Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (5)

5

В далечината Юел виждаше жълтия циферблат на църковната кула. Присви очи. Стрелките показваха дванайсет и пет. Започна да пристъпва от крак на крак, за да не замръзне.

Товарният вагон до него приличаше на огромно праисторическо животно, завързано с вериги в клетка.

Юел си представи, че вагонът може да мисли. Ами ако започне да ръмжи разгневено? Кой ще тръгне след товарен вагон, който разкъсва веригите си и побягва?

— Само хората са в състояние да мислят — прошепна си той. — Само хората…

Изведнъж се стресна.

Стори му се, че някой дебне в мрака зад гърба му. Обърна се рязко, ала видя само безмълвните вагони.

Огледа къщата на съдията, но прозорците не светеха.

Обзе го страх. Някой го наблюдаваше. Юел усещаше инстинктивно чуждото присъствие, макар да не виждаше и да не чуваше нищо.

Притаи дъх и се ослуша.

Долови нечий дъх наблизо. Да не би да си внушава?

Изведнъж някой го хвана за рамото.

„Смъртта — помисли си той. — Сигурно е тя. Стиска ме в желязната си хватка…“

Изкрещя.

— Изплаших ли те? — обади се Тюре зад гърба му.

Юел се обърна. Едва не се напика от страх. Щеше да бъде истинска катастрофа. Когато се изпуснеш, първо потича топла струя, но после ти става ужасно студено, та чак се разтреперваш.

— Много ме бива да се промъквам незабелязано — похвали се Тюре. — От няколко минути те дебна. С кого говореше? Чух, че шепнеш.

— Да, говорех на себе си — отвърна Юел. — Всичко ли чу?

Тюре кимна.

В тъмното Юел не виждаше, но му се струваше, че Тюре се усмихва.

Изведнъж се разколеба дали да му довери съществуването на Тайното общество. Знаеше твърде малко за Тюре. Що за човек твърди, че се казва Фон Свала, и то, без изобщо да се шегува? Юел прецени, че е добро хрумване да подложи на изпитанието, което измисли, бъдещите членове на Обществото.

Поведе Тюре по тъмните улици надолу към железния мост над реката. Минаваха през задни дворове и тесни проходи между студени стени. Без да е необходимо, Юел избра най-трудния път: покатериха се върху покрива на склада, където агенцията за поддръжка на пътищата държеше машините си за заваряване, после се промъкнаха в порутената оранжерия на търговеца на коне Ундер. Всичко това беше, разбира се, напълно излишно, но Тюре не възропта. Вървеше на няколко крачки зад Юел. Определено умееше да се катери. Спряха пред къщата на Ото.

— Тук живее враг — обясни Юел. — Отлъчен е. Казва се Ото и е ужасен гадняр.

— Откъде са го отлъчили? — попита Тюре.

Светлината от улична лампа озаряваше лицето му. Той не се усмихваше.

— Съвсем скоро ще разбереш — отвърна Юел. — На колко години си?

— На дванайсет. А ти?

— Почти на дванайсет.

Следващата им спирка беше железният мост. Сводът му се издигаше високо над главите им.

Юел веднага си измисли ново правило. Какво да се прави — то изискваше да изтърпиш болка.

Наведе се и облиза леденото желязо. Отлепи езика си трудно и го заболя.

После разказа на Тюре за Тайното общество; кои от членовете му са отлъчени от организацията, кои са мъртви. Довери му и основната задача: намирането на тайнственото куче. Премълча обаче, че според него то тича към далечна звезда. Сам не знаеше защо. Вероятно искаше да запази част от тайната за себе си.

— Макар че ще бягаш оттук след седмица, нямам нищо против да ти покажа някои неща — великодушно заяви Юел. — Но преди това трябва да положиш клетва и да преодолееш изпитание. Първо, долепи си езика до парапета за петдесет секунди.

Без да се колебае, Тюре приклекна и долепи език до ледения парапет. Пролича си, че го прави за първи път. За да не пострадаш сериозно, трябва да докоснеш желязото само с върха на езика си. Иначе боли много.

Юел се притесни. Ами ако Тюре не успее да си отлепи езика и при дърпането той се откъсне?

Тюре преброи до петдесет и се дръпна. Явно изпита много силна болка, за която изобщо не бе подготвен. Лицето му се сгърчи и той изплю кръв в шепата си. Стреснат от прекалено жестокото изпитание, на което го бе подложил, Юел реши да приложи катеренето по моста като крайна мярка:

— Второ, закълни се да се покатериш по моста, ако измениш на Тайното общество.

— Заклевам се — каза той. — Ще се покатеря по моста, ако изменя на Тайното общество.

— Освен това трябва да се изпикаеш оттам — добави Юел.

— Нямам намерение да предавам принципите на организацията — увери го Тюре. — Какво ще правим сега?

— Ще търсим кучето.

Отново тръгнаха по улиците. Стария зидар — Симон Вихрушка — пак се появи с камиона си. Юел разказа на Тюре, че зад волана седи побъркан човек, който не може да спи. За да прозвучи историята още по-вълнуващо, поясни:

— От трийсет и четири години не е мигнал.

— И е още жив? Никой не е в състояние да преживее толкова години без сън. Значи в камиона се вози мъртвец.

— Може и да е умрял — съгласи се Юел. — Тази нощ ще разберем каква е истината.

Пред Големия хотел стояха двама пияници и се подпираха един друг. Юел ги позна: ниският дебеланко бе продавачът на железарски стоки Рюдин, а високият мършав мъж — Валтер Крингстрьом — кларнетист и ръководител на оркестър.

Зад тях се виждаше как собственикът на винарната изба Рот се мъчи да запали колата си. Двигателят обаче не реагираше. Докато правеше отчаяни опити да отвори замръзналия преден капак, Рот започна да сипе псувни.

Железарят Рюдин и кларнетистът Крингстрьом поеха с несигурни крачки към мебелния магазин. Там спряха и отново се облегнаха един на друг. На Юел му се стори, че Валтер Крингстрьом плаче, а железарят го утешава.

— Пияници — подшушна му Тюре. — Да се махаме оттук…

Цял час скитаха из пустите улици. От време на време Стария зидар ги подминаваше с камиона си.

Юел се притесняваше, че Тюре ще се отегчи. „Можех да подготвя още някакво занимание — упрекваше се той наум. — Ако татко не беше поканил вкъщи онази мърла с червената шапка, щеше да ми остане време да измисля нещо забавно.“

Юел поведе Тюре към дома на Сара: малка мансарда зад книжарницата.

Внимателно отвори портата към задния двор.

— Тук живее друг наш враг — обясни той шепнешком на Тюре. — Жената с червената шапка. Трябва да я унищожим.

— Защо? — поинтересува се Тюре. — И коя е тя?

— Сервира бира в бирарията. Нахлу в дома ми.

— И защо не се оплачеш в полицията?

— Не е разбила вратата, друго имах предвид.

Сети се, че обеща на Тюре да му покаже къде живее.

Всъщност сам не знаеше дали иска, или не.

Какво представлява стара, порутена небоядисана къща в сравнение с дома на съдията? Все едно да покаже на Тюре хамбара зад къщата на свещеника или землянката до аптеката.

Нямаше обаче как да се измъкне и поведе Тюре надолу към реката.

Спря пред портата.

— Ето, тук живея.

— Цялата къща ли е ваша? — попита Тюре, след като я огледа внимателно.

Замалко Юел да отговори утвърдително. Но това би било опасна лъжа, защото съвсем бързо щеше да излезе наяве. В момента не искаше да рискува с празни хвалби…

— Само горният етаж.

После нощната експедиция приключи от само себе си. Върнаха се до дома на съдията и се сбогуваха.

— Как ми се ще да можех и аз да не ходя на училище — въздъхна Юел.

— Утре пак ела тук. Позвъни на вратата в средата.

И се преметна над портата.

— Скърца — обясни той. — Ако портиерът ме чуе, ще помисли, че се вмъкват крадци.

Плю в шепата си и я огледа.

— Вече не тече кръв. Ще дойдеш ли утре?

Юел кимна. Постоя до портата, изпрати Тюре с поглед и тръгна към къщи с бързи крачки. От умора едва държеше очите си отворени. Стария зидар го подмина за пореден път, но Юел дори не си направи труда да се скрие. Питаше се какво ли си мисли Тюре. Нещо в това момче му се струваше съмнително…

 

 

Влезе в кухнята на пръсти. Веднага забеляза, че нещо не е наред. Спря и се ослуша.

Очите му постепенно привикнаха с мрака и той се огледа. Всичко си беше постарому. „Селестине“ продължаваше да си стои зад витрината, дебелите чорапи на татко Самюел съхнеха както винаги, проснати на печката, която още не бе изстинала съвсем. И все пак имаше нещо различно.

„Изморен съм и си въобразявам“ — помисли си Юел.

Събу си ботушите, подсуши пода и се пъхна в леглото.

Въпреки вълнението от изминалия ден заспа веднага.

 

 

На следващия ден отиде пред дома на съдията и дълго се чуди дали да влезе. Ами ако Тюре се е пошегувал? Къщата изглеждаше прекалено голяма и красива. Юел знаеше отнякъде, че съдията разполагал с единайсет стаи. Там съдия Тьорнквист бе живял сам. В единайсет стаи?

Накрая Юел събра смелост и отвори портата. Тя изскърца — точно както каза Тюре. Спусна се по каменната пътека и позвъни на вратата. „Сигурно е редно да си сваля шапката“ — хрумна му. Отвори му Тюре. Какво облекчение!

Можеше да отвори майка му. Или още по-лошо — баща му.

Как се разговаря със съдия? Дали ако сбъркаш, ще ти наложи наказание?

Жилището се оказа голямо, както си го бе представял. Юел си събу ботушите и тръгна по чорапи след Тюре на обиколка из стаите. Навсякъде по стените висяха внушителни картини със златни рамки, а в една от стаите етажерки с книги покриваха и четирите стени. Юел стъпваше върху дебели килими. Погледът му падна върху рицарски доспехи и той застина.

Такова снаряжение да стигне чак до това затънтено място, затрупано под снега!

— Доспехите са от Шотландия — обясни Тюре. — Оттам произлизат родоначалниците ни.

Юел имаше чувството, че в жилището са сами.

— Нямаш ли майка? — попита той.

— Имам, то е ясно. Ще се премести при нас заедно с двете ми сестри чак на лято. Засега тук живеем само с баща ми. Една жена идва да чисти и да готви. В момента излезе на пазар.

„Имам, то е ясно — изимитира го наум Юел. — Изобщо не е толкова ясно…“

Тюре разполагаше с просторна стая на тавана. Юел се изненада: защо човек, който възнамерява да бяга след броени дни, е разопаковал и подредил толкова старателно всичките си вещи? А дали смяташе да вземе всичко със себе си? В такъв случай ще му трябва камионът на Стария зидар, за да пренесе целия си багаж до гарата. Прекрачвайки прага към стаята на Тюре, на Юел му се стори, че се пренася в непознат свят. Стаята му изглеждаше голяма колкото цялото жилище, в което живееха с татко Самюел. Книги покриваха едната стена, а карти — съседната. От тавана висяха макети на самолети. Върху голяма маса, дълга колкото самата стая, бяха наредени парни машини, конструктор и странни апарати, каквито Юел виждаше за първи път в живота си. До леглото на Тюре стояха два радиоприемника, а над възглавницата му висяха слушалки. В стаята имаше всичко освен играчки.

Юел онемя от възхищение.

— Чорапът ти е скъсан — отбеляза Тюре. — Внимавай да не си загубиш големия пръст!

— Обичам да си проветрявам краката — смотолеви Юел, като се мъчеше да си придаде невъзмутим вид и да прикрие колко се засрами.

Над леглото бе окачен портрет на мъж с дълга брада и почти гола глава. На Юел му заприлича на онези стари свещеници, чиито изображения бе виждал в църковната ризница^[1], редом с богослужебните съдове.

— Кой е той? — поинтересува се Юел, но веднага се притесни да не би така да е издал невежеството си.

— Леонардо — отвърна Тюре. — Великият Леонардо да Винчи. Моят идол.

Юел чуваше името за първи път. Не биваше да поема никакви рискове Тюре да се досети за истината за Тайното общество.

— Че кой не знае Леонардо да Винчи! — възкликна пренебрежително той, стараейки се да прозвучи убедително.

Опасността се размина. Тюре не го попита нищо повече. Взе да му показва географските си карти.

— Трябвало е да се родя в друго време — със съжаление въздъхна той. — Когато хората са откривали планини, реки и пустини, където не е стъпвал човешки крак. Днес, колкото и далеч да отидеш, все някой те е изпреварил. Закъснял съм.

— Е, човек не може да избира кога да се роди.

— Никога ли не мечтаеш?

— Много рядко.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа.

— Не ти вярвам, но все едно. Какъв искаш да станеш?

— Моряк — отвърна Юел. — Като татко.

— Тук не живеят моряци — изненада се Тюре. — Морето е далече.

— Татко живее тук — упорито рече Юел.

— Капитан ли е?

Юел нямаше никакво, ама никакво желание да отговаря, защото от устата му щеше да излезе поредната лъжа. Как да признае на Тюре, че татко Самюел е бил съвсем обикновен моряк!

— Последно баща ми беше капитан на кораба „Селестине“. Пренасяха живи коне.

Изведнъж го хвана яд на татко Самюел. Защо не се бе издигнал до капитан? Тогава и те щяха да живеят в толкова голяма къща…

— Аз искам да стана инженер — сподели Тюре. — Или да работя в ООН.

Юел имаше само бегла представа какво е ООН: някакво място, където хората държат речи. Не посмя обаче да попита Тюре за обяснение. „Ще се отбия в библиотеката и ще проверя кой е Леонардо да Винчи и какво е ООН“ — зарече се той наум.

— Защо са ти два радиоапарата? — попита Юел, за да смени темата.

— За да слушам две програми едновременно — отвърна Тюре. — Шведска и чуждестранна.

Юел отново изпита гняв към татко Самюел.

Момче на дванайсет години има цели два радиоапарата!

А баща му — прехвърлил четирийсетте — само един, и то много по-стар от приемниците на Тюре.

— Твоето радио каква марка е? — поинтересува се Тюре.

— „Луксур“.

Тюре се настани на възглавница върху пода.

— Идеята за Тайното общество ми харесва, но трябва да предприемем и други начинания, освен да търсим кучето.

— Понеже ми каза, че си щял да бягаш оттук, реших да търсим кучето, докато си още тук.

— От всяко тайно общество се очаква да всява страх. Предлагам да покажем колко сме опасни.

— Как?

— Довечера ще ти обясня.

Всъщност Юел смяташе тази вечер да си остане у дома. Боеше се, че ако пак тръгне да скита през нощта, отново ще задреме на чина. Но не каза нищо на Тюре.

Уговориха се да се срещнат в полунощ при товарните вагони. После Юел си тръгна, защото вкъщи го чакаха картофите.

— Защо бързаш толкова? — попита Тюре.

— Тайна.

Юел се прибра в лошо настроение. Изрече толкова много лъжи. Налагаше се да внимава много, за да не се оплете. И всичко това по вина на татко Самюел. Не се е издигнал до чин капитан, има само едно радио и няма жена, която Юел да нарече своя майка.

Единствената собственост на татко Самюел е брадвата. С нея ходи в гората да сече дървета. На всичкото отгоре никога не му е разказвал кой е Леонардо да Винчи и с какво се занимават хората в ООН.

А да не забравяме и каква мърла води вкъщи…

Изведнъж Юел се сети, че трябваше да се отбие в бакалницата. Вече почти бе стигнал до вкъщи, а сега се налагаше да се върне. Това го ядоса още повече.

„Ще отида да живея при мама Йени — помисли си той. — Пет пари не давам как изглежда и какво прави. Няма нищо по-лошо от живота при татко Самюел.“ Реши да вземе със себе си само „Селестине“.

Досадната синя табуретка, подарък за рождения му ден, ще хвърли през моста в реката.

В бакалницата се наложи да почака, докато му дойде редът. Свенсон миришеше на ракия както обикновено. Ръцете му посягаха неуверено към продуктите, а мозъкът му пресмяташе много бавно сметката на клиентите. На Юел му омръзна да чака. Това също беше по вина на татко Самюел.

След като се прибра, накладе огън в печката, сложи картофите да се варят и се излегна върху кухненския диван. Заспа. Събуди го баща му. Вече бе приготвил вечерята и подредил масата. Татко Самюел се намираше в удивително приповдигнато настроение. Тананикаше си моряшка песен. От време на време поглеждаше усмихнат Юел.

Нахраниха се. Баща му отиде да се избръсне. Юел се разтревожи. Татко Самюел се бръснеше само веднъж седмично — събота следобед. Никога в сряда. Освен това продължаваше да си припява.

Юел реши да го държи под око.

Нима Сара с червената шапка наистина е в състояние да го развесели така? Или причината се крие другаде?

След вечеря Юел извади войниците си и с помощта на няколко книги построи укрепление. Гласът на баща му, идващ от съседната стая, му пречеше да се съсредоточи върху играта си.

Накрая Юел се ядоса и изрита войниците под леглото.

„Нека лежат, докато се покрият с прах“ — помисли си гневно и отиде при баща си.

Татко Самюел лежеше. Слушаше радиото и си мърдаше пръстите на краката.

— Здрасти, Юел. На какво играеш?

— Не играя — тросна се малкият. — Кажи ми кой е Леонардо да Винчи.

— Кой?

— Леонардо да Винчи.

— Чувал съм го. Как се сети да ме питаш точно за него?

— Ей така. Искам да знам кой е.

— Ще трябва да си помисля малко. Леонардо да Винчи…

Застанал до вратата, Юел чакаше отговора на баща си. Татко Самюел се опитваше да си спомни, докато си мърдаше пръстите на краката.

— Ако не се лъжа, Да Винчи е бил изобретател. И художник. Живял е преди много години. Можел всичко. Конструирал летателни апарати и бойни оръдия; изпреварил времето си.

— Искам да стана като него.

— Леонардо е един. Човек постига онова, което е по силите му.

— Защо не си станал капитан?

— Не бях достатъчно образован. Разчитах само на двете си ръце. Без да си учил, няма как да станеш капитан.

Юел искаше да го накара да престане с това мърдане на пръстите, да свали усмивката от лицето си, да спре с безконечното си тананикане. Но не го направи. Замълча си.

— Отивам си в стаята.

Татко Самюел не реагира. Затворил очи, продължаваше да си припява.

„Ако не си избие Сара от главата, ще се махна оттук — зарече се Юел. — Покани ли я още веднъж вкъщи, изчезвам.“

За да разбере къде живее мама Йени, трябваше да попита татко Самюел. Този въпрос не му даваше мира. А освен него го тревожеха и куп други неща. Преди никога не се случваха толкова много събития наведнъж. А сега изведнъж го налегнаха хиляди мисли. С всяка изминала година животът ставаше все по-труден. А постъпките на възрастните, например на татко Самюел, му се струваха все по-неразбираеми.

Така му се искаше да се вмъкне в главата на баща си и да разбере дали той казва онова, което е в ума му.

Сигурно да си възрастен означава точно това — да говориш едно, а да мислиш друго — или да знаеш кои лъжи са безобидни, да се научиш да избягваш неистини, които веднага биха те разобличили като лъжец…

Юел зави будилника в чорап и го сложи под възглавницата си, та със сигурност да го чуе. После изгаси лампата.

Когато татко Самюел види, че е тъмно, няма да седне на леглото му. Ще затвори вратата и ще си легне.

„Възрастните са толкова наивни — помисли си Юел. — Щом е тъмно, си мислят, че децата непременно спят.“

Всъщност Юел искаше баща му да приседне до него и да му разкаже за мама Йени, без да се налага да го пита…

Юел не си намираше място как да легне, та да му е удобно. Будилникът му убиваше на ухото. Затрепери от студ само при мисълта, че след няколко часа ще излезе навън. Опитваше се да отгатне къде ще го заведе Тюре.

„Да всяваме страх — сети се той за думите на новия си приятел. — Какво ли означава това?“

Не спираше да се върти в леглото. Будилникът не му позволяваше да отпусне спокойно глава. Мушна ръка под възглавницата да провери дали случайно не е изключил бутона за алармата.

Трябваше му много време да поразмисли как му се струва Тюре.

Запознанството с него имаше и добри, и лоши страни. Радваше се, задето Тюре си тръгва след седмица, защото му бе разкрил доста срамни неща за организацията си. Същевременно очакваше раздялата с тъга. Да се сприятелиш с момче от благороднически произход не се случва всеки ден. Другите деца нямаха тази възможност. Само Юел се бе сближил с истински аристократ, и то по-голям от него.

Сети се за просторното жилище на Тюре. Мислено се върна там. Ето, пак оглежда картините, книгите, стъпва върху меките килими. Приближава се до рицарските доспехи и се двоуми. Сам е. Затова прогонва Тюре от мислите си. Може съвсем спокойно да облече ризницата и да сложи шлема. Спуска забралото пред лицето си.

Пренася се на далечно бойно поле.

Веднъж госпожа Недерщрьом им разказа, че когато рицарите тръгвали на битка, винаги падала мъгла.

Юел възсяда жребеца си — красавеца от конюшнята на търговеца Ундер — черен, с бяло петънце под дясното ухо. В далечината, невидим в гъстата мъгла, го очаква врагът…

Стресна го татко Самюел, който влезе в стаята му. За да сънуваш нещо хубаво, е нужен продължителен полет на въображението. Но стига баща му да натисне дръжката на вратата, и всичко изчезва за миг.

Юел се престори на заспал.

Татко Самюел излезе и внимателно затвори вратата.

„Обикновено се ослушва по-дълго — съобрази Юел. — Тази вечер си излезе бързо-бързо. Сякаш се надяваше да съм заспал… Защо няма правилник за бащи? — ядосано си помисли той. — Първо, да не смущават хубавите сънища на децата си. Второ, да стоят поне няколко минути в стаята на децата, докато се уверят, че децата наистина спят. Трето, да е ясно определено какви хора може да кани бащата вкъщи на кафе. Ще бъде чудесно, ако всички бащи по света са длъжни да подпишат такова споразумение. Който го наруши, веднага си получава наказанието.“

Радиото замлъкна. Татко Самюел си изплакна устата, леглото изскърца.

„Какво всъщност се е случило в семейството ни? — питаше се Юел. — Защо мама Йени е страдала от безпокойство? Кое я е накарало да…“

Будилникът започна да звъни под възглавницата. Първоначално Юел не разбра откъде идва звукът, защото бръмченето прекъсна съня му: намира се сред много хора, но знае, че някъде там, в тълпата, е и мама Йени. Оглежда се. Единственото познато лице е на Стария зидар. Внезапно се разнася дрънчене на железопътна бариера. Всъщност звънеше будилникът под възглавницата му…

Юел се ослуша в мрака.

Какъв беше сънят му наистина — страшен или просто странен?

Напрегна слух. Тишината побираше толкова много звуци.

Звук от камбанка, от собственото му дишане, от свистящ в ушите му вятър.

Юел се страхуваше от тъмното. Не виждаше нито стените и тавана, нито ръцете си. Събудеше ли се нощем, се чувстваше самотен и застрашен.

В такива моменти сякаш усещаше дъха на смъртта. Представяше си я именно като тъмна стая, където невидимият таван е захлупил лицето му. Събудеше ли се посред нощ, го нападаше страх да не остане сам-самичък на света…

Запали лампата върху синята табуретка. После я изгаси. Мракът престана да го плаши, защото нямаше как да му се случи нещо, докато спи.

Промъкна се в кухнята, обу си ботушите и слезе предпазливо по стълбите. От апартамента на баба Вестман се разнесе хрипкавата й кашлица.

Навън светеха звезди. Юел хукна, за да не закъснее за срещата с Тюре. Приятелят му отново се бе спотаил зад товарните вагони, хвана го внезапно за рамото и го стресна.

„Трябваше да се сетя — смъмри се наум Юел. — Ако продължавам да му се връзвам, няма да спре да се промъква зад гърба ми.“

Първо решиха да търсят кучето. Юел показа уличната лампа, където го бе видял последно. Прииска му се да разкаже за нощта, когато изнесе Летящия кон от магазина за велосипеди. Но дали Тюре ще му повярва? Юел не можеше да отгатне какво му се върти в главата. Тюре се канеше да бяга след седмица и Юел разполагаше с доста ограничено време да го опознае.

За пръв път срещаше човек, с когото щеше да се сбогува скоро и да не го види никога повече. До края на живота си.

— Всъщност защо търсим това куче? — попита внезапно Тюре.

Юел не знаеше какво да му отговори. Кучето, запътило се към далечна звезда, му се струваше важно, и толкова. Нямаше друго обяснение.

Тюре го смушка с лакът в гърба.

— Някой идва — прошепна той.

Посочи към улицата. Задаваше се облечена в тъмно фигура. Зърнаха я за миг под светлината на лампата, после тя отново се изгуби в мрака.

Двете момчета се спотаиха до стената на близката къща, за да не ги види. Тъмният силует вървеше с наведена глава, сякаш над раменете му нямаше нищо. Но Юел позна кой е.

— Йертрюд — прошепна той на Тюре.

— Какво прави по улиците посред нощ и защо върви с клюмнала глава?

Тюре му даде знак да я проследят. Прокраднаха се по протежението на стената. Оказа се лесна задача, защото жената вървеше напред, без да се обръща.

Досега Юел винаги си мислеше, че преследваните хора усещат чуждото присъствие зад гърба си. Ала Йертрюд явно не подозираше нищо. Тя нямаше нос. Жителите на селото или я съжаляваха, или се възмущаваха от поведението й. Почти всички изпитваха и страх.

Съчувстваха й, защото бе изгубила носа си по време на операция в болницата, но и се дразнеха заради хрумването й да се разхожда по улиците и да показва обезобразеното си лице, вместо да си стои вкъщи.

Йертрюд несъмнено беше смела жена, а смелите хора събуждат страх.

Случеше ли се да я срещне из селото, Юел изпитваше едновременно вълнение и погнуса, докато гледаше безносото й лице. Тя обикновено запълваше дупката с бяла носна кърпичка.

При разминаване с нея Юел все се мъчеше да не зяпа, но не успяваше да сдържи любопитството си. Йертрюд членуваше в свободната църква до сградата на читалището. Почти всеки ден обикаляше и продаваше религиозни вестници. Малцина се осмеляваха да откажат да си купят.

Момчето знаеше, че след като останала без нос, тя се опитала да се удави в реката. Но някой я видял да се хвърля от лодката на търговеца на коне, скочил във водата и я измъкнал. В джобовете й намерили стари ютии, а около врата си била омотала дебела верига. След случката Хурапеле, свещеникът в свободната църква, я взел под крилото си и й възложил да продава вестници.

Йертрюд живееше сама в малка къща отвъд моста. Явно сега се прибираше вкъщи.

Двете момчета я проследиха до реката. Не посмяха да продължат, защото по моста светеха много лампи. Спряха в подножието му и изчакаха фигурата й да се изгуби в мрака. Юел разказа на Тюре какво знае за тази жена. След като го изслуша, Тюре попита:

— Къде мога да намеря мравуняк?

Юел, разбира се, знаеше. Но сега сняг покриваше всички мравуняци и обитателите им се появяваха чак през май.

— Хайде утре да ме заведеш — предложи Тюре. — А сега ще се прибирам.

— Ама нали щеше да ми показваш нещо?

— Точно това направих: научих те да следиш човек.

Юел изпрати Тюре до портата пред дома на съдията. Надяваше се приятелят му да го повика и утре след училище, но Тюре не каза нищо. Прескочи портата и се изгуби в мрака.

Юел си даде сметка, че Тюре бе започнал да взема важни решения за дейността на Тайното общество. Това хем го радваше, хем го притесняваше.

От една страна, вече не носеше сам цялата отговорност за организацията. От друга, всичко бе станало някак изведнъж.

Крачеше бързо към къщи, зъзнейки от студ. В далечината се чу ръмженето от камиона на Стария зидар. Прибра се, влезе в кухнята и го обзе усещането от предната вечер. Нещо не беше наред. Но този път подозренията му се засилиха.

Хвана го страх. Какво се бе променило?

Събу си ботушите и си закачи якето. Уж всичко изглеждаше нормално и все пак беше по-различно. Инстинктивно открехна вратата на стаята на татко Самюел. Знаеше докъде е безопасно да я отвори, без да изскърца.

Ослуша се. Дишането на баща му не се чуваше.

От страх му идеше да заплаче. Да не би татко Самюел да е умрял?

Юел прекрачи прага и направи няколко предпазливи стъпки. Макар стаята да тънеше в непрогледен мрак, присви очи.

„Дишай — каза си наум. — Не спирай да дишаш…“

Коляното му опря о ръба на леглото.

Знаеше, че трябва да отвори очи, но точно това му се струваше най-трудното нещо на света.

Как да събереш смелост да се изправиш очи в очи с онова, което те плаши до смърт?

Клепачите му отказваха да се повдигнат. Сякаш бяха заключени с големи катинари. Под тях едри кучета тичаха напред-назад и не му позволяваха да отвори очи.

Накрая все пак успя да повдигне клепачи, като че ли избяга от затвор.

В тъмната стая леглото зееше празно.

Татко Самюел го бе изоставил…