Леонардо Шаша
Всекиму своето (11)

XI

Лаурана си спомняше много добре, че до навечерието на престъплението Рошо и Розело се поздравяваха, говореха си… Не че проявяваха помежду си роднинска задушевност или приятелска сърдечност, защото факт е, че Рошо се държеше като чужд с всекиго, дори и с аптекаря Мано, който му беше постоянен другар в лова — нещо, което можеше да се сметне за студенина и равнодушие от негова страна. После, в разговорите неговото участие се свеждаше до отговорите, и колкото по-многобройна биваше компанията, толкова повече той се затваряше в някакво съсредоточено и отдалечено мълчание. Само с някой стар другар като Лаурана, усамотили се настрана двамата, се отпускаше малко в разговора. И можеше да се предположи, че правеше така и с аптекаря през дългите дни на лова.

Отношенията с братовчеда на жена му изглеждаха и в последно време непроменени: в лаконичността на Рошо впрочем би било трудно да се отбележи някаква промяна. Във всеки случай те си говореха — и тоя факт препречваше пътя на съмнението, че Рошо е подготвял някакъв капан за своя роднина. Ако, разбира се, не му се припише скрито и тънко вероломство — не рядка в тоя край способност да скриваш грижливо враждебността си спрямо някое лице, като в същото време го поразяваш с най-подлите средства. Но върху това предположение Лаурана не искаше дори да разсъждава.

На точката, до която бе стигнал, не му оставаше нищо друго, освен да зареже тая история, да не мисли повече за нея. През ваканцията тя беше едно развлечение, наистина май неразумно. Сега отваряха училищата и той трябваше да подхване отново трудния живот с всекидневното пътуване до окръжния град, тъй като майка му беше привързана към града и дома си и решително отхвърляше предложението му да се прехвърлят в окръжния град. И макар че той се смяташе донякъде жертва на това поведение на майка си, да се завърне в града след часовете в училище, да живее в старата и голяма къща, в която бе роден, беше за него удоволствие, от което никога не би се отказал.

Неудобно беше обаче разписанието на рейса: Лаурана тръгваше сутрин в седем, пристигаше след половин час в окръжния град, след това трябваше да обикаля повече от половин час, докато стане време за училище, или да прекара тоя половин час в учителската стая или в някое кафене; после трябваше да чака да стане един и половина, за да си отпътува и да пристигне в къщи в два… Тоя живот от година на година ставаше за него все по-тежък, поради напредването на възрастта му.

Съветът, който всички (с изключение на майка му) му повтаряха — да се научи да кара лека кола и после да си купи една, винаги му се струваше неподходящ за възрастта му, за нервите му, за разсеяността му, а и за страховете на майка му. Но сега, когато се чувствуваше по-уморен и ленив, а му предстоеше да води цяла година занятия в училище и да пътува с рейса, реши да опита. Впрочем, ако още при първите опити да кара проявеше по преценка на ръководителя липса на рефлекси и внимание, той щеше веднага да прекъсне и с примирение да се върне отново към старите, макар и вече по-тежки навици.

Това незначително решение трябваше да изиграе съдбоносна роля. Всъщност той още съвсем не бе успял да избие от главата си мисълта за смъртта на Рошо (и на аптекаря), но все отлагаше да се занимае сериозно с тоя въпрос. Обаче срещата по стълбите на съдебната палата, където бе отишъл да си извади удостоверение за съдимост, необходимо, за да може да влезе в числото на дипломираните шофьори, отприщи нов елемент от загадката. Случаят се прояви за втори път, но сега вече изпълнен със смъртна съдбовност.

И тъй, той се изкачваше по стълбите на съда, като се отдаваше мазохистично на ония опасения, типични за италианеца, който влиза в лабиринта на някое държавно учреждение, свързано отгоре на това с правосъдието. И ето че се озова пред Розело, който слизаше с двама мъже, единият от които Лаурана позна веднага — депутатът Абело, ценен от своите привърженици като образец на нравственост и ученост. За тая своя ученост той бе дал много пъти убедителни доказателства, като посочваше, че у свети Августин, свети Тома, свети Игнатий и у всеки светец, който е хващал перото или чиито мисли са били събрани от някой съвременник, марксизмът е бил победоносно преодолян. Преодоляванията бяха неговата сила във всяка област.

Розело сякаш се зарадва от тая среща, която му даваше възможност да представи на Лаурана, който си зобваше от културата, тоя властелин в културата, какъвто беше депутатът Абело. Действително той ги представи и депутатът, подавайки ръка на Лаурана, разсеяно промълви: „Драги приятелю“, ала стана по-внимателен, когато Розело каза, че Лаурана, учител в класическия лицей, се занимава и с литературна критика.

— С литературна критика ли? — запита депутатът, като се намръщи изпитателно. — Че какво сте писали в областта на критиката?

— Дребни работи: върху Кампана, върху Куазимодо…

— Ох, ох, върху Куазимодо! — възкликна депутатът разочарован.

— Не ви ли харесва?

— Никак. Сицилия днес има само един голям поет, Лучано де Матия… Знаете ли го?

— Не.

— „Чуй, Федерико, гласа ми, който стига до тебе с вятъра на чайките…“ Не сте ли го чували? Това е едно чудесно стихотворение от Де Матия, посветено на Федерико II^[1], потърсете го, прочетете го.

В помощ на Лаурана, смазан от могъщата култура на депутата, и с усмивка, която показваше колко приятелска и съчувствена е тая помощ, се намеси Розело, който запита:

— Е, по какъв случай насам? Имаш ли нужда от нещо?

Лаурана обясни, че е дошъл да си извади свидетелство за съдимост, като спомена и защо му трябва. През това време той разглеждаше с неопределено любопитство човека, който беше в компанията на Розело и на депутата и който се бе дръпнал настрана. Някой помощник за дребни поръчки на депутата или клиент на Розело. Очевидно селянин. Но това, което будеше любопитство във външността му, беше контрастът между очилата с лека металическа рамка — от ония, които носят американците на известна възраст, като Труман изобщо, — и широкото, твърдо лице, обгорено от слънцето. И може би от досада, че е предмет на любопитство, макар неопределено и разсеяно, човекът извади от джоба си пакетче и от пакетчето — пура.

Депутатът подаде ръка на Лаурана с едно „Драги приятелю“, което сега носеше повече отпечатъка на презрението, отколкото на разсеяността. Докато я стискаше, учителят забеляза червения и жълтия цвят на пакетчето, което човекът пъхваше в джоба си. Сбогува се с Розело и кимна разсеяно на човека, останал настрана.

След двайсет минути Лаурана излезе от съда забързан, понеже имаше в училище още един час. Когато минаваше пред една тютюнопродавница, онова пакетче пури, ония цветове внезапно блеснаха в ума му. Той не усети как влезе вътре и поиска едно пакетче „Бранка“.

В миговете, в които ръката на тютюнопродавеца се придвижи по дължината на лавицата, за да се спре на преградката с пурите „Бранка“, пулсът на Лаурана се ускори и главата му пламна от вълнение, както става с играча на рулетка, който следи крайното бавно движение на топчето върху квадранта. И ето пакетчето с пурите „Бранка“ на щанда: жълто и червено. Толкова силно и парливо беше чувството, че е рискувал и спечелил, че си помисли — „jaune et rouge“^[2], като имитираше, може би мислено, може би на глас, напевния тон на някое крупие; може би на глас, защото тютюнопродавецът за миг го погледна в недоумение. Плати и си излезе. Ръцете му трепереха, когато отваряше пакетчето. И докато вадеше и запалваше една пура, като отлагаше несъзнателно удоволствието да размишлява върху ослепителния елемент, който се прибавяше към другите елементи, които вече знаеше Лаурана се отвлече при мисълта, че жълт цвят върху таблото на рулетката няма. И видя отново игралните зали на Монтекарло, където веднъж бе присъствувал с безумните очи на Иван Можухин — Матия Паскал^[3].

Пристигна в училище, когато вече директорът бе излязъл в коридора, за да наглежда класната стая, в която учениците бяха започнали да вдигат шум.

— Господин Лаурана, господин Лаурана! — укори го меко той.

— Извинете ме — каза Лаурана, като влизаше в класната стая със запалена пура в ръка. Беше доволен, смутен, объркан.

Неговите ученици отбелязаха на висок глас появата на пурата.