Леонардо Шаша
Всекиму своето (10)

X

— Първенец, който подкупва, който търгува на черна борса, който краде… Вие за кого бихте помислили?

— В града ни ли?

— Може би в града ни, може би в нашия край, може би в окръга.

— Вие повдигате труден въпрос — каза енорийският свещеник на църквата „Св. Ана“. Защото ако се ограничим с нашия град, дори и децата, които още не са се родили, могат да отговорят на въпроса… Но ако се разпрострем в нашия край, в окръга, ще се объркаме, ще ни се завие свят…

— Да се ограничим в нашия град — предложи Лаурана.

— Розело, адвокатът Розело.

— Невъзможно.

— Кое е невъзможно?

— Да бъде той.

— Че той подкупва, краде и търгува на черна борса ли?… Е, тогава извинявайте, но трябва да ви кажа, че вие нищо не виждате и нищо не чувате…

— Не, не… Искам да кажа: невъзможно е човекът, с когото говорих, да е имал предвид него. Невъзможно е.

— Че кой е тоя човек, с когото сте говорили?

— Не мога да кажа името му — отвърна Лаурана изчервен, като избягваше погледа на енорийския свещеник, който изведнъж се изостри.

— Ама, драги Лаурана, тоя човек не ви ли каза името на първенеца, не ви ли каза името на града? Той ви е дал признаци, които, вярвайте ми, прилягат — като изключим ония порядъчни граждани, които вече са били хванати и пребивават в родните затвори — на хиляди хора… И от тая голяма армия вие искате да извлечете своя човек, своя първенец? — учуди се свещеникът и се усмихна съчувствено, снизходително.

— Наистина, аз бях помислил, че човекът, чието име не мога да спомена, е имал предвид някой от нашия град… Но щом вие казвате, че в нашия град е само Розело…

— Розело е най-големият, за когото човек веднага се сеща; той е единственият, който влиза в категорията на първенците, строго казано. После идват малките. Някой може да сложи и мене в букета на малките…

— О, не! — противопостави се Лаурана, без да е убеден.

— Напротив, да, и може би с основание… Но, повтарям, Розело е най-големият… Вие имате ли точна представа какво е Розело? Искам да кажа — в неговите черноборсови сделки, в приходите, в неговата публична и скрита сила? Защото, какво представлява като човек, лесно можем да разберем: глупак, не лишен от хитрост, който, за да постигне някоя длъжност или за да я запази (някоя добре платена длъжност, разбира се) е готов да мине през трупа на всекиго… Само не през трупа на своя чичо протойерей, естествено.

— Знам какъв човек е, но нямам точна представа за силата му. Вие сигурно ще сте по-осведомен от мене.

— И то още как. Розело участвува в административния съвет на фирмата „Фурарис“ — петстотин хиляди лири на месец, и е технически консултант на същата фирма, с възнаграждение няколко милиона годишно; съветник е в банката „Тринакрия“ — други няколко милиона; член е на изпълнителния комитет на „Вешерис“ — петстотин хиляди на месец; председател е на едно дружество за вадене на скъп мрамор, финансирано от „Фурарис“ и от „Тринакрия“, което действува, както всички знаят, в зона, където не би могло да се намери парче мрамор дори ако нарочно го оставеха там, защото веднага би изчезнало в пясъка; окръжен съветник — служба, от която няма материални облаги, тъй като заседателните едва му стигат за бакшиш на портиерите, но му носи почит… Вие знаете, че в окръжния съвет той откъсна съветниците християндемократи от съюза им с фашистите и ги съюзи със социалистите. Това е едно от първите действия в тоя смисъл, които бяха извършени в Италия… Затова именно се радва на уважението на социалистите. А ще има също и уважението на комунистите, в случай че се очертае някое друго изместване наляво на партията му и той успее и тоя път да изпревари времето… Мога дори да ви кажа, че комунистите в окръга вече поглеждат към него с плаха надежда… А сега да дойдем до неговите частни работи, които аз зная само донякъде: места за постройки в окръжния град, а казват също и в Палермо; няколко строителни дружества в ръце; една печатница, която работи непрекъснато за учреждения и обществени организации; едно дружество за превоз… После идват най-тъмните сделки — тук човек не бива да си пъха носа, дори от чисто и безкористно любопитство… Ще ви кажа само това: ако някой ми каже поверително, че той набира проститутки за публичните домове по света, ще повярвам, без да ми се закълне.

— Никога не бих го повярвал — каза Лаурана.

— Естествено… Но знаете ли как стои работата? Веднъж в някаква книга по философия, по повод на относителността, прочетох: Фактът, че ние с просто око не виждаме краченцата на червеите в сиренето не е основание да смятаме, че червеите не ги виждат… Аз съм един червей от същото сирене и виждам краченцата на другите червеи.

— Забавно.

— Не е много забавно — каза енорийският свещеник и като изкриви лицето си от отвращение, добави: — Винаги сме между червеи.

Тая горчива реплика отнесе Лаурана на ръба на откровеността. Ами ако разкажеше на енорийския свещеник всичко, което знаеше за престъплението и за Рошо? Дали един умен, проницателен човек, с широк и непредубеден опит, не беше в състояние да намери ключа на загадката? Но съобрази, че енорийският свещеник говореше твърде много, че обичаше да се представя в образа на свободен, непредубеден, покварен човек. Освен това, знаеше се, че той мрази много протойерея и ако научеше нещо, което хвърля по някакъв начин сянка върху рода на протойерея, нямаше да се въздържи да го украси и разпространи. В това негово недоверие обаче играеше несъзнателно роля и отвращението към лошия свещеник, макар в светлината на съзнанието за него да не съществуваха добри свещеници; същото отвращение към свещеника на църквата „Св. Ана“, което майка му не криеше: на неговото неприлично поведение, както се изразяваше, тя противопоставяше невинното поведение на протойерея.

— Като изключим Розело, кой друг в окръга има тъй да се каже същите качества?

— Чакайте да помисля — отвърна свещеникът. После запита: — Трябва ли да изключим депутатите, сенаторите?

— Да ги изключим.

— Тогава комендатор Федели, адвокатът Лавина, доктор Якопито, адвокатът Анфосо, адвокатът Еванджелиста, адвокатът Бояно, учителят Камерлато, адвокатът Макомер…

— Изглежда, че загадката е неразрешима.

— Е, да, неразрешима е, нали ви казах по-рано… Те са твърде много, твърде много, повече, отколкото може да допусне някой, който не е в същото сирене… Но вие, извинявайте, какъв интерес имате да решавате тая загадка?

— Любопитство, обикновено любопитство… Срещнах, знаете ли, във влака един познат и той ми говори за едного от нашия край, който преуспявал по непозволен начин…

Откакто бе започнал да се интересува от престъплението, Лаурана лъжеше с известна лекота, и това малко го смущаваше, сякаш бе открил в себе си някаква скрита наклонност.

— Тогава… — рече свещеникът и запрати с движение на ръка малката загадка по дяволите. Но не изглеждаше съвсем убеден.

— Съжалявам, че ви накарах да загубите част от времето си — извини се Лаурана.

— Четях Казанова, достоверния текст на спомените му… На френски — добави той с известно задоволство.

— Аз още не съм го чел — каза Лаурана.

— Не че са много различията с текста, който вече знаем и който е малко по-цветист, може би… И си мислех, че най-интересното нещо, ако преценяваме тия спомени като един вид наръчник по еротика, е това, че да съблазниш две или три жени едновременно е по-лесно, отколкото да съблазниш само една.

— Наистина ли? — учуди се учителят.

— Уверявам ви — отвърна свещеникът, като сложи ръка върху гърдите си.