Джон Каценбах
Човекът сянка (14)

Четиринайсет
Излишното „н“

Той е някъде тук, мислеше Саймън Уинтър. Някъде наоколо. Може би се разхожда край брега или яде сладолед, купен от продавача на ъгъла. Може би е сред онези хора там, които чакат да се освободи маса в кафене „Нюз“. Би могло да е мъжът, който четеше „Хералд“ на пейката до автобусната спирка. Би могъл да е всеки. Но е тук и е убил поне веднъж, може би два пъти. Още не знам. Но го е направил. И е успял да представи нещата така, че единия път смъртта да изглежда като самоубийство, а втория — като обир, извършен от побъркан наркоман. И съм сигурен, че ако поиска, ще убие пак, защото това изобщо не е проблем за него.

Никакъв.

Уинтър въздъхна дълбоко и промърмори на глас:

— Как да те открия?

Край него минаха момче и момиче, с огледални тъмни очила, които блестяха на слънцето. Чуха го, казаха си нещо на испански и се разсмяха.

Това го ядоса. Поредният дъртак, който си говори сам. Това си бяха помислили. Пред очите му се появиха две млади жени, които караха ролери и се провираха през лятната следобедна тълпа по Оушън Драйв. Тротоарите бяха пълни с любопитни и модно облечени хора, които се шляеха между кафенетата и ресторантите. Това е място на бързите коли и неоновите реклами, гърмящата музика, ритмичната салса, натежала от басови тонове, от време на време клаксони и свирене на спирачки. Никой не говори, всички крещят. Маями Бийч, каза си Саймън Уинтър, обича непосредственото. Ако нещо е ново, шумно и шарено, моментално се превръща в част от предпочитания образ на града.

Жените с ролерите бяха облечени еднакво — с прилепнали шорти от ликра и яркочервени флуоресциращи горнища. Едната беше руса, другата чернокоса. Движеха се изящно, плъзгаха се напред без никакво усилие. Хората се отдръпваха, за да им направят място, после отново се събираха като някаква обучена, но неорганизирана армия.

Седна на една пейка на отсрещната страна на улицата, с гръб към бледосинята вода, която се плискаше лениво в пясъка. Долавяше мириса на сол във въздуха, заедно с ароматите на десетина различни менюта, които се приготвяха в заведенията наоколо. За момент се зачуди защо всички смятат, че миризмите, произведени от човека, са по-приятни от ароматите на природата. Погледна към плажа.

Как да те открия?

От пейката, където седеше, виждаше малката естрада в парка „Лумъс“. Неколцина старци, мъже и жени, бавно се отдалечаваха — за тях бе настъпил краят на деня. Носеха алуминиеви столчета и плажни чадъри. Естрадата беше популярно място и там често се събираха доста хора, макар с всеки изминал месец да ставаха все по-малко. Мястото изглеждаше странно — бетонна плоча, която излъчваше лятна горещина, край стара, боядисана в зелено складова постройка. Всяка сутрин общински служител изнасяше там микрофон и малък усилвател, а възрастните, все още живи пенсионери, които живееха в града, се забавляваха едни други с песни. Една табела на стената ограничаваше броя на изпълненията на всеки до три. Чуваха песни на източноевропейски езици, понякога английски, доста по-често иврит. Всичко това може да изглежда абсурдно — старците пееха фалшиво, забравяха думите и тананикаха забравените куплети, правеха жестове и имитираха популярни певци. Рядко се случваше мелодия и текст да вървят заедно. Старческите гласове бяха дрезгави и прегракнали. Някои припяваха монотонно, други пееха сърцато и пронизително или тъжно и отчаяно. Независимо от всичко обаче певците не преставаха да пеят, независимо от немощните си гласове, защото всъщност с това събуждаха спомени. Нерядко се случваше откъм заведенията на отсрещната страна на улицата да долети тътен на мощна стереосистема, но старците продължаваха, без да обръщат никакво внимание на тази конкуренция. Когато номерът им свършваше, неизменно получаваха ентусиазирани аплодисменти и щедри похвали от останалите певци, независимо дали бяха успели да чуят и дума от песента.

Саймън Уинтър поклати глава и стана. Тръгна бавно по улицата, мина покрай старците със сгъваемите столове и плажните чадъри, в посоката, в която се движеха младите момичета с ролерите — те се мярнаха още веднъж пред погледа му, между две червени спортни коли, и изчезнаха в спускащия се полуздрач.

Проследи с очи полицейската кола, която бавно се провираше през тълпата. Изведнъж си спомни как веднъж ловеше риба в плитчините край брега и видя един самотен орел рибояд да се рее над водата, понесен от въздушните течения и термалните потоци. Веднага разбра, че птицата всъщност не ловува. В полета й нямаше напрежение. Разчиташе на шанса — когато видеше риба близо до повърхността, свиваше криле и се спускаше стремително, с изпънати нокти, гмуркаше се в леките вълнички и отново се издигаше нагоре, а от белите й пера се стичаха сребристи капки вода. Онзи ден птицата не бе имала никакъв късмет с улова — като него самия. Все пак, докато часовете минаваха, без да улови нито една риба, изглеждаше щастлива и само да се рее във въздуха, сякаш бе част от самото небе.

Отдавна не съм ходил за риба, каза си. Може би от десет години. Опита да си припомни защо се бе отказал от това занимание, но не успя да назове причина. Някак си му се струваше, че е престанал да върши всичките онези неща, които някога го правеха онова, което беше, и че ако отново се бе заел с тях, нямаше толкова много да му се иска да си пръсне черепа.

Продължи да крачи по тротоара. Изостави орела рибояд и насочи мислите си към мъжа, който бе написал името на жена си неправилно в предсмъртното си писмо.

Знам кой те е убил, Херман Щайн.

И ти си бил по-умен, отколкото онзи е смятал, нали? Макар и да си бил много изплашен и да си знаел, че ще умреш, пак си проявил достатъчно съобразителност, за да оставиш след себе си послание. Онази излишна буква. Не е лесно да разбере човек какво си опитвал да подскажеш, но сега вече знам.

Саймън Уинтър се замисли за смъртта на Херман Щайн. Опитваше се в ума си да изгради цялостна представа за случилото се. Това бе проста, ефективна техника, която бе усъвършенствал с години, докато му се бе налагало да се взира в мъртъвците. Опитваше се да си представи събитията от последните минути живот като на кино, след това му бе много по-лесно да търси извършителя.

Добре, каза си. Първи въпрос — как е влязъл в апартамента?

Входната врата. Ти ли му отвори? Не, не би направил такова нещо. Бил си стар, разтревожен, изплашен. Не би отворил на никого, преди най-напред да надникнеш през шпионката. Как тогава? Входа. Бил си точен и прецизен, както толкова много други възрастни хора, нали? Излизал си до кафенето на ъгъла всяка сутрин, за да си купиш закуска, после, като по часовник, след неизменната кифличка със сирене, овесените ядки и чашата кафе, си се връщал у дома. Да, явно си бил от тези хора. И не би било никак трудно да те издебне човек, независимо че си бил изплашен и може би си проявявал по-голяма предпазливост. Просто е трябвало да изчака да излезеш, след това да заеме позиция във входа и да щракне капана, като се върнеш. Има ли удобно място, където да се скрие? И без да е ходил в жилището на Херман Щайн, Саймън Уинтър знаеше, че е имало удобно място, където нападателят да се скрие, без да го види никой.

Въздъхна. Част от ужаса, преживян от покойния, се прехвърли в собствените му жили.

Знаел си, че той е някъде там и че този път няма да има никаква полза да се обаждаш на синовете или дъщеря си, нали? Нямало е да стане нищо по-различно от друг път. Когато си им говорел за Der Schattenmann, те са те разубеждавали. Като лъжливото овчарче. Знаел си, че няма да ти повярват, въпреки че този път е било по-различно и страхът ти е бил друг, нали? По-реален. Затова си написал писмото на равина и си го пуснал в пощата.

Защото си бил съвсем сам, когато те е дебнела смъртта.

Как си научил за равина?

Уинтър мислено си отбеляза важността на този въпрос. Разбери, каза си, защото след като Херман Щайн е научил кой е равинът, няма да има проблем да научи и онзи.

Значи така е станало. Издебнал те е във входа и те е заставил да влезеш в апартамента. Накарал те е да седнеш зад бюрото. Принудил те е да напишеш предсмъртното писмо и ти си проявил съобразителността да добавиш излишното „н“. Почувствал ли си някакво удовлетворение, поне за миг? Дало ли ти е сили, поне малко, когато е опрял дулото в челото ти?

Херман Щайн, каза си Саймън Уинтър, свалям ти шапка. Бил си смел човек и никой не го знае, освен мен.

Възрастният детектив спря. Беше стигнал входа на „Съншайн Армс“.

Разговаря ли с теб, Херман Щайн?

Какво ти каза?

Уинтър си представи стареца, седнал на стола зад бюрото, с широко отворени очи, мигове преди да умре. Видя страха му, почувства смъртната тревога, която сигурно бе изпитал. Да преживееш толкова много, за да разбереш, че не можеш да избягаш от кошмара…

Стоеше на тротоара. Бетонът продължаваше да излъчва натрупаната през деня горещина, но Саймън Уинтър не обръщаше внимание. Започна да си представя различните убийци, с които се бе сблъсквал през живота си, и да ги поставя пред бюрото на Херман Щайн. Психопатът, който бе изклал с касапски нож жена си и децата си. Наемният убиец, който бе ликвидирал жертвите си с малокалибрен пистолет, от упор, в основата на черепа. Биячът на една банда, който действаше с бейзболна бухалка, като започваше от краката и продължаваше нагоре, за да може жертвата да се мъчи по-дълго. Спомни си няколко серийни убийци, двама тийнейджъри, които бяха убивали за удоволствие, няколко изнасилвачи, открили, че умъртвяването на жертвата увеличава перверзната им възбуда… Опита се да вкара всички тях в обтекаемия силует на човека, застрелял Херман Щайн, но безуспешно.

Вдигна ръка и избърса с длан тънкия пласт пот, събрала се под козирката на бейзболната му шапка.

Няма те там, нали? Човекът сянка не може да попадне в спомените на едно старо ченге, нали?

Саймън Уинтър погледна към празния апартамент на Софи Милщайн и тръгна бавно към своя собствен. Кажи ми нещо, каквото и да е, настояваше той безмълвно. Апартаментът обаче мълчеше. Отвори вратата на своя и влезе. Хладният въздух вътре го обгърна като ясна мисъл. Зарадва се, че е забравил климатичната инсталация включена и почти не се обезпокои заради сметката за електричество, която неизбежно щеше да отрази подобно прахосничество. Когато прекрачи прага на всекидневната, видя, че сигналната светлина на телефонния секретар мига. Имаше съобщение. Изведнъж почувства невероятна жажда, гърлото му пресъхна. Спомни си, че в хладилника бе оставил кутия газирано питие и тръгна към кухнята, но в последния момент се отказа и се върна към апарата.

Натисна копчето за прослушване и след пращенето и електронните шумове, че гласа на равина. Звучеше далечен, металически. Тревогата обаче, която се съдържаше във всяка дума, се долавяше кристалночисто.

— Господин Уинтър? Моля ви, обадете ми се колкото е възможно по-скоро…

След кратко колебание равинът добави:

— Във връзка с господин Силвър… изчезнал е.

След още една пауза каза:

— Сгреших. Боже мой! Трябваше да го оставим да си вземе пистолет…

И записът прекъсна.