Джон Каценбах
Човекът сянка (1)

Едно
Предотвратена смърт

Една ранна вечер, обещаваща да се превърне в противно гореща нощ, в средата на лятото, в Маями Бийч, Саймън Уинтър, възрастен мъж, който с години се бе занимавал професионално със смъртта, реши, че е време да се самоубие. Съжали за момент, че ще принуди някой друг да разчиства гадостите после, отиде бавно до шкафа и измъкна изподраскан револвер, с къса цев, 38-и калибър, полицейски специален, от кафявия кожен кобур, покрит с петна от пот. Отвори барабана и извади пет от шестте патрона. Пъхна ги в джоба си. Вярваше, че по този начин ще заличи всякакви съмнения по отношение на истинските му намерения.

С револвера в ръка се зае да намери лист хартия и химикалка, за да напише предсмъртно писмо. Това му отне две-три болезнени минути и едва когато избута настрани няколко бели, изгладени носни кърпи, игли за вратовръзки и копчета за ръкавели в чекмеджето на бюрото, успя да открие лист бяла хартия със сини редове и евтина химикалка. Е, каза си, каквото и да смяташ да кажеш, трябва да е кратко.

Спря за момент пред огледалото, за да види как изглежда, и се замисли дали няма да му е нужно още нещо. Не изглеждаше зле. Късата му карирана риза беше чиста, памучните му панталони, чорапите и бельото — също. Замисли се дали да не се избръсне и прокара опакото на дланта, стиснала пистолета, по бузата си. Почувства еднодневната четина, но реши, че не е необходимо. Имаше нужда от подстригване, но приглади с пръсти гъстата си бяла коса и сви рамене. Няма време, помисли си. Изведнъж си спомни, че някога, когато беше млад, му бяха казали, че човешката коса продължаваща расте и след смъртта. Косата и ноктите. Щеше му се да е истина. Това бе от нещата, които децата си разказват шепнешком, с абсолютно авторитетен тон, и които неизменно водят до приказки за духове в полутъмни стаи. Един от проблемите на растежа и остаряването, мислеше си Саймън Уинтър, е това, че митовете от детството се заличават.

Отдръпна се от огледалото и огледа спалнята — леглото беше оправено, по ъглите нямаше купчини мръсни дрехи. Среднощните му четива, криминални и приключенски романи с меки корици, бяха струпани край нощното шкафче — стаята, помисли си той, не е безупречна, но пък може да се покаже на хората, което повече или по-малко би могло да се каже и за външния му вид. Съвсем определено не бе така разхвърляна, че да е необяснимо за стар ерген или пък, ако щеш, за малко дете — последното хрумване му се стори много интересно и го изпълни с чувство за завършеност.

Надникна в банята, видя флакончето с хапчета за сън и за момент се замисли дали да не използва тях, вместо стария си служебен револвер, но реши, че това би било твърде малодушен начин да се раздели с живота. Би трябвало, каза си, да си достатъчно смел, за да можеш да погледнеш цевта на оръжието си, а не просто да глътнеш шепа приспивателни и леко да се унесеш в непробуден сън. Влезе в кухнята. В мивката бяха струпани мръсните чинии от един ден. Докато ги гледаше втренчено, на ръба на една от тях изпълзя червеникава хлебарка и спря, сякаш искаше да види какво ще направи Саймън Уинтър.

— Гадна твар! — каза той гласно. — Прославената хлебарка. — Вдигна револвера и се прицели. — Бам! — добави. — Само един изстрел. Знаеш ли, че винаги съм бил отличен стрелец?

Това го накара да въздъхне дълбоко и да се усмихне. Остави револвера и листа на евтиния, покрит с бял линолеум плот и започна бързо да мие чиниите. Продължи да говори:

— Да се надяваме, че чистотата се нарежда някъде до праведността.

Смяташе, че е някак нелепо миенето на чинии да е последното му дело на земята, но си даваше сметка, че ако не ги измие той, някой друг ще трябва да се погрижи. Даваше си сметка, че това е част от природата му — никога не оставяше друг да довърши започнатото от него.

Хлебарката сякаш долови аромата на сапуна, разбра, че е в смъртна опасност и хукна по плота, а Саймън Уинтър замахна вяло с гъбата.

— Добре — каза той. — Можеш да избягаш, но няма къде да се скриеш.

Бръкна в шкафа под мивката, взе флакон отрова за насекоми, разклати го силно и пръсна в посоката, където бе изчезнала хлебарката.

— Предполагам, че ще си отидем заедно от този свят.

Спомни си, че древните викинги са убивали куче и са го слагали в краката на мъртъвците преди погребението, защото са смятали, че по пътя към Валхала воинът ще има нужда от компания, а каква по-добра компания от едно вярно куче, което вероятно не би обърнало внимание на факта, че този варварски обичай го е лишило от живот. Значи, мислеше Саймън Уинтър, ако имах куче, можех да застрелям първо него, но нямам, а и не бих направил подобно нещо, така че по пътя към Валхала или където и да било, компания ще трябва да ми бъде само тази хлебарка.

Засмя се на самия себе си. Зачуди се за какво ли биха си приказвали с хлебарката и реши, че така или иначе животът им не се е различавал кой знае колко, защото и той, и тя се бяха ровили в неприятните остатъци от ежедневието. Избърса мивката със замах, остави гъбата в ъгъла, взе револвера и листа и се върна във всекидневната на малкия си апартамент. Седна на протритото канапе и остави оръжието на ниската масичка пред себе си. Хвана химикалката и след кратък размисъл, написа:

До който се интересува:

Сам постъпих така със себе си.

Аз съм стар, уморен и самотен, и не съм правил нищо полезно от години. Не мисля, че светът ще скърби за мен.

Да, каза си, това е истина, само че светът се оправя много добре, независимо кой е умрял, така че всъщност не си казал нищо. Опря върха на химикалката в зъбите си и ги чукна веднъж или два пъти. Кажи това, което искаш да кажеш, продължаваше да упорства Саймън Уинтър, като учителка в началното училище, ядосана на съчиненията на учениците си. Продължи да пише:

Чувствам се като гостенин, злоупотребил с гостоприемството на домакините си.

Това е по-добре, каза си. А сега делово.

В спестовната ми сметка във „Фърст Федерал Банк“ има малко повече от 5000 долара, с част от които трябва да се плати изгарянето на тези стари кокали. Ако някой прояви любезността да изсипе пепелта ми във водите на Правителствения канал по време на отлив, ще му бъда благодарен.

Спря за момент и се замисли. Би било добре, ако го направят, когато големите пасажи тарпон, които живеят в канала, започнат да изскачат на повърхността, да гълтат въздух и да набират скорост, преди да се заемат с лапането на малки рибки. Те са красиви същества, с големи сребристи люспи отстрани, като броня, които им придават вид на средновековни странстващи рицари от морето, с големи, силни опашки, които приличат на сърпове и ги оттласкват напред във водата. Древни същества, непроменени от никаква еволюция в продължение на столетия, а някои от тях сигурно са на моите години. Зачуди се дали понякога тарпоните не се уморяват да плуват и ако се уморяват, какво правят в тази връзка? Може би просто намаляват скоростта и не си правят труд да бягат много бързо, когато някоя голяма риба чук се спусне в пасажа им. Не би било никак зле, ако се върна на земята като тарпон, помисли си той и продължи да пише:

Всички останали пари трябва да бъдат дадени на фондацията на вдовиците към полицейското управление на Маями Бийч или както там се нарича това нещо сега. Нямам роднини, които да уведомявате. Имах брат, но той умря, а децата му не са ми се обаждали от години.

Радвах се на живота и все пак успях да направя няколко добри неща. Ако някой се интересува, в старите ми куфари, в спалнята, има една папка с вестникарски изрезки, посветени на някогашните ми разследвания.

Реши, че може да си позволи малко суетност и едно извинение.

Някога не бях по-лош от другите.

Извинете, че ви отегчих.

Спря за момент, огледа листа и се подписа със замах.

Саймън Уинтър, детектив, пенсионер.

Пое дълбоко въздух и вдигна ръка на височината на очите си. Не трепереше. Погледна надолу, към листа. И там нямаше следа от неувереност. Добре, каза си. Справял си се с много по-трудни неща. Няма причина да се бавиш повече.

Стисна револвера и сложи показалеца си на спусъка. Усещаше всяко движение на мускулите си, сякаш изведнъж бяха придобили някаква нова независимост. Напрежението в пръста, обвил спусъка, изпъваше сухожилията на дланта му. Усещаше как мускулът на ръката му се напрегна, когато вдигна револвера нагоре, когато стегна китката си, за да го задържи стабилно. Пулсът му се ускори. В паметта му нахлуха спомени. Застави се да затвори очи, да прогони всеки остатък на съмнение. Добре, каза си. Добре. Време е.

Саймън Уинтър опря цевта на револвера в небцето си и се зачуди дали ще почувства изстрела, който щеше да го убие. В този кратък момент на колебание, в това моментно забавяне, тишината, която бе създал около себе си, внезапно бе нарушена от силно и настойчиво чукане на входната врата на апартамента му.

Звукът прогърмя през самоубийствената му решимост, стресна го.

В същия този момент осъзна, че го връхлитат десетки малки усещания, сякаш светът изведнъж бе поискал от него да признае съществуването му. Натискът на пръста върху спусъка заплашваше да среже кожата му. Вместо предчувствието за мигновена, пърлеща забрава, усещаше острия металически вкус на цевта, задушаваше се от мазната, лютива миризма на течностите, с които бе почиствал оръжието. Езикът му докосна метала, чуваше свистенето на собственото си дишане.

Някъде в далечината изръмжа дизелов двигател. Зачуди се дали е автобус А-30, към Оушън Драйв, или А-42, към Колинс авеню. Една попаднала в капан муха се блъскаше като обезумяла в стъклото на прозореца и той си спомни скъсаната мрежа против насекоми на единия прозорец, която не беше поправил. Отвори очи и свали револвера.

Чукането на вратата се повтори, още по-нетърпеливо. Звукът бе тревожен, настойчив и победи решимостта му. Остави револвера на масичката, върху бележката, и стана.

— Моля ви, господин Уинтър — извика някой отвън.

Гласът беше писклив, изплашен и му се стори познат.

Вече е тъмно, каза си. Никой не е чукал на вратата ми след залез-слънце от години. Забързано, забравил за момент колебанието, което възрастта налагаше на ставите му, тръгна към вратата.

— Тук съм, тук съм — извика силно и отвори вратата, без да знае какво точно да очаква, но някъде в себе си се надяваше, че пуска при себе си нещо съществено и важно.

 

 

Страхът бе обвил възрастната жена, застанала на прага, като ореол от светлина. Лицето й беше сковано, пребледняло, изопнато като възел. Погледна Саймън Уинтър толкова безпомощно, че за миг той отстъпи назад, сякаш внезапно го бе връхлетял силен порив на вятъра — трябваха му няколко секунди, за да познае съседката си от близо десет години.

— Госпожо Милщайн, какво се е случило?

Жената протегна ръка, улови го за лакътя и започна да клати глава, сякаш искаше да покаже, че не е в състояние да произнася думите както трябва.

— Добре ли сте?

— Господин Уинтър — проговори тя бавно, с почти неподвижни устни, — толкова се радвам, че сте си у дома. Аз съм съвсем сама и не знам какво да правя…

— Влезте вътре, моля ви. Кажете ми какво има.

Софи Милщайн прекрачи неуверено прага, без да пусне лакътя му. Стискаше го като алпинист, заплашен да полети в шеметна пропаст.

— Не можех да повярвам, господин Уинтър — заговори Софи Милщайн тихо, но изреченията набраха скорост и започнаха да се редят в тревожен поток. — Никой от нас, мисля си, не повярва. Изглеждаше толкова далечно. Толкова невъзможно. Как би могъл да е тук? Тук!? Не, изглеждаше така безумно, че никой от нас не повярва. Нито равинът, нито господин Силвър или Фрида Кронер. Но сгрешихме, господин Уинтър. Той е тук. Днес го видях с очите си. Тази вечер. Точно пред магазина за млечни продукти на Линкълн Роуд. Излязох и го видях. Той само ме погледна и аз веднага го познах. Очите му са като бръсначи, господин Уинтър. Не знаех какво да правя. Лио щеше да знае. Щеше да ми каже: „Софи, трябва да се обадим на някого“, и щеше да знае на кого, веднага. Само че Лио го няма вече, аз съм сама, а онзи е тук.

Погледна го безпомощно.

— Ще убие и мен — добави жената задъхано.

Саймън Уинтър насочи Софи Милщайн към всекидневната и я настани на вехтото канапе.

— Никой няма да убие когото и да било, госпожо Милщайн. Сега ще ви направя някаква студена напитка и ще ми разкажете какво ви е изплашило толкова.

Тя го изгледа изплашено.

— Трябва да предупредя другите!

— Да, да. Ще ви помогна да го направите, но, моля ви, пийнете нещо и ми обяснете за какво става дума.

Тя отвори уста, за да отговори, но сякаш отново изгуби дар слово и не се чу нито звук. Сложи длан на челото си, сякаш за да провери дали има температура и каза:

— Да, да, чай с лед, моля, ако имате. Толкова е горещо! Понякога, през лятото, човек има чувството, че въздухът гори.

Саймън Уинтър грабна револвера и предсмъртното си писмо от масичката пред Софи Милщайн и отиде в кухнята. Намери чиста чаша, наля в нея вода, сложи няколко бучки лед и изсипа няколко лъжички чай на гранули. Остави писмото на плота, но преди да се върне, отново зареди петте патрона от джоба си в барабана на револвера. Когато влезе при старицата, я видя, че гледа втренчено пред себе си, сякаш наблюдаваше някакъв спомен. Почувства странна възбуда, усещане за неотложност. Страхът на Софи Милщайн беше гъст и лепкав, изпълваше стаята като дим. Той пое дълбоко въздух и забърза към нея.

— Изпийте това — каза й с тон на човек, който говори на дете с висока температура. — После се успокойте и ми обяснете какво се е случило.

Софи Милщайн кимна, улови чашата с две ръце и отпи глътка от разпенилата се кафява течност. Преглътна с усилие и опря чашата до челото си. Саймън Уинтър забеляза, че очите й се наляха със сълзи.

— Ще ме убие — изплака старицата още веднъж. — Не искам да умра.

— Госпожо Милщайн, моля ви — поклати глава Саймън Уинтър. — Кой?

Жената потрепери и прошепна на немски:

— Der Schattenmann.

— Кой? Това фамилно име ли е?

Тя го изгледа с удивление.

— Никой не знае името му, господин Уинтър. Поне никой от оцелелите.

— Добре, но кой…

— Той беше призрак.

— Не разбирам…

— Дявол.

— Кой?

— Беше въплъщение на злото, господин Уинтър. Беше по-зъл, отколкото можете да си представите. И сега е тук. Не вярвахме, господин Уинтър, но сгрешихме. Господин Щайн ни предупреди, но ние не го познавахме, така че как да повярваме?

Софи Милщайн потръпна.

— Стара съм — каза тя. — Стара съм, но не искам да умра.

Саймън Уинтър вдигна ръка.

— Моля ви, госпожо Милщайн, трябва да ми обясните. Успокойте се и ми разкажете кой е този човек и защо ви е изплашил толкова.

Старицата отпи голяма глътка чай и остави чашата на масичката пред себе си. Поклати бавно глава и опита да се съсредоточи, после разтри леко веждите си с пръсти, сякаш за да прогони някакъв тежък спомен, и избърса сълзите, които се бяха насъбрали в очите й. Въздъхна дълбоко и вдигна очи към него. Саймън Уинтър забеляза как ръката й се спусна надолу и за миг опипа огърлицата на врата й. Беше особена. На тънка златна верижка висеше малкото й име, но от хилядите подобни, които носеха тийнейджърите навсякъде, я отличаваха двата малки диаманта, инкрустирани в двата края на буквата „С“ от „Софи“. Саймън Уинтър знаеше, че покойният й съпруг, Лио, бе гребнал малко пари от скромния си пенсионен фонд и й бе подарил огърлицата малко преди сърцето му да откаже да работи — сега Софи не я сваляше, както и сватбения си пръстен.

— Това е тъжна история, господин Уинтър. Беше толкова отдавна, че понякога ми се струва, че е било сън. Но не беше сън, господин Уинтър. По-скоро беше кошмар. Отпреди петдесет години.

— Слушам ви, госпожо Милщайн.

— През 1943-а семейството ми… мама, татко и брат ми, Ханси… все още бяхме в Берлин… Криехме се…

— Продължавайте.

— Това беше толкова ужасно, господин Уинтър! Нямаше и момент, нито секунда, нито паузата между два удара на сърцето, в който да мислим, че сме в безопасност. Нямаше какво да се яде, непрекъснато ни беше студено и всяка сутрин, щом се събудехме, си мислехме, че това може да е последният ни ден заедно. Струваше ни се, че рискът нараства с всяка изминала минута. Някой съсед можеше да прояви любопитство, полицай можеше да ти поиска документите. Можеше да се качиш на тролея и някой да те познае, защото те е виждал преди войната, преди жълтите звезди. Или пък да кажеш нещо дребно. Жест, интонация, някакво безпокойство, което да те издаде. В света няма по-подозрителни хора от германците. Знам го, господин Уинтър. Някога и аз бях една от тях. Беше нужно само толкова — най-малкото колебание, може би изплашен поглед, каквото и да било, което издава, че не си където трябва. И всичко щеше да свърши. През 1943-а вече знаехме, господин Уинтър. Може би не знаехме всичко, но знаехме достатъчно. Да те хванат означаваше сигурна смърт. Ясно и просто. Понякога, спомням си, лежах будна в кревата и се молех някой английски бомбардировач да изсипе товара си върху нас, така че да си отидем заедно и да се избавим от този кошмарен страх. Треперех и се молех да умрем, а брат ми Ханси идваше при мен, улавяше ръката ми и оставаше при мен, докато се успокоя и заспя. Беше толкова силен. И находчив, господин Уинтър. Когато нямаше какво да ядем, винаги успяваше да намери картофи. Когато нямаше къде да спим, успяваше да ни намери апартамент или някакво мазе, където не задаваха въпроси и можехме да прекараме седмица и дори повече, живи, все още заедно.

— Какво стана с…

— Умря. Всички умряха.

Софи Милщайн въздъхна.

— Казах ви… Той ги уби. Намери ни и те умряха, всички.

Саймън Уинтър понечи да вмъкне още един въпрос, но старицата вдигна разтрепераната си ръка.

— Изслушайте ме, господин Уинтър, моля ви, докато все още имам сили. Страхувахме се от много неща, но най-лошото бяха ловците.

— Ловци?

— Бяха евреи, като нас, господин Уинтър. Само че работеха за Гестапо. На Иранишещрасе имаше една сграда… Една от онези ужасни сиви сгради, които германците толкова много обичат. Наричаха я „Еврейско бюро за разследвания“. Той работеше там. Всички работеха там. Собствената им свобода зависеше от това, дали ще изловят нас.

— Значи човекът, когото смятате, че сте видели днес…

— Някои от тях си бяха спечелили слава, господин Уинтър. Ролф Исаксон, например, млад, арогантен, Стела Кублер… Беше руса и красива, приличаше на техните момичета. Тя предаде и собствения си съпруг. Имаше и други. Бяха свалили звездите си и дебнеха из града като хищни птици.

— Човекът днес…

— Der Schattenmann. Той присъстваше във всичките ни кошмари. Говореше се, че можел да те забележи и сред огромна тълпа хора, сякаш излъчвахме някакво невидимо сияние, което само той можеше да долови, сякаш ни познаваше по погледа. Или по походката, или телесната миризма. Не знаехме как го прави. Знаехме само, че ако те открие, смъртта неизбежно ще почука на вратата ти. Говореха, че когато дойдат да те арестуват, той ще е някъде там, в тъмното, и че също ще бъде там рано сутринта, когато те качват на товарния влак за Аушвиц. Само че ти няма да го знаеш, защото никой не виждаше лицето му и никой не знаеше името му. Говореше се също, че ако видиш лицето му, ще те заведат в мазето на затвора „Плотцезее“, където беше вечна нощ и от което никой не излизаше жив, господин Уинтър. И той непременно се появявал, за да види как умираш, така че неговите очи да са последното нещо, което виждаш на тази земя. Той беше най-лошият. Далече най-лошият, защото се говореше, че това, което правел, му доставяло удоволствие и защото бил много добър в тези неща…

— А днес…

— Тук. Тук, в Маями Бийч. Просто не може да бъде, господин Уинтър. Това просто е невъзможно, но, струва ми се, наистина съм убедена, че днес го видях.

— Да, но…

— Само секунда. Бяха оставили една от вратите отворена и ходеха насам-натам из помещенията, защото трябваше да оформят документи! Германците попълваха документи и когато смятаха да те убият! И така, чиновникът от Гестапо приключи с нас, подпечата документите ни и ни поведоха надолу, към килиите, за да чакаме да ни транспортират, а аз успях, само за миг, да го зърна. Беше там, господин Уинтър, между двама офицери с онези ужасни черни униформи. Смееха се на някаква шега и аз разбрах, че е той. Шапката му беше килната назад, вдигна очи, изкрещя нещо и си помислих, че ще ме отведат в мазето, само че ме качиха на влака още същия ден. Може би си е мислел, че ще умра в лагера. Бях много малка, на шестнайсет, но ужасно дребна, като малко дете. Така или иначе, ги изненадах, господин Уинтър, защото оцелях.

Старицата млъкна, за да си поеме дъх.

— Не исках да умра. Тогава. Не искам и сега. Рано е още.

Софи Милщайн беше дребна жена, може би нямаше и един и шейсет, дори и с високите ортопедични обувки, които носеше, леко пълна. В сравнение със Саймън Уинтър бе като джудже, защото дори и на тази възраст, той беше висок метър и осемдесет. Носеше бялата си коса свита на висок кок, за да увеличи ръста й и понякога изглеждаше абсурдно, особено когато се появяваше от апартамента си с ярки на цвят полиестерни велосипедистки панталонки и блуза на цветя, повлякла след себе си голяма чанта за пазар на две колела. Саймън Уинтър я познаваше бегло — кимаше й за поздрав, когато се срещаха, и избягваше продължителните разговори, които неизбежно щяха да са свързани с някакви жалвания — от градската управа, от жегата, от тийнейджърите и силната музика, от сина й, който не й се обажда достатъчно често, от старостта, от това, че е надживяла съпруга си — което той предпочиташе да си спести. Ако до този момент обаче отношението му към неговата съседка се изчерпваше с обикновената дистанцирана любезност и липса на заинтересованост, страхът, който видя в очите й сега, промени нещата коренно.

Не беше наясно доколко трябва да й вярва — професионалното съмнение на бившия полицай казваше думата си. Не приемаше нищо за чиста монета, докато не се увереше сам.

И осъзна, че единственото, което може да потвърди със сигурност в момента, е страхът на Софи Милщайн.

Погледна я и видя как малкото й тяло потрепери. Тя се обърна към него и го погледна въпросително.

— Петдесет години минаха. И го видях за част от секундата. Възможно ли е да греша, господин Уинтър?

Реши да не отговаря на този въпрос, защото опитът му подсказваше, че вероятността Софи Милщайн да не греши почти не съществува. Замисли се. Този тип, този „ловец“ на хора, преди петдесет години трябва да е бил млад, на не повече от двайсет и няколко. Сега вече е старец. Косата му се е променила, цветът на кожата му също. С възрастта лицето му вероятно се е отпуснало и подпухнало. Походката и гласът му също са променени. Нищо не се е запазило същото.

— Каза ли ви нещо този човек, днес?

— Не. Само ме гледаше. Погледите ни се срещнаха, беше късно следобед и слънцето светеше точно зад гърба му. После изчезна, господин Уинтър, просто изчезна в силната светлина и толкова. Аз хукнах. Хукнах, господин Уинтър, колкото ми държат краката. Не е както някога, но имах чувството, че ще полетя. Толкова се зарадвах, когато видях, че прозорците ви светят!

— Значи не каза нищо?

— Не каза.

— Заплаши ли ви по някакъв начин, с жест, някакво движение?

— Не. Само ме гледаше. Казах ви, очите му са като бръсначи.

— А как изглежда?

— Висок е… Не колкото вас, господин Уинтър, но все пак набит, здрав. Има ръце и рамене на млад човек.

Саймън Уинтър кимна. Съмненията му се засилваха. Да познаеш безпогрешно човек, когото си видял само за миг преди петдесет години, не беше сред нещата, които като бивш полицейски детектив би сметнал за вероятни, макар че бе виждал какво ли не. Предполагаше, че Софи Милщайн, чиято слаба връзка със света бе допълнително ерозирала след смъртта на мъжа й, се бе разхождала навън, под палещото слънце в този горещ ден, потънала в твърде болезнени спомени, бе зърнала някакъв човек, който й е напомнил нещо от същите тези спомени, и тя се е объркала и изплашила, защото е възрастна и защото е самотна. И си помисли с тъга: аз ще бъда ли по-различен?

Но не каза това, а заяви непоколебимо:

— Мисля, че всичко ще бъде наред, госпожо Милщайн. Нужна ви е малко почивка и…

— Трябва да предупредя другите — прекъсна го тя припряно. — Трябва да им кажа. Господин Щайн е бил прав. О, господин Уинтър, трябваше да му повярваме, но нима бихме могли? Стари сме вече. Не знаехме. На кого можеш да се обадиш, на кого можеш да кажеш? Колко ми се иска Лио да беше тук!

— Кои други? И кой е господин Щайн?

— Той също го е видял, а сега е покойник.

Щом чу тези думи, Саймън Уинтър веднага обузда съмненията си.

— Не разбирам, госпожо Милщайн — каза той бавно. — Моля, обяснете ми.

Вместо да отговори, тя го погледна безумно.

— Това вашият пистолет ли е? Зареден ли е?

— Да.

— Слава богу. През всичките тези години като полицай ли сте били с него?

— Да.

— Трябва да го държите подръка, господин Уинтър. Моят Лио също искаше да си вземе пистолет, защото казваше, че негрите… всъщност, използва друга дума, не че имаше предразсъдъци, но го беше страх, затова използваше онази лоша дума… казваше, че обичали да идват по тези места и да грабят старите евреи, а ние сме си точно това, стари евреи, така че ако бях престъпник, сигурно и аз щях да разсъждавам като тях. Аз не му позволих да донесе такова нещо у дома, защото не исках да има пистолет наоколо, страхувах се, защото Лио не беше никак внимателен. Беше добър, но… Не знам. Понякога беше много невнимателен. Освен това си мислех, че не е разумно да имаш пистолет в къщата си, защото можеш да се нараниш, без да искаш, а сега съжалявам, че не позволих, защото щях да се отбранявам с него. Не бива да се колебая повече, господин Уинтър. Трябва да се обадя на другите и да им кажа, че той е тук, за да решим какво да правим.

— Госпожо Милщайн, моля ви, успокойте се. Кой е господин Щайн?

— Трябва да се обадя.

— Ще се обадите след минутка.

Тя не каза нищо.

Софи Милщайн седеше вдървено, вперила поглед право пред себе си. Саймън Уинтър изведнъж си спомни една престрелка, в която бе участвал преди години — при банков обир, когато за някакви си трийсет секунди всичко бе изригнало в порой от куршуми. Не неговият изстрел бе повалил крадеца, но той беше първият, който стигна до него — изрита настрани оръжието на падналия и после видя как очите му се разширяват, докато кръвта шуртеше от дупката на гърдите му. Беше млад, на двайсетина години, горе-долу колкото самия него, и в погледа му се бяха появили десетки отчаяни въпроси, от които, разбира се, най-важният беше: „Ще оживея ли?“. Преди да успее да каже каквото и да било, видя как очите на младежа се обърнаха нагоре и той умря. Нещо подобно на този момент, когато връзката се прекъсва, видя сега в очите на Софи Милщайн и част от страха й се вля и в неговите вени.

— Ще ме убие — каза тя с равен глас, примирено. — Трябва да предупредя другите. — Думите й звучаха сухо, почти дрезгаво, като изопната до скъсване кожа.

— Госпожо Милщайн, моля ви, никой няма да ви убие. Няма да позволя.

Софи Милщайн продължаваше да гледа право напред, като че ли Саймън Уинтър вече не бе в стаята. След миг тялото й потръпна, като че ли някакъв спомен я бе жегнал физически.

— Бях толкова малка и толкова изплашена. Предполагам, че всички са се страхували. Какви лоши времена бяха това, господин Уинтър! Всички се криехме и никой не беше сигурен дали ще е жив и следващата минута. Беше ужасно, господин Уинтър. Да си толкова млад, да се криеш и смъртта да те дебне всеки момент…

Саймън Уинтър кимна. Реши да я остави да говори, с надеждата след малко да се върне към действителността.

— Продължете, слушам ви.

— Преди година — заговори Софи Милщайн бавно — един човек на име Херман Щайн, който живееше в Сърфсайд, се самоуби. — Гласът й отново стана равен. — Поне така ни казаха в полицията. Застрелял се с пистолет…

Както смятах да направя аз, помисли си Саймън Уинтър.

— И?

— След като умря, след като полицията провери какво е станало, след погребението и всичко останало, равин Рубинщайн получи писмо у дома си. Познавате ли равина, господин Уинтър?

— Не.

— Той е стар, като мен. Пенсионер. Получи писмо от мъртвец, изпратено няколко дни преди смъртта му. И този господин Херман Щайн, когото не познавам, просто няма как да познавам, защото е живял чак в Сърфсайд… на какво разстояние е това, господин Уинтър? Седемдесет, осемдесет пресечки от тук? Все едно в друг свят. И той изпраща писмо на равина, когото познава само бегло, защото е научил, че и той е от Берлин, като самия него, че също е оцелял след лагерите, което е почти невъзможно, та този човек изпраща писмо, в което казва: „Видях Der Schattenman“. Равинът, разбира се, е чувал това име, така че се обади на мен и някои други, госпожа Кронер и господин Силвър, които също са от Берлин, само тях успял да намери, защото след толкова много време малцина от нас са останали живи, и толкова малко въобще останаха живи още тогава… Та той ни събра и ни прочете писмото, само че не знаехме как да постъпим. Не можехме да се обадим в полицията. Няма кой да ни помогне и, разбира се, самите ние не знаехме дали да вярваме, или не. Кой би си помислил, че той ще се появи тук, господин Уинтър? Точно тук? Е, минаха месеци оттогава. От време на време се отбивам при равина и си приказваме с него, но човек не обича да се връща към такива спомени. До днес, разбира се, защото, господин Уинтър, като този нещастен господин Щайн от Сърфсайд, когото не познавах и който сега е покойник, аз също го видях и сега той ще ме убие.

Лицето на Софи Милщайн беше обляно в сълзи, гласът й нашепваше страх.

— Защо го няма Лио! — възкликна старицата. — Как ми се иска да беше тук!

— Този човек… Херман Щайн… той самоубил ли се е?

— Да. Не. Така казаха в полицията, господин Уинтър. Сега обаче, тази вечер, в момента, мисля, че се е случило нещо друго.

— А другите, равинът…

— Трябва да им се обадя.

Софи Милщайн изведнъж се заозърта трескаво.

— Бележникът ми… бележникът с всичките телефонни номера… у дома е.

— Ще ви придружа. Всичко ще бъде наред.

Софи Милщайн кимна и допи остатъка от ледения си чай.

— Възможно ли е да греша, господин Уинтър? Бил сте полицай. Минаха петдесет години и тогава го видях само за миг, преди да затръшнат вратата. За петдесет години човек може да се промени много. Възможно ли е да греша? — Поклати глава. — Иска ми се да греша. Моля се да съм сгрешила, господин Уинтър.

Той не знаеше какво да каже, така че си замълча. Сигурно греши, мислеше си. Но разказът й будеше безпокойство и той не знаеше какво да мисли за самоубийството на Херман Щайн. Защо един старец ще се самоубива, след като е изпратил писмо? Може би се е чувствал стар и безполезен като мен. Може да е бил побъркан. Или болен. Може да е бил уморен от живота. Може би имаше стотици други причини. Когато човек се разкъсва от скръб, околните не проронват и сълза. Не знаеше за какво става дума, но изведнъж му се прииска да научи. Изпитваше нещо, което смяташе, че се е заличило след пенсионирането му, че с времето е изчезнало — някакво вътрешно ускорение, забързване, думите и уплашеният поглед на съседката му се бяха превърнали в неизвестни от уравнение и той се чувстваше принуден, като някакъв електронен калкулатор, на който е подадена информация, да достигне до търсения отговор.

— Госпожо Милщайн, не е важно дали сте сгрешили, или не. Същественото тук е, че сте се изплашили и трябва да поговорите с приятелите си. След това трябва да се наспите добре, а утре, когато всички сме бодри, ще опитаме да стигнем до дъното на тази работа.

— Ще ми помогнете ли?

— Разбира се. Съседите трябва да си помагат, нали?

Софи Милщайн кимна с благодарност, протегна ръка и я сложи върху китката му. Той наведе поглед и за първи път видя избледнялата синя татуировка на ръката й. А1742. Седмицата беше изписана по европейски, с чертичка в основата.

 

 

Нощта се бе спуснала безкомпромисно.

Саймън Уинтър и Софи Милщайн тръгнаха през двора, обвити от непрогледна тъмнина. Горещината ги обвиваше като ленти коприна. В средата на двора имаше статуя на полуголо херувимче, свирещо на тръба. Някога статуята бе красяла малък фонтан, но той отдавна беше сух. Комплексът бе малък — две еднакви двуетажни тухлени постройки, обърнати с лице една към друга. Бяха строени някъде през двайсетте години и в оформлението им се долавяха елементи на арт деко — входове с арки, заоблени прозорци, почти чувствена извивка на фасадата — които придаваха на сградите някаква женственост, като меката форма на прегърнати влюбени.

Времето и безмилостното слънце се бяха отнесли зле с къщите — боята се лющеше, климатиците не шумяха, а тракаха, вратите скърцаха и блокираха на ръждясалите си от тропическата влага панти. Вън, на улицата, имаше избеляла табела: „СЪНШАЙН АРМС“. Саймън Уинтър беше доволен от жилището си и се чувстваше комфортно в добре познатата, нуждаеща се от ремонт сграда.

Софи Милщайн спря пред вратата.

— Ще влезете ли преди мен? — попита тя.

Уинтър взе ключа от ръката й и го мушна в здравата брава.

— Няма ли да извадите пистолета си?

Той поклати глава. Тя бе настояла да вземе оръжието и той го бе взел, но му се струваше някак глупаво да го размахва и имаше достатъчно опит, за да си дава сметка, че страхът на Софи Милщайн е изнервил и него. Ако револверът беше в ръката му, по невнимание би могъл да застреля господин и госпожа Кадош или стария Хари Финкъл — съседите й от горния етаж.

— Не — отговори той. Отключи вратата и влезе.

— Електрическият ключ е там, на стената — обясни тя, но това беше излишно, защото разположението на апартамента й беше огледално на разположението на неговия. Протегна ръка и запали лампата.

— Боже! — извика той изненадано.

Между краката му се шмугна нещо сивкавобяло.

— Дявол да го вземе…

— Ох, господин Бутс, колко си непослушен!

Саймън Уинтър се обърна и видя Софи Милщайн да укорява голям дебел котарак, който се умилкваше в краката й.

— Съжалявам, че ви стресна, господин Уинтър.

Старицата вдигна котарака от земята и го прегърна.

Животното разглеждаше Саймън Уинтър с дразнещо котешко добродушие.

— Няма нищо — каза той, докато сърцето му туптеше забързано в гръдния кош.

Софи Милщайн остана в антрето, с котарака в ръце, докато Саймън Уинтър огледа апартамента. Почти веднага разбра, че са сами, ако не се брои папагалът, чийто кафез беше в ъгъла на всекидневната. Когато мина край него, птицата издаде рязък скърцащ звук.

— Всичко е наред, госпожо Милщайн — извика й след малко.

— Проверихте ли дрешника? А под леглото? — отговори тя от антрето.

Саймън Уинтър въздъхна и извика отново:

— Ще го направя сега.

Влезе в малката й спалня и я огледа. За миг се почувства странно неловко от това, че е в стаята, която Софи Милщайн е споделяла със съпруга си. Веднага забеляза, че е организирана и подредена жена. Бялата й нощница беше сгъната в долния край на леглото, плотът на бюрото блестеше от чистота. Видя снимка на Лио Милщайн, сложена в черна рамка, и още една, която предположи, че е на сина им и неговото семейство. Беше студийна — всички бяха с костюми и жакети, вратовръзки, дантелени неделни рокли. Върху бюрото забеляза малка кутийка за бижута — богато орнаментирана, от мед, и явно някой занаятчия бе работил доста време върху нея. Реши, че е някаква семейна реликва.

Отиде до дрешника и отвори вратата. Не забеляза неканен посетител, но пък установи, че Софи Милщайн е запазила всички костюми на Лио — солидни, кафяви и тъмносини, с еднаква кройка, до множеството рокли на цветя. В ъгъла висеше и кафяво палто от норки, което, според Саймън Уинтър, не беше дреха, която можеш да носиш кой знае колко в Маями, но сигурно струваше колкото теглото си, изчислено в спомени. Видя, че обувките на старицата са старателно подредени на пода, до тези на покойния й съпруг.

Саймън Уинтър се обърна, погледна към снимката на Лио Милщайн и се извини едва чуто:

— Съжалявам, Лио, не исках да нахълтвам тук, но тя настоя…

След това бързо се подпря на едното си сковано от артрита коляно, което моментално се оплака, и се увери, че никой не се спотайва под леглото. Освен това забеляза, че там няма и малки топчета мъх и стари списания, ритнати там, за да не пречат, както в собствената му спалня. Вероятно, реши, Софи Милщайн гледаше на праха и нечистотията с презрението, с което един генерал гледа на разпасаните войници.

— Всичко е наред, госпожо Милщайн! — извика отново и се запъти към кухнята. Точно срещу мивката имаше плъзгаща се стъклена врата, през която се излизаше на малка, покрита с плочи задна веранда. На десетина метра от нея имаше ограда и след това беше малката уличка, където стояха кофите за боклук. Увери се, че вратата е заключена и се върна във всекидневната.

Софи Милщайн го очакваше там, все още с котарака в ръце. Лицето й отново бе добило нормалния си цвят, в гласа й се долавяше облекчение.

— Господин Уинтър, нямате представа колко съм ви благодарна.

— Няма защо, госпожо Милщайн.

— Сега трябва да се обадя на другите.

— Мисля, че да.

Наблюдаваше старицата, докато прекоси стаята и си помисли, че сред собствените й снимки и дрънкулки, сред дантелените възглавници на канапето, сред собствените й мебели и вещи, чувството на страх може би бързо се стапяше.

— Винаги държа телефонните номера ето тук — обади се тя и се отпусна в голямо кресло. На малка масичка встрани беше телефонът, жълт на цвят. Отвори чекмеджето на масичката и извади оттам евтин, подвързан с червена кожа бележник.

Изведнъж го обзе чувството, че й се натрапва.

— Искате ли да изляза? — попита я. — Докато говорите по телефона?

Жената поклати глава и набра първия номер. Изчака малко, после се намръщи.

— Телефонният секретар на равина — отбеляза шепнешком. След секунда каза със силен, ясен глас: — Рави? Обажда се Софи. Моля, позвънете ми веднага, щом можете.

Обаждането сякаш върна предишното й притеснение. Когато остави слушалката, дишаше учестено. Обърна се към Саймън Уинтър, който продължаваше да стои смутено край нея.

— Къде може да е отишъл? Би трябвало да си е у дома.

— Може да е излязъл да хапне навън.

— Да, възможно е.

— Или е отишъл на кино.

— Не е изключено. Може да е и на среща в синагогата. Понякога ходи там.

— Точно така.

Тези обичайни обяснения обаче като че ли не я успокоиха.

— Ще се обадите ли на другите? — попита Саймън Уинтър.

— Ще се наложи да почакам — отвърна Софи Милщайн нервно. — Днес е вторник. Във вторник господин Силвър води госпожа Кронер в бридж клуба в центъра за възрастни хора. Правят го откакто започнахме да се срещаме с равина.

— Може би искате да се обадите на още някой?

— На кого?

— Синът ви? Може би, ако поговорите с него, ще се почувствате малко по-добре?

— Колко сте съобразителен, господин Уинтър… Ще му се обадя след малко.

— Имате ли нещо, което да ви помогне да заспите? След подобна уплаха може да ви е трудно да…

— О, да, имам си хапчета за сън. Не се безпокойте.

— А нещо за ядене? Всичко ли е наред?

— Господин Уинтър, вие сте твърде мил. Да, всичко е наред. Сега, когато съм си у дома, се чувствам много по-добре.

— И аз си мислех, че ще е така.

— А утре… ще ми помогнете ли? Заедно с другите… Да…

— … да стигнем до дъното на всичко това. Разбира се.

— Как ще постъпите?

Въпросът беше добър, но той все още нямаше точен отговор.

— Е, най-малкото, което бих могъл да направя, струва ми се, е да проверя обстоятелствата около смъртта на господин Щайн. Освен това бихме могли да решим точно какво искате да правите вие. Може би с приятелите ви ще съумеем да набележим някакъв план.

Идеята сякаш зарадва Софи Милщайн и тя кимна доволно.

— Лио — отбеляза тя след това — беше като вас. Вземаше решения. Разбира се, той бе търговец на кинкалерия, а не детектив, така че какво би могъл да направи, за да реши такава мистерия? Нали, господин Уинтър?

— В такъв случай ще ви оставя. Заключете вратата, след като си отида, и не се колебайте да ми позвъните, ако нещо ви обезпокои. Мисля обаче, че най-добре за вас ще е да се наспите. Утре ще започнем на свежи глави.

— Господин Уинтър, вие сте истински джентълмен. Ще взема хапче, веднага щом си тръгнете.

Старицата стана и го изпрати до вратата. Той видя как котаракът скочи на мястото си на стола, което сигурно все още беше топло от тялото му.

— Заключете вратата — напомни й той.

— Може и да греша — каза старицата колебливо. — Възможно е, нали?

— Всичко е възможно, госпожо Милщайн. Важното е, че ще се справим с всичко.

— Е, до утре тогава — отвърна тя и кимна с благодарност.

Той излезе на площадката пред вратата и се обърна достатъчно бързо, за да види уморената усмивка на съседката си, преди да затвори вратата след него. Изчака, докато чуе прещракването на бравата, и си тръгна.

Саймън Уинтър излезе в двора на „Съншайн Армс“ и горещият нощен въздух веднага го обви. Слаба улична лампа хвърляше лъч светлина върху статуята на херувимчето и то блестеше, сякаш бе мокро. Тъмнината наоколо изглеждаше гъста като кафе. През ума му мина странна, забавна мисъл — е, след като няма да умреш, по-добре отиди и си намери нещо за ядене. Смърт или пиле тази вечер?

Не се смяташе за особено забавен и предпочете да излезе веднага и да мисли къде да отиде да хапне, докато ходи. Направи крачка, после още една и спря. Обърна се и погледна към апартамента на Софи Милщайн. Пердетата бяха дръпнати. От друг апартамент долитаха звуци от телевизор. Откъм улицата се чуваше смях. На няколко пресечки разстояние някой форсира мотоциклет. Всичко, каза си, е нормално, каквото трябва да бъде. Не съвършено, но познато, привично. Това е нощ като всяка друга. Горещо. Има ветрец, който не охлажда нищо. Тропическото небе трепти от звезди.

Каза си, че няма нищо необичайно, освен че една старица си е припомнила отдавнашен кошмар. Всички обаче имаме кошмари. Опита се да се успокои с нормалността на околния свят, но успя само отчасти. Улови се, че се взира в сенките, че търси с поглед силуети, че се ослушва за издайнически звуци, че се държи като човек, който се бои, че го наблюдават, който се тревожи, че го преследват. Тръсна глава, за да се освободи от това чувство на ужас, което го бе обзело, укори се, че се поддава на старческата неувереност и тръгна решително през двора, покрай статуята на херувимчето. Изведнъж го завладя желание да ходи, да се отдалечи колкото може повече от страховете на съседката си.

Закрачи бързо и за момент се зачуди, дали смъртта, когато дойде, е като нощта.