Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (2)

2

Юел живееше с татко Самюел в къща до реката.

През пролетта буйните й води прииждаха с бумтеж от далечните планини отвъд мрачните гори, точно до къщата им правеше завой и продължаваше по дългия си път към морето.

През зимата реката спеше под бялото си покривало. По снега ясно личаха следи от ски.

Край брега Юел имаше тайна.

До високите каменни подпори на масивния железен мост, по който влакът минаваше няколко пъти на ден, се намираше голям, разполовен скален къс.

Някога скалата е била цяла и кръгла, но постепенно пукнатината я бе разделила на две. Във фантазията на Юел това беше земното кълбо. Той често се провираше в пукнатината, ухаеща на влажен мъх, и си представяше, че се намира в дълбините на същата онази Земя, където живееше.

Нали тайна всъщност означава да виждаш нещо, което другите не виждат.

Докато стоеше в процепа, Юел се чувстваше способен да преобрази света, както си пожелае.

Във въртопа на придошлата река танцуваха не дървени трупи, а делфини.

Старият дънер, заседнал в пясъчния насип, където търговецът на коне Ундер връзваше лодката си, се превръщаше в хипопотам, подал голямата си глава над водата. А под нея се криеха крокодили. Спотайваха се в очакване на плячка.

От пукнатината Юел се отправяше на дълги пътешествия. Всъщност той не бе стъпвал дори отвъд мрачните гори. Никога не бе виждал морето. Но това не го тревожеше. Рано или късно щеше да го види. Татко Самюел най-сетне щеше да спре да сече дървета и двамата щяха да тръгнат заедно на път.

Междувременно Юел правеше пътешествията си в пукнатината. Представяше си, че реката е протокът между островите Мавриций и Реюниън, които се намират близо до Мадагаскар. Той знаеше как изглежда тамошната природа. Татко Самюел му беше обяснявал колко внимателно трябва да плава човек в този проток. Имало много опасни подводни скали и ако корабът ти започне да потъва, до дъното оставали четири хиляди метра.

Някога татко Самюел е бил моряк. Разбираше ги той тези неща.

Когато виждаше делфини и хипопотами в реката, пред него оживяваха именно разказите на баща му. Понякога Юел вземаше със себе си и няколко морски карти, за да превърне по-лесно реката във въображаем свят.

Юел Вече бе навършил единайсет, затова си даваше сметка, че всичко е на игра. Ала държеше играта да изглежда сериозна. Иначе би изневерил на тайната си.

Зиме снегът затрупваше големия пропукан скален къс и Юел по-рядко ходеше там. Само от време на време слагаше ските и се спускаше по склона към реката, за да провери дали скалният блок продължава да стои на мястото си. С помощта на ските и на щеките проправяше „коловози“ около блока. Приличат на ограда, мислеше си той. Така никой няма да може да нападне и превземе скалата му.

През зимните вечери двамата с татко Самюел седяха в кухнята и Юел слушаше разказите му.

Зад стъклената витрина над печката се мъдреше макет на кораба „Селестине“. Татко Самюел го купил от беден индиец в Момбаса. Когато проснеше мокрите си вълнени чорапи да се сушат под витрината, тя се замъгляваше и Юел си представяше как „Селестине“, попаднала в мъгла, стои в очакване на попътен вятър.

Юел си развихряше въображението и когато ставаше дума за къщата, където живееха. Фантазираше си, че е кораб, хвърлил котва до реката, който очаква попътен вятър да го изведе в морето. Разнебитената ограда се превръщаше в релинг, а таванската стая — в капитанска каюта. Ръждясалият плуг, заробен наполовина в изоставената картофена нива, представляваше котвата на кораба.

Някой ден къщата им щеше да се освободи от оковите. Щяха да изтеглят котвата на борда, да поемат бавно надолу по реката, покрай залива, където се намираше старият дансинг, да подминат църквата и да потънат в дълбоката гора…

— Разкажи ми за морето — молеше често Юел.

Татко Самюел включваше радиото и завърташе копчето така, че да се чува само шум.

— Ето така звучи морето — казваше той. — Затвори очи и си го представи. Безбрежна шир.

Случваше се татко Самюел да изпадне в настроение да разказва за морските си приключения. Тогава двамата се настаняваха удобно на дивана. Друг път обаче никак не му беше до приказки. Юел не знаеше кога какво да очаква. Понякога баща му се прибираше от работа със замръзнал нос и мокри чорапи, но си тананикаше, тропаше и пръхтеше като доволен кон. Изтупваше снега от дрехите си в коридора, сядаше на масата и молеше Юел да му помогне с ботушите. Вечер Юел посрещаше баща си с готова вечеря. Хапваха, измиваха чиниите и ако татко Самюел имаше желание, подхващаше разказите си.

А в други дни тежките му стъпки отекваха по стълбите в къщата. Той събуваше ботушите, събличаше дебелото си яке и въздишаше мъчително с горчиво изражение и отвеяни очи.

В такива дни Юел знаеше, че е по-добре да внимава, да не дрънчи с чиниите и да не задава излишни въпроси. Просто слагаше масата, сипваше картофите, изяждаше мълчаливо вечерята си и веднага изчезваше в стаята си.

Две неща го измъчваха най-много.

Не знаеше причината и нямаше представа какво да направи.

Юел предполагаше, че е свързано с майка му и с морето. Татко изоставил морето, а мама изоставила татко. Докато седеше в пукнатината, Юел често размишляваше по тези въпроси. Първо започваше с по-лекия.

Морето.

Питаше се как така баща му е претърпял корабокрушение и е попаднал в това студено северно градче, където дори няма море? И как е възможно да се задоволява със сегашната си работа — всеки ден да сече дървета — щом въпреки усилията си така и не успява да отсече всички дървета до хоризонта, та да си освободи изглед към морето?

Как е попаднал тук?

Как изобщо се е случило всичко?

Защо живеят в тази голяма мрачна гора толкова далеч от морето?

Татко Самюел беше роден на западното шведско крайбрежие — Юел го беше питал — и израснал съвсем близо до морския бряг, в рибарска колиба северно от градчето Марщранд. Защо обаче самият Юел бе роден в Сундсвал?

Заради мама, предполагаше малкият. Всичко е заради нея. Тя не е искала да остане при нас. Събрала си багажа, качила се на влака и отпътувала на юг, докато татко Самюел работел в гората.

Юел нямаше представа на колко години е бил тогава. Сигурно съвсем малък, щом не си спомня нищо.

Баба Вестман от долния етаж му разказа как е станало. Веднъж Юел се озова пред вратата на апартамента без ключ, до края на работното време на баща му оставаше много време, а термометърът бе паднал под минус двайсет градуса и тя го покани да изчака в дома й. Вътре беше мрачно; носеше се ухание на зимни ябълки и киселички карамелени бонбони.

Баба Вестман беше стара и прегърбена. Веднъж Юел видя как тя се разкиха на двора, а изкуствените й зъби паднаха от устата й.

Навсякъде из тъмния апартамент се виждаха изображения на Бог. Дори върху килимчето пред вратата бе изобразен Исус. Първия път, когато прекрачи прага на дома й — или поне първия път в спомените му — Юел се чудеше къде да избърше ботушите си, целите омазани с мръсен сняг.

— Върху изтривалката, къде другаде? — отвърна баба Вестман. — Той знае какво си мислиш и следи всяка твоя стъпка. Защо да не те гледа и от килимчето?

Тогава тя го настани върху кожена постелка пред камината в кухнята. Юел не си спомняше на колко години е бил тогава, но в паметта му завинаги се загнезди как баба Вестман се надвеси над него, прегърбвайки и без друго превития си гръб:

— Майка ти не беше лоша — увери го тя. — Но носеше безпокойството в кръвта си. Усетих го още щом двамата със Самюел се преместиха да живеят тук. Тя непрекъснато гледаше към далечината. Един ден слезе у нас и ме помоли да те гледам, докато татко ти се прибере. Наложило й се да излезе по работа. Аз обаче забелязах пътническата й чанта в преддверието. Не ми убягна и тревогата в очите й. Но не таеше злоба в сърцето си. Просто — иска или не — безпокойството се бе вселило в нея…

Юел имаше навика да седи с часове в скалната пукнатина до реката и да наслагва мислите една върху друга, докато се получи цялостна картина.

Баща му се казва Самюел и копнее за морето.

Майка му е носела в душата си нещо, което се нарича Безпокойство.

Понякога, когато татко Самюел се прибираше с мрачен поглед, Юел си лягаше и със страх очакваше да чуе лекото дрънчене на бутилки от кухнята. Баща му започваше да ги вади, защото си мислеше, че малкият е заспал. Тогава Юел ставаше внимателно от леглото, приближаваше се на пръсти до вратата и надникваше през ключалката да види какво става в кухнята. Татко Самюел седеше на дивана, прокарваше пръсти през сплъстената си коса и не спираше да си мърмори нещо под нос. Отпиваше от бутилката на големи глътки, сякаш пие горчиво лекарство, без което обаче не може.

Защо не си налее в чаша, питаше се наум Юел.

И защо пие нещо с неприятен вкус?

Една сутрин намери баща си, отпуснал глава върху кухненската маса. Спеше. Едната му ръка, стисната в юмрук, бе затиснала морска карта.

Върху синята мушама имаше и още нещо.

Намачкана снимка с откъснат ъгъл. От нея право към Юел гледаше жена с кестенява коса.

Веднага се сети, че тази жена е майка му.

Устните й не се усмихваха, но не бяха и стиснати. Тя просто го гледаше. Сигурно така изглеждат неспокойните хора, помисли си той.

Обърна снимката. Имаше надпис: Йени и името на фотографско ателие в Сундсвал.

Йени. Самюел, Йени и Юел Гюстафсон. Ето така щяха да се казват, ако живееха като семейство.

А сега тези имена не си принадлежаха. Юел пак реши да разпита баща си какво всъщност се е случило.

Но не сега, не днес, а някой друг път, когато ставайки сутрин за училище, не намери празна бутилка върху масата. Щеше да повдигне въпроса чак след като баща му изчисти кухнята до блясък и всичко утихне. Не и преди това.

Това ставаше винаги нощем.

Често Юел се събуждаше от шум в кухнята. Разнасяше се дрънчене на тенджери и тигани. Баща му съскаше, мърмореше и се смееше някак превъзбудено и прекалено високо. Това ясно подсказваше на Юел, че татко Самюел пак се е заел да чисти.

И малкият ставаше от леглото и надничаше през открехнатата врата на кухнята.

Всеки път пред него се откриваше една и съща гледка: баща му облива пода и стените с вода, бумтящата печка бълва дим, а лицето на татко му е потно и лъщи. С бесни движения той лъска като луд петна и мръсотия, видими единствено за неговите очи. Плисва цяла кофа със съскаща вода върху димоотвода, ходи напред-назад с подгизнали чорапи и търка ожесточено, сякаш за да притъпи силна болка.

Юел не можеше да прецени дали баща му е изплашен, или по-скоро разгневен.

Каква е тази мръсотия, видима само за него?

Малкият го чуваше да мърмори за някакви паяжини и кълба от змии, и се чудеше откъде ще се вземат паяжини през зимата. А змии в димоотвода? Нима в тяхното малко северно градче изобщо има змии?

Докато го наблюдаваше през процепа на вратата, Юел си даваше сметка, че с четката татко Самюел всъщност се опитва да изличи нещо, което вижда само той, защото го плаши и го ядосва.

Винаги след такова изтощително чистене баща му си лягаше и не помръдваше цял ден. Само стенеше и отказваше да дръпне пердетата настрани. Сутрин Юел тръгваше за училище и го оставяше да лежи. Следобед се връщаше и го заварваше пак да лежи. На въпросите на сина си иска ли да хапне малко картофи, татко Самюел само клатеше отрицателно глава и продължаваше да охка. След няколко дни всичко отминаваше като сън и нещата тръгваха постарому.

Татко Самюел отново започваше да става в пет сутринта, изпиваше си кафето и поемаше за работа. Юел пък си отдъхваше, защото в скоро време нямаше да се буди нощем от дрънченето на тенджери и странните брътвежи на баща си…

Най-лесно му се струваше да размишлява над случващото се в пукнатата скала до реката.

Веднъж реши да седне на кухненската маса с лист хартия и химикалка и да напише за какво мисли. Записа всичко, за което искаше да пита баща си. Искаше да получи отговор на въпросите си, преди да падне първият сняг идната есен. В момента бе изминала едва половината от тазгодишната зима. По улиците и до църковната ограда се издигаха високи камари сняг, изринат настрани. Всяка сутрин Юел излизаше от къщи и крачеше към училище във вледеняващ студ. Но все някога щеше да дойде пролет…

Първо реши да попита баща си защо не живеят до морето.

Е, това вероятно не беше най-важният въпрос, но Юел предпочиташе да започне с нещо по-лесно.

Юел записваше въпросите и разсъждаваше какви ли ще бъдат техните отговори и дали ще му харесат.

На второ място искаше да разбере защо е роден в Сундсвал.

И защо мама Йени се е качила на влака и го е оставила при баба Вестман.

Юел се чувстваше неловко, когато го питаха защо няма майка.

От всички деца само той нямаше майка.

Да си изключение често е хубаво.

Да си единственият в класа, който има макет на самолет от балсово дърво или велосипед с предни грайферни гуми, а задни — с шипове, наистина е приятно.

Но да си единственият без майка не е.

Струваше му се по-лошо, отколкото да носи очила.

Дори заекването беше за предпочитане.

Няма нищо по-лошо от това, да нямаш майка, заключи Юел.

На майките им е позволено да ги няма само ако са мъртви.

Понякога обмисляше дали когато го попитат, или го дразнят, да не отговори: „Мама е мъртва“. Няколко пъти Юел пробва как ще прозвучи.

Значението на думите се променяше. Всичко зависеше как ще ги изрече. Например да ги каже, сякаш майка му е починала при тежка самолетна катастрофа в далечна страна, където е отишла по важна работа. Същите думи, но с различна интонация, биха накарали слушателите му да повярват, че майка му е загинала при битка с лъв.

„Старата умря“ — друг вариант.

Но така излизаше, все едно изобщо не го е грижа.

След като обаче откри снимката до главата на спящия си баща, Юел знаеше, че тя не е мъртва. Непременно трябваше да разбере какво се е случило.

Всяка вечер преди да заспи, Юел си измисляше разни истории за майка си. Най-много харесваше онази, в която си я представяше като фигура на носа на кораб с три високи мачти и множество опънати платна.

Двамата с татко Самюел се редуват зад щурвала. Корабът почти всеки път се удря в подводен риф, но в крайна сметка успяват да се измъкнат невредими и да спасят кораба. Юел обичаше тази история, защото му позволяваше всеки път да измисля различен край.

Чувстваше ли се потиснат, без никакво съжаление потапяше кораба, а фигурата на носа заравяше на четири хиляди метра дълбочина. Изтощеният екипаж се спасяваше, като изплува на брега на самотен остров, а майка си Юел оставяше да се изгуби завинаги в морските глъбини.

Спасителния остров наричаше Самюел или Юел. Но не и Йени.

Най-често корабът потъваше, когато през деня Ото го тормозеше с подмятанията си.

Юел неизменно беше нащрек в очакване на неприятни въпроси, ала Ото действаше подмолно и винаги уцелваше момент да го свари неподготвен.

Ото, по-голям от съучениците си, повтаряше класа, защото страдаше от мистериозна болест. Случваше се да отсъства от училище месеци наред и затова не успяваше да премине в следващия клас. Баща му работеше като огняр и който имаше късмет да спечели симпатиите на Ото, получаваше рядката възможност да види как изглежда отвътре машинното отделение на локомотив.

За съжаление Юел не влизаше в отбора на „избраните“. Двамата с Ото не можеха да се понасят.

— На мястото на майка ти и аз щях да се махна — изтърси веднъж Ото високо, за да го чуят всички деца в училищния двор.

Юел остана като попарен.

— Майка ми е носова фигура — намери сили да каже той. — Защо ли ти обяснявам, и без това не знаеш какво е.

Отговорът му, макар да го свариха неподготвен, явно се оказа достатъчно добър да затвори устата на Ото.

„Следващия път изобщо няма да му отговарям, а направо ще го ударя“, реши Юел. „Сигурно ще ме натупа здравата, защото е по-голям и по-едър, но може и да успея да го ухапя…“

Следващия час имаха география. Госпожа Недерщрьом се появи от учителската стая, където през междучасията претопляше чая си и решаваше кръстословици. Тя стъпваше накриво с единия си крак. Преподаваше на Юел още от първи клас.

Веднъж той реши да разсмее съучениците си, промъкна се зад гърба й и започна да я имитира.

Неочаквано госпожа Недерщрьом се обърна и се разсмя.

— Много добре го правиш — удиви се тя. — Вървя точно така.

Ако тя не стъпваше накриво, Юел би си я взел за майка. Но госпожа Недерщрьом си имаше семейство и деца. Беше омъжена за геодезиста в градчето.

От всички учебни предмети Юел най-много обичаше географията. Помнеше разказите на баща си в подробности. Имаше атлас с всички държави на света. Знаеше къде се намират Памплемус и Богамайо, само дето се колебаеше как точно се произнасят имената.

В класа нямаше по-добър по география от него. Е, Юел не учеше много усърдно уроците за Швеция, но превъзхождаше съучениците си в знанията за света отвъд тъмните гори.

Още щом учителката ги подкани да седнат, Ото вдигна ръка.

Юел не го видя, защото Ото седеше зад него.

Госпожа Недерщрьом го попита:

— Да те освободя от час ли искаш? Да не ти е лошо?

Ото вдигаше ръка само когато беше болен, затова тя не очакваше друго. Този път обаче той имаше въпрос:

— Какво представлява носороговата фигура?

Юел потръпна. Сърцето му се разблъска в гърдите. Колко подмолно! Проклетият Ото! Сега учителката щеше да разобличи измислицата на Юел. Всички съученици го чуха да казва, че майка му е носова фигура.

— Ото, повтори, ако обичаш — настоя учителката. — Каква точно беше думата?

— Носорогова фигура.

— Нарича се носова фигура — поправи го госпожа Недерщрьом.

„Не отговаряйте — молеше се наум Юел. — За бога, имайте милост…“

Тя сякаш чу молбите му.

— Някой от вас чувал ли е за носова фигура? — попита тя.

Всички мълчаха. Юел изобщо нямаше намерение да се обажда, макар единствен да знаеше отговора.

Ото отново вдигна ръка.

— Юел може да обясни. Майка му била носоро… как го казахте…

Госпожа Недерщрьом изгледа строго Юел.

— Що за измишльотини! Някога са слагали носови фигури — дървени скулптури — на носа на кораба. Днес вече не го правят. Не може майка ти да е направена от дърво, Юел.

Момчето усети как в душата му се надига омраза и към учителката, и към Ото, а класът избухна в дружен, злорад смях.

— Ти знаеш много любопитни факти — отбеляза госпожа Недерщрьом. — Но понякога въображението ти работи прекалено активно и те подвежда.

Юел заби очи в чина и усети как лицето му пламва. Мразеше от дън душа и учителката, и съучениците си.

— Юел! Погледни ме! — подкани го госпожа Недерщрьом.

Той вдигна полека глава, натежала като каменен къс.

— Способността да фантазираш не е нещо лошо — продължи тя. — Но е редно да правиш разлика между въображение и действителност. Спомняш ли си какво говорихме за онези лилии?

Водните лилии! Колкото и да му се искаше, не би могъл да забрави прословутите лилии на остров Мавриций. Татко Самюел ги описа големи като средния кръг на хокейното игрище, което се образува всяка зима върху пясъчника пред училищния двор. Преди време учениците получиха задачата да разкажат нещо интересно — чуто или прочетено — и Юел избра да говори за водните лилии на остров Мавриций.

— Едва ли са чак толкова големи, колкото ги описваш — възрази госпожа Недерщрьом, след като го изслушаха.

За беда Юел реши да прояви упорство.

— Толкова големи са — заинати се той. — А вероятно още по-големи.

— Кой ти каза? — поинтересува се учителката.

— Баща ми ги е виждал, докато е плавал по море — отвърна момчето. — Ако той не знае повече за лилиите от всеки друг, дяволите да ме вземат.

Откъде му хрумна да употреби тази ругатня? После и той се чудеше.

Госпожа Недерщрьом обаче се ядоса и го изгони от час.

Юел реши да не разказва повече пред класа за далечни земи.

Нима от тях може да се очаква да разберат как изглежда действителността?

Та те не са виждали друго освен сняг и хълмове, покрити с борови гори, които стигат до хоризонта.

Докато газеше в дълбокия сняг на път за вкъщи, мракът се сгъсти, макар да беше още рано. „Сега съм на единайсет — мислеше си Юел. — След време ще остарея и ще умра. Но тогава вече ще съм далеч оттук, далеч от снега и от Ото, който винаги има какво да каже…“

Носът му започна да тече. Юел закрачи още по-бързо.

Отби се в магазина да купи килограм картофи, пакетче масло и пълнозърнест хляб. Бакалинът Свенсон, когото Юел не бе виждал трезвен и с чиста престилка, записа в бележника си колко му дължи малкият.

„Пазарувам като някоя домакиня — помисли си момчето. — Първо купувам продукти, а после готвя. Сам съм си майка.“

Докато минаваше през портата, закачена накриво, Юел си помисли, че къщата им никога няма да поеме по реката. Така и няма да задуха попътен вятър. Най-добре да я насекат за дърва: татко Самюел му бе разказвал, че постъпвали така със старите, негодни за плаване лодки.

Юел се втурна по скърцащото тъмно стълбище, отключи външната врата и накладе огън в печката. После си развърза ботушите.

„Все нещо трябва да се случи — помисли си. — Не ми се чака повече.“

Докато картофите се варяха, той отиде в стаята на татко Самюел да потърси снимката на мама Йени. Провери дали не я е прибрал между книгите, дрехите и морските си карти, навити старателно на руло, но не я откри.

„Сигурно я е взел със себе си в гората — предположи Юел. — Защо я крие от мен?“

Реши да пита баща си къде е снимката веднага щом татко Самюел се прибере. Няма да го чака дори да си свали шапката.

„Тя е моя майка. Защо я крие от мен?“ — питаше се момчето.

След малко чу стъпките на баща си, но се отказа да го разпитва за каквото и да било. Не му достигна смелост. Помоли го да му разкаже пак за големите водни лилии, каквито имало само в ботаническата градина на остров Мавриций.

Татко Самюел седна на ръба на леглото му.

— Не искаш ли да чуеш друга история? Тази за лилиите си я слушал десетки пъти.

— Не, не и тази вечер — отвърна Юел. — Искам да ми разкажеш нещо познато.

Баща му изпълни желанието му, излезе и изгаси, а момчето се заслуша в пукането на гредите.

„Трябва да се случи нещо“ — помисли си още веднъж то, докато, завито до брадичката, се унасяше в сън.

Посред нощ се събуди. Стана от леглото, приближи се до прозореца и видя самотното куче, което тичаше под звездите…