Джон Каценбах
Човекът сянка (15)

Петнайсет
Изчезналият

На лицата им видя противоборство между гняв и страх.

Саймън Уинтър махна с ръка на равин Рубинщайн и Фрида Кронер и забърза към тях. Стояха на голямата тераса на „Колумб“ — хотел-общежитие на пресечка от океана. Плоските бели стени сякаш излъчваха светлина на фона на нощта, като сивееща пепел на гаснещ огън. По обяд тази тераса се изпълваше с възрастни обитатели на хотела, за да поемат търпеливо слънчевите лъчи, но сега там бяха само множеството шезлонги и двамата, които го очакваха, изпълнени с безпокойство.

Равинът нервно разтриваше челото си с ръка, като че ли се опитваше да махне от главата си някаква мисъл. В другата си ръка държеше подвързан в черно том — Стария завет — и го притискаше към гърдите си. Забеляза, че Уинтър гледа книгата и каза:

— Във време като това, Божието слово носи утеха, детективе.

Уинтър кимна.

— И какво съветва Той?

— Да се уповаваме на мъдростта Му.

Винаги казва това, помисли си Саймън Уинтър.

Фрида Кронер посочи входа на хотела.

— Тук е където Ървинг не е — каза тя. — Няма го. — Поколеба се, после добави: — Хванал го е Човекът сянка.

— Откъде сте толкова сигурни? — попита Уинтър.

Фрида Кронер не отговори, не отговори и равинът. Вместо това тя се обърна и се втурна нагоре по стълбите и устремът й сякаш увлече двамата мъже. Тримата влязоха във фоайето и Уинтър се огледа. На едната стена имаше избелял стенопис, изобразяващ пристигането на Колумб в Новия свят. Беше стилизиран, от трийсетте години, невероятна измислица — жестовете бяха героични, всички фигури — и на испанците и на индианците — излъчваха спокойствие и величие, сякаш по някакъв начин си даваха сметка какъв важен исторически момент отразяват. Нямаше и следа от кръв, изтезания и всичко останало, което щеше да последва. Пред стенописа имаше старо кожено канапе. В средата му седеше сивокос слаб мъж и четеше вестник на иврит. Той вдигна очи към тях, когато влязоха, после отново съсредоточено се наведе над вестника. Саймън Уинтър обаче забеляза, че очилата му са на канапето до него, така че всъщност ги наблюдаваше и подслушваше. Странно, помисли си детективът. Любопитството изглежда обзема хората, когато са много малки или много стари.

— Насам — каза Фрида Кронер. Улови го за лакътя и го поведе към ъгъла на фоайето, където зад малко бюро седеше мъж, по-млад от тях, латиноамериканец. Пред него имаше древна телефонна централа с кабели.

— Госпожо Кронер — заговори той със силен акцент, когато приближиха. — Какво мога кажа? Няма и следа от господин Силвър. Никаква следа.

— Полицаите говориха ли с теб?

— Да. Si. Разбира се. Веднага щом вие обадили. Попитаха дали необикновено за господин Силвър да го няма и аз казал да, а те попитали дали забелязал нещо необикновено или странно, но аз не забелязал. Дали ми номер и казали да позвъня, ако науча нещо. Това е.

— Глупаци — промърмори Фрида Кронер. — Der Schattenmann ни избива, а те се питат дали има нещо необикновено. По дяволите! — поклати енергично глава. — Искам да ни пуснеш в апартамента на господин Силвър.

— Госпожо Кронер, аз…

— Незабавно.

— Но това е…

— Хосе — прекъсна го тя и вдигна глава, с нетърпяща възражения физиономия. — Веднага. — После се обърна към равина и добави: — Този човек е равин. Не може да го караш да чака.

Каза го с такъв тон, че Хосе веднага стана и започна да кима на равин Рубинщайн.

— Но само за малко, госпожо Кронер, моля…

Малкият апартамент на господин Силвър беше безупречен — няколко книги, подредени по височина на рафта, списанията върху малката масичка, сложени така, че да се виждат заглавията им, малко бюро със снимки на далечни роднини, поставени в рамки. Саймън Уинтър прокара ръка по повърхността. Равинът и госпожа Кронер стояха напрегнато зад гърба му, сякаш очакваха някаква присъда. Той обиколи бързо малкото пространство — всъщност беше едностаен, по-малък дори от апартамента на Софи Милщайн и неговия. Леглото бе оправено като в болница, с подвит ъгъл. Спря пред малката кухненска маса, с плот от линолеум, и видя два прибора — господин Силвър явно бе очаквал компания. Нямаше признаци за борба или влизане с взлом. Нямаше признаци, че господин Силвър е бил отведен някъде против волята си. С една дума, Саймън Уинтър видя жилището на човек, който може би е излязъл до магазина, за да купи нещо в последния момент и който би могъл да се върне всеки миг.

Обърна се към другите.

— Виждате ли? — каза Фрида Кронер и посочи масата. След това пръстът й се разклати, а долната й устна започна да трепери. — Ървинг е мъртъв — добави тя рязко.

Равинът я прегърна през раменете, за да я успокои, после вдигна очи към Саймън Уинтър и кимна.

Хосе, служителят на хотела, пристъпи нетърпеливо от крак на крак.

— Моля, госпожо Кронер — заговори той. — Това не сигурно. Трябва заключва, моля.

Върнаха се във фоайето и Саймън Уинтър видя, че мъжът с вестника бе изчезнал от канапето пред стенописа. Фрида Кронер продължаваше да плаче, докато равинът я водеше към изхода. Когато стигнаха тротоара обаче, тя рязко се изправи и се освободи от ръката на равина. Погледна двамата мъже като обезумяла, обърна се към пустата улица и извика гневно, силно, на родния си немски:

— Този път няма да победиш!

Викът й отекна глухо надолу по улицата.

Саймън Уинтър опита да я успокои.

— Госпожо Кронер, не виждам нищо, което да говори, че…

Тя се обърна рязко.

— Вие сте детектив, а не виждате?

Равинът стисна дланите си объркано.

— Така беше. Така е.

— Трябваше да го предвидим! — каза Фрида Кронер горчиво. — Преди всичко ние! Ако чакаш, ако не правиш нищо, ако се разхождаш наоколо безучастно… Ще дойдат за теб… — Поколеба се, после поклати глава. — Не, не те. Той ще дойде за теб. Този път е само той. Но е същото, детективе, ако не направим нищо…

— Ще умрем — довърши равин Рубинщайн хладно. — Нищо не се е променило. Ще ни открие и ще умрем.

— Както откри горката Софи и господин Щайн, а сега и Ървинг.

Името сякаш се бе залепило за устните й.

Стоеше на слабата светлина от входа на хотела и се взираше напрегнато в ивиците тъмнина, които се сливаха с градския пейзаж.

— Ървинг го няма — пророни тя. — Човекът сянка го ликвидира.

— Казах ти — обади се равинът. — Казах ти. Той иска да убие всички нас.

Фрида Кронер въздъхна дълбоко и кимна. Успя да потисне втората въздишка, наполовина ридание, и Саймън Уинтър забеляза, че очите й са се зачервили.

— Ървинг, сигурно си мислите, господин Уинтър, не е толкова симпатичен човек, но грешите. Той е много мил човек и приятна компания, особено за стара вдовица като мен. И сега го няма. Не мислех, че ще стане така.

За момент сякаш се отдаде на скръбта си, но после изръмжа — гневно, гърлено, като ранен, опасен звяр.

— Винаги е било така — добави рязко. — В един момент са тук, до теб, после, в следващия момент, ги няма. Напускат. Изчезват, сякаш дупка се е отворила и ги е погълнала.

— Това е истина, детективе — кимна равинът. — Скоро никой от нас няма да остане и никой няма да си спомня Човека сянка.

— Добре — каза Саймън Уинтър. — Да започнем от началото. Защо сте толкова сигурни, че господин Силвър е изчезнал? Какво искате да кажете с това „няма го“?

— Няма го значи умрял — отговори Фрида Кронер рязко. — Винаги е било така.

— Как?

Равин Рубинщайн вдигна ръка помирително.

— Фрида, разкажи на господин Уинтър. Тогава ще разбере.

— Ървинг е човек на навика. Ако е понеделник, ходи в рибарския магазин, после за зеленчуци, накрая в супермаркета. След това се прибира у дома и слага покупките в хладилника. След това отива в библиотеката, за да чете вестници от други градове, след това се разхожда малко край морето, после се прибира у дома и ми се обажда по телефона и после може да отидем на кино, защото в понеделник няма толкова много хора, колкото през почивните дни. Ако е сряда, значи следобед Ървинг ходи в бридж клуба, след като е минал да ме вземе, и понякога стоим до късно. В четвъртък посещава група за дискусии в библиотеката. В петък има вечерна служба. Животът на Ървинг сега е изпълнен само с това, както и моя, както и на равина. Оцелелите живеят по един и същи начин, господин Уинтър. Ние сме хора на реда, спазваме режим. Сякаш нацистите успяха да сложат часовник във всеки от нас и ние трябва да спазваме неговото време. Значи, когато отидох при Ървинг, за да ме заведе на бинго, както прави всеки вторник, и той не беше там, аз вече знаех, че Ървинг е в беда. А за хора като нас има само три беди, господин Уинтър.

— Кои са те?

— Болест. Болест и старост, господин Уинтър. Понякога приличат на едно и също нещо. Може Ървинг да е получил удар или да е станал инцидент…

— Само че ние се обадихме в болниците — намеси се равин Рубинщайн. — Няма го никъде.

— После идва насилието. Може някой от младежите, които превземат целия бряг със своя шум и бързи коли, да го е ограбил в някоя уличка…

— Само че в полицията не е съобщавано подобно нещо — обади се пак равинът.

— И тогава остава Der Schattenmann.

— Обаждали сте се в полицията?

— Да, разбира се. Веднага — отвърна равинът. — Обясниха ни, че не могат да обявят някого за издирване, преди да са минали двайсет и четири часа, но все пак бяха достатъчно любезни, за да проверят съобщенията за катастрофи и инциденти. Така или иначе, казаха, че не могат да направят кой знае какво.

— Така е. Най-напред трябва да намерят тялото или някакви поводи да се съмняват, че е било извършено престъпление — добави Фрида Кронер с горчивина. — Когато един старец в Маями Бийч не си е у дома, това не е престъплението на века, детективе, и те не гледат сериозно. Иначе са много любезни и учтиви, но само това. Любезни. — После просъска, сякаш сама на себе си: — Човекът сянка живее сред нас, а те са любезни!

Саймън Уинтър кимна. Позната ситуация. Ако няма съобщение от похитители, кървави петна или някакъв друг сигурен знак, действията на полицията се ограничават до изпращането на съобщение до останалите служби, евентуално придружено със снимка, да се оглеждат.

— Кажете ми, възможно ли е да има и някакво друго обяснение за изчезването му?

— Какво например?

— Например страх. Може ли да е отишъл на гости при свои близки?

— Без да ни каже?

Не изглеждаше много вероятно.

— Някога проявявал ли е признаци на разсеяност? Бели петна в паметта?

Равинът поклати ядосано глава.

— Все още не сме склерозирали! Никой от нас, слава богу, не страда от деменция. След като Ървинг е изчезнал, за това може да има само едно обяснение.

Саймън Уинтър се замисли. Повечето от старците в Маями бяха хора на навика, някои достигаха до крайности — като Ървинг Силвър, като Софи Милщайн, като Херман Щайн. Бяха изградили живота си около моментите на сигурност, сякаш строгият график на срещите, пазаруването, посещенията при лекаря можеха по някакъв начин да спрат неизбежната непредсказуемост на смъртта и да й попречат да дойде при тях.

А кой, помисли си той, е по-уязвим от хората, подчинени на дълбоко вкоренени навици?

Уинтър поклати глава.

— Дори и да е бил Човекът сянка… Софи беше нападната в апартамента си. Херман Щайн също е умрял в апартамента си. Почеркът му изглежда…

Равинът го прекъсна с нетърпеливо клатене на глава.

— Все още не разбирате, господин Уинтър! Сянката има ли форма? Има ли плътност? Не се ли променя тя с всяко движение на слънцето, луната или земята? Тъкмо затова беше толкова страшен. Тогава, в Берлин… Ако знаехме, че обича да се вози в трамвая, тогава никога нямаше да се качваме на трамвая и толкова. Ако знаехме по кои улици минава, никога нямаше да приближаваме до тях… Или в кои паркове се разхожда… Само че никой не знаеше нищо такова. Във всеки момент беше различен. Защо сега да се е променил? Уби Софи и Херман Щайн в апартаментите им, но нищо не пречи да е избрал друго място за следващото убийство и съм сигурен, че Ървинг сега е там. Знам го!

Тези последни думи отекнаха зловещо над притихналата улица. За момент старият равин остана мълчалив, после добави гневно:

— Би се борил! Би се борил с всички сили, дълго. Би хапал и драл с нокти, би използвал всичко, което му попадне в ръцете. Той беше твърд човек. И силен. Разхождаше се всеки ден, вдигаше тежести, плуваше в океана. Все още имаше мускули и щеше да се съпротивлява с всички сили, като тигър, защото обичаше живота.

— Горе нямаше следи от борба.

— Видях. Това означава, че Човекът сянка го е отвлякъл на улицата.

— Това би било трудно. През повечето време улиците са пълни с хора. Погледнете терасата. Тук през целия ден седят хора и гледат улицата.

— За повечето престъпници наистина би било трудно, детективе — каза равинът търпеливо. — Но не забравяйте едно: той правеше точно това години наред, през цялата война. Приближаваше някого незабелязано, тихомълком, и отнемаше живота му. Кажете ми, господин Уинтър, случвало ли ви се е някога да се бръснете и да не усетите, че ръката с бръснача трепва, а после, когато погледнете в огледалото, да откриете, че сте се порязали? Че по брадичката ви се стича кръв? Но да сте почувствали болката? Не, мисля, че не. Точно такъв човек е той.

Фрида Кронер кимна в знак на съгласие, после се озъби и изръмжа ядосано:

— Трябва да го намерим. Трябва да го намерим днес, утре, другата седмица или следващата седмица, но трябва да го намерим. Иначе той ще ни намери. Трябва да се борим.

— Дори и срещу сянка — добави равинът.

Саймън Уинтър кимна. Този човек е нещо различно, каза си. Въображението му заработи — механично, прецизно.

— Госпожо Кронер, какво казахте последния път? Че е бил един от вас?

— Точно така. Той също е оцелял.

— В такъв случай, ще ви кажа откъде ще започна. Вие също. Той ще е там някъде, в синагогата, в Центъра за жертвите на Холокоста, вероятно посещава срещи и събрания. Би трябвало да има списъци с имена. На организации и дружества. Оттам ще започнем.

— Да, да, разбирам — каза равинът. — Мога да се свържа с други равини.

— Добре. Елиминирайте всички под шейсетте…

— Той е по-възрастен. Защо не започнем от шейсет и пет? Или шейсет и осем?

— Може би. Само че годините на различните хора им се отразяват различно. Някои изглеждат по-млади, други по-стари за възрастта си. Мисля, че ако е извършил две… три убийства, Човекът сянка трябва да е запазил силите си. Вероятно изглежда млад. Имайте това предвид.

Равинът кимна.

— Както онзи, когото съдиха в Израел. Днес вестниците пак писаха за него.

Саймън Уинтър веднага си представи мъжа, обвинен заради престъпленията му като бивш надзирател в концентрационен лагер. Телевизията и дневните вестници бяха писали за него. Беше едър, възпълен в кръста, с широки рамене и ръце като греди. Оплешивяваше и изглеждаше смущаващо груб. На снимките беше между двама полицаи, в затворнически гащеризон, но нямаше вид на затворник.

— Виждали ли сте този Иван Грозни? — попита равинът и Саймън Уинтър кимна в отговор. — В такъв случай знаете, че няма вид на сломен човек, нали? Не са го пречупили. Не е гладувал, не е понасял удари. При нас ситуацията не е точно такава.

— Не разбирам.

— Става дума за това, че оцелелите са по-малко… не знам точно как да се изразя, но… Един оцелял от лагерите на смъртта носи своя знак така, както аз нося тази татуировка.

Той вдигна нагоре ръкава на черната си риза.

— Виждате ли как е избеляла с времето? Но все още е на мястото си, нали? Отвътре не сме по-различни. Белязани сме. С годините белегът избледнява, но никога не изчезва напълно. Можете да го доловите в отпуснатите рамене, може би в погледа. Струва ми се, че това важи за всички нас.

— Какво искате да кажете?

— Този човек, Der Schattenmann, ще каже едно, но истината няма да е в него. Ако се вгледаме достатъчно добре, може би ще сме в състояние да видим това.

— Точно така — добави Фрида Кронер решително. Замълча за момент, после добави делово, с тон на секретарка: — Знам къде членуваше Ървинг. Бридж клуба, групите за дискусии…

— Много добре. И адресите. Нужни са описания, ако е възможно. Помнете подробностите. Всяка дреболия може да ни помогне да открием това, което трябва да знаем.

— Какво точно разбирате под подробности? — попита Фрида Кронер.

— Някога е бил берлинчанин. Може би говори с берлински акцент, като вас, госпожо Кронер? Това е възможно, но не е задължително да е така.

— Да, да. Звучи смислено, разбирам. Междувременно обаче, как да се пазим?

— Променете привичките си. Ако сте ходили до магазина в три часа следобед, всяка сряда през последните десет години, престанете да го правите. Започнете да пазарувате в осем сутринта. Движете се по други улици, не по тези, по които досега. Ако искате да се поразходите покрай брега, много добре. Само че тръгнете в обратна посока. Ако тръгвате някъде, най-напред се обадете там, където отивате, за да предупредите да ви очакват. Ако се возите с автобуса, започнете да вземате такси. Стремете се да си намирате компания. Не оставайте сами, движете се с групи. Пътувайте така, че никой да не може да разбере какво сте намислили. Спирайте пред витрините на магазините и изчаквайте няколко секунди, за да огледате отраженията на хората зад вас. Обръщайте се често и оглеждайте улицата зад гърба си. Бъдете нащрек.

— Това е умно — отбеляза равинът.

— Може да опита да се доближи до вас по някакъв познат за вас начин — като пощальон или като доставчик на някаква фирма. Не се доверявайте на никого. Дори и да сте се хранили на едно и също място, с едно и също през последните десет години, сега трябва да промените това. Не се доверявайте на никого, дори и да сте виждали физиономията му всеки ден, откакто сте дошли в Маями. Мислете си: „Нищо не е безопасно. Всяко нещо може да крие сянка“.

Фрида Кронер присви очи.

— Това ще ни спаси, така ли?

— Може би. Няма гаранции. Оръжието също не е гаранция. Злото куче — също.

— Или пък полицията — добави тя с горчивина.

— Точно така. Полицията разкрива престъпления, които са извършени. Не се случва често да предотвратят каквото и да било.

— Можем да заминем — намеси се равинът. — Да напуснем града и толкова.

— Завинаги?

— Не. Сега това е моят дом.

— В такъв случай, мисля, че е по-мъдро да го защитим.

— Да. Ако бяхме мислили по този начин преди петдесет или шейсет години… Не, нека не мислим за такива неща. Сега да мислим как да останем живи. Днес. Довечера. Утре…

Уинтър се поколеба, преди да продължи — видя как лицето на равина за момент се върна в миналото, видя как споменът за злото се вряза във всяка бръчица по челото, скулите, около устата му.

— Има и още нещо — каза Уинтър бавно. Видя как погледът на равина изведнъж се върна към действителността, към настоящето.

— Какво е то, господин Уинтър?

— Трябва да приемем, че той знае кои сте — отговори Уинтър. — И къде живеете. Да приемем, че в момента не се безпокои от нищо, защото е уверен, че никой не го търси. Да приемем, че сега, в този момент, обмисля следващия удар.

Фрида Кронер изпъшка. Равинът направи рязко крачка назад.

— Смятате ли, че е така, господин Уинтър? — попита той, неспособен да прикрие тревогата си.

— Не знам. Смятам обаче, че трябва да се готвим за най-лошото.

— Защо? — попита Фрида Кронер.

— Може би господин Силвър му е казал за нас?

— Не вярвам. Както и да го е измъчвал. Не вярвам.

Уинтър кимна.

— Може би е така. Има обаче още едно нещо. Спомних си го.

Почувства се безпомощен, слаб и глупав. Зачуди се дали Ървинг Силвър сега щеше да е жив и здрав, ако си бе спомнил този прост факт няколко дни по-рано. Суматохата в апартамента на Софи Милщайн вечерта на убийството, полицаите, специалистите… Спомни си как самият той посочи с пръст поставката за телефона и какво бе казал на младия детектив.

— В нощта, когато умря Софи Милщайн, бележникът й с телефоните изчезна от апартамента й.

— Какво?

— Бележникът с телефоните й. Не беше на обичайното си място. Беше изчезнал.

— Мислите, че Der Schattenmann…

— Ако го е видял, допускам, че го е взел. Вашите имена и телефонни номера също бяха записани в него, защото си спомням, че тя отвори бележника, за да ви се обади.

— Но ние не знаем… — започна равинът и млъкна. Залюля се напред-назад на пети, на устните му се появи лека, мрачна усмивка. — Това е като партия шах, нали?

— Да, донякъде е така.

— Той прави ходове. Контролира шахматната дъска. Сякаш досега ние не бяхме в състояние да видим, че мести фигурите си. Сега обаче ние сме на ход. Ние сме трима и знаем някои неща, нали?

— Мисля, че да — отвърна Уинтър.

— Не ме е страх — каза равинът на Фрида Кронер. — Каквото и да стане, не мога да изпитам страх. Не мисля и че Ървинг се е страхувал, когато онзи се е появил. Не мисля, че и ти ще се страхуваш отсега нататък. Нима не сме преживели най-лошото, което може да се роди на земята? Има ли някакъв по-зловещ ад от Аушвиц?

Фрида Кронер, странно, също се усмихна.

— Преживяхме го.

— Можем да понесем това сега.

Саймън Уинтър видя как старецът протегна ръка, улови ръката на Фрида Кронер и я стисна окуражително. Помисли си, че би трябвало да каже нещо, но не знаеше какво. След малко Фрида Кронер се обърна към него. Не каза нищо, но той разбра, че двамата започваха да се подготвят за следващия ход, какъвто и да е той.

 

 

Естер Вайс се облегна на стола зад бюрото си в Центъра за жертвите от Холокоста. Не се изненадваше, че го вижда.

— Още въпроси ли имате, господин Уинтър?

— Да — отговори той.

— Това можеше да се очаква. Когато човек дръпне капака от кутията на Пандора, навън изпълзяват множество въпроси. Какво искате да научите?

— Съществува ли регистър или списък на оцелелите от Холокоста, нещо като указател, с който разполагате?

Младата жена повдигна вежди за момент, после поклати глава.

— Списък на оцелелите?

— Да.

— Нещо като списък на членовете на някой клуб или социална група?

Той не отговори веднага, после каза:

— Да, давам си сметка, че звучи странно.

— Това би било анатема, господин Уинтър.

— Съжалявам… Не виждам обаче защо…

Тя го прекъсна веднага:

— Господин Уинтър, тези хора са станали жертва на Холокоста, тъкмо защото са влезли в списъци. Регистри. Указатели. Разпределения. Има десетки невинни думи, които приемат зловещи значения, когато ги свържем с транспортите и арестите. Не, господин Уинтър. Вече няма списъци, слава богу.

— А тук, във вашия Център и другите мемориални…

— Пазим имената на хората, които са разговаряли с нас и които продължават да разговарят с нас, много внимателно. Конфиденциалността е нещо много важно за тях. Трудно е да се разбере, но тези хора са особени, те имат своя уникална съдба и същевременно са съвсем обикновени. Мнозина от тях водят нормален, с нищо неотличаващ се живот, ако не смятаме годините, прекарани в лагерите. В резултат на това техните спомени, независимо че ги споделят, са нещо много съкровено и лично за тях и ние щадим чувствата им. Така е при нас, така е в центровете ни във Вашингтон и Лос Анджелис. В Йейлския университет се пазят под ключ повече от две хиляди видеозаписи на спомени.

— Колко оцелели има в Маями?

— В Маями? Трудно е да се каже. Преди няколко години бяха направени проучвания и се установи, че в Южна Флорида живеят петнайсет хиляди. От Бока Ратон и Форт Лодърдейл, до Саут Бийч. Но те стареят. Броят им намалява с всеки изминал ден. Затова и спомените им са толкова важни за нас.

Погледна го с известно безпокойство.

— Нямаме списък, господин Уинтър. Тези хора сами идват при нас.

Той се замисли дълбоко за момент, после опита друга тактика:

— Какво би станало, ако се върна назад? Да опитам архивите на имиграционните служби? Дали пазят данни от четирийсетте и началото на петдесетте години?

Естер Вайс поклати глава и въпросът му увисна във въздуха.

— Съмнявам се. Със сигурност имат данни за хората, влезли в страната, но не вярвам някой да е събирал отделно данни за оцелелите след Холокоста. Не. Освен това, те са се пръснали из цялата страна след пристигането си. Никой не е следил къде пътуват тези хора и къде се заселват. Това е нещо, което съществува само в спомените им.

— Но все пак би трябвало да има…

— Какво? В Израел се опитват само да документират имената на загиналите по време на Холокоста. Стигнали са до три милиона, малко по-малко от половината. Не, господин Уинтър, няма списъци. Само безпорядък и спомени за кошмара.

Тя замълча и се вгледа в навъсеното му лице.

— Имате въпрос, но не го задавате. Знаете нещо, но не искате да го кажете, искате да ви помогна, но не казвате защо.

Саймън Уинтър се раздвижи на стола си. Беше разочарован. Укоряваше се вътрешно, задето бе смятал, че Холокоста ще е нещо като голям универсален магазин, с имена, табели, адреси, телефони и наскоро направени снимки. Вдигна очи към Естер Вайс, която го гледаше с очакване. Не беше в стила му да дава информация. Продължи да мълчи, докато младата жена пред него не премести някакви документи на бюрото пред себе си.

— Когато дойдох предния път… — започна той бавно.

— … след смъртта на Софи Милщайн — помогна му тя и той кимна.

— Спомняте си, че се интересувах от човек, когото Софи наричаше само Der Schattenmann.

— Разбира се. Ловецът. Спомням си, че бяхте разговаряли и с другите берлинчани.

— Опасявам се, че този човек, Човекът сянка, в момента е в Маями Бийч.

Естер Вайс отвори уста, сякаш за да каже нещо, но преглътна, после пое дълбоко въздух и попита:

— Тук?

Въпросът изведнъж му се стори пребледнял като кожата на лицето й.

— Да, струва ми се.

В гласа на младата жена се промъкна колебание:

— Но това би било… — Поклати глава. — Невероятно. Ужасно. Не мога да повярвам, че…

— Мисля, че вече е убил, госпожице Вайс. Мисля, че дебне оцелелите жертви. Софи. И още един мъж, Херман Щайн…

— Познавах господин Херман Щайн.

— Може би и Ървинг Силвър.

Тя поклати глава.

— Не. Ървинг Силвър беше тук. Преди две седмици. Направихме запис, разказа спомените си.

Тя протегна ръка към телефона, сякаш за да намери някаква работа за ръцете си.

— Изчезнал е.

— Съобщихте ли в полицията?

— Не. Други са го направили.

— Какво казаха те?

Той сви рамене.

— Че, освен ако няма доказателства за извършено престъпление…

— Добре де, но Човекът сянка!? Тук?! Някой би трябвало да…

— Какво, госпожице Вайс? Някой трябва да започне разследване? Разбира се. Полицията ли? Министерство на правосъдието? Проклетият Върховен съд?

— Да, да. В Министерство на правосъдието водят специални разследвания. Откривали са нацисти…

— Този човек военнопрестъпник ли е, госпожице Вайс? Би било по-лесно, ако е.

Тя не продължи изречението си.

— Разбира се, че е — каза бързо.

— Сигурна ли сте?

— Сътрудничил е. Помагал е. Без него… — Вдигна рязко очи към Саймън Уинтър. — Това със сигурност е военно престъпление.

— Чудя се.

Естер Вайс въздъхна дълбоко.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. Къде са доказателствата? Уликите?

— Подозирам, че доказателствата вече не са между живите.

Тя кимна.

— Разбирам.

Отпусна се назад и разтри челото си с ръка. Обърна се за момент към прозореца, после се завъртя, заедно със стола, към него.

— Какво става тук, господин Уинтър? Моля ви, кажете ми какво става тук.

На този въпрос обаче той все още не беше в състояние да отговори.

 

 

Саймън Уинтър напусна Центъра с обещанието за съдействие и имената на двайсетина учени, изучавали оцелелите от Холокоста. Повечето бяха социолози и психолози от различни университети. Някои бяха свързани с легитимни и известни еврейски организации. Имаше и неколцина независими автори, пишещи за различни аспекти на Холокоста. Проблемът е, мислеше Саймън Уинтър у дома си, край телефона, със списъка в ръка, че те могат да ми кажат много за миналото, докато аз се опитвам да проникна в настоящето и да отгатна бъдещето. Втренчи се в списъка и отбеляза тримата, които живееха в Южна Флорида.

Някаква секретарка от Факултета по европейски проучвания към Университета на Маями записа името и телефонния му номер, но изрази дълбоко съмнение, че който и да било професор би се обадил на пенсиониран детектив, който не е пожелал ясно да каже защо го търси. Вторият беше писател, живееше в Плантейшън и работеше върху книга за съдействието на правителството на Виши при транспортирането на хиляди френски евреи за Германия.

— Мога да ви кажа много неща за Южна Франция — каза той със съжаление, — но за Берлин… — Мъжът се поколеба за момент, после продължи: — Разбира се, както всеки, който се занимава с Холокоста, мога да ви разкажа за смъртта. Смъртта на стотици, хиляди, неизменна като изгрева и залеза на слънцето. Смъртта с разписание като на влак, редовна и рутинна. Това ли ви интересува, господин Уинтър?

Саймън Уинтър затвори, защото си даде сметка, че му е нужно нещо друго, нещо специфично, някакво наблюдение или връзка, нещо, което да го извади от тъмнината на всичките тези спомени и да го въведе в конкретните факти около откриването на Човека сянка. Трябва да има някаква обща точка между миналото и настоящето, мислеше той, нещо, за което бих могъл да се хвана. Нещо реално. Осезаемо.

Не виждаше такова. Удари с юмрук по масата.

Обзе го нетърпение.

Въздъхна дълбоко и набра третия номер. Чу механичен глас, който съобщи, че номерът на абоната е променен, и едва не затръшна слушалката. Все пак записа новия номер и го набра. След петото позвъняване пак беше готов да затвори, но изчака още малко и след седмото, чу груб глас:

— Да, моля?

— Господин Розен ли е?

Колебание.

— Луи Розен. Кой се обажда? Ако продавате застраховки или абонаменти, забравете. — Мъжът говореше рязко.

— Не — отвърна Уинтър, представи се сбито и обясни: — Взех номера ви от Центъра за жертвите на Холокоста.

Последва тишина.

— Тези номера трябваше да се пазят в тайна — каза онзи след малко.

— Убеден съм, че се пазят, но става дума за необичайни обстоятелства.

— Необичайни? Кое може да е толкова необичайно, че да ги принуди да нарушат обещанието си? — Тонът на мъжа не омекна, но Саймън Уинтър долови прокрадналото се любопитство.

— Имам основания да смятам, че един човек, който е действал като ловец в Берлин, в момента се намира в Южна Флорида.

Розен се поколеба. Преди да отговори, линията утихна, после мъжът произнесе с равен, хладен, но ангажиращ тон:

— Това е интригуващо. Ловец? Оцелели са само неколцина. Като капошите в лагерите. Ако успеете да откриете този човек, наистина ще е интересно. Има толкова много въпроси.

— Какви въпроси?

— Всички въпроси, които започват с едно голямо „Защо?“, господин Уинтър.

— А какъв според вас може да е отговорът, господин Розен?

— Няма да съм точен. Изучавам Полша. Варшавското гето.

— Имали сте близки там?

— Разбира се. Аз също бях там.

— Разбирам.

— Но това е друга история, нали, господин Уинтър?

— Да. Все пак, бихте ли ми подсказали що за човек трябва да търся?

Розен сякаш събра мислите си.

— Това е удивителен въпрос, господин Уинтър. Що за човек? Наистина ли смятате, че трябва да отворите тази врата?

— Трябва да знам. Трябва да се хвана за нещо.

— Това, разбира се, е голямото „Как?“ в дъното на всички въпроси за Холокоста — продължи Розен. Гласът му започна да вибрира малко по-дълбоко. — Той е само на стъпка по-близо до повърхността от въпроса „Защо?“.

— Не знам дали ви разбирам — каза Саймън Уинтър.

— Никой не разбира напълно — отвърна Розен студено. — Никой, който не е бил там. Хората бяха толкова много, жестокостта беше нещо обикновено, злото беше пълно.

Саймън Уинтър мълчеше. Долавяше как мъжът в другия край на линията мисли.

— Значи искате да ви разкажа за ловците? Не бяха фанатици. Не бяха нацисти. По-скоро бяха нещо, което вестниците често наричат „криминално проявени психопати“. Безмилостни. Без угризения. Бихте помислили, че преди всичко биха се оправдали за нещата, които са вършили, с нуждата да спасят себе си и семействата си, нали?

— Звучи логично.

— Само че, разбира се, не е вярно. Повечето не са спасили никого, дори и себе си. С изключение на най-умните, предполагам. А такъв човек трябва да е от особено тесто, нали? За да оцелее при такъв голям риск.

— Да.

— Значи, по начало знаете, че имате работа със система, изградена от лъжи, така ли е, господин Уинтър? Трябва да търсите човек, който не страда от заблуди, защото би оцелял само някой, който ясно си дава сметка какво става, така че да предприеме необходимите стъпки, за да остане жив. От друга страна обаче, трябва да се чувства достатъчно комфортно с подлостта, да е на ти с измамата. Това обаче не е всичко, нали?

— Слушам ви.

— Трябва да има и нещо отвъд обикновената способност да действа според обстоятелствата. Злоба. Желязна воля за живот. Ловецът никога не би допуснал, че животът на някой друг е и наполовина толкова ценен, колкото неговият. Следователно този човек трябва да е и егоист. Човек, който смята, че е направил нещо голямо. В никакъв случай не е глупак. Няма нищо общо с тъпите надзиратели в лагерите. Нито пък със счетоводителския манталитет на някои бюрократи от SS, които правеха всичко възможно ешелоните да се движат по разписание. За да оцелее, един ловец се нуждае от истинска гениалност. Творчество. Разбирате ли това?

— Разбирам. А как бих могъл да намеря подобен човек? Тук, сред всички оцелели?

Розен отново замълча, после се разсмя.

— О, това би било невъзможно, господин Уинтър. Все едно да търсите игла в прословутата купа сено. Сред хиляди други, хората рядко са това, което казват, че са. Все пак, този човек е експерт. Знае всичко, което знаят и оцелелите. Запомнил е всичките техни ужаси, защото е участвал в тях. Познава същите кошмари, но не се буди посред нощ с името на някой отдавна умрял в газовите камери роднина на уста. Виждате ли, господин Уинтър, този човек би се запазил непокътнат, съвършено непроменен. И въпреки това объркан в същността си. Някъде дълбоко в него има такава заразителна злоба… Би било изумително. Изумително.

— Трябва да го намеря.

— Мъж ли е? Имаше и жени. Знаете ли името?

— Само прякор. Der Schattenmann.

Не беше го чувал друг път.

— И смятате, че е тук?

— Да.

Розен говореше със съвършено равен глас.

— И искате на всяка цена да го намерите? Защо?

— Вярвам, че е извършил убийство.

— Това вече е интересно. Кого е убил?

— Някой, който би могъл да го разпознае.

— Звучи съвършено логично. Вашето участие?

— Жертвата беше моя съседка.

— Да, това също звучи логично. Отмъщение?

— Искам да го спра.

Розен отново замлъкна от другата страна на телефонната линия и Уинтър си помисли, че трябва да каже нещо, но не го направи. Най-накрая мъжът проговори. Тихо, обмислено.

— Не мисля, че ще успеете.

— Защо? — попита Уинтър.

— Защото би трябвало да е експерт в смъртта. Всички видове смърт.

— Аз също.

— Както и Времето, господин Уинтър. Времето има по-добри шансове от вас.

 

 

Саймън Уинтър стана от масата и отиде до прозореца. Късното следобедно слънце огряваше двора на „Съншайн Армс“. Херувимчето имаше глупаво самодоволен вид, окъпано от последната за деня светлина, преди над града да се спусне задушаващата нощна влага. За първи път след като Софи Милщайн бе почукала на вратата му, Саймън Уинтър се чувстваше победен. Навсякъде чуваше само едно — смърт и невъзможно. Заразтрива челото си с ръка, докато кожата му не почервеня. Това ще ме убие, помисли си. Ще умра от безпомощност и безполезност. Мисълта го накара да се усмихне тъжно — спомни си, че точно това бе смятал да направи, преди да почука Софи Милщайн.

Реши да се поразходи, за да види дали раздвижването няма да му даде някоя ползотворна идея за по-нататъшното разследване, така че нахлупи на главата си вехтата си бейзболна шапка и тръгна към вратата, когато телефонът зад гърба му иззвъня. Спря, докато се чудеше дали да не остави обаждането на телефонния секретар, реши, че не бива, и вдигна слушалката, докато машината възпроизвеждаше записаното съобщение.

— Ало? Не, тук съм, почакайте — каза той над собствения си металически глас.

— Господин Уинтър? — Беше Фрида Кронер.

— Да, госпожо Кронер? Какво има?

— Ървинг — отговори тя. Гласът й беше леден, като стомана. — Поста на спасителите, Саут Пойнт. Последния преди кея. Ще ви чакаме там.

 

 

Видя три полицейски коли, паркирани на пясъчната ивица, до входа за плажа. От едната страна имаше малък парк, с виеща се през него алея за спорт. В парка имаше десетина места за пикник с люлки и катерушки. В почивните дни тук идваха доста хора. Много от емигрантските семейства, които живееха на самия край на Саут Бийч и се тъпчеха в малки, ниски апартаменти, устройваха в парка празненствата си. Мястото беше любимо и на бездомните, защото нощем не се охраняваше добре, и на фотографите от списанията, защото в края му беше плавателния канал, през който минаваха големите презокеански кораби, за да се отправят в открито море. Понякога се наблюдаваха и театрални сцени, когато някой мъж, с надежди и мечти, превърнали се в дрипи, наблюдаваше лакомо как се пекат пилета и пържоли, а наоколо играят деца, само на няколко крачки от обсипаните с бижута красавици, с вечерни тоалети за хиляди долари, които позират пред фотоапаратите.

От дългия кей се вижда с километри навътре в океана, а назад — изчистения градски силует. От другата страна на протока е остров Фишър, където живеят богатите, много богатите и безсрамно богатите. На кея ходеха и много рибари. Единственото място наоколо, на което не се обръщаше голямо внимание, беше плажната ивица. Тъй като бе на върха на носа, там се разбиваха най-големите вълни и приливът беше най-опасен. Обикновено предупреждаваха туристите да отидат на километър по-нататък по дългата пясъчна ивица.

Когато се качи на кея, веднага видя спасителния пост. Пет-шест униформени полицаи обикаляха по избелелите зелени дъски на платформата на спасителите. В същото време видя Фрида Кронер и равин Рубинщайн, застанали на няколко метра един от друг. Наблюдаваха полицаите, които на свой ред изглеждаха неуверени и сякаш не бяха наясно какво трябва да правят. Един криминалист, със сако и вратовръзка, въпреки горещината, бе приклекнал на пясъка, но Саймън Уинтър не виждаше какво точно прави. Имаше още един мъж с костюм, наведен над него, но беше с гръб. Забърза нататък.

Когато наближи, равинът се обърна, а Фрида Кронер продължи да гледа полицаите.

— Господин Уинтър — каза равинът бавно, — благодаря ви, че дойдохте.

— Какво се е случило?

— Обадиха ни се. Всъщност, обадиха се на Фрида.

— Открили ли са господин Силвър?

— Не — отговори Фрида Кронер, без да сваля очи от полицаите. — Открили са дрехите му.

— Какво?

Равинът поклати глава.

— Обадиха й се от полицията. Някакво хлапе, тийнейджър, опитало да използва кредитна карта в търговски център, но продавачката, която продавала видеоигрите, решила, че това хлапе, което се казвало Рамон, Хосе или Едуардо, не прилича кой знае колко на човек с име Ървинг, така че повикала полицията. Хлапето започнало да увърта, но след малко го притиснали и то казало, че е намерило портфейл, в който била кредитната карта. Не му повярвали и накрая го накарали да ги отведе до мястото, и то ги довело тук и им показало…

— Какво?

— Дрехите на Ървинг. На пясъка, сякаш той ги е оставил там.

— А портфейлът?

— Бил е върху дрехите.

Саймън Уинтър кимна.

— Тук го е убил — каза Фрида Кронер тихо.

Възрастният детектив въздъхна. Не мисля, каза си, и се отдалечи от равина и госпожа Кронер. Започна да крачи по платформата. С всяка крачка се изпълваше с гняв, с ярост. Отново се чувстваше глупав и некомпетентен. С гнева се появи и още един глас, който се опитваше да го успокои, да го накара да се съсредоточи. Може би, мислеше си, тук има какво да се научи. Даваше си сметка, че емоциите по-добре от всичко друго могат да затворят очите му за съществените неща.

Двама униформени полицаи се отделиха от групата и застанаха пред него.

— Това място е затворено, старче — каза единият, с нахалството на младостта.

— Кой е шефът ви? — попита Саймън Уинтър рязко.

— Детективът. Кой се интересува? — попита младежът язвително.

На Уинтър му се прииска да протегне ръка и да го избута настрани, но се поколеба и чу глас, който му се стори познат.

— Аз, господин Уинтър.

Саймън Уинтър погледна над рамото на младия униформен полицай и видя Уолтър Робинсън, наведен над жълтия пясък.

Робинсън махна на полицая.

— Пусни го при мен.

Саймън Уинтър прекоси пясъка. Уолтър Робинсън не му подаде ръка, а каза:

— Помислих си, че ще дойдете. Ако не бяхте дошли, щях да ви се обадя.

— Защо? — попита Уинтър.

Младият детектив отговори с въпрос:

— Познавахте ли господин Силвър?

— Да.

— Както и Софи Милщайн.

— Това е очевидно, детективе.

Робинсън улови Саймън Уинтър за лакътя и го заведе до мястото, където експертът правеше снимки. Когато наближиха, вдигна поглед.

— Хайде, Уолт, да прибираме тези боклуци и да се захващаме с истинска работа.

Уолтър Робинсън поклати глава.

— Саймън, някога си бил детектив — заговори той. — Кажи ми какво виждаш тук.

Експертът чу въпроса и отговори вместо Уинтър:

— Стига, Уолтър. Колко по-ясно от това може да бъде? Старецът е искал да сложи край, дошъл е тук през нощта, когато няма никой, сгънал е дрехите си старателно и е тръгнал към вълните. Трупът ще се появи след ден-два на няколко километра оттук или един господ знае къде. Трябва да се обадим на бреговата охрана, да го чакат.

Робинсън го изгледа ядосано.

— Това виждаш ти — отвърна той хладно. — Интересуваше ме какво вижда този господин.

Уинтър изучаваше пясъка съсредоточено. Видя дрехите на Ървинг, старателно сгънати, както бе казал онзи, сякаш от човек, който се страхува да не остави бъркотия след смъртта си.

— Портфейлът е бил отгоре, така ли?

— Да — кимна Робинсън.

— Нещо друго наоколо?

— Не открихме нищо.

— Писмо?

— Не.

— Огледахте ли дрехите?

— Само така, както са.

Уолтър коленичи край дрехите.

— Може ли? — попита.

Робинсън клекна до него. В ръцете си държеше найлонов плик за веществени доказателства.

— Давай — каза той.

Имаше сламена шапка, с периферия. Саймън Уинтър я вдигна и я обърна наопаки. Видя инициалите Ъ. С., надраскани върху потъмнялата кожена лента. Посочи ги на Робинсън, после я взе и я мушна в найлоновия плик. След това взе полиестерната риза на цветя. Бяха зелени и сини, с виещи се стъбла. Взе я и внимателно я заопипва, докато не стигна яката. Изведнъж сърцето му се разтуптя, имаше чувството, че му се завива свят.

— Ето — каза той тихо, почти шепнешком.

Робинсън се наведе и докосна тъканта на мястото, което сочеше Уинтър. Взе ризата и я задържа на отслабващата светлина. Примижа към тъканта. Кимна и издиша шумно през зъби.

— Може би — каза той. — Струва ми се, че си прав.

Уинтър се изправи и се вгледа в морето. Всяка вълна сякаш улавяше късче от бързо спускащата се нощ и го захвърляше към брега.

— Това е кръв — заяви Уинтър. — Кръвта на Ървинг Силвър.

— Не е много — отбеляза Уолтър Робинсън бавно. — Може да е и от порязване, докато се е бръснал. — След това се обърна към криминалиста. — Събери всичко много внимателно. — Махна на униформените. — Оградете мястото с лента. Възможно е да става дума за убийство.

Саймън Уинтър остана мълчалив известно време, загледан в океана. Усещаше как бризът към сушата отслабва, за да отстъпи мястото си на задушаващата нощна влага.

— Не е там — промърмори тихо.

— Кой не е там? — попита Уолтър Робинсън.

— Ървинг Силвър. — Уинтър вдигна ръка и посочи към океана. — Трябвало е да изглежда така. Че се е удавил и изчезнал. Погълнат от вълните. Но не е.

— Тогава къде е? — попита младият детектив.

— Някъде другаде. Някъде далече. Може би в блатата.

— Трупът на едно място, дрехите тук?

— Да.

Уолтър Робинсън подсвирна тихо и също се загледа в океана.

— Хитро. Наистина би могло да ни заблуди. — Поколеба се, после добави: — Мисля, че си прав.

Уинтър се обърна и го изгледа.

— Каза, че си щял да ми се обадиш. Защо?

— Защото — отговори Уолтър Робинсън замислено — напоследък взех да се интересувам от история.