Хенинг Манкел
Кучето, запътило се към далечна звезда (4)

4

Четири дни по-късно Юел заспа на чина.

Как стана, и той не разбра. Неочаквано просто се унесе с отворена уста.

Случи се в час по вероучение. Госпожа Недерщрьом се приближи, хвана го за рамото и го раздруса с пламнало от гняв лице.

Тя страдаше от екзема: ядосаше ли се, челото й под косата побеляваше, а останалата част от лицето й се обагряше в червено. Това винаги сигнализираше на учениците да внимават, защото госпожа Недерщрьом е бясна.

— Юел! — кресна тя. — Юел Гюстафсон! Не ми казвай, че спиш в часа ми!

Той се стресна. Сънуваше нещо, свързано с татко Самюел: Юел върви из голяма гора и го търси. Но щом се събуди, забрави всичко.

Направо недоумяваше как е задрямал на чина.

— Не съм заспивал — оправда се той.

— Не ме лъжи в очите. Целият клас видя, че спиш.

Юел се огледа. По лицата на съучениците му се четеше къде смущение, къде злорадство или просто любопитство, но всички вкупом изразяваха съгласие с думите на госпожа Недерщрьом.

Явно бе заспал.

Учителката го изгони от часа и го предупреди, че ще се обади на баща му. Юел само сви рамене. Вкъщи нямаха телефон.

Момчето седна на пода в безлюдния коридор и огледа обувките на децата. „Мога да отмъстя на всички, които гледаха със задоволство как умирам от срам — помисли си той. — Ще им разбъркам обувките или ще ги изхвърля в двора.“ Но се отказа.

Извади от джоба си дневника на Тайното общество. Сутринта бе забравил да го прибере във витрината на „Селестине“.

Прерови няколко чужди якета и накрая намери химикалка.

„Морякът-наблюдател на бизанмачтата Юел Гюстафсон падна от мястото си поради изтощение, но се отърва без сериозни наранявания. Само след няколкочасова почивка той е готов отново да се покатери на мачтата.“

Беше прочел същото изречение — само името се различаваше — в книга на етажерката вкъщи. Често я сваляше оттам и я разлистваше. „Ето такива неща се пишат в таен корабен дневник“, помисли си доволно Юел.

Никак не е приятно да те изгонят от час. За предпочитане е вместо да носиш очила или да заекваш, но не е приятно.

Юел спокойно издържаше присмехулните физиономии на съучениците си. Ако не се изчерви или не се разреве, изгоненият от класната стая става важна особа. За жалост обаче госпожа Недерщрьом вероятно ще дойде при баща му вкъщи, щом разбере, че нямат телефон. И татко Самюел ще му поиска обяснение за доста неща. Сигурно ще се досети, че Юел скита навън нощем. Момчето се мъчеше да намери добро решение на въпроса. Безуспешно. Хрумваха му само неподходящи идеи как да се измъкне. Например, да остане след часовете, да почука на вратата на учителската стая и да поиска да говори с госпожа Недерщрьом. После да я помоли за извинение и да обясни, че цяла нощ не е мигнал, защото го е болял зъб. Този вариант не му допадна. Така щеше да изглежда като страхливец.

Юел мислеше трескаво.

Все пак реши да излъже учителката. Най-важното в момента беше да не събужда недоверие у баща си.

Звънецът удари. Юел се смяташе отговорен за съдбата на Тайното общество и не искаше да рискува някой друг да намери самотното куче.

Госпожа Недерщрьом го изслуша търпеливо и му повярва. Вместо със зъбобол Юел се оправда с болки в стомаха, защото иначе щяха да го пратят при зъболекаря.

— Постъпи добре, като ми каза истината — похвали го тя. — Предлагам да забравим тази случка. Все пак разбираш защо се ядосах, когато те видях да спиш в час, нали?

— Да — кимна Юел.

Докато се прибираше към къщи, по ботушите му се стичаше разтопен сняг.

„Един ден вали, на следващия се топи“, помисли си той.

Юел се надяваше скоро да дойде пролетта, но не се самозалъгваше: по това време зимата често се завръщаше с пълна сила. В първи клас, например, отбеляза края на учебната година в началото на юни под сипещ се сняг. Спомняше си как обувките му се намокриха, защото бяха продупчени, и той започна да киха, докато госпожа Недерщрьом му задаваше въпроси…

Юел се подвоуми да мине ли покрай магазина за велосипеди, или не. Дали му личи, че е излизал с Летящия кон? Боеше се да не припадне пред витрината. Страхуваше се от припадъци, макар никога да не бе губил съзнание. Често си представяше как се свлича на земята, след като е излъгал или е направил нещо непозволено.

Най-много се боеше да не се издаде; да не застане пред магазина и да извика, че снощи е взел червения велосипед, защото задната врата е била отключена. Най-силен страх Юел изпитваше от собствените си непредвидими постъпки.

И този ден не събра смелост да мине покрай витрината. Но никак не му се щеше да се прибере вкъщи и да започне да вари картофи.

Спря пред сладкарница „Леандер Нилсон“ и огледа витрината. Не сладкишите го интересуваха, а отражението му в огледалото между тортите.

Е, не видя кой знае колко. Бе нахлупил шапката си ниско над челото, а шала бе вързал почти до устата си. Макар гледката да се свеждаше до две очи, нос и уста, Юел сякаш виждаше цялото си лице.

И то изобщо не му харесваше. За негов ужас приличаше на момиче.

Не можеше да определи защо. Всъщност никой не му бе казвал, че прилича на момиче. Единствено той съзираше момичешки черти в лицето си.

Харесваше си само носа: нито голям, нито малък, прав, без удебелени части и не беше вирнат нагоре. Нямаше опасност снегът да влиза в ноздрите на Юел Гюстафсон.

Останалата част от лицето си би сменил веднага. Зелените очи не са никак хубави. Устните му са възтънки, а лявото му ухо стърчи. Вместо черната си коса би предпочел руса или поне кестенява.

Отгоре на всичко винаги след подстрижка косата му щръкваше като ветрило. Татко Самюел пък имаше навика да му скъсява прекалено косата.

„Защо хората нямат възможност сами да избират външния си вид? — питаше се Юел. — Например, да разглеждат снимки и да казват: ето така искам да изглеждам!“

Най-голямо недоволство у момчето пораждаше пълната липса на прилика с татко Самюел. Защото това означаваше само едно: наследил е външността на майка си Йени.

Никак не му се нравеше да прилича на човек, когото не помни. Така изобщо не можеше да предположи как ще изглежда, когато порасне. Смъкна шапката още по-надолу над челото си и покри едното си око.

Ако живееха близо до морето, щеше да слезе до брега и да гледа дали приближават кораби.

Преди година, когато беше още на десет, отиваше до реката и си представяше, че тя е море. Не му беше трудно. Но сега — вече единайсетгодишен — рядко успяваше да повярва на въображението си. Все по-трудно му ставаше да живее в измислен свят.

Нахлупи шапката така, че да покрива и другото му око, и вече виждаше само през бримките. Лицето му се бе хванало в мрежа като риба.

Докато пресичаше улицата, едва не го блъсна камион. Юел отскочи встрани. Сподири го разгневеното пищене на клаксон.

Изведнъж реши да слезе до реката и да провери дали снегът около скалата му се е стопил. Повдигна шапката над очите си и хукна.

Опита се да разбере защо въображението му пое в друга посока, но докато бяга, човек не може едновременно и да мисли.

Избра да мине напряко през стопанството на Будин. Оттам се чуваше скърцане на триони. После се спусна по гладкия лед върху склона към пекарната. По-нататък му оставаше само големият баир към реката. Наложи се да гази из дълбокия сняг. Но след като измина толкова голямо разстояние, въображението му се развихри, защото остави къщите и хората зад гърба си. Вече не газеше из сняг, а из пустиня. Над главата му закръжаха лешояди и само дебнеха да се строполи от изтощение. Броди сам из пясъците. Неговата скала се вижда в далечината. Успее ли да стигне до нея, е спасен…

Внезапно Юел спря. Върху скалния къс — неговия скален къс — се бе настанило непознато момче. Седеше неподвижно, вдигнало бинокъл пред очите си.

Юел се снижи в снега.

За първи път някой се осмеляваше да наруши неприкосновеността на неговото владение. Кое ли е това момче?

Със сигурност не го бе виждал преди. Непознато момче, пришълец.

Какво ли прави до реката? Откъде се бе появило?

Юел се спотаи в снега като изплашен заек, без да изпуска момчето от поглед.

От моста се разнесе звън. Спуснаха бариерата. През гората минаваше товарен влак. Локомотивът бълваше дим и дърветата сякаш дишаха. Непознатото момче насочи бинокъла си към влака. Трябва да беше връстник на Юел. Или вероятно малко по-голям. Вместо вълнена шапка носеше ушанка. Но какво беше това на краката му?

Приличаха на ракети за тенис. Снегоходки!

Непознатото момче имаше снегоходки!

За първи път Юел виждаше такива обувки. В книгите на татко Самюел само бе чел как изглеждат.

Легна плътно върху снега, макар да бе започнал да замръзва.

Кое беше момчето, седнало върху неговия скален къс?

Непознатият се обърна и го погледна право в очите.

— Защо лежиш в снега? — попита то. — Да не мислиш, че не те видях?

На Юел не му хрумна подходящ отговор. Наистина се смяташе за невидим в снега. Нали момчето през цялото време се взираше през бинокъла? Тогава как бе успяло да забележи и него?

Непознатото момче скочи от скалата и се приближи до Юел със снегоходките си.

Юел се увери, че написаното в книгите на татко Самюел е истина. С такива обувки човек не затъва в снега.

Момчето застана пред Юел.

— Там ли ще стоиш? — попита то.

Юел продължаваше да се чуди какво да му отговори. Освен това момчето имаше много особен говор. И непрекъснато се хилеше.

— Кой си ти? — успя да смотолеви Юел и стана.

Въпреки че бяха еднакво високи, Юел се почувства като джудже, затънало в сняг до колене.

— Днес се преместих тук — отвърна момчето. — Не исках, но бях принуден.

Юел изтупа снега от краката си.

— Откъде си? — попита той.

— Какво значение има? Нямам намерение да оставам.

Неочаквано Юел забеляза, че очите на момчето със снегоходките са зачервени като от плач. И без да се усети, той изтърси нещо, което изобщо не смяташе да казва. Чувайки как думите просто се изплъзват от устата му, съжали веднага, но вече бе твърде късно:

— Ние, тукашните, нямаме навика да циврим до реката.

Момчето го изгледа изненадано.

„Ще ме набие — изплаши се Юел. — Вижда ми се доста як.“

— Аз не цивря — възрази то. — Избърсах си лицето с ръкавицата, а забравих, че съм алергичен към вълна. Затова ми се зачервиха очите.

Юел се сети как една негова съученичка винаги киха, ако я доближи дете, което гледа куче вкъщи. Сигурно на това му казват алергия.

— Казвам се Тюре — представи се момчето със снегоходките.

После се отдалечи, сякаш изобщо не се вълнуваше да разбере името на Юел.

„Който и да е, ще му се наложи да стои далеч от скалата ми — помисли си Юел, докато газеше из снега по старите си стъпки. — Появи ли се пак, ще се наложи да го заплаша.“

Снегоходки и бинокъл… Кое ли е това момче?

На следващия ден Юел огледа внимателно всички деца на двора, за да провери дали няма нов ученик. Видя само познати лица. След края на часовете веднага се отправи към реката.

Щом зави зад пекарната, забеляза, че в далечината някой пак седи върху скалата му.

Отново нагази в дълбокия сняг по баира, проклинайки се, задето няма снегоходки.

— Очаквах да дойдеш — отбеляза момчето, когато Юел приближи.

— Скалата е моя — процеди Юел с разтреперан глас. — Никой друг няма право да седи върху нея.

— Регистрирал ли си я в поземления кадастър? — поинтересува се момчето с редовната широка усмивка.

„Кадастър ли? Какво е това?“ — зачуди се Юел.

— Ако притежаваш камък, трябва да го регистрираш в кадастъра — поясни момчето. — А оттам ще ти дадат удостоверение с печат. Задължително е.

— Скалата си е моя — настойчиво повтори Юел. Гласът му вече не трепереше, а направо звучеше гневно.

Момчето скочи от скалата. „Ще се сбием — прецени бързо Юел. — Щом скалата е моя, трябва да я защитавам.“ Но момчето само разхлаби каишките, които прикрепваха снегоходките към ботушите му, и погледна въпросително Юел:

— Искаш ли да ги пробваш?

Юел го изгледа изпитателно. Наистина ли му предлага да ги обуе?

— Скалата си е моя — упорито заяви Юел.

— Нямам намерение да ти я отнемам — отвърна момчето. — Ще ги пробваш ли, или не?

Юел стегна каишките около ботушите си.

Усещането да вървиш върху снега, без да потъваш, му се стори удивително. Почувства се двойно по-висок. Почти като възрастен.

— Много са удобни — похвали той снегоходките и ги върна на момчето. — С тях наистина се върви много лесно.

— Какво е фамилно ти име? Юел чий си? — попита неочаквано момчето.

„Откъде знае малкото ми име?“ — слиса се Юел.

— Гюстафсон. Откъде разбра, че се казвам Юел?

— Издълбано е в скалата — обясни момчето. — Кой друг може да е Юел, щом твърдиш, че скалата е твоя?

Юел съвсем бе забравил тази подробност. Наистина, през есента издълба името си в скалата с ръждив пирон.

— А ти? — попита той. — Тюре чий си?

— Свала. Понеже съм благородник, се казвам Тюре фон Свала.

— Виж ти! — учуди се Юел. — Ама човек изобщо може ли да се казва така? И защо не ходиш на училище? Защо си се преместил тук? Къде живееш?

— Баща ми е новият съдия в селото — отвърна Тюре. — Живеем точно над съдебната зала. Няма да ходя на училище, защото идваме по средата на срока. Татко уреди въпроса. Ще уча вкъщи. Но наесен тръгвам заедно с останалите. Или поне така си мислят те. Защото дотогава вече ще съм избягал. Тук не се живее. Затова възнамерявам да се махна.

Тюре свали ръкавицата си и погледна часовника на китката си.

— Ще избягам след една седмица, три дни, седем часа и деветдесет минути — уточни той. — Ако те интересува.

Юел зяпна от удивление. Всъщност долната му челюст не увисна, удивлението се изразяваше във въображаема, скрита в него уста, която се отвори.

Не беше чувал подобна лъжа. Момчето със снегоходките първо каза, че е благородник — някой си Свала, а после — че щяло да избяга в точно определен час. Колкото и да се опитваше, Юел не би измислил такава лъжа. Явно в това момче имаше нещо много специално…

— Защо? — поинтересува се Юел. — Защо си решил да избягаш точно тогава?

— Защото тогава потегля влакът за Орша — обясни Тюре. — А по това време баща ми е в съда. Никой няма да забележи, че си изнасям сака. Трябва да взема много багаж. Всъщност ще се наложи някой да ми помогне да го нося. Ти съгласен ли си?

— Да, разбира се. Самият аз възнамерявам да бягам.

Пълна лъжа, но от устата му прозвуча почти като истина.

— Покажи ми нещо интересно — помоли Тюре. — Ако изобщо тук има нещо интересно.

Юел тръгна, като затъваше в снега след Тюре, който пък правеше големи крачки с удобните си снегоходки.

„Може да ми даде снегоходките си, ако му помогна да избяга“, помисли си Юел.

Имаше съвсем малка вероятност това да се случи. И все пак…

Когато стигнаха до пекарната, вече се спускаше мрак.

Изведнъж на Юел му хрумна с какво да впечатли момчето:

— Тук се случва нещо много потайно, ала само през нощта. Но тогава ти сигурно спиш?

— Ще дойда.

Срещу съда се намираше перонът, където композираните товарни вагони очакваха сутринта да ги прикачат към някой влак.

— В полунощ ще дойдеш тук, при товарните вагони — нареди Юел. — И недей да закъсняваш.

— Какво става нощем? — поинтересува се Тюре.

— Не е сигурно дали въобще става нещо — отвърна загадъчно Юел. — Но съществува тайно общество.

— Ще дойда — увери го Тюре. — Стаята ми е на тавана. Ще сляза по външната стълба.

Юел се разбърза, защото картофите отдавна трябваше да врат върху печката. Татко Самюел щеше да се прибере всеки момент. А и на всичкото отгоре му предстоеше сериозна подготовка за през нощта. Едно е да си единствен член в тайно общество. Съвсем друго — да си имаш другар.

— Чао! — сбогува се той с Тюре. — Време е да се прибирам.

— Къде живееш? — поинтересува се момчето.

— Ще ти покажа довечера.

Едва когато се втурна по стълбите, се сети, че забрави да купи кафе.

Отключи вратата и без дори да си събуе ботушите, нахълта в кухнята да провери колко кафе е останало в буркана. Щеше да стигне за още един ден. Юел си отдъхна. Татко Самюел винаги се ядосваше, ако вкъщи няма кафе.

„Да си купи сам — промърмори Юел, докато седеше върху студения под в преддверието. — Нямам време да се занимавам с покупки. Отговорността за цяло тайно общество не позволява да отделяш по няколко часа за готвене.“

Ядосан, задето дървата не искаха и не искаха да се запалят, Юел започна да ругае. Избълва всички познати му псувни, но огън в печката така и не лумна. Спря, защото баба Вестман удари предупредително с бастун по пода.

Най-сетне дървата се разгоряха. Юел остърга небрежно кората на картофите, наля вода в тенджерата и пусна малко сол. Четири големи картофа за татко Самюел, два по-малки за него.

Внимателно повдигна „Селестине“ от витрината и извади дневника си. Очакваше баща му да се прибере всеки момент и се налагаше да действа бързо. Току-виж чул тежките му стъпки по стълбите.

Юел бе открил, че мисли по-добре, когато пише, а сега му предстоеше сериозен избор.

Каква част от всичко да довери на Тюре?

Досега Тайното общество не бе свършило почти нищо. Да му признае ли, че той е единственият участник? Сети се за предстоящото бягство на Тюре.

Самият Юел никога не бе обмислял сериозно да се махне от къщи. Нали трябва да решиш къде ще отидеш после, да си съставиш план, да си поставиш цел. Ако знаеше, например, къде живее мама Йени, сигурно щеше да я намери, за да разбере как изглежда.

А разполагаше ли с бинокъл като Тюре, вероятно щеше да се скрие зад някой храст и да я наблюдава скришом. Може приликата между двама им да се окаже толкова голяма, че лицето на мама Йени да му се стори като огледало, в което се оглежда той.

„Не децата приличат на родителите си — категорично заключи момчето, докато слагаше още дърва в печката, — а родителите приличат на децата си.“

Всъщност Юел рядко мислеше за бягство. Онзи път, когато татко Самюел му подари табуретка вместо хвърчило, Юел се ядоса много и реши да избяга в гората, да легне в снега и да умре, та после баща му да го намери, отивайки на работа…

Ослуша се за стъпки. Пак седна на кухненската маса. „Трябва да си измисля история — реши той. — Да си съчиня онова, което не съществува.“

Понеже Тюре се канеше да бяга след седмица, нямаше как да го разобличи.

Юел написа имената на своите съученици, които харесва, и ги обяви за участници в Тайното общество. Останалите — несимпатичните като Ото — записа в графа „изключени от организацията“. Принудени са били да напуснат Тайното общество, защото са извършили тежко предателство.

Юел добави и името, написано върху надгробния камък, който имаше навика да прескача. Така Нилс Виберг се превърна в член на организацията, загинал при загадъчни обстоятелства.

Юел се сети за възрастния свещеник Сундин, дето почина миналата пролет в деня след края на учебната година. Него също ще го направи бивш участник в Тайното общество, покосен от мистериозна смърт. А съдията, който се преби по стълбите на Големия хотел? Как му беше името? Тьорнквист? И от него ще стане интересен покоен участник…

Изведнъж в главата му прозвучаха думите на Тюре. Живеел в дома на съдията и баща му работел в съда. Явно е дошъл, за да заеме мястото на Тьорнквист. Юел реши да покаже на Тюре на кое място на стълбите покойният съдия се подхлъзна и си счупи врата.

Хлопването на вратата долу прекъсна мислите му. По стълбите се разнесе шум от стъпки. Юел започна да слухти. Какво му подсказваха стъпките на баща му днес?

Той удряше с ботушите си по стълбите, но звукът не издаваше да е ядосан или изморен. Днес татко Самюел не стъпваше с крака, натежали от алкохол, а някак безгрижно, все едно в настроение да разказва за морето и за приключенията си…

И все пак Юел долови нещо смущаващо. Стъпките на баща му сякаш отекваха.

Той се втурна към витрината и прибра дневника си под „Селестине“. Набоде с вилица най-големия картоф в тенджерата.

Вратата към преддверието се отвори и Юел разбра защо стъпките на татко Самюел му звучаха толкова странно.

Днес баща му не се прибираше сам. Зад него стоеше жена с червена шапка, черно палто и галоши. Юел я позна веднага. Сара, сервитьорката от бирарията. Онази с големите гърди, дето разнася табли с бутилки бира и винаги се смее, оголвайки голяма дупка от изваден зъб.

Какво прави тази мърла в дома им?

Преди време Юел ходеше в бирарията да продава седмичния вестник. Сара обикаляше масите с бутилки и бърсалка. Ако някой се напиеше или започнеше да опипва гърдите й, тя викаше избухливия охранител Ек, който неизменно дебнеше зад завесата на писоара като прилеп. После с дружни усилия изхвърляха пияния или желаещия да пипа гърдите на Сара. Неведнъж Юел бе наблюдавал подобни сцени, докато обикаляше масите в данданията, опитвайки се да продаде вестника.

Не знаеше какво е фамилното й име. Но никак не я харесваше. Беше прекалено едрогърдеста и миришеше на смесица от парфюм, бира и пот. Понякога му бе минавало през ума какъв късметлия е, задето тя не му е майка.

И ето я сега, появила се беше в преддверието им. Отново започна да се смее гръмогласно както в бирарията.

„Какво прави тук? — разтревожи се Юел. — Защо си съблича палтото и си събува галошите? А защо не си сваля червената шапка?“

Тримата влязоха в кухнята. Юел веднага усети, че от баща му лъха мирис на бира. На бира, пот и мокра вълна.

Но татко Самюел не беше пиян. Не залиташе, докато върви, и очите му не бяха кървясали. Косата му стърчеше нагоре. Юел никак не харесваше този вид на баща си. „Тази мърла Сара е дошла с работните си дрехи“ — установи той. Бяла блуза с петно от бира върху едната й гърда и черна пола, разпрана отстрани.

Безпокойството на Юел нарасна.

За първи път се случваше татко Самюел да води някого у дома след работа.

Юел си представяше, че приятелите на баща му са моряци, които плават из далечни морета и чакат с нетърпение той да захвърли брадвата, да си събере нещата в моряшкото сандъче, оставено да прашасва в преддверието, и отново да тръгне на път по безбрежното море.

Как изобщо може да мъкне такава повлекана вкъщи!

— Сара дойде да изпие с нас чаша кафе — поясни татко Самюел и потупа Юел по рамото.

— Кафето свърши — изстреля веднага малкият.

— Какво искаш да кажеш? — попита баща му, без да спира да се усмихва.

— Свърши — упорито повтори Юел. — Не ми остана време да купя. Има само за една чаша. Няма да стигне за две.

— Нищо, нищо — засмя се Сара и го погали по бузата.

На Юел тутакси му се прииска да я пребие. След като намери кучето, запътило се към далечна звезда, следващата задача на Тайното общество ще бъде именно тази: убийството на Сара.

— Ти си Юел, нали? — попита тя. — Помня те. Идвал си няколко пъти да продаваш вестници в заведението, където работя.

Юел мълчеше.

Татко Самюел разклати буркана с кафето и примирен го остави. Странно. Юел очакваше баща му да се ядоса: нали все пак бе поканил гостенка на кафе.

Нима тази мърла с червена шапка да е причината за отличното му настроение?

Внезапно го осени ужасно подозрение: ами ако татко Самюел възнамерява да се ожени повторно, а Юел се сдобие с брат или сестра, родени от мащехата му Сара?

Не, що за глупава мисъл! Моряците не се женят за сервитьорки от долнопробни кръчми…

— Колко уютно е жилището ви — отбеляза Сара, докато оглеждаше кухнята.

— Жалко, че нямаме кафе. — Татко Самюел стрелна Юел с неодобрителен поглед.

— Не се притеснявай — успокои го тя.

После отново погали Юел по бузата с голямата си загрубяла червена длан.

— Как върви в училище? — поинтересува се тя.

Юел промърмори нещо под нос.

— Днес си направо нетърпимо кисел — смъмри го татко Самюел, седнал на дивана в кухнята.

Какво предателство! Юел остана като попарен. На чия страна всъщност е баща му? Защо се преструва? За да се хареса на Сара и червената й шапка, е готов да предаде доверието на собствения си син!

Сара седна на стола на Юел и приглади мушамата с едрата си длан.

— Друг път ще ме поканиш на кафе, Самюел — каза тя.

Значи възнамерява да идва пак! Направи ли го, ще избягам, зарече се Юел. Татко Самюел ще може спокойно да зяпа шапката й колкото си иска!

— Отивам си в стаята — заяви малкият.

Затвори вратата, застана на колене и надникна през ключалката.

Юел се опасяваше, че татко Самюел ще изчезне. Сара с червената шапка започна да го превзема. Докато говори, баща му кима, усмихва се и изглежда заинтересован.

За какво си говорят? За отварянето на нов магазин за хранителни стоки. И защо татко Самюел се вълнува, при положение че Юел ходи да пазарува, а не той!

Сливи. Сушени сливи. Били полезни за хора с лениво храносмилане.

Защо продължава да се преструва на заинтересован от разговора?

Юел прекара близо половин час на колене пред ключалката. Коленете и гърбът го заболяха ужасно, но не биваше да изпуска баща си от очи.

„Ще я убия — мислеше си той. — Иначе тя ще ми отнеме татко Самюел.“

Понеже вече не издържаше да стои на колене, се изправи. Едва успя да раздвижи схванатите си стави. Втурна се в стаята си, легна и се престори, че се е задълбочил в някаква книга.

Баща му отвори вратата.

— Сара ще си тръгва. Ела да й кажеш „довиждане“.

„Не искам“ — помисли си Юел. Въпреки това последва баща си в кухнята.

— Чао, Юел — усмихна се Сара, докато си закопчаваше палтото. — Ако пак се отбиеш в нашето заведение, ще се погрижа дядовците да изкупят всички вестници.

Тя си тръгна и двамата с татко Самюел останаха сами.

— Чу ли? — въодушевено се обърна към него баща му. — Отиди в бирарията. Ще спечелиш малко пари.

Юел подреди масата, а татко Самюел взе да препича бекон. Дрънчеше с тигана и си тананикаше стара моряшка песен.

След като се нахраниха, Юел реши да си отмъсти, задето баща му изглежда продължаваше да мисли за Сара. Време беше да го подсети за други важни неща:

— Искам колело — заяви той. — От всички деца само аз нямам.

Баща му не го чу. Сара с червената шапка бе започнала да го превзема.

— Колело — повтори Юел, този път по-високо.

Татко Самюел го погледна.

— Какво?

— Искам колело. Само аз нямам.

— Ще ти купим, то се знае — увери го баща му. — Отдавна се каня. Като ми дадат заплатата, ще отидем да ти изберем колело.

„Наистина ли? — удиви се Юел. — Да не би и той да се е сетил, че ми трябва колело?“

Вече започна да си мисли, че не разбира нищо. Явно така се става възрастен — правиш и казваш неща, съвършено непонятни за децата.

— Много приятно е у дома да идват гости — отбеляза татко Самюел. — Иначе двамата с теб скучаем.

— Ще се жениш ли пак? — попита Юел.

— Не, нямам такива намерения. Но понякога се чувствам самотен.

— Разкажи ми за мама.

Татко Самюел остави вилицата и лицето му стана строго.

— Някой друг път — отвърна той. — Не сега. Не искам да си развалям настроението…

Навечеряха се, Юел отиде в стаята си и си направи колиба от одеялото, покривката на леглото и два стола. Получи се чудесно скривалище. Мушна се вътре и се отдаде на размисъл.

Прекалено много неща се бяха случили наведнъж.

Първо, появи се момчето със снегоходките и се уговориха да се срещнат през нощта. Второ, у дома дойде Сара. И трето, татко Самюел му обеща ново колело.

Много му се събра.

Мислите му подскачаха напред-назад. Не можеше да ги спре. Знаеше, че трябва да обмисляш нещата едно по едно, но не му се удаваше. Искаше му се да си мечтае само за Летящия кон. Но нямаше време. Първо се налагаше да се подготви за нощното приключение и да обмисли внимателно историята си, за да не събуди подозренията на Тюре. А как да се съсредоточи, при положение че Сара непрекъснато се вмъкваше грубо в мислите му с галошите, червената шапка и голямата си длан и го потупваше по бузата?

Скривалището не му помогна да се успокои. Юел се чувстваше ужасно.

Отиде при татко Самюел, който слушаше радио със затворени очи. Юел седна на коленете му — много рядко си го позволяваше.

— Тежиш като мечка — изпуфтя баща му. — Ще ме смачкаш.

Неприятен, врещящ глас разказваше как пътувал из Италия с мотоциклет с кош.

— Генуа — изведнъж каза баща му. — Бил съм там.

— А аз не — обади се Юел. — Още не.

Татко Самюел се разсмя, та чак коремът му заподскача. Но не обясни кое му се стори толкова смешно.

Пътуването с мотоциклета приключи. Пуснаха маршова музика. Татко Самюел започна да отмерва ритъма с крак.

— Слизай — помоли той Юел. — Уж си слаб, а как тежиш!

Изведнъж стана сериозен.

— Сара, гостенката ни, е имала син, но той и баща му загинали при пожар. По онова време живеели далеч оттук. След злополуката Сара се преместила в нашето село. Сигурно всеки път, когато вижда момче на твоите години, се сеща за сина си и й става мъчно.

Юел си легна. Баща му поседя на леглото му. Зави го грижливо. Момчето мислеше за пламъците, убили сина на Сара. Ако не обсебва съзнанието на баща му, Юел не възразяваше от време на време тя да се отбива за чаша кафе.

Само да не се опитва да му отнеме татко Самюел…

Юел лежеше в тъмното и се мъчеше да не заспи. До полунощ оставаха няколко часа, през които трябваше да стои буден.

Прииска му се да се бяха разбрали за друга нощ. Днес му се събраха много неща.

Чу как татко Самюел си изплакна устата в кухнята и после всичко утихна.

Юел се загледа в светещите стрелки на будилника. Придвижваха се съвсем бавно към полунощ. В дванайсет без четвърт той се промъкна на пръсти в преддверието. Там още се усещаше миризмата на Сара.

Навън звезди обсипваха ясното небе. „Тюре може и да не дойде“ — помисли си Юел и все пак се спусна с бързи крачки по безлюдните улици. Спотаи се в сянката на товарен вагон. Бялата сграда на съда с високите колони тънеше в мрак. Никъде не светеше.

Юел зачака…