак по пода, игличката на грамофона се отмести и плочата продължи.

След края на мелодията тромбонът продължаваше да отеква в ушите на Юел.

— Според теб защо реших да ти посвиря? — попита тя.

Юел сви рамене.

— Само защото съм обезобразена, не означава, че съм идиотка. И без нос човек може да се научи да издухва достатъчно въздух, за да изкара звук от тромбон. Ако не бях изгубила носа си, вероятно никога нямаше да се науча да свиря на тромбон…

Усмихна му се.

— Разбираш ли за какво говоря?

Юел поклати глава. Не, нищо не разбираше.

— Обичам френско грозде. Обичам увивни растения. И мравки обичам, но не и когато са плъзнали из кухнята ми.

Остави тромбона върху масата. Юел се опита да си представи как мравките са превзели кухнята й…

— Знам какво шушукат хората — продължи тя. — Мнозина смятат, че не е редно да се разхождам по улиците като всички останали. Вероятно искат да ме затворят в клетка и да ме показват като екзотично зверче. Близо десет години не можех да се погледна в огледалото. Вече го преодолях. И искам да оставиш на мира френското ми грозде.

Юел изпита облекчение, задето Йертрюд започна да говори ядосано. Гневът й беше оправдан.

— Как се казваш? — попита го отново тя.

— Юел Гюстафсон.

Съжали, че спомена и фамилията си. Малкото име стигаше.

— Защо идваш да ми пакостиш?

Как да обясни нещо, което не може да се обясни? Освен това идеята да я сплашат даде Тюре, а в момента той се бе спотаил в мрака, без изобщо да се притеснява, че Безносата беше хванала Юел.

— Искам да знам — настоя тя.

Неочаквано го сграбчи за рамото и го разтърси. Юел усети колко силни са ръцете й. Лицето й се доближи до неговото.

Той не можеше да откъсне поглед от кърпичката, натъпкана в дупката, където някога е бил носът й. Тя го разтърси здраво, но го пусна.

— Тръгвай си — отпрати го жената. — Върни се, когато си дадеш ясна сметка защо правиш пакости в дома ми и си готов да го обясниш.

В очите й плуваше тъга.

— Не ми обещавай, че ще дойдеш да ми обясниш поведението си. Обещай на себе си. Хайде, свободен си…

Изпрати го и затвори вратата след него. Докато излизаше през портата, Юел чу, че тя отново свири на тромбона.

Огледа се за Тюре. Не го видя наоколо.

Мелодията от тромбона проникваше през стените на къщата и се разнасяше из градината. На Юел му се щеше да й беше казал истината. Същевременно си отдъхна, че Йертрюд го пусна толкова бързо.

Отправи се тичешком към моста. Снегът още не се бе разтопил напълно, той се подхлъзна върху кишата и едва не се строполи.

До моста Тюре неочаквано се появи от мрака.

— Само това не очаквах от теб — да се оставиш Безносата да те спипа.

Юел побесня и в гнева си запрати ножицата към краката на Тюре.

— Слава богу, че съвсем скоро ще се махнеш оттук — процеди той.

— Преди да избягам от къщи, държа да видя как се катериш по моста — ехидно подхвърли Тюре. — Изобщо не изпълни задачата, а се остави да те хванат.

— Утре ще се покатеря на моста. Ще застана най-отгоре и ще се изпикая върху главата ти.

Юел си тръгна. Зад гърба си чуваше злорадия смях на Тюре…

„Ще го направя — зарече се наум Юел. — Ще се покатеря на тъпия мост, ще застана на високото и ще се изпикая върху главата му. Тайното общество е мое, не негово. Задачата ни е да намерим кучето, запътило се към далечна звезда, а не да сплашваме хора, които после се натъжават…“

Тюре му се струваше доста различен: използваше много думи и човек така и не разбираше какво се върти из главата му.

„Не е като нас. Сигурно е богат. Нали не ходи на училище…“

Зави зад ъгъла. По улицата мина Стария зидар с камиона си. Юел му махна, но Симон Вихрушка не го забеляза. Момчето се загледа в червените фарове, проблясващи в мрака като животински очи.

„Приключението наистина съществува! — обнадежди се той. — Ето го: Симон Вихрушка, Безносата, Езерото на четирите вятъра… И кучето.“

То не му излизаше от главата…

Прибра се. От стаята се чуваше как баща му хърка. Юел се съблече и се мушна в леглото.

„Какво ли сънува татко Самюел? — запита се той. — Мама Йени или Сара? Или сънува мен?“

Юел погледна стрелките на будилника, просветващи в мрака.

След едно денонощие всичко ще бъде само спомен: как се е качил върху моста, как се е покатерил върху една от арките, как е отворил ципа си, как е слязъл…

Ще покаже на Тюре фон Свала как се покорява мост. Пък после нека бяга оттук. Вече никога няма да има основания да нарича Юел Гюстафсон страхливец…

Какво си помисли Юел още когато го видя за пръв път върху скалата до реката?

„Какъв подигравателно ухилен неприятен пришълец“? Още тогава непознатото момче предизвика раздразнението му. Ще му покаже той… Ще му даде да разбере…

Пак погледна стрелките на будилника. Наближаваше два. Катеренето по моста криеше опасности. Затова е забранено. Обзе го страх. Какво всъщност бе обещал на Тюре? Дали не можеше да измисли нещо друго, та да се отърве от опасното начинание? Единственият начин да се измъкне от катеренето беше да ореже растенията по стената на Безносата.

Юел не можеше да го направи. Струваше му се непоносимо втори път да види как Йертрюд отваря вратата и застава боса върху студените стълби…

Умората го заливаше на вълни.

„До утре има много време — помъчи се да се успокои той. — Дори не мога да пресметна колко секунди остават.“

Докато се унасяше в сън, Юел чуваше тромбона на Безносата и виждаше как тя се поклаща, докато свири. Мелодията се повтаряше ли, повтаряше до безкрай.

„Не ми обещавай. Обещай на себе си“ — така му каза тя.

Юел реши да запише всичко в дневника си. Обещавам. Обещавам си да не забравя…

На следващия ден отново заспа на чина, но този път се събуди, преди госпожа Недерщрьом да го забележи. Клепачите му тежаха и се принуди да подпира главата си с ръце и да притиска клепачите си с пръсти, та да не се затворят.

След училище побърза да се прибере. Легна си и нагласи будилника. Ще поспи час, пък после ще запали печката.

Въпреки умората не можеше да заспи. Представяше си как се изправя пред моста. Той нараства неумолимо пред очите му, докато накрая арките му се изгубват в облаците.

Юел седна в леглото.

Разбираше, че няма да се справи.

Ако падне от моста, ще се пребие. Ще умре като Еверт, убит от онова дърво.

Какво да направи?

Хрумна му единствено изобщо да не ходи на срещата с Тюре. Да се покрие, докато онзи се махне оттук. Но Тюре го бе предупредил, че ще избяга от къщи едва след като Юел се покатери по моста.

Мислите не му даваха мира. Наистина ли е толкова опасно да се покатериш по моста? Ще се държи здраво и няма да поглежда надолу. Неведнъж се бе катерил по дървета, и то доста успешно. Никога не беше падал. Високото не го замайваше.

„Ще го направя, разбира се — рече си той наум и прогони тревожните мисли. — Страхът е само в главата ми. Иначе не се боя…“

Когато татко Самюел се прибра, Юел беше сварил картофите. Баща му кашляше и трепереше от студ. Май имал температура. Веднага след вечеря се мушна под завивките. Юел му занесе кафе.

Неочаквано татко Самюел се разприказва:

— Юел, щом завършиш училище, ще се махнем оттук. Ще се преместим в град с пристанище. Не издържам повече в тези гори. Искам да виждам морето. Приключиш ли с училището, заминаваме.

„Още три години — доволно си помисли Юел. — Още само три години!“

Неочаквано Юел скочи от мястото си право в скута на баща си.

— Наистина ли? Обещаваш ли?

Татко Самюел кимна.

Да, наистина.

— Много си тежък, слез от коленете ми.

Юел отново седна на леглото. В главата му се появиха толкова много въпроси: кое море? Кой град? Само още три години…

— Ще поспя — каза баща му. — Май имам температура.

Затвори очи, а Юел се настани в прозоречната ниша. Една година, две години, три години. Как да накара тези три години да минат по-бързо?

Лятото си отива, докато се усетиш. Пролетта — също. Но есента и зимата нямат край. Ала след Коледа времето започва да тече по-бързо, отколкото преди това.

Юел си даде сметка, че тези три години ще изтекат бавно. Какво да се прави…

После се замисли за моста. Той го чакаше в мрака.

Опасенията започнаха да прииждат, но той ги отпращаше. „Ще му покажа аз на Тюре — закани се. — Ще му дам да разбере…“

Малко преди полунощ Юел стана и тихомълком се измъкна. Татко Самюел спеше дълбоко.

Навън се бе застудило. Замръзналият сняг хрущеше под краката му. По ясното небе блещукаха звезди. Над върховете на елите бе увиснала сипкава луна. Юел спря и видя Голямата мечка — единственото съзвездие, чието име знаеше.

В южното полукълбо се вижда друго съзвездие — Южен кръст. Татко Самюел му бе разправял за него. Още от стари времена моряците се ориентирали по това съзвездие. Виждало се посред нощ, ако излезеш на палубата, докато топъл вятър развява косите ти.

Юел не си представяше какво е да гледаш звездите, без да зъзнеш от студ…

Слезе направо до моста. Ако Тюре го чака при товарните вагони, нека се сети, че Юел е решил да не се отбива никъде.

Огледа арките на моста, като се мъчеше да ги смали с очи. Не, не са чак толкова високи, нито толкова тесни, колкото изглеждат. За три минути ще се покатери върху моста. Е, може би за пет. Пет минути са кратко време. Не се усеща как бързо минават.

В мрака видя Тюре да се приближава откъм разпределителната гара.

Вече не смогваше да държи страха далеч. В ръцете на Тюре проблясваше градинарската ножица.

Юел се ядоса. Гневът засенчи страха му. Не го прогони съвсем, но поне го уталожи.

— Ножицата няма да ми трябва — заяви той. — Застани по средата на моста, та да мога да се изпикая право върху главата ти.

Тюре се ухили.

— Няма да успееш. Ще паднеш.

— Ще видим. Застани, където ти казах.

Тюре сви рамене и се отдалечи.

Юел остана сам с моста.

Струваше му се, че мостът никога не е бил толкова голям. Застанал в подножието му, той вдигна очи към арките, устремяващи се към висините. Под тях дебнеше замръзналата река.

Дойде време да действа. Да не мисли. Да не гледа надолу.

Юел започна да се катери по парапета. Малко по-нагоре се намираше широка арка. Ако протегне ръце достатъчно високо, ще успее да се хване за ръба й. Точно така. Трябва да се държи здраво за арката, с тяло, плътно долепено до нея, и бавно да се придвижва нагоре.

Стисна желязото. Студът се просмукваше през ръкавицата му. Затвори очи и започна да се катери.

„Като жаба — помисли си. — Като жаба, която се мъчи да се измъкне от лапите на хищник по петите й…“

Нитовете по желязото дращеха коленете му.

Първо придвижваше дясната си ръка, след нея — левия крак, после лявата ръка и десния крак. Бавно, не бързай…

Около него не се чуваше звук.

Затвори очи и продължи да се катери. Ръка, крак…

Студеното желязо вкочаняваше пръстите му. С всяка крачка нагоре ставаше все по-трудно да пренебрегва страха.

„Защо го правя? — попита се отчаяно Юел. — Няма да се справя, ще падна и ще се пребия…“

Неочаквано се разнесе гласът на Тюре. Юел си даде сметка колко високо се намира, защото викът от земята долетя съвсем глухо:

— Слизай! Слизай оттам…

„Защо да слизам? — учуди се Юел. — Да не би Тюре да се е изплашил, че ще успея?“

Продължи да се изкачва с движенията на изплашена жаба. Нитовете продължаваха да го дращят. Не чувстваше ръцете си.

„Татко Самюел, не мога повече. Ела да ми помогнеш…“

Арката на моста започна да се изравнява.

Значи беше стигнал до най-високото. Време бе да се спусне обратно, като внимава да не се изхлузи.

Обзе го паника.

Не можеше да мръдне.

Стиснал с две ръце желязото, Юел не смееше да направи нито крачка.

По единия му крак плъзна топлина. Не знаеше защо.

В тъмното се разнесе още един пронизителен вик…

Юел се питаше какво ли става долу. Сякаш чу ръмженето на камион. Стария зидар ли бе дошъл?

Или звукът идваше от тромбона на безносата Йертрюд?

Пред очите му се появи и Ото. Смее се злобно. И госпожа Недерщрьом е там. Изглежда ядосана. Целият мост е пълен с хора, които се смеят. Всички деца от училище са дошли, присмиват му се и го сочат с пръст…

Ето го и гласа на татко Самюел. Той обаче не се смее, а вика. Но Юел не го чува заради голямото разстояние. Постепенно гласът се приближи и изведнъж Юел го чу почти до ухото си:

— Не мърдай, Юел. Стой спокойно…

Защо изобщо му казва това? Юел и без друго не може да помръдне. Ще остане прикован към моста още хиляда години…

— Не се движи — прошепна гласът на татко Самюел. — Спокойно…

После се случи нещо, което Юел нямаше да забрави до края на живота си.

Ръката на татко Самюел го хвана за гърба.

Юел не го виждаше, защото бе долепил лице до студеното желязо, но усети ръката му и го чу да казва:

— А сега бавно започни да слизаш. Държа те…

Лека-полека Юел се върна на земята, движейки с мъка вкочанените си ръце и крака. През цялото време татко Самюел му нашепваше успокоителни думи. И най-сетне Юел усети с крака парапета на моста.

Баща му го вдигна на ръце и го притисна към гърдите си. Отнесе го в някаква кола. Зад волана седеше Стария зидар.

През прозореца мерна лицето на Тюре. Изглеждаше изплашен…

Татко Самюел го пренесе по стълбите. Баба Вестман надникна да види какво става.

Баща му й разказа, че злополуката едва се е разминала. После го сложи в леглото и му разтри краката.

Юел изпи чаша с топла напитка. Искаше да заспи…

Но преди това помоли татко Самюел да му разправи за морето. За мъртвото вълнение, за делфините, за топлия мусон, който идва от Индия…

Все още му се струваше, че ръцете му стискат желязото.

Докато слушаше гласа на баща си, ръцете му постепенно се отпуснаха. После се унесе в сън.

„Селестине“ излиза от витрината, превръща се в голям платноход и се полюшва върху вълните по залез-слънце в очакване на попътен вятър. Юел лежи в каюта под палубата. Вълните го люлеят насам-натам и той се унася все по-дълбоко в съня…