Леонардо Шаша
Всекиму своето (6)

VI

След разкритието в клуба, не се случи нищо. Не че той очакваше нещо — искаше да види въздействието му върху всекиго от присъствуващите, ала намесата на полковника прати всичко по дяволите. Постигна само това, че Розело му довери някои неща от хода на следствието. Ако ги чуеше Салваджо, щеше да се втрещи. Всъщност обаче те бяха без особено значение и се свеждаха до подозрения върху тайния любовен живот на аптекаря.

Без да се надява на някакъв резултат, Лаурана изпитваше чувството, че всред членовете на клуба, и главно всред постоянните посетители на аптеката, имаше нещо за разкриване. И това беше факт: обикновено ловците пазят в тайна името на мястото, където ще отидат на лов в деня на откриването на ловния сезон, за да се озоват първи и сами в някоя девствена ловна местност. В градчето това беше навик. Тайната оставаше само между тези, които щяха да участвуват в хайката: в тоя случай, значи, между Мано и Рошо. Рядко се съобщаваше на трети лица, и то винаги при най-голяма тайна. Често се случваше дори да се проявява нарочно фалшива доверителност. Следователно никой, дори и да му е било доверено от Мано или Рошо, не можеше да бъде уверен, че — както обикновено ставаше — не е заблуден. Освен ако се касаеше за някой приятел, за някой голям приятел, който на всичко отгоре да не е ловец — за някой сериозен, сигурен, изпитан приятел и незасегнат от страстта към лова. Само в такъв случай единият от двамата би споменал името на местността, където щяха да отидат при откриването на лова.

Като придружаваше майка си при посещението й на вдовицата на аптекаря и на вдовицата на лекаря, Лаурана има̀ възможност да направи малка проверка. Към едната и другата той отправи един и същ въпрос:

— Мъжът ви каза ли ви в коя местност са решили да открият ловния сезон?

— Едва на тръгване ми каза, че може би ще отидат към Канатело — отвърна вдовицата Мано.

И Лаурана си отбеляза в ума това „може би“, което му се стори, че говореше за сдържаността на аптекаря да открие тайната дори на жена си, дори когато вече е тръгвал.

— А за писмото беше ли ви казал?

— Не, нищо не ми беше казал.

— Не е искал да се безпокоите.

— Да — каза вдовицата твърдо и с някаква иронична нотка в гласа.

— И после, той е смятал, че е някаква шега, както и ние смятахме.

— Шега — въздъхна вдовицата, — шега, която на него донесе смърт, а на мене — позор.

— Да, за съжаление, той загина. Но вие какво общо имате с тая история?

— Какво общо ли? Та не сте ли чули срамните неща, които са пуснали в обръщение?

— Приказки — намеси се старата госпожа Лаурана, — приказки, които никой милостив и разумен човек не може да приеме. — И тъй като и самата тя не беше бог знай колко милостива, запита: — Но покойният ви съпруг дал ли ви е някога повод за подозрение?

— Никога, госпожо, никога… Сложиха в устата на прислужницата ми историята за някаква сцена на ревност, която аз уж съм направила на мъжа си заради оная… Оная девойка, която, клетата, ходела в аптеката за лекарства… А да знаете колко глупава, колко проста е моята прислужница — само да заговорят пред нея за карабинери, и веднага се разтреперва… Накарали я да каже това, което са искали… А и ония, Рошо, Розело… И оня свят човек протойереят, и той… Те веднага започнали да разправят, че докторът, бог да го прости, умрял заради пороците на мъжа ми. Като че ли тук ние не се познаваме всички, като че ли тук не се знае всеки какво представлява, какво върши — дали спекулира, дали краде, дали… — тя сложи ръка на устата си, за да не изрече други, по-парливи думи. После злонамерено въздъхна: — Клетият доктор Рошо, в какво семейство се пъхна!

— Но не ми се струва… — започна Лаурана.

— Всички се познаваме, вярвайте ми — прекъсна го госпожа Мано. — Вие, знае се, сте човек, който се занимава само със своите изследвания, със своите книги… — каза тя почти с презрение. — Нямате време да се занимавате с някои работи, да видите някои работи, но ние — обърна се тя за потвърждение към старата госпожа Лаурана, — ние знаем…

— Да, знаем — промълви старицата.

— И после, в колежа ние бяхме заедно с Луиза, съпругата на Рошо… Един тип!

Тоя тип, с когото вдовицата Мано свърза някои спомени за коварни прояви в колежа и за мъката на една калугерка, която го обожавала, сега стоеше пред Лаурана в намалената от тежки завеси светлина, каквато подобава на дом в траур. Следи от траура се забелязваха навсякъде — дори огледалата бяха забулени с черно. Но за траура говореше най-много портретът на Рошо, увеличен в естествени размери от един фотограф в окръжния град, така мрачно ретуширан и отраурен в облеклото и във вратовръзката (защото в общественото и естетическото схващане на фотографа всички умрели, чиито портрети увеличаваше, бяха задължително включвани — поради самата смърт — в траура), с толкова силно подчертана горчива гънка на устата и такъв уморен и умоляващ поглед, че при светлината, на малкото кандило, което беше пред него, приличаше на скитник, дегизиран за ролята на призрак.

— Не, никога не ми е казвал — отвърна Луиза Рошо на въпроса, дали е знаела къде е щял да иде на лов съпругът й. — Защото, да ви кажа истината, на неговата страст към лова не гледах с добро око; нито пък ми харесваше другарят, който си бе избрал… Не че знаех нещо, за бога! Беше може би някакво предчувствие, едно от ония усещания… И злата съдба, за съжаление, ми даде право — и като въздъхна от мъка, тя вдигна кърпичката към очите си.

— Съдба. А какво може да се направи срещу съдбата? — утеши я старата госпожа Лаурана.

— Е, да, съдба… Но какво да правя? Като си помисля само как бяхме спокойни, щастливи, без ни най-малка тревога, без ни най-малка сянка… тогава — нека ми прости господ! — се чувствувам много отчаяна… — И тя наведе глава в безшумен плач.

— Не, не, не — укори я нежно старицата, — никакво отчаяние, вие трябва да се успокоите по волята божия, да отдадете на бога мъката си…

— На сърцето на Исус — казва ми го и чичо, протойереят… Виждате ли какво хубаво изображение на Исусовото сърце ми донесе? — И Луиза Рошо посочи картината зад гърба на старицата.

Госпожа Лаурана се обърна, премести стола си, сякаш до тоя момент бе вършила нещо нередно, изпрати една целувка към картината и изрече сякаш за поздрав думите „Свещено Исусово сърце!“ После добави: — Хубаво, наистина хубаво! И какъв поглед има!

— Поглед, който утешава — забеляза госпожа Луиза.

— Е, виждате ли, че божията утеха не ви липсва? — запита старицата с тон на нежно ликуване. — И после, на вас не ви липсват и други основания за утеха, за надежда; вие имате момиченце, трябва да мислите и за него…

— Мисля. Ако не мислех за него, повярвайте ми, не знам каква лудост бих извършила.

— А момиченцето — подхвана колебливо старицата, — научи ли?

— Нищо не знае, клетата душица, нищо не знае: казахме й, че татко й е отпътувал, че ще се върне…

— Но като ви видя, не ви ли запита защо сте облечена в черно?

— Не. Каза ми дори, че в черно съм била по-хубава, че е по-добре да се обличам винаги така… — С дясната си ръка тя поднесе към лицето си бялата кърпичка, поръбена в черно, и избухна в неудържим плач, а с лявата дръпна надолу края на роклята, който в очите на Лаурана веднага се качи над коляното. Хлипайки, тя добави: — И наистина, така ще бъде винаги — винаги облечена в черно, винаги…

„Право е момиченцето“ — помисли Лаурана. Хубава жена, и черното й стоеше чудесно. Хубаво тяло — закръглено, стройно, някакси отпуснато, дори и когато най-много се обтягаше. А пълното й лице, но не като на жена, прехвърлила тридесетте години, а като на момиче, сияеше от кестенявите, почти златисти очи и от блясъка на съвършените зъби между месестите устни. „Би ми било много приятно да я видя да се усмихва“ — каза си той, но веднага загуби всяка надежда, че при тая обстановка, при тия разговори, нишката на които поддържаше майка му, можеше да стане такова чудо. Ала то стана, когато заговори за аптекаря и за неговите развлечения, които всички му приписваха.

— Не казвам, че не е имал своите основания — клетата Лучия Спано̀ никога не е била красива. Бяхме заедно в колежа: и тогава беше такава, може би дори по-грозна. — Усмихна се, после отново стана мрачна: — Но моят съпруг какво общо имаше с тая история — и се разрида отново в кърпичката си.