Джон Каценбах
Човекът сянка (27)

Двайсет и седем
Сутрин

Саймън Уинтър тичаше с бързина, на каквато не допускаше, че е способен. Улиците наоколо бяха заплетен лабиринт от паркирани коли, храсталаци, кофи за боклук и градски отпадъци. Носеше се напред, изпълнен с енергия, като много по-млад човек — упорито, в равномерно темпо, като в маратон. Пред себе си виждаше силуета на убиеца, който се стремеше да се прикрива в сенките и да избягва уличните лампи.

Имаше почти цяла пресечка преднина, но когато излезе на крайбрежната улица, Саймън Уинтър вече бе скъсил разстоянието с една трета. Чуваше пляскането на маратонките си по тротоара. Беше призори и улиците бяха пусти.

Младите хора, които ги изпълваха привечер, бяха изчезнали — влюбени или отчаяни — и бяха оставили нощните заведения празни и тъмни. Обичайното боботене на музиката се бе изпарило в нощта. Нямаше ги бързите коли и екстравагантните им собственици, които позираха с тях. Не се чуваха завалени от алкохола гласове или кикот. Тротоарите не бяха пълни с търсещи приключения хора. Беше мъртвило, времето, когато дори младите са уморени, малко преди нощта да отстъпи и светлика на зората да започне да опипва хоризонта, за да настъпи новия ден.

Дори пожарникарите и полицейските коли му се струваха много далечен спомен. Сирените им се чуваха много далеч, като нещо, долетяло от детството.

Беше напълно сам, ако не се брои призрака пред него, който прекоси крайбрежния булевард и остави зад себе си мъждукащите светлини на пустеещите заведения.

Уинтър пое дълбоко въздух и се вслуша в прибоя. Беше вляво от него. Вълните продължаваха вечния си тътен.

Мина покрай последните заведения и продължи покрай високите блокове, които скриваха океана откъм улицата. Усещаше болка в корема, но не й обръщаше внимание, заслушан в ритъма на стъпките си, впил очи в мъжа отпред, който бягаше все така бързо.

Ще го гоня, докато падне, каза си Саймън.

Ще го гоня, докато се изтощи напълно.

Тогава ще го хвана, защото съм по-силен от него.

Прехапа долната си устна и издиша шумно.

И други болки опитаха да се промъкнат в съзнанието му — мазол на стъпалото, тъпа болка в крака — но не им обръщаше внимание. После започна да преговаря с тях — ако не се схванеш сега, прасец, ще те държа дълго време в топла вода, което ще ти бъде много приятно и ще те възстанови. Обещавам ти, нека спечеля тази гонка и ще ти се отблагодаря десетократно, само не ме изоставяй сега! Струваше му се, че това облекчава болката и дори му позволява да увеличи темпото още повече.

Забеляза, че Човекът сянка вече не се стреми да избягва осветените места, а бяга право напред, като стрела, с единствената цел да се измъкне от преследвача си. Това сякаш окуражи Саймън Уинтър и му вдъхна нови сили — най-после, каза си, и ти изпитваш част от страха, който човек изпитва, когато го гонят. Може би сега поне малко разбираш какво си причинил на толкова много хора. Трудно е, когато искаш да се скриеш, но нямаш време, защото преследвачите са по петите ти, нали?

Може би сега за първи път изпитваш страх. Надявам се да те боли.

Продължи да тича, престана да обръща внимание на света наоколо, виждаше единствено гърба на бягащия убиец, пресечка след пресечка, само напред, към най-южната точка на Маями Бийч.

Беглецът се обърна за миг назад и хукна още по-бързо. Саймън Уинтър разбра какво означава това — канеше се да направи някакъв трик, за да се измъкне. Затова, когато мъжът рязко смени посоката и изчезна в прохода между два блока, не се изненада, а просто напрегна остатъка от силите си, за да не му даде нито секунда в повече, за да не може да се скрие в някой тъмен ъгъл. Човекът сянка бе разбрал, че дистанцията помежду им се скъсява, защото не се поколеба нито миг. Понесе се по прохода между блоковете и ловко се прехвърли през оградата, която го делеше от пясъка на плажа. Уинтър беше подготвен. Оградата бе телена, висока два метра, предназначена да не допуска хората от плажа да се разхождат по терена на жилищата. Улови се за мрежата, вдигна се на мускули и прехвърли единия си крак, но телта се закачи за плата на панталоните му, той изгуби равновесие и увисна на оградата. За момент му се стори, че лети, после платът се скъса и той полетя надолу, от другата страна, върху твърдия пясък.

Болката беше пронизваща.

Пред очите му причерня, чувстваше се като боксьор, когото са ударили по брадичката — не знаеше дали е прав, или е паднал.

Остана без въздух, за миг му се зави свят и му се пригади. Усещаше песъчинки в устата си. След миг се надигна на коляно и тръсна глава, за да избистри ума си.

Вгледа се в тъмния плаж. Видя силуета на убиеца — бягаше до самите вълни, по мокрия пясък. Бе загубил преднината си заради падането, така че нямаше никакво време. Направи инвентаризация на тялото си, за да види дали няма нищо счупено и установи, че няма. Изправи се и тръгна неуверено напред. Стисна зъби, пое въздух и отново започна да тича — една крачка, после още една, докато постепенно възстанови предишното темпо, което, както се надяваше, отново щеше да намали разстоянието помежду им. Усещаше струйка кръв по брадичката си, главата го болеше от удара, но продължи да тича въпреки всичко.

Вълните сега се чуваха силно. Бягаше в ритъма на океана.

Нощта сякаш започваше да отстъпва. Изведнъж разбра къде е — това беше мястото, където откриха дрехите на Ървинг Силвър, край малкия пуст парк, откъдето започваше каменният вълнолом и кея, който достигаше далеч навътре в океана.

Той е бил тук и тъмнината не го притеснява, мислеше си Саймън Уинтър. Мисли, че има превъзходство, защото не знае, че и аз съм идвал тук и познавам мястото.

Изкачи се по камъните, до дъсчения кей, който използваха рибарите. Някъде тук си, каза си, пред мен.

Вгледа се в тъмнината. Погледът му опипа големите, обли камъни, от които бе направен вълнолома. Един от тези силуети, каза си, диша, чака ме. От края на дъсчената платформа, която използваха рибарите, каменният вълнолом продължаваше повече от половин километър навътре. Саймън Уинтър спря и бавно извади пистолета си.

После прекрачи края на дъсчената платформа и продължи по камъните. В подножието на вълнолома се плискаха вълните.

Знаеше ли, помисли си, че си стигнал до края на земята?

Кимна сам на себе си. Бягал е към тъмнината. Бягал е там, където няма никаква светлина. Тук съм ловил риба, помисли си след това. Сега също е време за улов.

Даваше си сметка, че би трябвало да изчака на това място, докато не се развидели. Вдигна поглед към хоризонта на изток и му се стори, че започва да сивее. Ако останеше тук още малко, скоро щеше да дойде полицейска кола, скоро светлината щеше да прогони тъмните силуети. Но… сега не можеше да мисли за търпение и бавене. Беше притиснал Човека сянка в ъгъла, трябваше да довърши започнатото. Продължи нататък по мокрите камъни на вълнолома, търсейки с очи силуета на убиеца, някъде напред. Не му давай време да мисли, каза си. Не му давай възможност да си поеме дъх. Не му давай времето, което му е нужно, за да се подготви за теб. Използвай страха му, докато не се е окопитил. Никой досега не го е преследвал така, както ти, тази вечер. Удари го веднага, докато е обзет от неувереност. Макар и да не го изрече наум, подсъзнателно чувстваше, че ако изчака до сутринта, убиецът някак си ще се изпари, ще изчезне.

Сега е нашето време. В този момент.

Бавно продължи напред, към края на вълнолома, като внимаваше да не се подхлъзне на мокрите камъни и да не загуби равновесие. Беше нащрек, напрегнат, полагаше усилия да се владее. Знаеше, че Човекът сянка е спрял някъде там, че го очаква.

Молеше се откъм брега да се появи някаква светлина, фарове на кола или нещо друго, само за миг, колкото да види къде се крие убиецът. Уви. Промърмори някаква ругатня и продължи предпазливо напред, като се стремеше да е сигурен във всяка следваща стъпка. Маратонките, които му бяха служили така добре по време на гонитбата, сега заплашваха да го предадат.

След малко единият му крак се подхлъзна и Саймън Уинтър полетя надолу, но успя да се задържи, преди да падне във водата. Един остър ръб сряза коляното му и болката прониза крака му моментално. Изруга тихо, после се изправи нестабилно и пак впери очи в тъмнината.

В този момент обаче Човекът сянка изскочи от скривалището си между два големи камъка и се втурна към стария детектив с изваден нож. Уинтър се обърна моментално по посока на шума и се приведе, за да посрещне атаката. Имаше чувството, че къс от нощта се е изправила пред лицето му. Опита да насочи пистолета към тялото, но не успя — нещо сграбчи ръката му с желязна хватка, нещо просвистя във въздуха. Разбра, че е ножът, който търсеше плътта му. Вдигна свободната си ръка, за да се защити и усети как острият като бръснач нож сряза дланта му. Сграбчи китката на Човека сянка, още преди да почувства болката, стисна, за да я заглуши.

Разбра, че хлъзгавите камъни, които му бяха изиграли тази лоша шега, са попречили и на Човека сянка. Вместо веднага да нанесе втори, смъртоносен удар, като отровна змия, убиецът се бе подхлъзнал, бе загубил за миг равновесие и ножът не бе попаднал в целта. Държеше китката му, но острието продължаваше да се приближава към тялото му, под чудовищен натиск, разкъса якето му и се заплете в плата като риба в мрежа.

Уинтър залитна назад. Почувства, че пада, олюля се като пияница върху лед, после се стовари по гръб върху камъните. Не изпусна китката с ножа обаче — знаеше, че ако не я удържи, не може да очаква да оцелее. Впи пръсти в плътта още по-яростно и пак опита да насочи оръжието си, но онзи продължаваше да държи ръката му. Схватката продължи още малко, двамата напрягаха сили един срещу друг, опитваха се да добият преимущество, което да превърнат в смърт. Уинтър го изрита с коляно и го притисна в един камък, почувства как онзи се поддаде на моментна слабост. После му причерня от болка — зъбите на противника му се впиха в ключицата му. Отскубна се и стовари цялата си тежест върху физиономията му, с рамо. Двамата загубиха равновесие и се затъркаляха надолу, към водата, вкопчени в смъртоносна прегръдка.

За момент потънаха под повърхността, все така вкопчени един в друг. След това изскочиха нагоре, и главите им се показаха над мастиленочерната вода едновременно. Продължиха да се борят. Уинтър чувстваше, че не му достига въздух. Вече нямаше нищо под краката му, никаква опора. Ножът на Човека сянка приближаваше неумолимо ребрата му, стремеше се към сърцето. Пак опита да вдигне пистолета — не го беше изпуснал — но убиецът бе твърде силен. Цевта беше встрани от целта и нямаше смисъл да натиска спусъка, докато ножът на противника му вече почти докосваше дрехата му.

Двамата отново хлътнаха под водата за момент, а когато пак се показаха на повърхността, Саймън видя, че са се отдалечили значително от вълнолома. В тъмнината за миг зърна очите на Човека сянка и разбра нещо просто и ужасно в същото време. Ситуацията беше патова и имаше само един начин да излезе от нея. Веднага разбра, че трябва да го направи.

Разбра — единственият начин да го убия, е да го оставя да убие мен.

И така, Саймън Уинтър дръпна рязко ръката на Човека сянка и насочи ножа към корема си, под ребрата, малко встрани от стомаха. Надяваше се раната да не е фатална. Болката беше ужасна, мокра, пронизваща.

Движението свари убиеца неподготвен — той загуби равновесие за миг и не успя да се възползва от възможността, която му бе дал Саймън. Не съобрази, че трябваше да вдигне ножа рязко нагоре и да умъртви стария детектив. Докато се колебаеше, Саймън стисна пистолета и с другата си ръка успя да го извие с удвоената сила и да го насочи към гърдите му. Изрева от болка и ярост и натисна спусъка. Водата заглуши гърмежите, но усещаше, че оръжието подскача в ръцете му и знаеше, че куршумите попадат в целта.

Натисна спусъка пет пъти.

Усети как силата на Човека сянка отслабва, как ръцете му се отпускат и се разперват встрани. Саймън Уинтър дишаше тежко. Извади ножа и го пусна в тъмната вода. Успя да зърне изненадата, изписала се в последния миг на лицето на убиеца и го обзе истинска ярост, въпреки болката и слабостта. Сграбчи бялата му коса, дръпна главата му към себе си и натика цевта в отворената му уста.

— Това е заради Софи, проклет да си. И за всички останали!

Забави се достатъчно, за да му даде възможност да схване думите му, после изстреля последния куршум.

Трясъкът отекна във въздуха, после отново се чуваха само вълните.

 

 

Уолтър Робинсън прекара служебната кола по чакъления път покрай океана. В лявата си ръка държеше мощен прожектор, чийто лъч прорязваше тъмнината като рапира. Описа дъга по пустия плаж и навътре, към вълните.

— Мислиш ли, че е тук? — попита Еспи Мартинес.

— Да… Не… Не знам — отговори той колебливо. — Заедно са.

Тя не каза нищо, а продължи да се взира в тъмнината. Чакълът хрущеше под гумите на колата и тя изруга шума. Опитваше се да раздели звуците, които долитаха до ушите й — двигателя, прибоя, дишането на Уолтър, толкова различно от друг път — да долови нещо необичайно, някакъв шум, който да й подскаже къде е Саймън Уинтър.

Или Човекът сянка, каза си тя.

След като излязоха от сградата, Уолтър беше като обезумял — тичаше насам-натам, разпитваше трескаво, ръкомахаше. Фрида Кронер и равинът вървяха след него и също разпитваха на няколко езика. Хората се стъписваха, гледаха ги боязливо, свиваха рамене. Мина доста време, преди двама възрастни, мъж и жена, да вдигнат разтреперани ръце.

— Видях — каза старицата. — Видях нещо.

— Какво?

— Един мъж. Нямаше нож. Беше висок, с бяла коса.

— Да, да. Къде?

— Побягна — отговори старицата. Вдигна ръка и посочи с кокалест пръст към океана. — Хукна натам, като че ли го гонеше дяволът…

Вече бе загубила представа от колко време търсят Саймън. Бяха минали десет минути, а й се струваше, че са часове. Или половин час, по-дълъг от най-дългия ден. Струваше й се, че всяка изминала минута се смее подигравателно, жестоко.

— Може да е навсякъде. — Изруга под нос. — Дори не сме сигурни, че са тръгнали в тази посока.

— Мисля, че са някъде тук — заяви Уолтър, който продължаваше да оглежда брега и вълните с фенерчето, показал наполовина главата си през прозореца. — Не би избягал на север, защото щеше да попадне в центъра на града. Там е много светло. Не… избягал е насам. Сигурен съм, че е търсил тъмнината.

— А Саймън?

— Саймън го е гонил.

Еспи Мартинес въздъхна.

— Скоро ще съмне — отбеляза тя. — Може би тогава ще ги открием по-лесно.

— Тогава ще е твърде късно — възрази Уолтър. Стисна волана. Искаше му се да настъпи педала, да преследва, да върши нещо реално, вместо да обикаля безцелно.

Еспи видя стиснатите му челюсти, стегнатите мускули на ръката му. Чувстваше се безпомощна, като лекар край леглото на безнадеждно болен пациент. Продължаваше да се ослушва. Далечен вой на сирена. Вълните. Собствената й кръв, пулсираща в ушите.

И тогава, неочаквано, нещо по-различно. Някакво чаткане, като че ли някой е стъпил върху сух клон. Звук, който долетя до слуха й като шепот на любовник.

— Спри колата! — извика тя.

— Какво? Видя ли нещо?

— Чу ли?

— Какво? — попита той трескаво. — Какво да чуя?

Еспи обаче вече бе изскочила навън и затръшна вратата на колата, която дори не беше спряла. Обърна се през рамо и извика:

— Изстрел! Чух изстрел.

Робинсън натисна спирачката и тръгна след нея.

 

 

Саймън Уинтър се люлееше на вълните като дете в люлка. Усещаше как кръвта му изтича през раната в корема, как обвива тялото му в топла пелена.

Спомни си равина и Фрида Кронер и каза гласно:

— Сега сте в безопасност. Направих каквото искахте от мен. Софи Милщайн, платих дълга си.

Не чувстваше никаква болка и това го изненадваше. През живота си бе виждал много насилствена смърт и винаги бе смятал, че болката е кошмарна. Той усещаше само лека слабост и това го интригуваше.

Тежестта в дясната му ръка му напомни, че все още стиска празния револвер. Отпусна се назад, сякаш върху легло, и си помисли, че просто би трябвало да отвори пръсти и да го пусне във водата, но не беше в състояние да го направи. Свърши добра работа, каза си. Направи каквото трябваше и не заслужаваш да те захвърля така… Но дали ще имам сили да те държа повече?

Направи усилие да го прибере в кобура и успя на втория път, след като глътна малко солена вода. Почувства огромно удовлетворение.

Пое дълбоко въздух, притисна кървящата рана с едната си ръка, а с другата опита да заплува.

Помисли си, че би било добре да умре на брега, да усеща под себе си твърдата земя, когато го напуска животът. Пясъчната ивица обаче беше на повече от петдесет метра — невъзможно разстояние, още повече че отливът го теглеше навътре. Отново загреба с ръка, но изведнъж го обзе изтощение и си каза, че малцина разполагат с лукса сами да определят къде ще умрат, че трябва да приеме участта си такава, каквато е. Въпреки всичко продължи да загребва с ръка, да се бори с умората, болката и вълните.

Това го накара да се усмихне.

Винаги съм бил упорит, каза си. Бях упорито дете, станах упорит младеж, а после, след толкова години, станах упорит старец, който се бори докрай, защото борбата е добър начин да умреш.

Риташе с крака и продължаваше да плува въпреки всичко. Пое въздух и видя нещо, което го изненада — лъч светлина от брега проряза сивкавата нощ и в началото си помисли, че това е смъртта. После разбра, че не е чак толкова романтично. Беше светлина, която търсеше него. Вдигна ръка и я задържа във въздуха, докато лъчът не спря върху нея.

— Ето! — извика Еспи Мартинес. — Боже! Това е той! Саймън! — И извика на стареца: — Саймън! Ние сме тук! Тук сме!

— Видя ли… — заговори Уолтър Робинсън, но не дочака отговор. — Не… сам е.

Подаде й прожектора и започна да се съблича.

— Следи го с прожектора. Не го изпускай.

Еспи кимна и пристъпи напред, докато водата не обля коленете й.

— Побързай, Уолтър! Помогни му!

Но нямаше нужда да го казва, защото детективът вече се бе хвърлил във вълните. Изчезна за момент от очите й, после се появи и заплува уверено напред.

Държеше прожектора насочен към стареца и едва виждаше главата на Уолтър на фона на тъмната вода. Видя как вдигнатата нагоре ръка на Саймън Уинтър се отпуска и изчезва под повърхността, макар че бялата му коса все още беше отгоре, като пяна от вълните.

— Хайде, Уолтър! Побързай! — извика, макар и да знаеше, че няма да я чуе. — Плувай бързо, Уолтър! — добави шепнешком.

 

 

Усещаше как отливът му помага да се отдалечи от брега, но познаваше капризите на океана — това, което сега беше в негова полза, щеше да се обърне срещу него, в решителния момент, когато стигнеше до стария детектив. Плуваше с глава под водата, като я показваше над повърхността само за да диша и да се ориентира. Беше мобилизирал всичките си сили.

След малко му се стори, че лъчът на прожектора е изчезнал и си даде сметка, че вече просветлява. Продължи да плува, веднъж извика:

— Саймън! Идвам!

Това наруши темпото му и той реши да не го прави повече. Продължи мълчаливо, чуваше само вълните и дишането си.

 

 

Саймън Уинтър отпусна глава назад, една вълна заля брадичката му и той се разкашля, за да изплюе солената вода. Опита се да гребе с една ръка, докато с другата притиска раната, но това беше трудно и изведнъж получи усещането, че долу, под водата, има ръце, които леко го теглят към дъното, които го увещават да се отпусне и да се потопи под повърхността. Пак започна да рита с крака, едва държеше главата си над повърхността. За първи път, откакто се бе впуснал в преследването тази вечер, си помисли, че е стар, че годините са го превърнали в чувал уморени кокали.

Издиша бавно и чу вика на Уолтър Робинсън. Понечи да отговори, но му се струваше, че шумът на океана наоколо е непреодолим и се отказа. Все пак успя да вдигне ръката си още веднъж, след това видя Уолтър.

— Тук съм — успя да прошепне Саймън Уинтър, макар и да му се струваше, че вика.

— Дръж се! — чу гласа на Робинсън.

Все още се държеше. Затвори очи за момент и се почувства като уморено малко дете, което се бори със съня. След миг усети ръката на Робинсън.

— Тук съм, Саймън. Дръж се.

Отвори очи и видя, че Уолтър Робинсън го държи.

— Всичко свърши, Уолтър.

— Спокойно, Саймън. Какво, по дяволите…

— Бихме се. Аз победих — прекъсна го Саймън. — Кажи им. Трябва да са спокойни.

— Ранен ли си?

— Да. Не. — Искаше да каже: „Как би могъл човек като него да ме нарани?“. Но не му стигнаха сили.

— Какво стана с Човека сянка?

— Няма го. Край.

— Добре, Саймън. Отпусни се назад, ще те извадя на брега. Дишай спокойно и се отпусни. Всичко ще бъде наред. В края на краищата, утре ще можем да отидем за риба.

— С удоволствие — отвърна Саймън.

— Всичко ще бъде наред. Ще те спася.

— Аз съм спасен — каза Уолтър.

Старият детектив почувства как силните ръце на Уолтър Робинсън го поддържат над вълните, мощните загребвания, с които го теглеше към брега. Затвори очи и се остави в ръцете му. Сега съм като малко дете в прегръдките на майка си, помисли си.

Саймън Уинтър въздъхна и отвори очи. Погледна на изток и видя червеникавозлатната ивица светлина, която струеше над хоризонта.

— Сутрин е — отбеляза той.

Робинсън не отговори, а продължи да плува срещу отлива. Не знаеше точно кога е умрял старецът, но го разбра веднага след като го изнесе на брега и го остави на пясъка.

Еспи Мартинес дойде, прегърна го и за момент тримата останаха легнали, един до друг.

 

 

Слънцето изгря ослепително и настойчиво, сякаш нетърпеливо да започне новия ден. Обливаше плажа с болезнен блясък и безмилостна горещина, която танцуваше на талази над твърдия пясък. Небето беше кристално синьо и само от време на време се появяваше някое бяло облаче, което се носеше мързеливо нанякъде, като нежелан посетител.

Уолтър Робинсън и Еспи Мартинес седяха един до друг на плажа и дрехите им съхнеха на гърбовете им. Тя бе наметнала на раменете си одеяло и потреперваше, макар и да не беше студено. На пътя зад тях имаше няколко полицейски коли, няколко униформени полицаи задържаха събралата се тълпа любопитни. На петстотин метра навътре в океана напред-назад се движеха един катер на бреговата охрана и две полицейски лодки. На палубата на едната двама водолази проверяваха екипировката.

— Смяташ ли, че ще го намерят? — попита Еспи.

— Не знам — отговори Робинсън. — Отливът беше доста бърз.

Обърна се към патоанатома, с бяла престилка, който помагаше на двама санитари да приберат трупа на Саймън Уинтър в пластмасов чувал с цип. Зърна за миг белите му маратонки.

След това патоанатомът тръгна по пясъка към тях. Сутрешният ветрец развяваше косата му.

— Старецът не се е удавил — каза той. — В корема има рана от нож. Как я е получил, детективе?

— След трудна нощ — отговори Робинсън.

Патоанатомът изсумтя и се отдалечи.

— Кой е бил той? — попита Еспи Мартинес.

— Човекът сянка ли? — Робинсън поклати глава. — Не знам. Не мисля, че някога ще разберем. В началото е бил някой, но после, вероятно, е променял името и самоличността си твърде често, за да се установи кой е бил първоначално.

Тя кимна.

— Ами сега?

— Сега? Нищо.

Тя се поколеба, после улови лакътя му. Той взе дланта й и я опря на челото си, сякаш за да го охлади. Усмихна се.

— Е, не съвсем нищо — добави.

Санитарите вдигнаха носилката с трупа и тръгнаха с усилие през дълбокия пясък. Краката им затъваха, сякаш старецът изведнъж бе натежал неимоверно.

— Приятели ли бяхте? — попита Еспи Мартинес.

— От съвсем скоро — отговори Робинсън. — Мислех, че можеше да ме научи на нещо.

— А аз мисля, че го направи.

Продължиха да седят мълчаливо, докато някой не извика от пътя. Обърнаха се едновременно и видяха равина и Фрида Кронер. Един униформен полицай едва ги удържаше при останалите зяпачи от тълпата. Робинсън му направи знак да ги пусне.

— Всичко свърши — каза им детективът, когато приближиха. — Дължите го на Саймън Уинтър. Повече няма да се страхувате от Човека сянка.

— Горкият господин Уинтър! — въздъхна Фрида Кронер и избърса една сълза. — Ще му благодаря в молитвите си. Ще се моля и за всички останали.

Равинът кимна.

— Човек не може да унищожи всички сенки, детективе — отбеляза той. — Не и когато около нас има толкова много тъмнина. Все пак, премахването и на една-единствена сянка е добро постижение.

След това двамата възрастни се обърнаха и тръгнаха назад, към града и домовете си. Уолтър Робинсън и Еспи Мартинес останаха загледани в тях, докато старците крачеха по пясъка с усилие. После Уолтър улови Еспи за ръката, по същия начин, и я поведе назад.