Леонардо Шаша
Всекиму своето (17)

XVII

— Затворен, мълчалив, понякога нетолерантен, груб, един от ония, които са любезни, внимателни, може би дори сърдечни, но способни — поради погрешно впечатление или поради зле разбрана дума — да реагират по такъв начин, който човек не може да предвиди, да се заинатят… Като учител, няма какво да се каже: много добър, усърден, добросъвестен. Солидна култура, добър метод… В това отношение, повтарям, няма какво да се каже… Но колкото се отнася до личния му живот… Вижте, аз не бих желал да бъда неделикатен, но като човек, в областта на личните чувства, винаги ми се е струвал, как да кажа, пълен с комплекси, с натрапчиви мисли…

— С натрапчиви мисли ли?

— Може би изразът е малко силен и навярно не отговаря на представата, която повечето хора са си създали за него, за неговия живот, защото е спокоен, трезв, с много нормални навици и е искрен в мненията и преценките си, независим… Но на моменти, който го познава добре, го вижда, че става раздразнителен, зъл… Спрямо колежките, към ученичките — сякаш е женомразец, но аз смятам, че е срамежлив.

— Значи има натрапчиви мисли по отношение на жените, на пола? — забеляза комисарят.

— Нещо подобно — потвърди директорът.

— А вчера, как се държа вчера?

— Бих казал нормално: изкара си часовете, поговори малко с мене, с колегите, струва ми се, че говорихме за Борджезе^[1]…

Комисарят си отбеляза това име в бележника.

— Защо? — запита той.

— Защо говорихме за Борджезе ли? Само защото Лаурана от известно време насам си е втълпил, че Борджезе бил подценен, че трябвало да бъде справедливо оценен.

— А вие не сте ли на това мнение? — запита с известно подозрение комисарят.

— Откровено казано, трудно ми е да отговоря на тоя въпрос, би трябвало да го препрочета… Неговият роман „Рубе“ ми направи силно впечатление, но оттогава са минали трийсет години, драги комисарю, трийсет години.

— А… — възкликна комисарят и задраска нервно името Борджезе, което бе записал.

— Но може би — продължи директорът — за Борджезе да сме говорили оня ден. Вчера… Изобщо, вчера у него не забелязах нищо особено.

— Във всеки случай, вярно е, че вчера не е останал в града заради някакво събрание тук в училището, нали?

— Съвсем вярно.

— Ами защо е казал на майка си такова нещо?

— Че кой го знае? Няма съмнение, че е искал да скрие нещо, и единственото нещо, което може да се допусне е, че е искал да скрие от нея някоя връзка с жена, или ако не връзка…

— Някоя среща — ние мислехме вече за това… Но до тоя момент не сме успели да разберем как е прекарал времето си след като е излязъл от близкия ресторант, тоест от четиринайсет и половина насетне.

— Един ученик от неговия клас — каза директорът — тая сутрин ми съобщи, че снощи го е видял в кафене Ромерис, седнал на една маса.

— Бих ли могъл да поговоря с тоя ученик?

Директорът веднага нареди да го повикат. Ученикът потвърди, че предната вечер, като минавал край кафене Ромерис, хвърлил поглед вътре и забелязал на една маса учителя Лаурана, който четял някаква книга. Часът бил осем без четвърт или осем.

Ученикът бе освободен. Комисарят пъхна в джоба си бележника и молива и стана, като въздъхна.

— Ще ида в кафене Ромерис. Трябва да привърша бързо тия работи, защото майка му от шест часа сутринта е в управлението и чака…

— Клетата старица… А той беше толкова привързан към майка си! — възкликна директорът.

— Кой го знае… — каза на свой ред комисарят. Той вече си създаваше една идея, потвърждение на която намери в кафене Ромерис.

— Според мене — започна пръв негово превъзходителство Лумия — той имаше среща с някоя жена — беше нетърпелив, възбуден.

— Очакваше да стане време и беше развълнуван като момче, което се впуска в първото си приключение — поясни баронът.

— Вие грешите, драги бароне. Според мене срещата трябваше да стане тук, но жената не дойде — намеси се господин Ромерис.

— Не знам — заяви негово превъзходителство Моска, — не знам… В случая жена има, това е безспорно… Когато след два часа излезе, един от нас каза, че бърза за среща с някоя жена…

— Аз казах — обади се негово превъзходителство Лумия.

— Но не постъпваше като мъж, който чака да стане време за среща — той вдигаше непрекъснато очи от книгата, за да погледне към вратата и тезгяха и веднъж дори отвори вратата, за да огледа наляво и надясно по улицата — каза негово превъзходителство Моска.

— Значи — забеляза комисарят — не е знаел от коя страна е трябвало да дойде жената, дали отдясно или отляво. От това може да се заключи, че не е знаел в коя част на града живее жената.

— Нека не правим никакви заключения — обади се баронът, — защото действителността е винаги по-богата и по-невероятна от нашите заключения. Но всъщност искаме ли да направим някакво заключение, ще кажа, че ако той наистина е очаквал тук, в това кафене, някоя жена, тя би трябвало да е дошла от другаде… Коя жена от тукашните ще излезе от къщи в седем или осем часа вечерта, за да отиде на среща в някое кафене?

— Стига да не е някоя паднала жена — допълни негово превъзходителство Лумия.

— Той нямаше нищо общо с падналите жени — обади се господин Ромерис.

— Драги комендатор Ромерис, вие нямате представа колко мъже, сериозни, културни, пълни с достойнство, търсят компанията на падналите жени — възрази негово превъзходителство Лумия. — По-скоро трябва да се каже, че някоя паднала жена би му дала среща у дома си или в хотел — тук могат да си дадат среща само влюбени.

— Въпросът — подхвана баронът — е в следното: имал е среща тук, чака два часа, жената не идва, той напуска кафенето, като казва, че отива на гарата, и изчезва; или пък: стои тук, докато стане време за срещата, отива на срещата и изчезва. Ако е очаквал жената тук, когато разбира, че е бил излъган или пък жената не е могла да дойде поради кой знае каква причина, засегнат или озадачен, какво може да стори? Случаите са три: връща се в къщи, за да потисне в леглото си разочарованието или безпокойството; отива в къщата на жената, за да поиска обяснение, и се натъква на човек, който му одира кожата; отива да се хвърли от бастиона или под влака. Понеже не се е завърнал в къщи, остават открити другите две възможности. Ако е стоял тук, за да мине времето и после да отиде на срещата, в такъв случай остава открита една от двете възможности: на мястото на срещата заварва съпруга, бащата или брата, който му светява маслото и — на добър му час.

— Но всъщност може да се направи едно по-малко невероятно и по-просто и естествено предположение — че е отишъл на срещата, че е намерил желаната жена, че с нея е забравил майка си, училището, бога… Та не е ли възможно? — запита негово превъзходителство Моска.

— Не вярвам, той е толкова спокоен, сдържан човек — възрази господин Ромерис.

— Точно тъй — обади се негово превъзходителство Лумия.

Комисарят стана.

— Главата ми не е в ред — оплака се той.

Логичното, ясно разсъждение на барона бе открило пред него бездна. Иди ги търси всичките тия жени, които можеха да имат с учителя някаква случайна или трайна връзка! Като се започне от ученичките — момичета между петнайсет и осемнайсет години, способни днес на всичко. После колежките. После майките на учениците и на ученичките, поне тия, които са по-запазени и привлекателни. И после леките жени, ония развратни жени, които като в древността могат да се нарекат честни, и ония, незначителните, на които се плаща по определена цена. Работа, на която краят не се вижда. Ако, разбира се, учителят до утре не изскочи отнякъде, като котка, която е отишла да прекара няколко нощи по покривите.

Ала учителят лежеше под тежка купчина сгурия, в една изоставена сярна рудница на половината път, по въздушна линия, между неговия град и окръжния град.