Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (1)

1

Кучето. С него започна всичко.

Ако момчето не бе видяло самотното куче, едва ли щеше да се случи онова, което впоследствие стана толкова важно и промени всичко. Преживяването, първоначално вълнуващо, а после зловещо, нямаше да го връхлети.

Всичко започна с кучето.

През една зимна нощ той се събуди, стана от леглото, измъкна се на пръсти в коридора и се сви в нишата на прозореца, образувана от дебелината на стената. И тогава видя самотното животно.

Сам не разбра защо се събуди посред нощ.

Сигурно му се бе присънило нещо.

Но вече не си спомняше, дори да е било кошмар. Или пък баща му бе изхъркал в съня си в съседната стая? Татко му хъркаше рядко, ала се случваше от гърдите му да се изтръгне силен хрип. После пак настъпваше тишина.

В зимната нощ сякаш изрева лъв.

Именно докато седеше в прозоречната ниша в коридора, видя самотното куче.

Полепналият скреж по прозореца му пречеше, затова дъхна на стъклото, за да го размрази и да види какво става навън. Термометърът показваше трийсет градуса под нулата. И докато гледаше през прозореца, неочаквано забеляза кучето. То тичаше по пътя съвсем само. Спря под уличната лампа, огледа се, подуши въздуха в различни посоки и продължи да бяга. Изгуби се.

Съвсем обикновено, сиво куче. Малкият успя да види как изглежда животното. Ала защо тичаше съвсем само в студената зимна нощ? Накъде се бе запътило? И защо се оглеждаше?

Кучето сякаш се боеше от нещо.

Макар да зъзнеше, той остана до прозореца в очакване кучето да се върне. Но то не се върна.

Навън остана само студената, безлюдна, зимна нощ. В далечината блестяха звезди.

Самотното куче не му излизаше от ума.

През онази зима често се будеше нощем, без да знае защо. Всеки път ставаше от леглото, промъкваше се на пръсти по хладния паркет и се свиваше в прозоречната ниша с надеждата кучето да се върне.

Веднъж заспа там. В пет сутринта баща му стана и на път към кухнята да си свари кафе, го видя и го разтърси.

— Защо седиш тук? — попита.

Баща му, Самюел, работеше като дървосекач за голяма фирма със странното име „Марма Лонгрьор“. Още в ранни зори се отправяше към гората.

Малкият се чудеше какво да му отговори. Как да започне да му разказва за някакво куче? Баща му ще си помисли, че го лъже, а татко Самюел не понасяше хора, които не казват истината.

— Не знам — отвърна малкият. — Може пак да съм ходил насън.

Обяснението свърши работа. Не представляваше цялата истина, но не беше и лъжа.

Като малък наистина ходеше насън и не си спомняше нищо. Баща му разказваше, че на няколко пъти влязъл по пижама в стаята, където татко Самюел слушал радио или прелиствал старите си морски карти. Баща му го събуждал, а малкият не можел да обясни защо е станал и къде отива.

Това обаче се бе случило отдавна. Преди цели пет години. Близо половината от живота на момчето. Сега навърши единайсет.

— Лягай си — подкани го баща му. — Тук ще умреш от студ.

Малкият се сгуши в леглото си. Чуваше как баща му си вари кафе, приготвя си сандвичи за обяд и излиза, а вратата зад него се хлопва.

После настана тишина.

Погледна будилника до леглото си, сложен върху табуретка, подарък за седмия му рожден ден.

Никак не я харесваше. Тогава искаше хвърчило, а му подариха табуретка. И до ден-днешен, погледнеше ли я, пламваше от гняв.

Как може да подариш табуретка на момче, което иска хвърчило?

Оставаха още два часа, докато дойде време за училище. Придърпа одеялото до брадичката си, сви се на кълбо и затвори очи. Под клепачите му веднага се появи самотното куче. Тичаше безшумно с меките си лапи в зимната нощ. Вероятно към далечна звезда.

Малкият вече знаеше, че ще го хване. Ще примами кучето в съня си. Там ще си правят компания. Няма да е студено като в зимната нощ.

След малко Юел Гюстафсон — момчето на дървосекача — заспа.

За първи път видя самотното куче през зимата на 1956 година.

Тогава се случи всичко.

Всичко, което започна с появата на кучето…