Джон Каценбах
Човекът сянка (23)

Двайсет и три
Мъжът, който преподаваше смърт

Уолтър Робинсън стоеше на няколко крачки от телата на мъжа и жената. Бяха възрастни, един до друг на леглото, в скъпия, добре поддържан апартамент, с изглед към океана. Мъжът беше с официален костюм, а жената — с донякъде старомодна, бяла копринена вечерна рокля. Имаха вид на хора, които са се върнали от посрещане на Нова година. Гримът на жената беше положен много старателно, диамантените й обеци проблясваха всеки път, когато полицейският фотограф правеше снимка. Мустаците на мъжа бяха пригладени, косата му бе сресана. В горното джобче на сакото му имаше алена кърпа, която му придаваше дързък вид дори в смъртта.

На нощното шкафче, до две наполовина пълни чаши за шампанско, имаше празен флакон от сънотворно. В сребърния съд, пълен с вода от разтопения лед, самотно стоеше зелена бутилка.

На Уолтър му се искаше да открият предсмъртно писмо, но такова нямаше. Все пак, двамата се бяха погрижили за важните си документи — застрахователните полици, завещанията си, ипотеката, банковите сметки — които бяха подредени старателно на масата в трапезарията. На балкона забеляза маса със саксии. Излезе и докосна пръстта в тях — беше влажна. Пое дълбоко задушния въздух. Скоро щеше да се зазори. Погледна към морето. Тъмнината наоколо започваше да се разрежда.

Върна се отново вътре и отиде при детектива, който водеше разследването.

— Дори са полели цветята си — каза му.

— Май наистина са се погрижили за всичко — отвърна колегата му. — Видях и купчина писма за роднините, както и списък с инструкции за погребалния дом.

— Някаква идея защо са го направили?

Детективът кимна.

— Най-отгоре.

Подаде на Уолтър голям книжен плик. Вътре имаше медицински документи, както и писмо от някаква клиника, прикачено за брошура със заглавие: „Да разберем болестта на Алцхаймер“.

— Разбрали са я, предполагам — добави детективът. — Едва ли им е било трудно да разберат какво ги чака. По-добре да приключат сега, отколкото да се борят с болестта.

Робинсън поклати глава.

— Не бих се съгласил — каза той. — Не бих се отказал даже и от миг живот, колкото и гаден да е.

— Какво пък толкова има в този живот? — попита другият.

Робинсън се канеше да отговори, когато пейджърът на колана му изписука. Отиде до телефона в кухнята, за да се обади.

— Детективе, имате две съобщения. Дойдоха почти едновременно — каза му операторката от централата. Говореше с рязък, делови глас.

— Да?

— Трябва да се обадите на прокурор Мартинес в кабинета й. Другото е от сержант Лайънъл Андерсън, от полицията. Иска спешно да говори с вас.

— Андерсън?

— Даде ми адреса си. Кинг Апартмънтс. Каза, че знаете къде е. Имали сте проблем с някакъв свидетел.

— Проблем ли?

— Това каза. Не обясни за какво точно става дума.

Робинсън прекъсна линията и веднага позвъни на Еспи Мартинес. Когато тя вдигна слушалката, той се пошегува:

— Нямаше ли някаква поговорка, че работата никога не свършва, но пък може да довърши нас?

Еспи се усмихна в умората си.

— Нямам намерение да го допусна.

— Нещо ново?

— Да, струва ми се.

Уолтър повдигна вежди и попита изненадано:

— Наистина ли? Какво? До какво се добра?

— До един мъж, който е познавал Човека сянка някога, през войната.

— Къде е?

— В Берлин. Той е стар и болен, и има дъщеря, която не иска да го безпокоят заради миналото. Желае да говори само лично.

— Заминавай — каза Уолтър импулсивно. — Тръгвай веднага.

Еспи Мартинес въздъхна.

— И аз реших така.

— Отиди и поговори с този човек. Каквото и да научим…

— Направих резервация. Ти можеш ли да дойдеш?

— Би било чудесно, но няма как. Шефовете ми никога не биха одобрили подобно нещо, защото би могло да се окаже гонене на вятъра.

— Ти така ли смяташ?

— Не. Нищо в този случай не е такова, каквото изглежда. Отиди и поговори с този старец. Можеш ли да тръгнеш още днес?

— Следобед има полет през Лондон. Ще спя в самолета.

— Поговори с него. Може би ще ти даде някакво име, така че само да трябва да го потърся в телефонния указател и да му уредя хубава заповед за арест, след което отново да се върнем в рамките на нормалния работен ден.

— Едва ли ще е толкова лесно. Какво смяташ да правиш, докато скитам из Европа?

— След малко ще отида да видя главния ни свидетел. Получих съобщение, че имало някакъв проблем с Джеферсън.

— Шибаният Джеферсън. Какъв проблем?

— Все още не знам. Може би е недоволен, защото цената на кокаина се е повишила, докато е бил в ареста и иска да ме подведе под отговорност за това. Тръгвам веднага. Съобщи ми кога ще се върнеш и ще те посрещна. Горя от нетърпение да науча какво ще ти каже онзи… Какъв е бил? Нацист?

— Нацист. Полицай.

Уолтър Робинсън се усмихна.

— Дявол да го вземе! Всички боклуци, които арестуваме, и адвокатите им, твърдят, че ние сме точно това. Ще е интересно да видиш някой, който наистина е бил такъв.

 

 

Светлината на новия ден сякаш го гонеше по магистралата, докато шофираше към Либърти Сити и Кинг Апартмънтс. Нормалната умора от съприкосновението с незабележимата смърт през нощта, го караше да се чувства като упоен — със забавени реакции и притъпена мисъл. Беше му трудно да се съсредоточи. Искаше му се да изпрати Еспи на летището, но си даваше сметка, че е невъзможно. И изпитваше някакъв смътен, неопределен страх, щом се замислеше за Фрида Кронер и равин Рубинщайн. Само отчасти се бе съобразил с предложението на Саймън Уинтър да ги остави без полицейска защита. Беше наредил на двама цивилни полицаи, с необозначени коли, да наблюдават жилищата им. Не знаеше със сигурност дали Човекът сянка ги дебне, но подозираше, че е така — упорито, незабележимо. Независимо от всичко, имаше усещането, че напредва — имаше портрет и свидетел, както и частичен отпечатък от пръст. Достатъчно, за да се яви в съда. Оставаше единствено името и смяташе, че и то ще се появи достатъчно скоро, след като приложат идеята на Саймън Уинтър.

Ако не беше напълно уверен в успеха, поне смяташе, че са на прав път. Разтри слепоочията си, прозя се няколко пъти и продължи бавно по Двайсет и второ авеню, към дома на Лерой Джеферсън.

Първо видя спрелите отпред полицейски коли. Цялата му умора се изпари само за миг. След това видя микробуса на криминолозите и сякаш го хвана ток. Спря колата край бордюра и си проправи път през малката група любопитни, насъбрали се в ранната сутрин. На слабата светлина лицата им изглеждаха бледи, неугледни. Кимна на униформените полицаи, които удържаха тълпата, и тръгна към сградата. Мина покрай разнебитения асансьор и предпочете външната стълба.

Пред вратата на апартамента на Лерой Джеферсън завари Хуан Родригес, Лайънъл Андерсън и още няколко униформени. Един цивилен техник сваляше отпечатъци от вратата, още няколко оглеждаха терасата отвън.

Сержант Андерсън го видя първи и кимна безпомощно към вратата на апартамента.

— Къде е Джеферсън? — попита Уолтър Робинсън рязко.

— Вътре — отговори сержантът. — Това, което е останало от него.

Хуан Родригес влезе, за да му направи място да мине.

— Внимавай къде стъпваш, Уолт. Навсякъде има кръв.

Светлината откъм отворената врата се отразяваше в метала на инвалидния стол. Усещаше се топла миризма на кръв, сякаш стаята бе нажежена от тропическа жега и смърт. Робинсън приближи до трупа бавно. Наложи си да се съсредоточи, да огледа всичко, да отдели и запомни всички подробности в стаята. Очите на Джеферсън бяха отворени. Беше наблюдавал собствената си смърт. Ръцете му бяха привързани за стола с лепенка, на устата му също имаше парче, за да мълчи. Около ръбовете на сребристата лента се виждаха пръски съсирена кръв. Под стола също имаше алена локва. Превръзката на коляното му беше разкъсана и окървавена — беше ясно, че преди да умре, е разбрал какво е истинската болка.

Уолтър Робинсън изпита странна смесица от гняв и тъга. Искаше му се да улови Джеферсън за раменете, да го раздруса с ругатни и да го върне към живота. Вместо това само изруга тихо. Увереността, която изпитваше по пътя за насам, започваше да се изпарява.

Проблесна фотосветкавица, после патоанатомът се наведе внимателно към трупа и огледа дългия ален прорез отпред, на гърлото.

— От това ли е умрял? — попита го Робинсън.

— Може би. Може би не. Трудно е да се каже в момента.

— От какво друго може да е?

— Мисля, че се е удавил.

— Удавил се е? Как така?

— Ако срежеш гърлото на някого по определен начин и леко дръпнеш главата му назад, кръвта се спуска по дихателните пътища и запълва белите дробове. Не е приятна смърт. Отнема няколко минути. Жертвата остава в съзнание. Засега обаче не мога да кажа със сигурност дали се е случило това. Виж го само как е накълцан, сякаш някой се е упражнявал да реже месо. Множество малки рани, които не могат да те убият.

— Като късните реклами по телевизията за разни ножове. Храс, прас, ако искаш пържоли, ако искаш кубчета.

Двама други полицаи се засмяха и продължиха да оглеждат стаята.

— Беше твой свидетел, нали? — попита патоанатомът.

— Да.

— Е, поне досега. За какво беше? Наркотици? Не съм виждал подобно нещо от края на седемдесетте, когато колумбийците и кубинците спореха чий е пазарът на кокаин. Обичаха ножовете. Особено електрическите резачки за месо. Тъща ти би могла да ти подари такава за Коледа. И ги използваха един на друг, което едва ли би й хрумнало на тъща ти.

— Не беше за наркотици. Убийство.

— Наистина ли? Бих се заклел, че е станало заради наркотици. Ако целта е била само да млъкне, не биха го изтезавали така. Щяха само да го застрелят и толкова.

— Това не е обикновено убийство.

— Не знам. Във всеки случай, направено е от човек, който несъмнено обича тези неща.

Преди Уолтър да отговори, при тях дойде друг полицай и подхвърли:

— Уолт, знаеш ли, че намерихме кокаин? Съвсем малко. Беше пръснат наоколо. Този тип е прецакал доста хора в бранша. Може и да ти е помагал за нещо, но същевременно е имал и доста врагове в реалния свят. От тези, които не биха се двоумили и секунда, преди да го накълцат на парчета. Сигурен ли си, че този, срещу когото Лерой ти е помагал, е знаел как да се добере дотук, за да го подреди така?

— Нямам представа. Според мен, не е знаел нищо за Лерой.

— Вестниците писаха за Лерой. Може би е научил от там?

— Пак не виждам как. Мамка му!

— Този, когото търсиш… черен ли е? От Маями?

— Не. Бял. Възрастен.

Единият от другите полицаи в стаята го чу и поклати глава учудено.

— Мислиш, че възрастен бял човек е дошъл в тази джунгла през нощта, за да направи това нещо? Струва ми се прекалено — каза той. — Не искам да развалям празника ти, Уолт, обаче… бял, възрастен човек… в този квартал… по мръкнало…

— Да, точно така.

— Добре, може би. Може би веднъж на милион години и да се случи. Може твоят старец да е дошъл дотук, без да го пречукат. Не казвам, че е напълно изключено. Обзалагам се обаче, че трябва да огледаш дистрибуторите на кокаин от квартала. Мисля, че е тяхно дело.

— Намерихте ли някакви свидетели? — попита Уолтър Робинсън. — Някой в сградата да е видял или чул нещо?

Детективът се усмихна.

— В Кинг Апартмънтс? Някой да е видял нещо и след това да ни каже? Глупости! А и след онова, което се случи с Лерой, кой би решил да се разприказва? Защо? За да обяснява защо е дрънкал пред ченгетата на смахнатия тип, който е направил това?

Робинсън поклати глава. Нямаше смисъл.

Отдалечи се от мрачната гледка в ъгъла и се облегна на стената. Беше напълно, абсолютно сигурен, че Човекът сянка някак си е открил пътя до тук, че е причакал Джеферсън и че всяка рязка по тялото му е като някакъв екзотичен подпис, който само той би могъл да разчете. Разбираше много добре убедеността на останалите колеги, че е невъзможно възрастен бял човек от Маями да дойде в този квартал, за да убие някакъв си пропаднал наркоман, на когото му се иска да стане търговец на наркотици, но беше убеден, че е станало точно така. Освен това му беше ясно, че който и да убие Лерой Джеферсън, много вероятно ще се отърве безнаказано — никой не се интересуваше от Лерой, жив или мъртъв.

Въздъхна.

Лерой Джеферсън е мъртъв и толкова, каза си. Детективите, които поемат разследването, ще притиснат няколко информатори, ще насъскат бандите една срещу друга и ще видят дали няма да се появи някое име. Но в действителност няма да дават и пет пари. Може би ще положат малко повече усилия, защото Лерой беше свидетел, но въпреки това знаеха за какво става дума. Когато си решил да играеш на ръба, трябва да си готов да получиш това, което ти е отредено, и никой на света не би могъл да каже, че Лерой Джеферсън, шибаният Лерой Джеферсън, не бе получил точно това, което си е търсел. Единствената особеност бе, че го бе получил малко по-бавно и по-болезнено от обикновено. Статистически погледнато, един куршум в някоя затънтена уличка би било по-нормален край. Лерой Джеферсън наистина беше боклук, но с ужас си спомни колко близо бе самият той. Можеше ли да съм аз? — попита се. Ако бях направил погрешна стъпка, ако бях взел лошо решение, можеше и аз да приключа така и толкова — няма костюм, няма служебна значка, няма любовница, няма бъдеще.

Колкото и да се отдалечиш от това, каза си, то винаги ще е с теб, като кошмар. Нещо много по-близко, отколкото усещането, което бе изпитал при вида на двамата възрастни, спокойно изпънати на леглото си. Опита се да си представи себе си и Еспи Мартинес, остарели, на леглото, да поглъщат шампанско и приспивателни.

Уолтър Робинсън въздъхна дълбоко и продължително.

Изведнъж го полазиха тръпки, сякаш някакъв леден полъх бе обгърнал единствено него, от всички присъстващи. Погледна отворените очи на Лерой Джеферсън и се зачуди: „Тук ли те е чакал, когато те оставих с колата?“.

Знаеше отговора.

Спомни си, че бе предложил на Лерой да се качи с него до апартамента му. Представи си как посяга към пистолета си, докато Човекът сянка протяга ръце към него самия. Щеше ли да се справи с него?

Едва ли.

Дали би посмял да убие полицай?

И този път отговорът беше „да“. Не смяташе, че Човекът сянка дава пет пари за възгледите на обикновения криминален контингент, според които да убиеш полицай беше много по-лошо от това да убиеш официален свидетел, наркоман.

Би убил всеки, когото възприема като заплаха.

Робинсън потрепери, после се огледа, за да види дали някой от колегите му е забелязал. Погледът му срещна за миг очите на сержант Андерсън и едрият полицай кимна с разбиране. Робинсън пое дълбоко въздух, патоанатомът отново се наведе над трупа. Един от детективите го забеляза и попита:

— Нещо интересно ли видя, докторе?

Патоанатомът беше дребен човек с деликатни черти и плешиво теме, което блестеше от пот. Имаше навика, докато оглежда труповете, да си подсвирква, което много забавляваше детективите.

— Тъкмо гледах лепенката на устата му — отговори той. — Странно.

— Кое е толкова странно? — попита детективът.

Всички останали спряха работата си и погледнаха към него.

— Тази кръв, тук и тук. Ако убиецът е сложил лепенката на устата му, за да не вика, и след това е прерязал гърлото му, около устата му нямаше да има кръв. Щеше да се стече надолу, заради гравитацията. Течностите текат надолу, нали?

— Какво е станало според теб? — попита Уолтър Робинсън.

— Нещо друго е предизвикало този кръвоизлив.

— Може би го е ударил по устата, преди да сложи лепенката.

— Може би. Само че няма други външни белези за такова нещо. Само следи от нож.

Патоанатомът си заподсвирква някаква едва различима мелодия от бродуейски мюзикъл, после протегна ръка и улови края на лепенката.

— Не мога да чакам повече — каза той тихо. — От дете съм така. Винаги съм искал веднага да видя какво има в пакетите за Коледа или рождения ми ден. — Дръпна рязко лепенката.

Останалите погледнаха натам. За момент гърбът на патоанатома закри гледката от Робинсън.

— По дяволите! — изруга медикът и направи крачка назад. — Изглежда на нашия човек не му е харесал начина, по който жертвата е разговаряла.

Уолтър Робинсън видя, че патоанатомът държи в ръка езика на Лерой Джеферсън. Беше отрязан.

 

 

Когато се настани в самолета от Лондон за Берлин, Еспи Мартинес бе обзета от противоречиви усещания — изтощение от недоспиването и полета, прилив на сили, заради мисълта, че може би пътуването ще доведе до резултат. Мечтите й бяха изпълнени с успехи — представяше си заглавията във вестниците, похвалите на колегите. Представяше си как успехът я свързва с Уолтър Робинсън и как общият им триумф принуждава старомодните й, възрастни родители да го приемат, защото дори и предразсъдъците трябва да отстъпят пред аплодисментите на множеството.

Не смяташе Човека сянка за нещо повече от инструмент за напредване в кариерата. Можеше да се съсредоточи единствено върху стремежите си в любовта и професията си, докато слушаше реактивните двигатели на самолета, който се носеше в тъмното европейско небе. Не си спомняше, че е на хиляди километри от дома, че я очаква работа по конкретен случай. Целта на пътуването не й се струваше странна или необикновена — просто трябваше да разпита поредния свидетел, който би могъл да й каже името, от което тя и Уолтър се нуждаеха.

Най-накрая осъзна колко е късно и се зае да уточни въпросите, които щеше да зададе на стареца, при когото отиваше. Не си даваше сметка, че всъщност навлиза в историята на един кошмар. Саймън Уинтър би го разбрал, както Фрида Кронер и равинът. Уолтър Робинсън може би щеше да се замисли за това, но докато самолетът приближаваше берлинското летище, той се бореше с гаденето си в стерилната зала за аутопсии на патоанатома на област Дейд, наблюдаваше как медикът документира внимателно всяка от многобройните рани по тялото на Лерой Джеферсън и си мислеше, че повече няма право да подценява този, когото искаше да арестува.

Еспи Мартинес обмени малко пари на едно гише в терминала и взе такси до хотел „Хилтън“. Помоли на рецепцията да я събудят в осем, което беше час преди уговорената среща със служителя от американското посолство.

Преди да си легне, погледна през прозореца на хотелската си стая. Видя модерен град, нощем. Не се чувстваше чак толкова далече от дома.

 

 

Тимъти Шулц, служителят от посолството, я чакаше във фоайето на хотела. Беше едър, прехвърлил петдесетте, с ниско подстригана, като на военен, коса и приятен южняшки говор. Когато тя излезе от асансьора, той стана от издутото кресло и тръгна към нея с протегната ръка.

— Здравейте, госпожице Мартинес! Ужасно приятно е да срещнеш човек от великия щат Флорида, дори и от другия му край.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Шулц. Искам да ви благодаря за съдействието.

— Не е кой знае какво. Освен това, през повечето време се занимавам със запитвания на ФБР за терористи, крадци на скъпи бижута и всевъзможни други мошеници, така че вашето искане поне ми беше интересно, за разлика от останалото. Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Дъщерята ми каза, че може да превежда, но…

— Аз бих могъл да й помагам.

Еспи Мартинес кимна и понечи да каже нещо, но Шулц не й даде тази възможност.

— Знам, знам. Знам какво си мислят всички. Как така едно момче от Пенсакола е попаднало тук, а и няма вид на човек, който знае и дума от тукашния език. Нали, госпожице Мартинес?

— Да, мина ми подобна мисъл.

— Не е много сложно. Дядо ми и баба ми са емигрирали от Германия, а аз съм отрасъл в дома им, защото баща ми ни изостави, когато бях много малък. Това е всичко.

Тръгнаха през фоайето.

— Искате ли да ви разведа из града, госпожице Мартинес? Или бързате да се видите с онзи старец, преди дъщеря му да го е разубедила да говори с вас?

— Господин Шулц, не съм тук, за да разглеждам забележителности.

Той кимна и сви рамене.

— Така да бъде.

Подкараха през града и въпреки мълчаливите опити на Еспи Мартинес да се съсредоточи, Шулц не преставаше да й показва забележителностите на града и да й говори за тях. Паркове, сгради, мястото, където някога е била стената, някаква река. Тя разглеждаше разсеяно, когато поредното, което Шулц й каза, я накара да си спомни нещо. Минаха по Иранишещрасе, където някога се е намирало Еврейското бюро за разследвания. На мястото на сградата имаше модерен бизнес комплекс. Шулц обясни, че Берлин, подобно на много други европейски градове, имал повече животи от прословутата котка. След векове строителство бил станал стар и достолепен, а през войната се превърнал в руини. През петдесетте години след това бил възстановяван и застрояван наново, но за това попречило разделението между Запада и Изтока. В резултат се получила невероятна смесица от архитектурни стилове и епохи. Засмя се и й каза да си представи Маями след петдесет години.

Възрастният нацист живееше в жилищен район в покрайнините на града. Кварталът й се видя малко странен, сякаш с целенасочено търсен провинциален вид, като някакво лошо изпълнение на американска концепция. Къщите бяха еднакви — бяла мазилка, с тъмни покриви, подредени градинки с храсти, спокойни улици. Беше толкова подредено, че Еспи се чувстваше некомфортно.

Шулц го забеляза и каза:

— Не бива да забравяте, госпожице Мартинес, че немците обичат нещата да са строени и да са в стойка „мирно“. Всяко на мястото му. — Спря пред една от къщите. — Пристигнахме. Ще бъде интересно.

Бяха на няколко крачки пред пътната врата, когато тя се отвори леко и Еспи видя поразително красива жена, която застана колебливо на прага.

— Госпожица Вилмшмит?

Жената кимна. В продължение на един неловък момент не отваряше вратата, сякаш още не беше сигурна дали трябва да позволи всичко това да се случи, но после рязко отвори и им кимна да влязат. Беше висока, на трийсет и няколко години, с тънка талия, като на фотомодел, с червеникавокафява коса, тук-там със сиви кичури, които й придаваха още по-елегантен вид. На специална верижка около врата й висяха модни очила, над скъпа копринена блуза. Облеклото й издаваше отношението й към живота — кафява пола, черни чорапи, черно сако. Въпреки че беше стилна, с нещо напомняше стара мома, библиотекарка — държеше се хладно, сдържано, гневно. Когато Еспи Мартинес и служителят от посолството влязоха, тя заяви:

— Съжалявам, че сте тук, госпожице Мартинес. Бих искала това да не се случва.

— Извинете, че ви се натрапвам така — отговори Еспи. — Помощта на баща ви ще бъде от голямо значение за…

— Той е болен. Не зная как се казва на английски. Не може да диша. Заради пушенето. Не знам как се нарича.

— Емфизема?

— Може би. Не бива да се вълнува. Разбирате ли?

— Да, естествено. Ще бъда максимално кратка.

— Би било добре. Днес следобед трябва да съм в банката. Работя там.

— Ще бъда кратка.

Дъщерята кимна, макар че явно не й се вярваше. В същия момент някъде отвътре се чу вик на немски:

— Maria! Bring sie herein!

Жената се поколеба.

— Вече е твърде възбуден — каза тя.

— Bring sie herein!

Мария Вилмшмит посочи неохотно по посока на гласа. Еспи Мартинес чу пристъп на суха кашлица, после тръгна по тясното коридорче на малкото двустайно жилище.

Старият нацист лежеше по пижама и черен домашен халат на единично легло с дървена рамка, в задушна, претъпкана с вещи стая. Един-единствен прозорец, с бели пердета, пропускаше вътре малко сива дневна светлина. На стените нямаше картини. В единия ъгъл се виждаше очукано кафяво бюро, до леглото имаше шкафче, с кана за вода, отрупано с лекарства. До леглото беше оставена висока бутилка кислород и зелена маска за дишане. Телевизорът в другия ъгъл работеше без звук. Старецът гледаше повторения на американски програми. На пода бяха нахвърляни купчина списания и книги с меки корици.

— Господин Вилмшмит, аз съм Еспи Мартинес…

Видя синкавия оттенък на носа му и червенината по бузите му, причинени от гладните за кислород кръвоносни съдове. Махна й да влезе в стаята и дробовете му просвириха шумно. Имаше големи ръце, с дълги, аристократични пръсти, с пожълтели нокти. Еспи прецени, че навремето е бил едър силен мъж, но вече не беше така — болестта го бе лишила от въздух и бе смалила тялото му, така че сега по костите му висяха торбички отпусната кожа, сякаш нещо бе изсмукало плътта му отвътре.

— Maria, bring Stuhle für die Gäste! — прокашля се той. Донеси столове за гостите.

Дъщеря му се подчини, а Еспи си помисли, че този човек не бе свикнал да моли. Бе свикнал да заповядва. След малко Мария се върна с три сгъваеми метални стола, които подреди около леглото.

Еспи Мартинес седна, кимна на дъщерята за превод и заговори:

— Господин Вилмшмит, разследвам няколко убийства, извършени от човек, който преди години, тук, в Берлин, е бил известен като Човека сянка. Не знаем с каква самоличност живее в момента, така че търсим някой, който го е познавал и който може да ни разкаже за него.

Дъщерята преведе.

Старецът кимна.

— Значи продължава да убива и днес — каза той.

— Да — отвърна Еспи Мартинес, след като изслуша превода.

— Не съм изненадан. Er hat sein Handwek gut gelernt. Научил е занаята си добре.

— Кой го е обучавал?

Старецът се усмихна и заяви:

— Аз.

Последва кратка пауза, после Мария Вилмшмит заговори бързо на баща си на немски:

— Не трябва да говориш за това! Das bring nicht Gutes! Нищо добро няма да се получи! Правил си това, което ти е било нареждано, нищо повече! Правел си, каквото са правели и всички други, не си бил по-различен, защо трябва да помагаш на тези хора? Нищо добро няма да се получи! — завърши тя умолително.

Еспи Мартинес погледна към Тимъти Шулц, но той слушаше съсредоточено отговора на стареца:

— Смяташ ли, че това, което съм правил, не означава нищо, само защото ми е било заповядвано да го правя?

Дъщеря му поклати глава, но не каза нищо.

Той се обърна към Еспи Мартинес.

— Дъщеря ми се срамува от миналото и заради това се страхува. Безпокои се какво ще си помислят съседите. Безпокои се какво ще си помислят работодателите й, в банката. Аз не разполагам с толкова много време, че да се безпокоя за каквото и да било. Правили сме каквото сме правили. Светът трепереше от страх, затова се изправи срещу нас. Бяхме победени, но идеите останаха живи, нали? Добри или лоши, все още ги има, ще отречете ли? Вие, американците, би трябвало да го разбирате по-добре от всички други. Вие, госпожице Мартинес, разбирате ли?

— Да — кимна тя, след като изслуша превода.

— Nichts verstehen sie! Не разбирате нищо! — изсумтя старецът и изпадна в продължителен пристъп на кашлица. — Не можете да разберете — продължи, след като кашлицата премина и лицето му се изкриви в озъбена усмивка. — Аз бях полицай! Не аз създавах законите. Аз само ги прилагах. Когато ги променяха, прилагах променените закони. Това беше работата ми.

Еспи Мартинес не отговори, но си даде сметка, че старецът вече си противоречеше.

Той се разкашля пак и посегна към кислородната маска. Разнесе се съскащ звук и той пое няколко дълбоки глътки въздух. После погледна Еспи Мартинес над маската.

— Значи Човекът сянка все още е жив и все още носи смърт. Знаех си. И без да ми го кажете, бях сигурен, че е така. От години. Аз го видях последен от нашата група, но още тогава си дадох сметка, че няма да умре. Вие ли ще го убиете, госпожице Мартинес?

— Не. Аз искам да го арестуваме и да го съдим според законите на…

Старецът заклати глава.

— За него няма закони, госпожице Мартинес! За мен има, за вас има… За него няма. Кажете ми пак, вие ли ще го убиете?

— Не. Ще го убие щатът.

Старецът се разсмя хрипливо.

— Така беше и при нас.

— Не е едно и също.

— Разбира се, че не е — изсумтя той подигравателно.

Еспи Мартинес го изгледа съсредоточено.

— Обещахте да ми помогнете — каза тя след кратка пауза.

— Не. Обещах да ви разкажа за Човека сянка. През цялото това време съм очаквал да дойде някой и да ме попита за него. Бях сигурен, че ще се случи преди да умра. Нямах представа кой ще дойде. Мислех, че може да са някакви евреи, от онези, които все още търсят нацисти. Или някой полицай, какъвто бях аз. Или журналист, студент, учен… някой, който изучава онези велики времена на злото. Някой, който иска да научи нещо повече за смъртта. Очаквах това всеки ден. Когато звънеше телефонът, казвах си — това е. Когато се чукаше на вратата, казвах си, ето, най-накрая ме намериха и идват, за да научат. Минаха много години, госпожице Мартинес, но въпреки това бях сигурен, че някой ще дойде.

— Защо?

— Защото хората като Човека сянка не могат да съществуват в тишина.

— Вие ли го обучавахте?

Клаус Вилмшмит се вторачи в нея, после бавно се протегна към нощното шкафче, отвори чекмеджето и извади дълъг кинжал, с черна дръжка, чийто край беше украсен с човешки череп. Прокара пръст по острието.

— Това се използваше в церемониите, госпожице Мартинес. Ножовете на убийците бяха остри от двете страни, с по-широки дръжки, за да могат да се завъртят по-лесно. — Продължаваше да я гледа втренчено. — Знаете ли по колко начина може да се убие човек с нож, госпожице Мартинес? Знаете ли, че има разлика, когато го правиш отзад… — прокара ножа бавно, от дясно наляво пред себе си — … и когато го правиш отпред? — Изведнъж рязко вдигна ножа нагоре и яростно го завъртя.

Еспи Мартинес мълчеше.

Той се засмя.

— Така няма ли да сте по-добър полицай, госпожице Мартинес?

— Как?

— Като знаете повече за смъртта. Колкото повече знаете, толкова по-лесно ще я разгадавате. Не е ли така? Поне за мен беше. И за много други като мен. Предполагам, че и вие познавате хора като мен, госпожице Мартинес. Работата е в това, че невинаги е приятно да го признаеш.

Клаус Вилмшмит пак се засмя.

— Сигурно ме смятате за ужасен старец. — Дъщеря му се поколеба, преди да преведе, той изсумтя и направи жест с кинжала. — Може би е така. Все пак, ще ви разкажа една история за Човека сянка, а след това вие направете с нея каквото желаете.

— Може би ще е по-добре, ако ви задавам въпроси и… — заговори Еспи Мартинес, но погледът на стареца я накара да млъкне.

Дъщеря му каза нещо забързано на немски, после също млъкна.

— Ще разкажа историята — изсумтя Клаус Вилмшмит, взе кислородната маска отново, залепи я за лицето си и започна да диша дълбоко.

— Преместиха ме в секция 101 през четирийсет и първа. Току-що ме бяха повишили в чин сержант. Сержант! Никак не беше лошо за син на въглищар, чиято жена трябваше да пере чуждо пране, за да помага в изхранването на семейството. Дъщеря ми не познава тези хора, родителите ми, защото загинаха в бомбардировките през четирийсет и втора.

Старецът млъкна и се втренчи в дъщеря си.

— Ти знаеш какво е коприна. Коприна и мерцедеси. Заради международната банка. Познаваш парите. При нас нямаше такива неща. Отраснах беден и ще умра беден.

Мария Вилмшмит не преведе последното. Преведе го Шулц, тихо, едва чуто. Еспи Мартинес видя как лицето на Мария се изкривява болезнено. Разбра, че е станала свидетел на някаква отдавна стаявана болка, между баща и дъщеря.

— На теб ти е все едно. Тогава и на мен ми е все едно. — Пак се обърна към Еспи Мартинес. — Тогава ешелоните пътуваха всеки ден. Всеки ден имаше хайки.

— Хайки?

— За евреи. Понякога и по два пъти на ден. Ешелони на изток. Към лагерите. — Усмихна се. — Тези влакове винаги се движеха по разписание.

Еспи Мартинес полагаше усилия да запази спокойствие.

— А Човека сянка?

Клаус Вилмшмит извърна лице към прозореца, само за миг.

— Не виждам нищо — каза той горчиво. — Лежа тук и пред очите ми е само ъгълът на съседната къща и малко небе. Няма светлина. — Последното изговори много бързо, после пак посегна към кислородната маска и я сложи на лицето си.

След малко се обърна към Еспи Мартинес.

— Човекът сянка беше към кабинета на майора. Повикаха ме там… — Старецът се изпъна в леглото, сякаш за да демонстрира стойка „мирно“. — Майорът знаеше нещо. Че е различен. Аз видях единствено момчето, седнало в единия ъгъл. Беше с работнически дрехи. Тежки ботуши. Вълнен панталон, палто. Шапката беше нахлупена ниско над лицето му, така че да го прикрива. Майорът ми каза: „Този евреин ще ни помага. Ще лови други евреи и ще ни ги предава“. И аз козирувах. Това, дотук, не беше нещо неочаквано. Това, което последва обаче, беше необикновено, защото майорът се обърна към еврейчето и му каза: „Вилем, ти си евреин, нали?“ — като че ли се шегуваше. А хлапето, беше деветнайсет или двайсетгодишно, направи физиономия като звяр от зоопарка. Ярост и безсилие. След миг отговори: „Да, хер майор, аз съм евреин!“. Майорът се разсмя, обърна се към мен и ми каза: „Вилем не е чист евреин, сержант. Само малка част от кръвта му е еврейска. Каква, Вилем?“ и хлапето отговори: „Баба ми, проклета да е“.

Старецът погледна Еспи Мартинес.

— Вие сте човек на закона, нали?

— Да. Аз съм юрист и прокурор…

— Вие нямате закони като нашите. Като законите за расата. — Засмя се. — Горкото хлапе. Баба му била половин еврейка, отказала се от вярата си, когато се омъжила преди Първата световна война. Умряла, преди той да се роди. Каква ирония, нали, госпожице Мартинес? Тази жена, която не бе виждал никога, бе оставила във вените му кръв, заради която той трябваше да умре. Не е ли смешно? Не виждате ли ръката на самия Дявол, който направляваше Човека сянка?

Замълча, сякаш очакваше отговор, но Еспи Мартинес мълчеше, така че той продължи:

— После майорът ми каза: „Вилем може да е много полезно момче. Ще открива евреите. Ще прави и други неща. За мен. Нали, Вилем?“. Момчето отговори: „Да, хер майор“. Не знам защо, но ми се струва, че майорът познаваше момчето отпреди, че вече бе работил с него. Не попитах, защото майорът започна със заповедите си за мен. Трябвало да обуча това момче. Следене, наблюдение, оръжия, техники за откриване, дори малко работа с шифри. Също и фалшификации, в което много го биваше. Момчето трябваше да стане истински гестаповец. Евреин! И така, започнах да го обучавам и, знаете ли, госпожице Мартинес… Никой учител не е имал такъв ученик.

— Защо?

— Защото винаги си даваше сметка, че могат да го качат на следващия транспорт. И защото мразеше дълбоко и изцяло.

— А защо майорът…

— Защото беше умен мъж. Брилянтен! До ден-днешен му се възхищавам! Знаеше, че е негова работа да залавя евреите. Даваше си сметка обаче, че за тази цел ще е полезно, ако винаги има подръка някой като Човека сянка, готов да действа, способен да се справи с всички задачи, които му се поставят. Искаш да откраднеш документ? Да убиеш съперник? Нямаше по-добър за всичко това от Човека сянка. Защото, госпожице Мартинес, той вече беше мъртъв. Както всички евреи. И си даваше сметка, че дължи живота си единствено на своите извънредни способности.

Старецът се усмихна.

— Двамата бяхме убийци, госпожице Мартинес. Учител и ученик. Той и аз. Но той ме превъзхождаше с много. — Клаус Вилмшмит прокара ръка по челото си. — Аз изпитвах чувство за вина. Той не. Беше нашият съвършен убиец и… знаете ли какво?

— Какво?

— Наистина обичаше това, което прави. Наред с цялата омраза, обичаше да носи смърт. Особено на хората, виновни за собствената му кръв.

— Какво стана с него?

Клаус Вилмшмит кимна.

— Беше умен. Крадеше. Диаманти, злато, бижута… Крадеше от хората, които предаваше. След това ги изпращаше на смърт. Ясно съзнаваше, че собственото му съществувание зависи от способността му да лови евреи и да изпълнява специалните задачи на майора. През четирийсет и трета и четирийсет и четвърта не останаха много евреи за хващане и тогава собственият му живот вече висеше на косъм. Затова взе предпазни мерки.

— Какви?

— Направи нужното, за да оцелее, госпожице Мартинес. Както всички нас. Вече никой не вярваше. Трудно би могъл да вярваш, когато чуваш руската артилерия. Ние обаче знаехме дълго преди това. Глупаво е да вярваш на лъжите, в чието създаване си участвал.

— Какво направи Човекът сянка?

— С него имахме споразумение. Взаимноизгодно. Трябваше да получа половината от всичко, което е откраднал. Също и документи. Беше отличен фалшификатор, госпожице Мартинес. Естествено, аз можех да доставя нужните печати и бланки. За да изчезнем, когато се наложи. За да станем други. Аз трябваше да съм от Вермахта. Войник, ранен на Западния фронт. Достоен човек. Войник, който е изпълнявал заповеди и иска да се прибере у дома в мир. Не от Гестапо. Така и стана, когато всичко свърши. Предадох се на англичаните.

— А Вилем?

— Неговата задача беше по-сложна. И той беше по-умен от мен. Той търсеше човек. Всеки ден търсеше човека, в който да се превърне.

— Как…

— Нова самоличност. На евреин, какъвто беше той. Разбира се, със същото образование, възраст, с подобен вид, ако щете. Когато намери този човек, не го изпрати с ешелоните, макар че това бе записано в документите. Не. Уби го лично. И запази самоличността му за себе си. Започна да гладува…

— Да гладува?

— Да. За да стане като него. Татуира на ръката си номер, като онези, които слагаха в лагерите. След това, един ден, просто изчезна. Избра деня много умно.

Старецът пак се засмя и смехът го накара да се разкашля.

— Изборът беше умен, защото в този ден майорът, неговият покровител, беше пиян и спеше, а когато дойдоха бомбардировачите, не успяха да го събудят, за да отиде в скривалището. Когато се събуди, душата му вече пътуваше към ада.

Клаус Вилмшмит пак се задави в смеха си, вдигна кислородната маска и се усмихна на Еспи Мартинес.

— Добър план. Подозирам, че е зашил ценностите в палтото си. Вероятно е тръгнал на запад, към Съюзниците. Като мен. Никой не искаше да го разпитват руснаците. Американците, като вас, и англичаните, обаче, искаха да са справедливи. Ако попаднеш при тях, измършавял от глад и с татуиран номер на ръката, ако им кажеш, че си избягал от лагер, няма ли да те приемат с отворени обятия? Най-малкото, биха повярвали.

Еспи Мартинес мълчеше. Усещаше гърлото си стегнато и сухо, имаше чувството, че стаята е изпълнена с някаква друга болест, не тази, която разяждаше гърдите на стария нацист. Усещаше нещо лепкаво и гъсто, като че ли за да схване историята, която й разказваше, й беше нужен бръснач, а нямаше.

— Значи така е избягал? — попита най-накрая.

— Сигурен съм, че е избягал. Аз избягах горе-долу по същия начин.

Еспи се замисли.

— Значи сега изглежда така?

Тя бръкна рязко в кожената си чанта и извади портрета, който бе направен с помощта на Лерой Джеферсън. Подаде го на стареца, който го взе и го задържа поред очите си. След секунда избухна в неудържим, дрезгав смях. Разклати портрета пред очите си и възкликна:

— Колко се радвам, че те виждам, стари приятелю! — Обърна се към Еспи Мартинес и добави: — Променил се е по-малко, отколкото очаквах.

Тя кимна.

— Разказахте ми за миналото. Сега ми кажете как да го открия. Днес. Веднага.

Клаус Вилмшмит се отпусна на леглото си и я изгледа продължително. Махна към флаконите с лекарства и кислородната маска, после посочи себе си.

— Аз умирам, госпожице Мартинес. Изпитвам болка и мога да преброя вдишванията, които ми остават.

Дъщеря му преведе и изхлипа едва чуто.

— Има ли рай, госпожице Мартинес?

— Не знам.

— Може би има. Може би няма. Някога бях част от ужасни неща, госпожице Мартинес. Неща, които никога няма да разберете. Нощем чувам писъци. В тази малка стая, госпожице Мартинес, ме спохождат призраци. Те са тук, с мен. С всеки изминал ден стават повече. Те ме викат и съвсем скоро ще посегна към кислородната маска, за да поема дъх, но няма да се получи. Ще се задуша и ще умра. Това ме чака. — Замълча, за да се овладее. — Питам се, мога ли да умра с това, което знам за този човек? Кажете ми, госпожице Мартинес, ще намеря ли покой сега, след като разказах за него и за нещата, които е правил?

— Не знам — отвърна Еспи, макар и да знаеше.

Старецът сякаш се смаляваше пред очите й, кожата му ставаше по-тъмна, сякаш се бе спуснала мъглива нощ и го бе обгърнала с пелена. Дишането му беше неравно, хрипливо.

— Искате да намерите Човека сянка? Не мога да го направя.

— Но…

— Но знам името на този, в когото се превърна.

— Кажете ми го — настоя тя веднага, защото искаше да го чуе, преди старецът да се разкашля отново.

Той се усмихна и лицето му заприлича на черепа на дръжката на кинжала.

— Да — кимна той. — Ще ви кажа името. Мога да ви кажа и още нещо.

— Какво?

Клаус Вилмшмит, умиращият старец, прошепна в отговор:

— Ich weiss was für eine Nummer der Schattenmann auf seinem Arm hat…

Дъщеря му се поколеба за момент, пое рязко дъх, после преведе:

— Знам номера, който Човекът сянка татуира на ръката си.